Джо Бевърли
Тъмна страст (10)

Десета глава

Страхът задуши яростта й. „О, господи!“, помисли си Елф — и това наистина беше молитва. Как?

Защо?

Светът се преобърна и нещо я удари в корема. Не, беше захвърлена на рамото на някакъв мъж, с главата надолу. В гърлото й се насъбра горчилка, но тя се сдържа да не повърне, изплашена, че може да се задуши.

Или че той ще изпълни заканата си и ще я удуши.

Какво ставаше? Къде я носеше? Къде беше Форт?

Подскачането й подсказа, че мъжът слиза бързо надолу по стъпалата. Увита цялата в мухлясалото одеяло, Елф едва дишаше, камо ли да изкрещи, и тръскането за пореден път й докара пристъп на повръщане.

Тя отново се замоли, тихо и нечленоразделно, на всяко божество, което я чуваше в момента.

Внезапно я завъртяха и я хвърлиха грубо на твърда дъска. Елф не можа да се сдържи и извика. Одеялото беше махнато и тя си пое с пълни гърди чист, свеж въздух. Намираше се на открито в облачната нощ, в някакъв голям сандък. Над нея се мержелееха сенчести фигури…

До лицето й беше доближен фенер и тя трепна от внезапната светлина.

— С маска е. Хайде да я видим коя е.

Чу се щракване на нож и маската падна.

— Не я знам.

Фенерът беше покрит и отново потънаха в тъмнина. Преди Елф да успее да се помръдне, върху нея падна нещо тежко. Тя изписка и юмручен удар в главата я зашемети.

— Рекох ти да мълчиш!

Чу се силно хлопване и въздухът се промени. Сега се намираше в затворен сандък. Дълъг тесен сандък.

Ковчег?

Стресната от мисълта, тя се понадигна, за да помести тежкия предмет, който я покриваше наполовина. Плат. Кожа.

Труп? Труп, увит в чаршаф?

Намираше се в ковчег заедно с труп?

О, господи!

Докато се мъчеше да отмести трупа от себе си, Елф не се сдържа и изплака:

— Не! Моля ви! Помощ! Спрете…

Но колкото и да се мъчеше, не можеше да си освободи пространство. Неподвижни студени крака и ръце се докосваха до нейните…

Не, не студени.

Елф се вцепени. Беше жив.

Тя прокара ръце по лицето и косата му.

— Форт? — в паниката си и без това едва ли можеше да издаде повече от шепот. Само секунда по-късно беше благодарна за това.

Той само потрепна. Елф го разтърси.

— Форт!

По отпуснатото му тяло личеше, че е в несвяст. Тя опипа бързо шията му за пулс. Намери го и се отпусна облекчено.

Намираше се в ковчег в ръцете на враговете, но беше с Форт и той не бе мъртъв.

Елф си пое няколко пъти дълбоко дъх и се опита да мисли. Бяха пленени от шотландците, но все пак не бяха убити. Това беше добре. Поне така се надяваше.

Можеше да се сети за няколко гадни причини, поради които да искат да я оставят жива, но те със сигурност не засягаха Форт.

Носеха ги нанякъде. Сандъкът се движеше. Или поне каруцата, в която лежеше сандъкът, се движеше. Чуваха се скърцане на колела и тропот на копита.

Елф протегна ръка и опипа грубото дърво наоколо. Потръпна, когато осъзна, че това наистина е ковчег, с традиционната си форма.

От гърдите й се изтръгна стенание и тя прехапа устни, за да го потисне, и бутна капака нагоре. Нямаше голяма надежда и както бе очаквала, капакът бе закован.

Дали възнамеряваха да ги заровят живи?

Сърцето вече се блъскаше лудо в гърдите й, но сега запрепуска в бесен ритъм на паника. Искаше й се да удря с юмруци по сандъка, да пищи, но се спря, като прехапа кокалчетата на пръстите си. Писъците нямаше да й помогнат.

Със сигурност похитителите им нямаше просто да ги спуснат в някой гроб и да ги заровят с пръст. Защо пък щяха да направят такова нещо?

„Това е отличен начин да се избавят от неудобни трупове“, каза един глас в главата й. Мъртъв лорд би вдигнал врява от национален мащаб, а изчезнал щеше да предизвика само минимална тайнственост.

Елф се запита колко ли време ще мине, докато хората осъзнаят, че сестрата на един маркиз е изчезнала по същото време. Мисълта за последващия скандал я ужасяваше, но предполагаше, че тогава едва ли ще я е грижа особено.

Но въпросът със семейството й не стоеше така. Колко изплашени и покрусени щяха да бъдат при нейното изчезване!

Ротгар! Той щеше да бъде съсипан от смъртта й. Елф отново бутна капака на ковчега и се разплака от безсилие. Как бе могла да постъпи толкова егоистично, излагайки се на опасност, след като знаеше, че това ще засегне брат й?

Сълзите се превърнаха в ярост.

Проклетите шотландци! Беше готова да използва червата им за жартиери, задето бяха предизвикали такава бъркотия.

И проклетият Форт, дето се бе забъркал в такава лудост! Заради него бе станало всичко…

Внезапно усети, че не може да мисли по този начин. Макар и все още да мърмореше за глупостта му, тя се сгуши още по-близо до него и отново провери дали пулсът му е равномерен.

Или поне по-равномерен от нейния, защото сърцето й биеше бясно от паника. Или може би, защото въздухът бе започнал да свършва. Как ли се чувстваха умиращите от задушаване?

Тя разтърси Форт, като се опитваше да го свести поне, за да има някой в съзнание до себе си. Той простена тихо, но нищо повече.

Елф се отпусна до него и уви ръка около тялото му — както, за да го предпази, така и да потърси защита. След малко се сгуши по-плътно и се заслуша в сърцето му. Разбира се, че биеше, но просто имаше нужда да го чува.

Тя избърса сълзите си и го целуна по гърдите.

Нейният любовник. Колко бе странно да мисли за него по този начин, но беше истина. Нейният възлюблен.

Още по-странна мисъл, но и това беше вярно.

Да, каквото и да беше любовта, тя я изпитваше към този мъж. Обичаше го повече от всеки друг, дори повече от братята си. Имаше нужда от неговото присъствие. Животът без него щеше да бъде ужасен. Копнееше за тялото му. Не точно за сексуалните игри, макар и да бяха приятни, а просто като контакт, присъствие, сякаш вече не беше цяла, ако бе сама.

И това не бе нещо ново. Чувстваше се привлечена към него от първата им среща.

Тези мисли щяха да я уплашат преди известно време, но сега, когато смъртта приближаваше, не й оставаше нищо друго, освен да бъде честна със себе си.

Запита се дали и той изпитва нещо подобно. Изглеждаше нелепо тя да чувства такава страст към него, а той да е безразличен, но можеше и да е така.

Тази мисъл би разбила сърцето й, но пред лицето на смъртта подобни мисли бяха безсмислени.

С търсещи пръсти тя намери лицето му и проследи любимите черти. Целуна клепачите, бузите и устните му.

— Ммм… — след това доволното му мърморене премина в стон и той се вцепени.

— Шшт! — прошепна бързо тя. — Не вдигай шум.

— Какво…

Елф сложи ръка на устните му. Умът му бе разстроен от удара, но не й се искаше той да крещи. Ако по някаква причина похитителите им отвореха ковчега, за да проверят какво става, нямаше да е лошо да си мислят, че Форт все още е в безсъзнание.

Той не се отпусна, но нещо в тялото му й подсказваше, че осъзнава положението. Елф махна предпазливо ръката си.

— Какво стана? — прошепна Форт и протегна ръка, за да опипа наоколо. — Къде сме, по дяволите? Боже! Главата ми…

— Това е ковчег — прошепна в отговор тя. Не можеше да вложи страховете си в думите, но напрегнатото му тяло й показа, че и той ги споделя.

— Кой? — прошепна Форт. — Защо?

— Единственият глас, който чух, ми звучеше като на шотландец — отвърна Елф и зачака реакцията му.

Той просто замръзна.

Това бе отговор на всички съмнения, които можеше да има за участието му в този заговор.

Внезапно се запита къде ли са Робъртс и хората му. След това осъзна, че е около полунощ. Сигурно всички си бяха отишли у дома.

Започна да подозира, че е забъркала страшна каша и може да плати с живота си за това. Очевидно Форт бе отчасти виновен, но тя все пак се сгуши до него.

Едва тогава разбра, че той е гол, а тя — почти. Бяха я натоварили само по риза и чорапи!

Доплака й се при мисълта, че онзи мъж я е носил в такъв вид. Реакцията беше глупава, но просто не можа да се сдържи. За момент това й изглеждаше най-ужасното нещо от всичко случило се.

След това усети, че голият й крак е притиснат до неговия. Грубите, къдрави косъмчета на прасеца му я гъделичкаха. Макар да нямаше къде да се помести, Елф се опита да отдръпне крака си. Беше безсмислено, след като бяха били толкова интимни, но по някаква причина сегашното им положение изглеждаше някак неприлично.

Един-два пъти си бе фантазирала, че е гола на публично място. Това тук ужасно наподобяваше една от онези фантазии. Трябваше да се тревожи за смъртта, но сега повече я занимаваше проблема, как ще се отвори капакът, ще я облее светлина и ще я изложи на показ в това състояние.

Той изстена приглушено, размърда се, прибра бедрото й между своите, за да осигури повече място, и уви още по-здраво ръце около нея.

Елф се вцепени.

— Какво има?

— Нищо.

Ръката му зашари по нея.

— Гръм да ги удари! Да не би да са те взели само по риза?

Неочаквано очите й се напълниха със сълзи, но тя ги преглътна:

— Все пак съм и с чорапите.

Той я прегърна още по-здраво, като ругаеше тихо, и сега докосването му не изглеждаше толкова неприлично.

— Мисля, че все още съм увит в проклетото монашеско расо. Веднага щом имаме повече пространство, ще ти го дам. Значи мислиш, че преследвачът ти от Воксхол стои зад всичко това?

— Че кой друг?

— Може да имаш отмъстителни роднини — той се помръдна, за да я освободи поне малко от тежестта си. — Искрено се надявам да не стане като с Абелар и Хелоаз.

— Кои? — попита Елф и сгуши глава в рамото му, което изглеждаше като създадено за тази цел.

— Двама любовници от Средновековието.

— Романтична приказка?

— Не точно. Роднините й го скопили.

— Господи!

— Наистина. И това е истинска история.

— Е, мога да те уверя, че роднините ми не стоят зад това.

Все пак се запита дали не биха се изкушили да приложат подобно отмъщение, ако разберяха. Възнамеряваше да се върне у Аманда за закуска, а сега, дори и да успееха да се отърват, цялата история можеше да излезе наяве.

Помисли си за Частити, която бе намерена с мъж в леглото си и бе изложена на присмех. На витрината на всяка книжарница висяха рисунки, които я изобразяваха в неприлични пози. Дори и след реабилитацията и някои хора продължаваха да гледат накриво „прословутата Частити Уеър“.

А Частити беше невинна!

Каруцата спря.

Елф се вкопчи във Форт. Скандалът и срамът внезапно й се видяха неуместни. Докато очакваха съдбата си, Форт я притисна силно, за да й даде илюзията за защита, от каквато и без това имаше нужда. Ковчегът подскочи и беше вдигнат с едно-две изръмжавания.

Елф изстена и не можа да не прошепне:

— Гроб. Мисля, че смятат да ни заровят живи!

— Вярно е.

Сгушиха се един в друг, докато ковчегът се люлееше. След това се приземи с тупване. Но със сигурност не в някоя дълбока дупка. Елф си спомни, че трябва да диша. Един глас каза с шотландски акцент:

— Опъни въжето, Мак.

Ковчезите се спускаха в гробовете с въжета, нали?

— Не! — изстена Елф в рамото на Форт.

Той внезапно се размърда и започна да бута капака.

— Май са будни там вътре, Кени.

— Няма значение. Давай да продължаваме.

Форт продължаваше да бута капака. Ковчегът се наклони и се плъзна шумно надолу под ъгъл. Сблъсъкът накара зъбите на Елф да изтракат, а Форт — да изстене от болката в главата си.

Сигурно бяха в гроба, макар че по принцип ковчегът трябваше да пада отвесно. След това сандъкът се размърда и падна водоравно с ново тупване, което накара Форт да изругае и да застане неподвижен.

Ето това беше. Краят на приключението.

Внезапно спокойствие обзе Елф. Щяха да бъдат заровени живи. Никой не знаеше, затова нямаше кой да помогне. Може би никой никога нямаше да разбере какво се е случило с тях. Всичко това изглеждаше нелепо й трагично, но не можеше да се направи нищо.

Елф започна да се моли смъртта да дойде бързо и братята й да не страдат прекалено много от нейното безразсъдство.

Чу тракане и тупване на известно разстояние, след това още тракане върху ковчега. Първите камъни върху капака?

Метал върху метал, но от разстояние. Лопати? Опита се да си представи сцената извън тъмнината, която се бе превърнала в неин свят, но след това реши да се съсредоточи върху това да умре добре.

— Съжалявам — рече тя на Форт, тъй като подозираше, че всичко това е по нейна вина.

— Защо? Аз съжалявам, че не съм способен да строша ковчега и да се измъкнем.

Елф тъкмо се чудеше дали трябва да му каже цялата истина, когато всичко утихна. Тишината се нарушаваше само от собственото им дишане, което звучеше шумно в тясното пространство.

След малко тя попита:

— Какво мислиш?

— Може би са отишли да вземат инструменти…

Тя почака, като се вслушваше в дишането си и чувстваше, че въздухът свършва с всеки дъх.

— Ще ни изчакат да се задушим тук! — при тази мисъл Елф протегна ръце нагоре и бутна капака.

Той помръдна.

Без да може да повярва, тя седна и бутна капака нагоре. Той се отвори. Елф се готвеше просто да го избута и да стане, но Форт се надигна и го спусна внимателно обратно.

— Едва ли е случайност — прошепна той, — но за всеки случай по-добре да не възвестяваме, че сме свободни.

„Свободни“ бе доста относително казано. Сега разполагаха с повече пространство и свеж въздух, но бяха без никаква светлина, без дори облачно небе над главите им. Очевидно все още се намираха вътре в нещо.

— Къде сме? — прошепна тя.

— В гробница?

Елф потрепери при тази мисъл, но след малко каза:

— Всъщност мирише ми на престояла бира…

— Мазе ли?

Двамата вече седяха в ковчега и се обърнаха с лице един към друг, докато преценяваха положението.

— Не виждам нищо — каза тя. — Стените биха могли да бъдат близо или далеч. Дори може да има други хора тук, които да ни гледат и слушат.

— Мисля, че щяхме да разберем.

— Поне има въздух. И сме живи…

Неочаквано Елф се хвърли в прегръдките му и двамата започнаха да се целуват и да се смеят в луд екстаз за това, че са оцелели.

— Живи сме! — възкликна задъхано тя. — Живи! Живи!

— И то доста — отвърна Форт, хвана я за хълбоците и проникна в нея.

Елф ахна от шока и болката, защото там все още беше наранено, но той като че ли не чу, а и не я бе грижа особено. Сподели инстинкта му да отпразнува живота по този първичен, див начин и посрещна тласъка му, като стигна до кулминацията даже по-бързо от него.

Притиснаха се силно един към друг, разтреперани и потни.

— Това — каза той с несигурен глас — не влизаше в плана за тази нощ.

— Сигурен ли си? — подразни го тя. — Обеща ми, че ще я запомня за цял живот.

— Обещах ти и истински ад, но не точно това имах предвид — след това я притисна още по-силно до себе си и я целуна по бузата. — Добре ли си? Сигурно още те боли.

— Малко. Добре съм — тази нежна целувка срази силите й и тя замалко да каже „обичам те“.

— И не се изкушаваш поне мъничко да изпаднеш в истерия?

— Че каква полза би имало?

— Ти си жена за милиони, Лизет.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че жените са по-малко способни да издържат на шок и трудности от мъжете?

Дразнеше го, но в същото време беше и сериозна.

— Само не ми казвай, че си от онези жени, които смятат, че между двата пола няма никаква разлика!

— О, признавам, че има известни разлики — Елф се почувства достатъчно дръзка, за да докосне сега омекналите му интимни части. — Просто не всички.

Той хвана ръката й и я повдигна нагоре, за да я целуне.

— Не си играй с огъня, миличка, иначе утре сутринта няма да си в състояние да ходиш — Форт потърка хванатите им ръце до бузата й, след това остана неподвижен. — Какво е станало с маската ти?

О, господи!

— Прерязаха я.

— Радвам се — той проследи чертите й, сякаш можеше да я види с пръсти. Елф се надяваше да не е така. — И двамата сме почти толкова голи, колкото в деня на раждането си. Честно, бих могъл доста да се привържа към това място.

Елф го отблъсна:

— Не ставай глупав. Трябва да избягаме.

Това й напомни, че трябва да се върне у дома преди утрото, за да избегне огромна беда.

Форт й помогна да се освободи и скоро двамата стояха, хванати ръка за ръка, всеки — единствената реалност за другия.

— Говориш отличен английски — забеляза той.

О, боже!

Като си помислеше, Елф осъзна, че от момента на пленяването си инстинктивно е говорила на родния си език. През повечето време бяха говорили шепнешком и той очевидно все още не бе разпознал гласа й.

В такава опасност това не би трябвало да има значение, но все пак бяха намерили нещо скъпоценно тук — другарство, породено от споделената смъртна опасност. Елф нямаше да понесе то да бъде разрушено от семейните им проблеми.

— Мерси — продължи тя на английски със силен акцент. — Мисля, че ми е било преподавано добре.

— Да, наистина ти е било преподавано добре, но на кой език, миличка? Подозирам, че в екстремни ситуации хората говорят на родния си език — пръстите му намериха бузата й, след това я целуна леко по устните. — Запази тайната си засега, Лизет — каза той на френски. — Първото нещо е да се измъкнем оттук.

Елф изпрати към небесата благодарствена молитва, макар в това „засега“ да се криеше предупреждение.

За нещастие това означаваше, че след тази нощ Лизет трябваше да изчезне. Бе възнамерявала приключението да продължи само една нощ, но сега не можеше да понесе мисълта, че то ще свърши.

Какво щеше да стане, ако признаеше истината? Можеше ли той да я разбере? Щеше ли да остави настрана злобата и омразата си? Този мъж — мъжът, когото тази нощ бе опознала, нямаше връзка с такива лоши чувства.

Форт пусна ръката й и тя го чу как се раздвижи.

— Подът е настлан с плочи.

Елф пропъди тъжните си мечти и слезе от своя край на ковчега, напрягайки всичките си сетива за малко повече информация за заобикалящата ги среда.

— Мразя тази тъмнина. Дори и парченце нощно небе през някой прозорец би било нещо.

— Или шум. Ако това е хан, странно тих е.

— Полунощ е.

— Дори и така да е.

Елф стъпи на крака и единият от чорапите й падна, като й напомни, че е доста неприлично разсъблечена. О, по дяволите!

Елф прогони тези грижи и се залови със задачата да изследва тъмния им като в рог затвор, сантиметър по сантиметър.

— Чудя се, защо изобщо са си направили труда да ми навлекат расото — каза той, очевидно на известно разстояние в помещението.

— Може би са имали нужда от него, за да те носят. Някой ме метна през рамо, но ти сигурно си бил прекалено тежък за такова нещо.

— Вероятно. Ето една разрешена загадка. Останалото, разбира се, е все още мистерия. Какво искат? Дяволите да го вземат! Нямам никакъв спомен какво се е случило. Ти помниш ли?

— И аз нямам спомени. Събудих се, когато ме грабнаха. Чуваха се някакви шумове. Може би борба.

— Надявам се да съм бил аз — след малко каза: — Макар че се съмнявам. Освен на главата си, нямам други натъртвания, а ръцете ми не са удряли нищо напоследък.

Гласът му звучеше тъжно. Елф завъртя очи, отегчена от начина, по който работеше мозъкът на мъжете.

— Мисля, че това едва ли има значение — изтъкна тя. — Но съжалявам за главата ти. Много ли те боли?

— Да.

Дали отговаряше рязко заради болката, или поради това, че не си е спечелил по-почетни рани? Елф потисна въздишката си.

— Трябва да избягаме, преди да са осъществили плановете си за нас, каквито и да са те — напомни му тя. — Би ли насочил ума си натам, ако обичаш?

— Лизет, ти очевидно нямаш представа колко объркващо е за един мъж да заспи в леглото си и да се събуди като пленник, без да е нанесъл нито един удар! — и като не получи отговор, прибави: — О, добре. Хайде да разучим наоколо.

Елф продължи да опипва напред, но й се наложи да потисне смеха си заради неговата докачливост.

— Предполагам, че ти се иска да си бил рицар в бляскави доспехи. Или може би убиец на дракони?

— Прекалено си изискана. Просто ми се иска да съм потрошил някоя и друга кост.

— Ох, колко ужасно!

Чу се как нещо изтрака. Очевидно беше преместил нещо в другия край на стаята.

— Да, колко реалистично. Какво си мислиш, че става, когато романтичният рицар в бляскави доспехи забие копието си в тялото на противника?

Погълната от този разговор, Елф се сблъска в нещо. След това го опипа и каза:

— Тук има бъчва. Голяма. Ако се съди по размерите и миризмата, е бира.

— Аз пък намерих няколко по-малки. Може би от вино, но — чу се почукване — според мен празни. И така, Лизет, ако успеем да се освободим и се изправим срещу врага, искаш ли да бъда нежния, съвършен рицар? Или искаш да строша някоя и друга кост?

— Несъмнено ще се присъединя към теб в трошенето на кости — тя почука по бъчвата пред себе си. — И тази е празна. Дори продънена. Мислиш ли…

— А!

— Какво? — тя се обърна по посока на гласа му, макар това да нямаше смисъл, тъй като и без това не виждаше нищо.

— Намерих вратата. Разбира се, заключена е по някакъв начин — чу го как почуква леко няколко пъти по нея. — Твърда е, дявол да я вземе. Трудно ми е да си представя как ще я разбием с голи ръце.

— Все още ли си с расото? — попита тя.

— Да. Може и да не ме е грижа дали те е срам, но е дяволски студено. Сигурна ли си, че не искаш да го облечеш?

Беше прав. Въпреки сезона, в мазето беше хладно и влажно. Краката й в тънките чорапи и ръцете й вече трепереха от студ, а и останалата част от тялото й не оставаше назад.

— Не, благодаря — отвърна Елф, трогната от галантността му.

— Нещо друго? — попита той, като по този начин я подсещаше да продължи с изследването.

Кракът й докосна дървено ведро, празно. Той докладва, че е открил някакви парцали и въже, но добави:

— Не е достатъчно дълго, за да ни е от полза. Дори и да можех да се сетя за какво можем да го използваме. Това тук е дяволски сигурен затвор.

След това Елф стигна до улея.

— Разбира се — рече тя. — Бъчвите винаги се търкалят по улей. Ето как са плъзнали нашия ковчег.

Той дойде при нея, докосна ръката й и я хвана. Елф не можа да се сдържи да не се сгуши в прегръдките му. Форт потърка раменете й.

— Студено ти е.

— Нищо не може да се направи.

— Ето още една причина да се измъкнем оттук. Колко време ще мине, преди твоята роднина да се разтревожи?

Значи и той си мислеше за скандала.

— На сутринта, предполагам.

— И какво ще стане тогава?

— Нямам представа — и тъй като искаше да бъде колкото може по-честна, прибави: — Може и да се поколебае, докато съобщи на властите, но не задълго.

Той я целуна много нежно по челото.

— Тогава по-добре да се опитаме да избягаме преди утрото. Ще се изкача по улея.

Чу се драскане, след това удряне.

— Разбира се, залостен е отвън и почти толкова яко, както вратата. Можем да се опитаме да го открехнем, но все още ни трябва и инструмент, ако искаме да имаме някакъв шанс.

Върна се при нея и двамата отново се откриха в тъмнината.

— Страх ли те е? — попита той.

Странно, но трябваше да се замисли за това.

— Да, макар и не толкова, колкото ако бях сама. А теб? Страх ли те е?

— Да — ръката му я потърка успокоително по гърба и Елф направи същото с него. — Не трябва ли да го признавам? Тук, в тъмното, позьорството изглежда нелепо. Все още не ми се иска да умирам, й то без всякакво достойнство, в ръцете на някаква измет.

Тук вече наближаваха интересна тема.

— Мислиш ли, че сме пленени от твоите шотландски приятели?

Ръката му се поспря за момент.

— Може би.

— Но защо? И ако са искали да ме убият, защо са се промъкнали в къщата на един лорд, за да отвлекат и двама ни?

След това се замоли да получи честен отговор.

— Нямам представа, което е доста обезпокоително…

— Особено след като са ти приятели — рече троснато Елф.

— Прибери си ноктите, коте! Честно, нямам никаква представа какво се крие зад всичко това. За момента сме на една страна и най-наложителната ни нужда е да избягаме. Страхувам се, че това означава да пълзим по пода и да търсим някакъв инструмент.

Той понечи да се отдръпне, но Елф го хвана за грубата дреха.

— Искам да знам всичко, което става.

— Няма да помогне.

— Откъде знаеш?

— Просто любопитстваш, и то напълно по женски.

— Любопитна! Животът ми е в опасност…

— И отлагаш нещата с ненужни спорове.

Той се освободи и се отдръпна.

— Напълно по женски, ама че работа! — Елф коленичи и запълзя из стаята. Ризата й се раздра още повече. Тя промърмори някаква ругатня и я завърза до талията си. Ако сега се появеше светлина и я покажеше така на света, щеше да умре от срам. — Ако ти не знаеше какво става, сигурно щеше да бълваш въпрос след въпрос.

— Аз не знам какво става. Например не знам дори коя си, макар гласът ти да ми звучи дяволски познато, когато говориш на английски. Защо да не започнем с истинското ти име?

Елф едва не му го каза, за да го усети как се пука като сапунен мехур, но успя някак да се сдържи.

— Не е важно коя съм.

Тя протегна колебливо ръка под огромната каца. Един господ знаеше какво може да има там. Но пръстите й намериха само парченца от каменни плочи.

— Тогава не е важно и какво става — отвърна той. — Намерих една къса пръчка — вероятно счупена дръжка от метла, но не виждам каква работа може да ни свърши.

В стаята се възцари мрачно мълчание, нарушавано само от драскането им, докато търсеха наоколо.