Джо Бевърли
Тъмна страст (19)

Деветнадесета глава

Беше ден, и то идеален за пикник. Бяха благословени с безоблачно небе, но и с лек ветрец, който да ги разхлажда. Под сенките на дърветата бяха наредени маси с храна и напитки, а дамите и господата се разхождаха по пътечките и моравите, и си говореха. От едната страна малък оркестър свиреше спокойна, приятна музика.

Прекрасен английски летен ден.

Двете с Частити се отправиха към къщата, където Елф видя лорд Коулпорт да стои прав до стола на жена си, близо до стъпалата на терасата. Неочаквано се закова на място.

Частити се обърна към нея.

— Какво има? — тя проследи погледа на Елф. — О, ето го Форт. Но защо си толкова потресена? Нали очакваше да го срещнеш тук? Защото вече не е в траур ли? Явно съм забравила да ти го спомена.

Наистина беше леко изненадана да види Форт в синя копринена дреха, но не това бе накарало Елф да замръзне. Не виждаше ли Частити? До него седеше последната любимка на Лондон — дъщерята на лорд Коулпорт, Лидия.

Лейди Лидия, в изящна рокля в бяло и лилаво, и шапка, която сякаш бе направена само от дантели и цветя, стоеше до Форт и му се усмихваше, сякаш той беше оживял бог. Лордът отвръщаше на усмивката й, сякаш тя бе най-очарователната личност, която някога бе виждал.

Макар наистина да бе очарователно, момичето едва ли можеше да изрече две свързани изречения. Какво тогава го омагьосваше толкова?

Като че ли не бе очевидно! На Елф ужасно й се прииска да изтича до лодката и да се върне у дома.

Такова бягство обаче бе немислимо, затова тя повика на помощ годините светско обучение и започна да се усмихва и да бърбори, докато стигне до домакина. Лорд Коулпорт ги поздрави любезно, затова Елф предположи, че се държи както трябва. Не можеше да бъде напълно сигурна в това, понеже се чувстваше разбита от страх и гняв.

Трябваше да отиде и да поговори с Форт. Какво я беше прихванало да идва тук със сестра му? Разбира се, нямаше намерение да пренебрегва присъствието му. Беше дошла да го ухажва, проклето да бъде черното му сърце!

Ако момичето не отидеше другаде — което не бе особено вероятно — щеше да се наложи да говори и с нея. Щеше да бъде забележително едностранен разговор, помисли си Елф с нужната хапливост.

Не виждаше смисъл да отлага. Веднага щом успяха да се откачат от Коулпортови, тя събра всяко парченце Малърънов дух и отиде да се усмихва и бърбори с Форт, и красивата му компания.

— Радвам се да видя, че се възстановявате, Уолгрейв.

Може би — но само може би — като че ли му беше малко трудно да срещне погледа й.

— Благодаря ви, лейди Елф. Познавате ли се с лейди Лидия?

Тя се усмихна на момичето.

— Малко. Какво красиво място притежава семейството ви тук!

Лидия се изчерви, сякаш й бе направен скандален комплимент.

— Да, така е, нали?

— Особено като се има предвид, че градът става толкова горещ и прашен.

— Да, така е, нали?

Елф не можа да се стърпи и хвърли невярващ поглед на Форт. Той я погледна предизвикателно. Тогава Елф разбра.

Това бе директен отговор на настоятелните й ужилвания. Мили боже, отново ли го бе тласнала към опасност?

Тя си пое решително дъх и седна на пейката до Лидия, като остави Частити да говори с брат си. Той я погледна внимателно, сякаш се чудеше какви са намеренията й, но след това се обърна към сестра си. Елф се усмихна на съперничката си.

— Това е първото ви идване в Лондон, нали, лейди Лидия?

— Да, милейди.

— Хареса ли ви?

Момичето се огледа:

— Всички са много мили.

Желанието на Елф да се състезава, неочаквано се превърна в порив да покровителства. Господи, та това дете трябваше да е още в училищната стая!

— Може би ви идва малко множко? — предположи нежно тя.

Лидия се обърна към нея и в очите й проблесна облекчение, което я направи да изглежда още по-прекрасна.

— О, да! Това е точния израз. Всички бяха ужасно мили, и такова ласкателно внимание, но… — тя се изчерви. — Ще се радвам да се прибера по-скоро у дома.

Елф посегна и стисна ръката й. Не можеше да си представи, какво е да си още на седемнадесет и да предизвикваш събирането на тълпите, дори ако само се движиш по улицата.

— Следващия път, когато дойдете тук, ще се чувствате далеч по-уверена.

— Предполагам — отвърна Лидия, но сведе поглед и започна да мачка украсата на красивата си рокля.

— Не искате да се връщате?

Момичето вдигна поглед, сякаш се питаше дали е разумно да даде искрен отговор. Елф осъзна, че не е толкова глупаво, а просто много младо и следователно срамежливо.

— Предполагам, че ще бъде различно, ако се върна в Лондон като омъжена дама.

Устата на Елф пресъхна.

— Има ли такава вероятност?

Лидия се изчерви.

— Няколко господа изразиха обожанието си — но погледът й се плъзна издайнически към Форт.

Сърцето на Елф бе прерязано от такава болка, че й бе трудно да диша. Беше очаквала Лидия да е хубавица с кокоши мозък, твърде недостойна за Форт, но тя бе очарователна, невинна и искрена. Все пак твърде млада. Прекалено млада. Какво си мислеха родителите й?

Когато Елф заговори, чувстваше само искрено желание да помогне.

— Със сигурност може и да не се бърза толкова. Ако бях на ваше място, щях да се порадвам малко повече на моминството. Уверявам ви, няма да ви липсват предложения поне още година-две.

Лидия се засмя толкова очарователно, колкото правеше всичко останало.

— И майка ми казва така. Но след като ги умолявах да ме доведат в Лондон… И… — Лидия погледна отново към Форт, който сякаш бе насочил цялото си внимание към Частити и господина, присъединил се към тях.

Очевидно, трябваше да говори открито.

— Лорд Уолгрейв е красив мъж — рече Елф.

— Да, вярно е — отвърна Лидия, но не като увлечено момиче, а просто констатираше факта.

— И една от най-добрите партии.

— Наистина.

— Може да бъде приятна компания.

— О, да. Той постоянно се шегува с мен и ме кара да се смея.

На Елф й се прииска да избухне в сълзи. Беше се шегувал с нея само за малко в избата, а когато бяха крещели за помощ, се бе стигнало до смях, но никога не бе познавала истински веселата страна на Форт.

И все пак тази му страна се проявяваше с лекота при Лидия.

Тя се усмихна на момичето, което можеше да й открадне възлюбления, и каза възможно най-искрено:

— Позволете ми да ви дам един съвет, скъпа, макар и да не сте ми го искали. Вие сте много млада. Не се хвърляйте към женитба поради някаква друга причина, освен най-дълбока преданост. Но ако изпитвате такава преданост към лорд Уолгрейв, приемете предложението му сега. Съмнявам се, че догодина все още ще бъде свободен.

Лидия помисли малко и каза:

— Благодаря ви, лейди Елф. Мисля, че това е разумен съвет.

 

 

Форт се питаше, как е могъл да си помисли, че може да се ожени за едно дете. О, тя бе невероятно хубава, и при това чаровна. Но имаше чувството, че ако се ожени за нея, няма да е в състояние да я докосне с години. А дори и да минеха тези години, не можеше да си представи, че ще прави с нея същата дива любов, каквато с Елф Малърън.

Елф изглеждаше добре. Може би по-малко оживена от обикновено, но бе повече спокойна, отколкото потисната. Въпреки опитите си, Форт не можеше да се стърпи да не хвърля от време на време крадливи погледи към нея, докато тя се разхождаше и говореше с този или онзи. Осъзна, че е облечена в друг стил. Не, не стилът, а цветът. По-силен цвят, но й отиваше.

След това му се наложи да потисне смеха си. Цвят на оса. Господи, тя щеше да бъде истинска смърт за него, ако не внимаваше!

— Не харесвате ли лейди Елф, милорд?

Той погледна Лидия.

— Да я харесвам ли? Защо питате?

— Защото се мръщехте към нея.

Той си наложи да се усмихне.

— Може би слънцето е светело в очите ми. Лейди Елф е сестра на зет ми. Донякъде сме роднини.

Беше очевидно, че Лидия усети уклончивия отговор, Форт беше приятно изненадан, че не е глуповата.

— Проведохме очарователен разговор.

— Разговорът е едно от главните умения на лейди Елф.

— Бих искала да е и едно от моите — рече Лидия с тъжна усмивка, която можеше да спре дъха на много мъже.

Господи, наистина беше невероятно красива! Едва ли щеше да има такава поне още едно десетилетие. Защо изпитваше съмнения? Тя щеше да узрее и можеше да бъде научена да бъде силна, с остър език, да се наслаждава на любовните игри във всичките им форми…

— Вие сте приятна компания — увери я той и вдигна ръката й за флиртуваща целувка. — Бъбривата жена скоро принуждава мъжа да се пропие.

Помисли си да я целуне по устата. Красивите й, сочни и нежни устни трябваше да го съблазняват. Вместо това обаче си мислеше, че тя ще е шокирана, колеблива и трепереща, и че би било адски досадно, докато я накара да се отпусне. Прииска му се да е достатъчно подвижен, за да дръпне момичето на някое уединено място и да изпробва тази си теория.

Ами ако тя се окажеше от типа жени, които искаха светлината да е изгасена, които се отвращаваха от интимни експерименти?

Той отново гледаше Елф и си спомняше Лизет. По дяволите, как му се искаше Лизет да е истинска! Щеше дори да й прости, че го е изтощила до сълзи, ако можеше да я има за своя любовница. Проблемът бе, че тогава нямаше да иска да се отдалечава от нея, за да прекарва дължимото време с красивата си, трепереща съпруга…

— Мисля, че ви отегчавам.

Той рязко се обърна към Лидия, като се страхуваше, че се е изчервил от чувство на вина.

— Ни най-малко.

Тя не изглеждаше обидена, а просто искрена.

— Не съм изненадана. Все още съм много млада и това, което ме интересува, не интересува вас.

Неочаквано започна да му изглежда далеч по-привлекателна.

— Кажете ми тогава какво ви интересува?

 

 

Елф реши, че е била достатъчно дълго на пикника и може да си отиде, без да предизвика коментари. Тя откъсна Частити от оживения й разговор с приятели; приятели, които като че ли вече не таяха съмнения за стария й скандал, слава богу.

— О, аз съм напълно реабилитирана от благородния акт на Син — каза Частити, докато отиваха към домакините, за да се сбогуват:

— Но никой не знае за това.

— Елф, не ти прилича да бъдеш наивна. Син набързо получи титла от краля, Форт е ранен. Измислени са стотици истории, за да го обяснят, и всяка е по-велика от предишната. И двамата са герои, а Син просто иска да се качи на кораба и да избяга!

Елф се засмя:

— О, скъпа! Бях толкова погълната от други неща, че не съм в течение. Разбира се, всички искаха да говорят за героичната двойка под бука.

Частити направи гримаса.

— Казах му, че е пълен глупак — след това придоби първоначалната си физиономия и благодари на лорд Коулпорт за любезното му гостоприемство.

— О, да, получи се много добре, лейди Реймор, няма да го отрека — той погледна с грейнало лице към Форт и Лидия. — Всичко става така, както трябва.

В този момент Елф говореше с лейди Коулпорт, която леко завъртя очи.

— Скъпата ни Лидия е зеницата на окото на баща си. Както знаете, тя е единствената ни дъщеря.

— Много е красива, а освен това е и чаровна.

— Да, милото дете притежава всеки дар от Бога.

Елф едва се стърпя да не се изкикоти на киселия й тон. Сега вече знаеше източника на остроумието и мъдростта на Лидия. С такава майка, със сигурност нямаше да й бъде позволено да направи нищо прибързано.

Това все пак не означаваше, че няма да има годеж, който да продължи година-две.

Много добре. Елф обаче трябваше да направи едно последно нещо. Тази нощ.

 

 

Форт наблюдаваше как Елф и Частити вървят надолу към лодката. Щом си отидоха, следобедът внезапно му се стори далеч по-малко интересен.

Глупости! Той отново се съсредоточи върху Лидия, като се чудеше, защо не чувства никаква страст към едно толкова красиво същество.

— Нещо не е наред ли, милорд?

Той се направи, че трепва от болка.

— Кракът започва да ме наболява. Мисля, че трябва да повикам каретата си и да си тръгна бавно към дома.

Тя веднага скочи:

— О, разбира се! Ще изпратя някой слуга.

След малко се върна, придружена от родителите си и от един лакей. Форт се сбогува, след това закуцука живописно през градината към пътя. Лакеят го придружи, но и Лидия също.

Това щеше да предизвика приказки. Да не би да се опитваха да го принуждават?

Докато стигна до пътя, кракът наистина вече го болеше и му се искаше да си е у дома, в леглото.

Какъв дявол го бе накарал да излезе толкова рано?

След това си спомни за целта си и се взря в Лидия Норт. Тя го гледаше с искрена загриженост.

— Каретата ви още не е пристигнала, милорд, а съм сигурна, че не бива да стоите прав. Томас, иди да донесеш един стол на лорд Уолгрейв.

Лакеят забърза нататък и за момент двамата останаха сами.

Дали тя не бе направила така нарочно, надявайки се на обяснение? Та той почти бе уредил всички подробности с баща й.

Какво искаше?

Какво трябваше да иска?

Разговорът им, интелигентността и добротата, които бе открил в нея, го накараха да зададе този въпрос.

 

 

Същата вечер Елф отиде на опера, след това на вечеря у дукеса Дарби.

Върна се вкъщи след полунощ. Именно по тази причина бе помолила Хюно да я чака в конюшните на Малърън Хаус в един. Срещна се с него, облечена в някакви дрехи, които беше откраднала от стаята на Син. Панталоните й бяха твърде тесни в бедрата и твърде широки в талията, но иначе й ставаха. Беше няколко сантиметри по-ниска от близнака си, но това само означаваше, че крачолите и ръкавите й леко висяха.

Тъмнокожият Хюно бе почти невидим в сянката на конюшнята, но го видя как поклаща глава.

— На добра светлина няма да излъжете никого, милейди.

— И нямам такова намерение. Просто си помислих, че ще съм в по-голяма безопасност, ако съм облечена като мъж.

— С мен можете да ходите по улиците в обичайните си дрехи и никой няма да ви докосне. Просто вие, Малърънови, обичате да играете разни игри.

Елф му се усмихна ослепително.

— И тук може да си прав — тя го поведе надолу по близката улица. — Не е далеч. Просто си помислих, че ще е разумно да си взема страж.

— Разумно — рече той.

Елф се засмя. Беше й приятно да се разхожда по тъмните улици и да е в безопасност от пийналите господа и обикалящите джебчии.

Беше в пълна безопасност, защото пистолетът на Форт се намираше в джоба й. До него се гушеше нож в калъф, а имаше и още един нож в десния си ботуш. С нея беше и Хюно, който можеше да се справи с малка армия, с ножовете и смъртоносните си ръце.

Все пак не бе напълно щастлива, защото се страхуваше от това, което трябваше да направи.

Отиваше да освободи Форт.

Както очакваше, къщата беше тиха. Форт, все още инвалид, сигурно си бе легнал рано, а слугите едва ли щяха да пропуснат възможността да се наспят добре. Все пак не можеше да бъде сигурна, че всички ще са си по леглата.

Елф се поспря да вдъхне сладките ухания на тъмната градина и да си признае, че това последно приключение й носи наслада. Всъщност всички приключения й носеха наслада. Това вълнение беше като вино — сладко и освобождаващо.

Да, ужасно много приличаше на Син.

Хюно я наблюдаваше усмихнато.

— Бог да е на помощ на мъжа, за когото ще се омъжите.

— Може би ще спестя тези главоболия на всички мъже. Стой тук. Не се притеснявай, най-лошото, което може да се случи, е да бъда изхвърлена като мръсно коте. Бъди готов да хванеш във въздуха летяща Малърън.

Той се засмя и Елф влезе в къщата. Скоро се озова в познатата кухня. Стаята беше тиха, макар на пода да спяха няколко души, увити в одеяла. Сигурно всички останали слуги бяха по леглата си. Тихо мяукане я накара да сведе поглед и да види котката. Елф приклекна, за да я погали зад ушите.

Не смееше да говори, но се надяваше животното да е разбрало извиненията й, задето го е използвала като средство за бягството си, и благодарностите й.

Поне когато се изправи и тръгна през кухнята, котката не я последва. Нито пък се случи нещо друго, което да й попречи да мине през крилото на слугите и да се качи по стълбите към първия етаж.

Оттук нататък беше лесно. Знаеше пътя към спалнята на Форт.

Предпазливо, с бясно разтуптяно сърце, тя отвори полекичка вратата на тъмната стая. Той сигурно спеше. Елф внимателно стигна до леглото и докосна повърхността му. Търсещите й пръсти откриха само гладка повърхност. Не беше тук!

Раздразнена, тя дръпна тежките завеси на прозореца, за да погледне на лунна светлина, Форт не само че не беше там, но и стаята не се използваше. На масичката за миене нямаше вода. На пръчката не висяха кърпи.

Ужасена, за момент си помисли, че може да е умрял, но след това разумът й се възвърна. Това не приличаше на дом, в който наскоро е починал някой.

Къде, за бога, беше тогава? С жена?

Ревността подхвърли този въпрос, но разумът веднага го отхвърли. Той със сигурност не бе в състояние да се наслаждава на жени или пък да се скита из града, за да ги търси.

Партерът.

Тя поклати глава и се присмя на себе си. Разбира се, човек с ранен крак нямаше да използва стълбите, освен ако не му се налагаше.

След минута се озова долу, като се опитваше да си припомни предишните си проучвания и да избере вероятната стая. Накрая взе решение и влезе дръзко в кабинета му.

Форт лежеше на леглото и четеше на светлината на една свещ.

Той се сепна и се привдигна, но след това отново се отпусна назад на възглавниците.

— Да не би да се опитваш да ме изплашиш до смърт? Помислих те за Син.

Сърцето на Елф затупа толкова бързо, че тя се уплаши да не припадне.

— Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш.

Той затвори книгата и я остави настрана.

— Изненадан съм, но с теб привикнах да очаквам неочакваното. На какво дължа честта за това посещение?

Беше живописно облечен в бяла нощница, а одеялата на тясното легло бяха спретнато подпъхнати под него. Кестенявата му коса висеше свободно, а свещникът близо до него придаваше на главата му златен ореол. Вълна от любов и страст обля Елф и заплаши мисията й.

След това забеляза рамката, която придържаше завивките далеч от крака му, и й се прииска просто да се погрижи за него.

— Кракът още ли те боли?

— Често. Мислех си, че Частити ти докладва редовно.

— Редовно, но без подробности. Съжалявам, че беше прострелян.

— Не мисля, че ти си отговорна за това. Да не би да греша?

— Разбира се, че не!

— При Малърънови всичко е възможно — той хвърли към нея поговорката на семейството й като нож. Също както някога. Пак се заяждаха.

Елф извади внимателно пистолета и го постави на бюрото:

— Исках да ти върна това.

— Благодаря. Все пак можеше да го изпратиш, както изпрати и другите неща.

— Исках да говоря с теб.

— Днес говорихме.

— Насаме.

Той въздъхна и разпери ръце:

— Тук съм и ще ти се наложи да ме жилиш много яростно, за да ме убедиш да се преместя. Във всеки случай кажи, каквото имаш да казваш.

Елф седна на един стол, като се опитваше да не показва колко много са я наранили думите му. Беше очаквала това, нали? Очевидно той не изпитваше същото мощно увлечение като нея. За него тя бе просто една натрапница. Несъмнено възнамеряваше да се ожени за лейди Лидия и смяташе нейната невинност по-скоро за преимущество, отколкото за недостатък.

— Първо — каза тя, — искам да се извиня за всичко, което може да съм направила, за да те нараня.

— Приема се.

— Второ — тя погледна към свитъците, ветрилото и играчката, които лежаха на масичката до леглото, — няма да те притеснявам с повече подаръци.

Той също погледна даровете.

— О, те прогонваха скуката по време на възстановяването ми. Защо да спираш сега?

— За да не направиш предложение на Лидия Норт, само за да си го върнеш на мен.

Той я погледна:

— Мислиш ме за плитък човек, нали?

— Не!

— Не? Смяташ, че бих съсипал живота на едно очарователно момиче, само за да ти отмъстя?

Елф поклати глава, като отчаяно се опитваше да го разбере.

— Ти няма да съсипеш живота й. От теб би станал чудесен съпруг.

— Носиш ли мое дете?

Въпросът я свари неподготвена, макар и да бе възнамерявала да му каже. Затова знаеше, че се е изчервила, когато отвърна:

— Не.

Той се облегна назад, като я наблюдаваше изпод спуснатите си мигли, което й пречеше да разбере изражението му.

— Значи сме имали късмет.

— Да. Голям.

Щом искаше по този начин, Елф щеше да играе играта му.

— Значи нямаш намерение да се жениш за лейди Лидия?

— Не и в близко бъдеще — той сви рамене. — Догодина или след две години, кой знае? Тя е прекрасна млада дама.

— Но млада.

— Откажи се — след това той прибави със съвсем различен тон: — Днес я целунах.

Елф притаи дъх.

— И се изплъзна, без да поемеш никакъв ангажимент? Истинско чудо!

— Сигурен съм, че си била целувана много пъти и си се изплъзвала без окови.

— Все пак, въпреки дрехите, аз не съм мъж.

— Тези неща са далеч по-рисковани за нас. Не би ли казала, че не е честно?

Той й се усмихна и Елф отново не можа да прочете нищо по лицето му, но моментът й бе скъп. Бяха започнали да говорят като приятели или както би могла да си говори със Син — нещо, което никога не бе постигала с Форт досега.

— Бяхме оставени за малко сами и аз исках да я целуна. Вече бях открил, че изключително благопристойните дами могат да поднесат огромна изненада в това отношение.

Елф преглътна, като знаеше, че се е изчервила.

— Тя, както се оказа, беше също толкова нетърпелива да опита. Започнах много нежно, разбира се, но по нейно настояване станах малко по-дързък. Тя не възрази, но скоро се отдръпна назад.

— Не й ли хареса?

— Удивлението ти е ласкателно. Не ми стана ясно, но тя ми каза, че ще изчака, преди да позволи на други мъже такива волности.

— Един ден тя ще стане наистина забележителна нечия съпруга. — Елф не бе възнамерявала това „един ден“ да прозвучи като въпрос, но той прозвъня във въздуха, Форт я погледна без никаква хитрост.

— Не знам, Елф. Нищо не знам. Чувствам се неосведомен като бебе.

Това бе ужасно незадоволително, но поне бе честно, затова тя се изправи, като приглади мъжкото си сако.

— Жиля те, когато не можеш да ми отвърнеш — беше дошла да го освободи и сега трябваше да го направи. — Частити каза ли ти, че поех част от семейния бизнес?

— Някое имение ли? — повдигна той изненадано вежди.

— Не, част от производството.

— Не смятах, че семейство Малърън имат друга работа, освен да правят живота ми нещастен.

Елф го погледна ядосано:

— Колко странно! Но предполагам, че просто не приказваме много по този въпрос. Да, усилено се занимаваме с много неща, свързани с производство и търговия. Отговарям за всякакви платове. Започна се с коприната…

След малко спря:

— О, господи! Разбъбрих се като глупачка!

Устните му потрепнаха.

— Съвсем като Елф. Радвам се, че цялата тази усилена работа ти харесва.

— Да, харесва ми — нещо в маниера му я накара да се изчерви и да започне да мачка маншета на връхната си дреха. След това си наложи да се отпусне и да му каже всичко. — Виждам, че интересът ми към търговията ме прави още по-малко съвършена дама. Както и способността ми да хвърлям ножове — тя извади ножа от ботуша си. — Дръж едно от стихотворенията ми до стената.

След съвсем кратко колебание той вдигна розовия свитък, протегна докрай ръка и го задържа до стената.

— Не забравяй, че вече имам един ранен крайник.

— Поне не казваш, че мога да те убия от това разстояние — беше истински ядосана, но не можеше да се върне назад. Това щеше да бъде просто като хвърляне по мишена. Молейки се за сигурна ръка, Елф метна ножа и той се заби в стената през хартията.

— Слава богу! — възкликна тя.

Той освободи хартията:

— Ако знаех, че си толкова несигурна в уменията си…

И се усмихнаха един на друг. Не като любовници, а като нещо повече.

— Приятели? — попита той.

Елф кимна, като се мъчеше да сдържи сълзите си. Наслаждаваше се на скъпоценния момент, но знаеше, че това е краят на други неща. Едва не попита дали приятелите могат да имат физическа връзка, може би просто за забавление, но се спря навреме. За нея това никога нямаше да бъде просто забавление, а и щеше да провали ролята й.

А и вероятно след година-две той щеше да се ожени за лейди Лидия.

Елф отиде и извади ножа от стената, след това го пъхна обратно в ботуша си.

— Май направихме пълен кръг — рече той.

— Само дето аз съм в панталони, а ти си в рокля.

— Тогава полукръг би било по-точно?

Тя погледна надолу към него:

— И аз не зная.

И това бе странно признание. Беше се чувствала толкова сигурна, че го желае, че са създадени един за друг…

След това се бе чувствала съвсем сигурна, че може да му позволи да си отиде.

Сега обаче не бе сигурна в нищо.

Той й протегна ръка.

— Целуни ме, Елф. Лорд Уолгрейв никога не е целуван от лейди Елфлид Малърън.

Тя седна на ръба на тясното легло:

— И сега няма да бъде. Пак съм до известна степен маскирана.

— Кое е истинското и кое е маскировката?

Елф го погледна, Форт лежеше върху снежнобелите възглавници, в благопристойно бяла нощница, а косата му падаше на вълни по раменете. Тя се засмя.

— Какво има сега? — попита примирено той, но в очите му проблесна веселост.

— Просто както съм тук в мъжки дрехи съм сигурна, че в момента приличаме на някоя от онези скандални картини, където влюбеният ухажор се готви да изнасили треперещата девица.

Той запърха с мигли:

— Готова съм да викам, господине! Но може да ви позволя една целувка.

— Ако се развикаш, може да ме накарат да се оженя за теб.

Елф се наведе бавно и допря устни до неговите.

Беше вярно. Никога преди не се бяха целували така — искрено и без нетърпение. Тя се подпря на една ръка и прокара другата през косите му.

Ръката му докосна шията й и той я притегли нежно по-надолу. Целувката му стана по-дълбока.

Елф едва не се строполи върху него, но си наложи да спре. Макар и да го искаше, дори и той да бе в състояние да го направи, не му беше сега времето. Тя се отдръпна, изправи се и му се поклони официално.

— Au revoir, Monsieur Le Compte.^[1]

С тези думи Елф се обърна и тръгна, преди слабостта да я е накарала да остане.