Джо Бевърли
Тъмна страст (11)

Единадесета глава

Постепенно Елф осъзна колко абсурдно е държането им и предложи маслиновото клонче на мира.

— Би било още по-дразнещо — рече тя, след като не намери нищо, което поне мъничко да напомня на инструмент — да открием, че от тавана висят брадви и коси.

След това се изправи, оправи ризата си и се насочи отново към ковчега. Палецът й се удари в някакъв камък. Тя падна и си удари коляното в него.

При вика й Форт попита стреснато:

— Какво? Какво стана?

— Просто ударих палеца си.

Елф седна, за да разтрие ударените места, след това опипа предмета. Мислеше си, че е надигната плоча, но това беше доста по-дебело и имаше метални дръжки. Все пак очевидно нямаше да им свърши работа.

— Мразя тази тъмнина — каза тя, докато се изправяше на крака. — Ти разтриваш ли си от време на време очите, като се надяваш да ти се проясни зрението?

— Да. А ти имаш ли моменти, когато се страхуваш, че си ослепяла?

— Щеше да е така, ако бях сама. Ти намери ли нещо?

— Не. Ела да седнем на ковчега.

Елф затърси пътя си обратно. Другите й сетива вече бяха започнали да се изострят. Глухо тупване й показа, че той вече е наместил капака на ковчега. Отиде при него и седна, а расото обгърна раменете й. Когато уви ръка около нея и я притегли към себе си, Елф усети голото му тяло. Не се оплакваше. Топлият плат беше приятен и Форт бе загърнал и двамата с расото.

— Ами сега? — попита тя.

— Трябва да решим, дали да атакуваме вратата на улея. Мисля, че се отваря навън и ключалката му сигурно е слаба. Възможно е да успеем да я разбием, макар и да не съм сигурен. Няма да мога да го направя с блъскане. Тъй като дотам има три стъпки, едва ли ще успея и да я разлюлея.

— А и ще се нараниш.

— Всичко бих направил за теб — моята красива дама.

Тя се засмя и се сгуши още по-близо до него.

— Май наистина ти е неприятно, задето не можеш да направиш някой величествен жест?

— Уверявам те. И още повече ме ядосва, задето просто си стоя тук и чакам да се случи нещо.

По време на търсенето Елф си бе мислила за своите хора. Може би сега я издирваха. Може би бяха видели пленяването й, но не бяха в състояние да действат незабавно. Но в такъв случай със сигурност бяха намислили план за спасение.

След това си спомни, че за тях тя бе само някаква проститутка, наета от Малърънови, за да съблазни лорда.

— Мислиш ли, че някой пази на онази врата? — попита тя.

— Зависи от много неща. Ако е важно да ни задържат за някаква цел — да. Биха сложили някого на пост и до този момент щяха да знаят, че сме се събудили и се движим. Ако пък просто са искали да се избавят от нас за известно време, значи не биха поставили стражи. Очевидно това място може да ни задържи за много часове.

— Защо биха искали да правят такова нещо? — Елф отново се замоли да й отговори честно и да й каже нещо за заговора.

— Може и да имат причини, но не е безопасно за теб да знаеш.

При тона му Елф си спомни, че Лизет твърдеше, че не е чула нищо важно във Воксхол. Галантният мъж се опитваше да я предпази. Това я накара да се усмихне по начин, който щеше да изглежда много глупав, ако можеше да се види.

— Ако никой не ни пази — предложи тя, — бихме могли да вдигнем шум. Да викаме за помощ.

— По моя преценка е около три сутринта и тази сграда, каквато и да е, е изоставена. Кой ще ни чуе?

— Все пак да опитаме — Елф скочи от сандъка. — Аз ще взема пръчката и ще удрям по вратата. Ти удряй по капака на улея.

— Стремителна Лизет — чу го как се раздвижи. — Съжаляваш ли, че ме прелъсти?

— Да съм те прелъстила? — Елф замръзна. — Със сигурност не съм направила такова нещо!

— Не си ли? Когато един джентълмен няма намерение за флирт и все пак е молен да достави удоволствие на една дама, как другояче би могло да се нарече?

Молен!

— Вие ме прелъстихте на онази лодка, милорд!

Елф намери пипнешком пръчката на пода и заудря по вратата, използвайки я като отдушник за яда си.

— Уви, отново съм „милорд“ — той задумка по капака в горната част на улея. — Помощ! Хей! Не съм те прелъстил, Лизет.

— Така ли? — Елф продължи да измъчва дървото. — Накара ме да премисля решението си.

— Ах, възвърна вярата ми в собствените сили. Хей! Насам! Помощ! В мазето! Сто гвинеи награда за този, който ни освободи оттук!

— Сто ли? Каква стипца. Помощ! — извика Елф. — Хиляда гвинеи за моя спасител! Помощ!

— Жълти стотинки. Десет хиляди гвинеи за този, който ме отърве от тази дръзка, екстравагантна и леконравна жена!

— Страхувам се, че си мъж е ограничени възможности. Помощ! Към мен! Сто хиляди гвинеи, ако ме спасите от този подъл негодяй!

— Защо ми се струва, че очакваш от мен да платя дълговете ти? Помощ! Помощ! Владенията ми за този, който ме спаси!

Настъпи тишина. Елф си спомни смеха му при последните думи и след секунда осъзна, че това продължава. Той направо се заливаше от смях. Ах, как й се искаше да го види!

Когато заговори, гласът му все още трепереше:

— Сто хиляди, ама че работа! Ти, порочно, незнаещо мярка същество! Е, добре, щом досега никой не ни е чул, значи наблизо няма хора.

Елф хвърли пръчката и се облегна на вратата.

— Но тогава… Да не смятат просто да ни оставят тук? Със сигурност не бихме могли да стоим така, докато умрем от глад в покрайнините на Лондон?

— Сигурен съм, че е възможно, но няма да позволя да се стигне до това.

— Наистина ли? Сам призна, че си жалко подобие на герой.

— А ти показваш признаци на опърничава жена с остър език! Откажи се. В тази врата има малки пролуки и когато се съмне, сигурно ще се появи някой наоколо. Ще измислим нещо.

— Съжалявам — Елф тръгна опипом обратно към сандъка. — Не съм свикнала да бъда толкова безпомощна.

— Да не би да мислиш, че аз съм? Очевидно нямаш представа какво означава да бъдеш лорд.

Повече от всякога на Елф й се прииска да му каже истината, но рискът да отслаби това другарство беше твърде голям.

— Дневната светлина наистина ще бъде нещо по-добро, дори и да идва от някоя мъничка пролука. Тъмнината ме тревожи.

Той седна до нея, прегърна я и я положи да легне наполовина върху него, като загърна и двамата с расото.

— Затвори очи и се помъчи да заспиш.

— Мислиш ли, че мога да заспя тук?

— Не, но ако очите ти са затворени, тъмнината няма да изглежда толкова страшна.

Наистина беше по-добре и Елф дори усети топлина и уют в прегръдките му. Все пак се страхуваше, че не му е особено удобно върху грубото дърво.

— Много си мил, Форт.

— Така ли? Това би изненадало мнозина.

— Защо говориш така?

Ръката му я погали по гърба, но Елф си помисли, че няма да отговори.

— Напоследък не съм особено мил.

Сгушени заедно, създаваха условия за изповеди. Елф се запита дали трябва да го допуска, тъй като той никога нямаше да говори по този начин на Елф Малърън. Но искаше да го познава, да го разбира, а и подозираше, че той има нужда да говори.

— Защо не си бил мил? — попита тя. — На мен ми се струва, че това е в природата ти.

— Наистина ли? Не съм сигурен, че си спомням коя е истинската ми природа. Да, може би преди бях мил, когато това не ми причиняваше много неприятности.

— Мисля, че си твърде строг със себе си. Беше много добър с мен.

— Мъжете често са добри с жените, с които искат да правят секс.

— Аха! — Елф го възседна, макар и да не виждаше нищо в тъмнината. — Значи признаваш, че си го искал!

Той се засмя.

— Да, исках го. И ако трябва да бъдем точни — исках теб. Един господ знае защо.

— Можеш да бъдеш много груб.

— Май преди малко каза, че съм бил много добър с теб.

— Имаш забележителната способност да бъдеш едновременно добър и груб.

— За природата или за сексуалните ми умения говориш? — попита той, но след това се протегна, дръпна я обратно върху себе си и отново зави и двамата с расото. — Студено ми е.

— Ти… ти отново искаш — едва ли можеше да сбърка доказателството.

— Побеснял от похот би било точно, да. Но не се притеснявай, мога да мина и без това.

Елф се намести така, че да не го притиска.

— Защо тогава ме желаеш? — попита тя, като позволи на ръката си да шари по гърдите му.

— Ох, универсалният въпрос! Може би, Лизет, просто не съм бил с жена от известно време.

— Не си ли? — подразни го тя. — Това не може да обясни последния път.

Той я плесна отзад.

— Дяволица. Това беше просто израз на облекчението ми, че съм жив.

— Много добре. И защо ме желаеш сега?

— Опасността прави някои мъже велики.

— Велики? — изкикоти се Елф. — Какви интересни думи използваш! Защо не си правил любов от известно време? Сигурна съм, че не са ти липсвали възможности.

— Може би просто съм се уморил от непрестанното бърборене на жените.

Правеше всичко възможно да я отблъсне с думи, но Елф просто гореше от желание да разбере този мъж.

— Сигурна съм, че можеш да платиш на някоя проститутка да мълчи.

Той я притегли към себе си и сложи ръце върху дупето й.

— Сигурен съм, че си твърде умна за глуповатата невинна девойка, която се опитваш да играеш. И все пак беше невинна. Би ли хвърлила светлина върху тази загадка, Лизет?

Притисната силно към него, Елф го усещаше как се втвърдява между бедрата й. Започваше да използва нови оръжия, за да я накара да млъкне.

Но не беше толкова лесно да се затвори устата на една Малърън.

— Защо не си бил с жена?

Форт се размърда, притегли главата й надолу и я накара да млъкне с целувка. Елф му отвърна, като превърна оръжието в удоволствие, докато ръката му стана по-нежна и се почувства как напрежението го напуска. Когато устните им се разделиха, Елф все пак прошепна:

— Защо не си бил с жена?

Наложи й се да потисне вика си, когато ръцете му стиснаха силно раменете й, но след това се отпуснаха.

— Защото — отвърна тихо той — им причинявах болка.

— Болка ли? — искаше й се да може да види изражението му.

— Както току-що причиних на теб — той потърка местата, които беше наранил.

— Досега не си ми причинявал болка.

— С теб нещата изглеждат по-различни. Ето защо се съгласих да правя любов с теб.

Елф се отпусна и сгуши глава между врата и рамото му.

— Радвам се.

— Какво?

— Че съм различна.

— Поне не си от типа жени, които обичат да ги хапят и да им правят синини.

— Да не би някои жени да обичат това?

— А, най-сетне оттенък на невинност! Да, някои жени обичат сексът да е придружен от болка. Някои мъже — също.

Елф се раздвижи, за да го целуне по бузата.

— Но не и ти.

Форт се обърна, за да я целуне по устните.

— Не, не и аз. Така че ако харесваш по-грубата любов, по-добре си намери някой друг.

Елф извърна глава.

— Може и да не обичаш да правиш синини, но не се колебаеш да удряш с думи!

Той лежа неподвижно няколко секунди, след това я докосна по косата.

— Съжалявам, но ти казах, че не съм мил.

— Не мисля, че това е твоята природа. Защо си така… изпълнен с горчивина?

Беше задала основния въпрос и сега, докато минутите мълчание минаваха, си помисли, че няма да й отговори.

— Преживях шок — рече накрая той. — Озлобих се.

Това й говореше твърде малко, но бе огромно признание от негова страна. Погали го по гърдите.

— Съжалявам за болката ти.

— Болка ли? Да, предполагам, че това е точната дума.

— Смърт ли? — рискува тя.

Искаше й се той да й каже корена на горчивината си. Може би никога не го бе споделял с друг човек. Знаеше, че братята й, Брайт и Ротгар, трудно говореха за най-силните си чувства.

— Умницата Лизет. Да, смърт.

Форт отново млъкна и тя зачака, без да бъде сигурна как да го подтикне.

— Баща ми.

Елф се опита да не реагира. Беше му отнело толкова много време да изрече тези думи, че й беше ясно колко му е било трудно.

— Трябва да е много болезнено да загубиш родител — рече тя. — Баща ми умря, когато бях малка.

— Колко малка?

Колко знаеше за Малърънови? За всеки случай Елф прибави две години:

— Бях на девет.

— Почти прекалено малка, за да помниш.

— Да. Иска ми се да съм го познавала повече. Да съм имала повече картини. Повече писма. Той диктуваше писма към нас през целия ден, докато лежеше и умираше, но те са доста сурови. Съвети. Укори. А ми казват, че е бил човек, обичал забавленията.

— Предполагам, че смъртта е отрезвяващо преживяване. Значи имаш братя и сестри?

— Да. А вие, милорд?

— Знаеш, че трябва да ме наричаш Форт, иначе никога няма да ти кажа тайните си.

Тази шеговита забележка я накара да се усмихне. Също така й подсказа, че той се е решил да й говори. Безпокойството й се върна, но тя го прогони. Щеше да му се отрази добре, ако поговореше за това.

— Добре, Форт.

— Имам две сестри и един брат.

— А майка ти? Жива ли е?

— Умряла е, когато съм бил много малък.

— Но поне имаш братята и сестрите си.

— Не сме особено близки.

На Елф й се прииска да възрази. Частити обичаше Форт, както и другата му сестра — Верити. Те биха му оказали подкрепа и помощ, но той като че ли не го осъзнаваше. Смяташе, че щом веднъж не е оправдал очакванията им, те не могат да го обичат.

— Това е тъжно — каза тя.

— Значи ти си много близка със семейството си?

— Да, много близка.

— Щастлива си.

— И аз мисля така, макар това да означава, че всичките се чувстват упълномощени да се месят в живота ми.

— Наистина ли? Останах с впечатлението, че си недостатъчно надзиравана.

Елф знаеше, че се носи твърде наблизо към водовъртежа на истината, но не можеше да се сдържи да не бъде толкова честна, колкото можеше.

— Просто в момента съм далеч от тях.

— А, да. И си отседнала при любезната ти приятелка.

— Не е нужно да й се подиграваш. Тя не одобрява действията ми.

— Тогава би трябвало да ги спре.

— Може би никой не е в състояние да го направи.

— И на мен така ми се струва. За мое най-голямо удоволствие — той я притисна малко повече до себе си. — Ще ми достави огромно удоволствие, ако станеш моя любовница, Лизет. Харесвам те и със сигурност нямам никакви проблеми с откритата си похот към твоето тяло.

— Иска ми се да можех — отвърна Елф, — но щом от семейството ми го открият, ще се противопоставят.

— Тогава си ме подвела — гласът му звучеше малко раздразнено и имаше причина за това. — Помислила ли си какво ще направят, ако забременееш? Не е неизбежно, но е възможно.

Елф си бе мислила за това. Наистина.

— Ще се ядосат, но ще ме подкрепят. Ще износя детето дискретно и ще бъде отгледано от подходящи осиновители. Не е необичайна ситуация.

— Колко хладнокръвно разсъждаваш! Надявам се семейството ти да прояви такова разбиране, каквото ти казваш.

Елф се надяваше на същото, а и думата „хладнокръвно“ не описваше точно чувствата й. Мисълта за бременност я тревожеше. Идеята да даде едно бебе, бебето на Форт, на непознати хора я плашеше. Защо не бе осъзнавала преди колко невъзможно би било това?

Гласът му я извади от мислите:

— Обещай ми нещо.

— Какво?

— Ако си бременна, да ми кажеш. Имам две копелета, за които знам, и ги наглеждам. Не мисля, че такива деца имат полза да разбират твърде рано, че произхождат от благородно семейство, но ще се погрижа да получат добър старт в живота.

Тя хвана лицето му между дланите си и го целуна по устните. Усещаше нежността му в тях и почти виждаше лицето му, смекчено от доверие и добро настроение.

— Казах ти, че си добър човек.

— Това доброта ли е? Биха могли да ми бъдат от полза един ден — рече той, но Елф усети как устните му се разтягат в усмивка.

— Защо толкова упорито се стараеш да изглеждаш безсърдечен?

— Ти си романтичка. Просто се опитвам да бъда честен.

— Имаш фалшиво огледало. Кажи ми тогава, как виждаш лорд Уолгрейв?

Неочаквано той се раздвижи и започна да потърква втвърдената си мъжественост между бедрата й.

— Побеснял от похот.

У Елф също се появи желание, но тя попита:

— Защо постоянно се опитваш да отвлечеш вниманието ми?

— Защото постоянно се опитваш, да бъркаш с пръст в раните ми.

— Какви рани?

Той изстена и затвори устата й с целувка. Елф изпита огромно удоволствие от нея и дори за момент не забрави за горещия нашественик между бедрата си, но когато той спря, го попита:

— Какви рани?

— Млъкни — Форт я изтърколи под себе си, разтвори бедрата й и проникна в нея.

Елф се вцепени от изненада и болка.

Той замръзна, след това излезе от нея и потрепери.

— Нали виждаш какъв съм. Дори и с теб.

Елф го хвана за косата, преди да е успял да изчезне в тъмнината.

— Нали виждаш каква съм? Като териер, независимо дали съм хукнала след мъж или след истината.

Тя го повали грубо и го възседна.

— Желая те — и след малко прошепна: — Добре ли се справям?

Луд смях премина през него като вълна.

— Съвършено. Удобно ли ти е?

Елф се намести по-удобно.

— Какъв необичаен въпрос. Не ме боли. Какви рани? — попита тя, като полюляваше леко хълбоци.

— Какво? — Елф не виждаше нищо, за да може да каже дали умът му изобщо е в практическите неща.

Тя захапа долната му устна и се изсмя.

— Какви рани ли? Кажи ми някои от тях и ще се подвижа още малко.

— Това е проституция от най-низък вид.

— Изобщо няма да ме разубедиш. Какви рани?

— Недей. Недей…

— Кажи ми. Раните трябва да бъдат отворени, за да се излекуват — после затананика в такт с полюшванията си: — Кажи ми, кажи ми, кажи ми…

Форт я сграбчи, претърколи я и я затисна брутално под себе си.

— Убих баща си — каза той, преди да използва тялото й за забрава.

Потресена от думите му, подивяла от бесния ритъм, Елф можеше само да се движи безпомощно в такт, докато той най-сетне се строполи върху нея, потрепери и остана неподвижен. Елф вдигна трепереща ръка и го погали по гърба, облян в бързо изстиваща пот.

Какво да каже, какво да каже? Той беше убил баща си. Той, а не някой от братята й, беше изстрелял онзи куршум.

След това осъзна, че Форт плаче. Безпомощно, разсипан от това, той плачеше в утешителните й прегръдки, но едновременно с него плачеше и Елф. О, не прави това. Как ще се почувстваш, когато разбереш коя съм? Как ще го понесеш? Не го прави…

И все пак тя го бе предизвикала. Беше съборила всички бариери, без да помисли как ще се справи с това, което бе затворено в него.

Спомни си онази ужасна нощ в Ротгарското абатство. Всичките й братя бяха въоръжени. Беше сигурна, че един от тях може да е убил стария лорд. Вместо това бяха принудили Форт — Ротгар го беше принудил — да извърши това най-гнусно престъпление — отцеубийството.

За пръв път се почувства засрамена за нещо, извършено от семейството й.

Сега той лежеше неподвижно. Елф — също. Какво можеше да каже човек при такава ситуация? Какво би казала Лизет? Елф изрече с решителен и пиперлив глас:

— Сигурна съм тогава, че баща ти е заслужавал да умре.

Той се засмя, но доста треперливо.

— О, наистина. Но мнозина го заслужават. Това не означава, че ми е простено.

Все още бе проснат между бедрата й.

— Очевидно никой не знае за престъплението ти, иначе щеше да бъдеш наказан.

— Някои знаят. Няма да излезе оттам. Не си ли шокирана?

— Не — вече знаеше опасностите, но трябваше да настоява малко повече, за да се опита да залепи счупеното. — Защо това ти причинява толкова болка?

— Защо ли? — беше се отпуснал от секса и мъката, и едва не я задушаваше с огромното си тяло, но Елф можеше да го понесе. — Един господ знае. Може би защото е единственият човек, когото съм убил някога. Това би трябвало да оставя някакъв белег.

Тишината се проточи, а Елф се надяваше да чуе нещо повече.

— Вероятно защото го мразех — говореше толкова тихо, че едва го чуваше. — Мразех го, презирах го и се страхувах от него — и това е продължавало цял живот. Можех да си кажа, че съм го убил, защото той се е канел да убие други. Така казаха сестрите ми. Но аз го убих, защото го мразех, защото исках да го убия още от детството си и накрая ми се удаде тази възможност.

Той се надигна на лакти и думите се заизливаха:

— Като дете исках да го убия заради безсилието и страха си. Не беше само заради боя, а и заради невъзможните стандарти, които ми налагаше. Нищо от това, което правех, не бе достатъчно добро. Всяка грешка бе изваждана и размахвана пред мен, и то пред слугите. Когато ме биеше с камшик, извикваше слугите да гледат. Казваше, че така ще пречупи гордостта ми. Той — най-горделивият човек на света. Но когато станах мъж се освободих от него. Той не ме търсеше и аз го избягвах като чумав. Беше си чиста страхливост. Не направих нищо, за да помогна на сестрите си. Нищо, за да спра жестокостта му към слугите и наемателите. Бях твърде изплашен, за да се намеся. И затова в крайна сметка го убих.

Потресена от тези откровения, Елф го погали по влажните ръце.

— Звучи ми така, сякаш е бил чудовище.

— Такъв си беше. Но трябваше да го убия лице в лице.

— Не, не. Не би могъл да направиш това. Да, може би щеше да се опиташ да помогнеш на онези, които са били под неговата власт, но сигурно не си знаел дълбините на неговата жестокост.

— Защото предпочитах да не зная — гласът му бе придобил малко по-нормален тон и той плъзна ръка между бедрата й.

Елф го хвана за китката:

— Не? Не мисля, че ти е била много приятна изповедта ми.

— Мисля, че вече си изкарах стоте гвинеи.

— Не забравяй, че аз ти плащам — но след като Елф продължи да се съпротивлява, той се отказа и приседна. — Може би сега възнамеряваш да го допълниш и с шантаж.

Елф седна до него.

— Дори това, което каза, да беше вярно, нямам никакви доказателства.

— По този начин съм спасен от безразсъдства.

Макар да седяха един до друг, Елф го усети как се отдалечава от нея.

— Гордееш ли се със себе си, Лизет?

Елф придърпа расото, като трепереше, но не изцяло от студ.

— Не. След това, едва ли ще искаш да ме видиш повече.

— Не предполагах, че говорим за продължителна връзка.

— Нали ме помоли да ти стана любовница?

— А, да, права си. Съжалявам, но трябва да оттегля предложението си.

Елф преглътна.

— Недей да ме мразиш.

— Няма. И не те мразя. Просто копнея да те забравя.

Елф стисна силно устни, за да спре сълзите си.

— Ами ако някога се срещнем пак?

— Лизет — рече остро той, — ти разбираш какво се случи. Остави нещата така, както са. Беше странна нощ и ако оцелеем, несъмнено никой от нас няма да я забрави напълно. Но съм сигурен, че и двамата ще се опитаме.

Елф осъзна, че е издърпала цялото расо и го е оставила напълно гол. Тя го свали от себе си и му го протегна, докато докосна тялото му.

— Вземи го. Сигурно ти е студено.

Той изчезна и след малко гласът му се чу от известно разстояние:

— Задръж го. Опитай се да поспиш.

Преглъщайки сълзите, които той не биваше да усети, Елф се сви на кълбо в расото, в миризмата на тялото му и на секс, и се опита да започне със забравянето.

 

 

Това бе дълга нощ с малко сън и Елф сигурно бе задрямала, защото се събуди от високи шумове. Помъчи се да се освободи от расото достатъчно, за да седне, и заедно с ударите чу и приглушени гласове.

— Напъхали са нещо в ключалката — изръмжа някой.

Нещо я докосна и тя се сепна.

— Шшт — рече Форт.

— Кой е?

— Не зная, но не са нашите похитители. С малко повече късмет, може да са моите хора, които ме търсят — гласът му звучеше спокойно и нормално, но някак изкуствено.

„Или моите хора, които ме търсят“, помисли си Елф. След това си спомни, че той е гол, смъкна се от сандъка и сложи расото в ръцете му.

— Предполагам, че би трябвало да съм облечен с нещо — рече той и го взе. — Все пак ми се иска да имаше как да си го разделим. Ризата ти ще бъде доста оскъдна покривка.

Елф осъзна, че около вратата на улея се очертава светлина. Още не беше ден, но зората явно бе отминала.

— Не трябва ли да кажем нещо? — предложи тя. — Все пак, ако са нашите похитители, те знаят, че сме тук. Ако не са, могат да се откажат.

— Наистина. Аз ще отида да поговоря с тях — Елф чу драскане, след това гласа му: — Хей, вие там.

Ударите по вратата спряха.

— Господине?

Елф вдигна полекичка капака на ковчега. Съвсем скоро щяха да ги спасят и тя трябваше да запази самоличността си в тайна. Вероятно бедата бе неизбежна, но може би, ако отново си сложеше маската, Форт никога нямаше да научи коя е нощната му довереница.

Това поне щеше да му спести постоянните спомени за изповедите му.

— Аз съм граф Уолгрейв. Давам тлъста сума за този, който ме спаси.

Капакът беше тежък, но Елф успя да го удържи с една ръка, докато опипваше в ковчега.

— Извинете, милорд, но има ли с вас една дама?

Най-сетне намери маската!

— Наистина има. Да не би да търсите нея?

Елф спусна тихичко капака, като усещаше изненадата в гласа на Форт. О, предстояха му още много изненади. Особено след като връзките на маската бяха срязани. Проклети да бяха тези шотландци!

— Ъъъ, да, така да се каже — тя разпозна гласа на Робъртс. — А добре ли е?

— Да! — извика Елф. — За бога, освободете ни!

Все пак главната й грижа беше маската. По дяволите! Бяха прерязали лявата връзка на сантиметър от края. Елф се опитваше с треперещи ръце да завърже скъсаното, но беше безнадеждно.

Безнадеждно!

Можеше ли да я придържа до лицето си? Не, това щеше наистина да изглежда глупаво.

Ударите по вратата заплашваха да ги освободят всеки момент и да донесат със себе си светлина и ужасен срам!

Елф хвърли безполезната вещ настрана, дръпна напудрените си къдрици и ги спусна пред лицето си.

— Какъв е проблемът там? — кресна Форт.

— С нас има един човек, дето може да разбива ключалки, ама някой е пъхнал вътре парче дърво, милорд. А пък щом капакът се отваря навънка, ще ни бъде трудно да го разбием навътре.

— Има още една врата долу. Каква е тази сграда?

— Разрушена кръчма до пристанището, милорд. Май неотдавна тука е имало пожар. Плъзнал е и по близките сгради и е овъглил тая достатъчно, че да я затворят. Ще се опитаме да намерим другата врата.

Елф чу как Форт драска надолу по улея.

— Къде си? — попита той.

— До сандъка.

След малко го усети до себе си. Той я докосна нежно по ръката.

— Бях ужасен тази нощ, Лизет. Приеми извиненията ми.

Елф улови ръката му, като преглъщаше сълзите си при мисълта какво е можело да бъде, ако бяха други хора и ако тя не бе разрушила стените му.

— Изисквах отговори на въпроси, които не желаеше да ти бъдат задавани.

Той я притегли в почти братска прегръдка.

— Може би просто съм бил готов да се изложа.

— Не виждам с нищо да си се изложил. Само исках да те излекувам. Прости ми.

— Разбира се, че ти прощавам — той я залюля леко, като й напомни първата им прегръдка същата нощ, онова изящно, нежно полюляване в ръцете му, довело до неща, които никога повече нямаше да се случат.

— Ти си добра жена, Лизет — приглушените удари по вратата ставаха все по-силни. Всеки момент всичко щеше да свърши. — Ще ми кажеш ли истинското си име?

Елф искаше това най-много от всичко на света, но прошепна:

— Не смея.

Беше се вкопчила в призрачния шанс да се измъкне неразпозната. Може би тогава Елф Малърън щеше да намери начин да бъде с Форт Уеър.

Той обхвана лицето й между дланите си и проследи чертите й.

— Чудя се от какво се страхуваш…

Точно тогава вратата се отвори с щракване и вътре нахлу светлина на фенер.

Когато Елф скри лице в гърдите му, просто искаше да предпази очите си. Веднага след това обаче осъзна, че е избрала най-доброто решение.

— Ключът беше на вратата, милорд. Бо… боже господи!

Робъртс само успя да каже „милейди“. Колко ли знаеше? И как ли, за бога, изглеждаше тя?

— Намерете нещо, с което да покриете дамата! — каза остро Форт. — Хайде. Едно от палтата ви, и то бързичко.

Елф усети как я увиват в нечие палто, което бе леко влажно от пот. Тя пъхна ръце в прекалено дългите ръкави и остана с наведена глава, като й се искаше дрехата да има яка, която да покрие и лицето й. След това Форт я вдигна на ръце и я понесе през вратата. Това й даде възможност още веднъж да скрие лице в рамото му.

— Мога да вървя — рече тя.

— Земята е неравна.

— И ти си бос.

— Това, изглежда, е последната ми възможност да бъда съвършения рицар. Не ми я отнемай.

Отсрочка.

Още няколко секунди на неопетнена от нищо близост.

Елф се отпусна в прегръдките му, докато той изкачваше разклатените стълби и вървеше през останките от стария салон на кръчмата. Тук миришеше на изветряла бира и овъглено дърво, но след това по голите й крака затанцува свеж въздух, който показваше, че реката е наблизо. Елф обърна предпазливо глава и видя сивата светлина на зората през почернелите, изпочупени прозорци. Колко скъпа гледка след абсолютната тъмнина!

Форт я пренесе през вратата в пустошта, заобиколена от съсипани сгради.

— Имаш ли возило? — попита той.

— Да, милорд.

— Кои, по дяволите, сте вие?

При тона му Елф погледна крадешком и трепна. Бяха докарали каретата й с един кон, с която обикновено се движеше из града, най-често с лакей отзад. Лъскаво синя с бяла и златна украса, тя не бе обикновено возило. Нито пък Бианка — бялата й кобила, беше обикновен кон.

Тя се напрегна, готова да посрещне разкриването на истината.

— Името ми е Робъртс, милорд — рече флегматично слугата. — Нает съм да намеря дамата.

О, бог да те благослови!

Форт не настоява да разбере повече, само попита:

— И как, по дяволите, я намерихте?

— Моля да ме извините, милорд, но можем ли да приказваме на друго място? Ако другите се върнат, не сме достатъчно, че да им се противопоставим.

Елф ги преброи. Само Робъртс и двама други мъже, единият от които държеше коня. Можеше да разбере, защо не са довели двете жени.

След напрегнат момент Форт каза:

— Много добре. Но бих искал да взема чифт обувки от някого от вас. Този, който ми даде, може да се крие наблизо, докато дойде друг да му донесе нов чифт. Хей ти, докарай каретата насам!

Мъжът се подчини и Форт вдигна Елф на седалката. След това се обърна, за да избере между предложените му обувки.

Докато поемаше юздите, Елф започна да си мисли, че все пак ще успее да се измъкне с тази измама. В момента мъжете бяха застанали между нея и единствения път, който се виждаше да излиза оттук, а тя малко познаваше тази част на Лондон. Но веднага щом навлезеха по познати улици, щеше да шибне Бианка с камшика и отново да избяга от Форт.

Горката Лизет щеше да изчезне, но поне щеше да е в състояние да се среща с него и да го дразни като Елф Малърън.

Той избра обувките на мъжа, който държеше коня, и го изпрати до близкия ъгъл, за да ги свали. След това изпрати Робъртс да ги донесе.

Елф осъзна, че това също бе израз на доброта. Наистина бе поискал обувките, сякаш си бе в правото, но не бе накарал човека да куца бос по начупени камъни и стъкла. Тя въздъхна и призна пред себе си, че в нейните очи Форт се доближава до съвършенството. Не че тя го мислеше за съвършен, просто бе попаднала под властта на магия, която го правеше да изглежда такъв.

Магия, наречена любов. Безнадеждна любов.

Аманда беше права. Наистина това приличаше на историята с Ромео и Жулиета, но поне в този случай щяха да отърват живота си.

Робъртс се върна с обувките и Форт ги обу.

— А сега — каза той — при всяко положение трябва да закараме дамата у дома й, където и да е това. И по пътя можеш да ми разкажеш какво се е случило и как ни намерихте.

Докато говореше, той се обърна към каретата и Робъртс се изви със запаления фенер. Преди Елф да успее да избегне това, Форт посегна и отмахна кичурите коса от лицето й.

Усмихваше се доста нежно.

Елф се опита да се закрие, но той я хвана за брадичката и усмивката му започна да се стопява. Форт примигна, сякаш не можеше да повярва на очите си, след това обърна лицето й изцяло към светлината.

— Елф Малърън?