Джо Бевърли
Тъмна страст (2)

Втора глава

— Лорд Уолгрейв? — Аманда я погледна с леко учудване. — Той е на нашата възраст, хубав, подходящ и неженен. Не виждам нищо порочно в това.

— Също така е непоносим и заклет враг на семейството ми! — Елф остави чашата си. — Хайде. Пълна загуба на време и възможности е да стоим тук, облегнати на дървото — тя задърпа Аманда към потока посетители. — Ако тръгнем насам, поне можем да намерим хубаво място, откъдето да наблюдаваме фойерверките.

Аманда забърза до нея.

— Но той не е ли брата на Частити? Това донякъде го прави твой роднина.

Елф трябваше да предположи, че движението не би могло да отклони Аманда от следата.

— Но това не породи братска любов, уверявам те. Всички се държим учтиво, повече или по-малко, но само заради Частити.

— Господи! Също като Ромео и Жулиета?

Елф се закова на място и групата отзад се сблъска с тях. Когато се разминаха, каза:

— Ромео и Жулиета? Ти си откачила! Той ме презира. Обича жените да са меки и приятни. И аз го презирам. Той е просто един женкар, който има наглостта да ми чете проповеди.

Аманда дръпна Елф към пейката, която една двойка току-що освобождаваше. Освобождаваше я, за да се отправи към порочните пътечки, забеляза Елф. Тя позволи на приятелката си да я дръпне към скамейката, като знаеше, че ей сега ще бъде подложена на разпит.

Искаше й се да си е държала езика зад зъбите. Беше си помислила, че Уолгрейв е безопасна тема. Все пак това бе вярно. Наистина го презираше, макар и да имаше хладни сини очи и да излъчваше енергия, за която Елф се страхуваше, че е чисто сексуална. Той караше нервите й да се изопват, затова понякога тя го измъчваше, демонстрирайки сигурността на защитата на братята си.

Все пак мислеше за него прекалено много и дори понякога той присъстваше в мечтите й. Защо — нямаше представа. Напоследък този човек изобщо не се усмихваше, освен цинично, и демонстрираше сприхав нрав. Беше луда.

— Чете ти проповеди? — попита Аманда като първокласна ловна хрътка, надушила следата: — Може би просто му е трудно да се вмести в новата си роля. Преди е бил безгрижен младеж — доста разгулен, ще призная, но в никакъв случай лош — и след това най-неочаквано става лорд. Сигурно не му е лесно да стигне до стандартите на мъжа, наричан Непокваряемия.

— Все пак се опитва. Опитва се да бъде също тъй непоносимо надут, като баща си.

Аманда я погледна внимателно.

— И не успява, предполагам. Не мога да си представя да си фантазираш за някой надут мъж — след това помисли малко. — Старият лорд не умря ли в Ротгарското абатство?

— Да. От апоплектичен удар.

Не беше вярно, но това бе историята за пред света. Всъщност лордът беше изпаднал в гняв и бе направил опит да убие кралицата — майка. Някой го бе застрелял навреме. Вероятно Ротгар. Сегашният лорд Уолгрейв очевидно обвиняваше Ротгар за смъртта на баща си и търсеше всевъзможни начини да навреди на семейство Малърън.

Разбира се, всичко това беше потулено. Все пак, опитът за убийство на член от кралското семейство бе държавна измяна и това означаваше съсипване на цялото семейство Уолгрейв. Титлата и собствеността на стария лорд щяха да бъдат отнети, а двамата му сина и четирите дъщери — изхвърлени от изисканото общество.

Аманда потупа устните си с лорнета.

— Трябва да си имала дузина случаи да срещаш новия лорд. Сватбата… Несъмнено и други събития…

— Няколко, но прекалено много, уверявам те. Аманда, ако си мислиш за сватосване, откажи се. Едва ли на света има двама по-неподходящи партньори.

Но Аманда не изглеждаше обезкуражена.

— Чух, че Уолгрейв се справя добре с отговорностите си. Стивън казва, че бил изненадан от вниманието, което отделя на държавните дела и разумните позиции, които заемал в парламента.

Елф се престори, че се прозява.

— Радвам се, че е така, но нека говорим за нещо по-интересно.

— Елф! Ти призна, че си си фантазирала за него. Той е изключително хубав. Почти толкова, колкото Брайт — Аманда се вгледа в далечината и въздъхна театрално.

Елф усети възможността да смени темата.

— Първо Ротгар, а сега Брайт. Сигурно в следващия момент ще ми кажеш, че си фантазираш и за Син!

— Не — засмя се Аманда. — По неизвестни причини, прекараните в калта лета, когато ловяхме бодливки, го поставят повече в позиция на мой брат — тя прегърна Елф с една ръка. — Може би защото ти си ми повече като сестра, а той е твой близнак.

Елф също я прегърна, като се надяваше неразумната й изповед да бъде забравена. Но Аманда не забравяше такива неща.

— Е — каза тя, — защо не превърна фантазиите си в реалност? Ако брат ти може да се ожени за сестрата на Уолгрейв, без небето да се срути, значи и ти можеш да се омъжиш за него.

Елф се освободи от прегръдката й.

— Главата ти е пълна с бръмбари. Казах ти вече — двамата изпитваме огромна неприязън един към друг, а и той изглежда твърдо решен да намери начин да унищожи Ротгар. В такъв брак няма уют до камината.

Аманда се засмя.

— Но я си помисли за леглото!

Елф скочи на крака:

— Ти си порочна жена! Но не, не мога да си представя да се получи нещо и в леглото сред такава омраза.

Аманда въздъхна и се изправи.

— Несъмнено си права. Но наистина е жалко. Той е най-точния тип за теб.

— Полудя ли? — викна Елф и оправи рязко полите си. — О, хайде да се връщаме към лодките. Ако цяла нощ ще си споделяме момичешки тайни, можем да го правим и у дома, на по-удобно.

Аманда не възрази.

— Да не би да ти развалих вечерта?

— Не — отвърна Елф и хвана приятелката си за ръцете. — Всичко това бе просто една глупост. Ще трябва да измисля друг начин да променя живота си.

Връщането обратно бе сякаш вървене срещу течението, защото по-голямата част от тълпите се блъскаха към мястото, където скоро щяха да започнат фойерверките. Отначало Елф си помисли, че не може да върви поради блъсканицата, но след това една ръка се уви около талията й и я притисна в миришеща на мухъл вълнена униформа. Тя вдигна глава и видя покрития с ширити капитан.

— Мосю?

— Още ли си сама, хубаво макче?

— Je ne comprends pas.^[1]

Той премина на тромав, но достатъчно разбираем френски:

— Ако сте загубили компанията си, ще се радвам да ви придружа.

— Подозирам, че планирате нещо друго, освен придружаване, господине.

Тя се опита да се отскубне, но изобщо не успя да го помръдне.

Той се изсмя и я стисна толкова силно, че за момент Елф се притесни да не би неволно да строши ребрата й. Но след това усещането за опасност припламна в ума й като първите светлини на фойерверките.

Тя му се усмихна.

— Ел… Лизет! — изсъска Аманда и дръпна Елф за наметалото.

— Шшт, братовчедке. Не виждаш ли, че с господина си говорим?

Капитанът се ухили и показа едри зъби, които изглеждаха здрави и бели, макар устните му да бяха твърде дебели и червени.

— Жалко, че не дойдох с приятел, госпожице Лизет. Обзалагам се, че тогава вашата приятелка нямаше да бъде толкова разстроена.

Елф реши да играе ролята си и се усмихна глуповато:

— Несъмнено сте прав, капитане. Но както виждате, по никакъв начин не мога да я изоставя.

Капитанът се обърна и притегли Аманда в обхвата на другата си силна ръка.

— Аз съм едър мъж — заяви той и се изсмя гърлено. — Не се бойте, мога да се оправя и с двете ви!

— Сигурна съм, че можете, господине — измърка Елф, като по-скоро се наслаждаваше на играта. След това го погали по косматата ръка. — Толкова обичам едрите мъже!

Тъмните очи на Аманда хвърляха отчаяни съобщения зад маската, но Елф само се усмихна. И двете бяха въоръжени. Ако се наложеше, можеха да се справят дори с толкова грамаден мъж, а и това си беше някакво преживяване.

Не искаше да си отива у дома без никакво приключение, дори и най-дребно.

Капитанът ги поведе през тълпата, като умело си проправяше път и ги предпазваше от блъсканицата. Беше прегърнал и двете, но по-голямата част от вниманието му бе насочено към Елф. Това не й се струваше непоносимо, защото той водеше достатъчно приятно разговор за градините, времето и скорошното си назначение в Холандия.

След това, без предупреждение я притисна до себе си и я целуна. Макар Елф да се дръпна назад и да извърна глава, устните му намериха целта си. Лъхна я миризма на лук и тя сърдито понечи да се освободи от прегръдката му.

За нейна тревога — без никакъв успех. Досега не беше попадала под властта на силен мъж и откри, че това никак не й харесва.

Дърпането й го принуди да пусне Аманда. За свой голям ужас Елф видя как приятелката й изважда камата си. Елф се задърпа още по-силно и се опита да предупреди капитана за ужасната атака, но мокрите му устни запушиха нейните. Всъщност той се мъчеше упорито да отвори устата й, за да напъха езика си вътре.

Господи, но Аманда щеше да свърши в затвора за убийство, а скандалът щеше да бъде ужасен!

Капитанът изрева и се отдръпна назад, като освободи устата на Елф. Очевидно Аманда бе атакувала.

— Еме, не! — извика Елф, когато видя, че ръката на приятелката й отново се вдига.

Хората наоколо се бяха спрели и бяха зяпнали сърдития капитан и двете жени. Преди някой да реши да се намеси, Елф отново се хвърли в прегръдките му и каза троснато:

— Еме, спри!

Аманда отдръпна ножа. Изглеждаше ядосана, но и потресена от постъпката си.

— Просто ревнува, господине — рече успокоително Елф, като премина на английски със силен акцент, и докосна маншета на ръкава му. — Сериозно ли сте ранен?

Капитанът се изпъчи.

— Все едно комар ме е ухапал. Но бих могъл да осъдя тази жена, задето ми скъса дрехата!

Той извади носна кърпа и Елф му помогна да я завърже около ръката си, за да спре кървенето. Не можа да не се възхити на пренебрежението му към рана, дълбока най-малко един инч.

— Бъдете милостив, капитане! Нали виждате, че лесно се вълнува.

Той се ухили и отново притегли Аманда към себе си.

— Виж, това звучи обещаващо и може да ви спечели извинението, моя малка заядливке — след това отново се обърна към Елф: — А вие, малко макче? И вие ли се възбуждате лесно?

Елф разбра, че трябва да го прикотка, докато тълпата наоколо загуби интерес и им се удаде възможност да избягат. Тя сподави въздишката си и се сгуши още по-близо до него.

— Не зная, мосю. Нямам много опит в тези неща.

Той се разтърси от силен кикот.

— Аз съм точно човека, който да разшири познанията ви, хубавице. О, да, добре ще ви разширя, обещавам.

Аманда ощипа Елф по ръката и прошепна:

— Внимавай!

Тя не й обърна внимание, а се усмихна на мъжа:

— Изглежда, ще трябва да разширявате познанията и на двете, капитане.

Големите му тъмни очи припламнаха и той облиза влажните си устни.

— Мога да имам дузина и пак да се нуждая от още, красавице.

— Ел… Лизет! — просъска Аманда. — Той ни води към Алеята на друидите!

На Елф й се искаше Аманда да показва повече доверие в здравия и разум. Естествено знаеше, че капитанът ги води към зле осветените пътеки. Как можеха да се отскубнат от него в средата на тълпата? Когато отидеха на някое тихо, сенчесто място, тя щеше някак да залъже похотливия идиот, докато успеят да избягат.

Мърморейки почти неприлични думи, тя му позволи да ги отведе все по-далеч и по-далеч от ярките светлини, в царството на сенките и тайните. Накрая, когато един завой вече ги закриваше изцяло от Южната алея, Елф се отдръпна от офицера и се престори, че го оглежда възхитено.

— Боже мой, капитане, но вие имате прекрасна фигура! — пропя тя. — Трябва да сте най-високия във вашия полк.

Той я пусна напълно и сви ръце, за да й покаже мускулите си.

— Един от най-високите, аха, и най-силния. И — добави, като потупа панталоните на чатала си — пропорционално сложен навсякъде.

След това се опита да притегли Елф в прегръдките си, но тя му се изплъзна и се премести да го оглежда в гръб.

— Какви широки рамене! Истински Херкулес! Сигурна съм, че можете да носите цял топ с една ръка, капитане.

— Кажи-речи, кажи-речи — мъжът се обърна с лице към нея, но Елф продължи да се премества зад гърба му, като го принуждаваше да се върти в кръг. — Хей, хубавице моя, спрете се, че да мога и аз да ви се полюбувам! — викна той.

— Ще има време и за това. Предостатъчно време. А сега искам да се полюбувам на великолепната ви физика… — тя продължи да го върти в кръг още няколко секунди, след това, когато прецени, че моментът е удобен, каза: — Трябва да целунете и братовчедка ми, капитане, иначе отново ще стане ревнива.

Беше успяла да го зашемети дотолкова, че когато той се обърна към Аманда, се спъна. Елф го блъсна с всички сили, след това грабна ръката на Аманда и я задърпа обратно към осветените места.

Но мъжът бе по-стабилен, отколкото бе предполагала, и само залитна. Аманда се поколеба за секунда, преди да реагира и капитанът успя да я сграбчи.

Елф се спря, готова да се върне, за да я спаси, но Аманда се отскубна и се озова от другата страна на мъжа, откъм пълната с хора Южна алея.

— Бягай! — извика тя и сама хукна към осветените места.

Елф се засмя от внезапното вълнение, повдигна полите си и се спусна към безлюдната Алея на друидите. Чуваше как капитанът реве зад нея.

Тук фенерите нарочно бяха по-малко, а пътеките се виеха насам-натам и се разделяха. Елф мина покрай прегърната двойка на една пейка и до някакви мърдащи храсти, които дори не си направи труда да погледне.

След малко се спря, като дишаше тежко. По дяволите! Годините сякаш бяха изпили всичките й сили.

Тогава чу стъпки. Явно още не беше му се изплъзнала.

Тя се хвърли между тъмните храсти, които обграждаха пътеката от двете страни, и си проправи път през тях, като се опитваше да се движи възможно най-тихо. Чу звук от раздиране на коприна и се уплаши за хубавото домино на Аманда. Поне не трябваше да се притеснява за приятелката си, освен ако тя не бе дръзнала да дойде насам, за да й помогне.

Гъстата растителност и тъмните сенки образуваха един смразяващ кръвта, напълно друг свят, и добре че от време на време излизаше и на открити пространства. Дали бяха естествени или създадени от човека, но те си имаха своето предназначение. Едва не се спъна в любовна двойка, хваната в неудобна поза.

Инстинктивното й извинение получи в отговор разсеяна ругатня от господина, който се повдигаше и спускаше ритмично. Елф с мъка потисна кикота си и продължи бързо нататък. След като стигна на достатъчно разстояние, за да не чува онази двойка, се поспря и се ослуша.

В далечината се чуваха гърмежите на фойерверките. Малко по-наблизо ревеше отхвърленият й любовник. Но се намесиха и други гласове, които му казаха да се разкара. Господи, ама храстите бяха тъпкани с любовни двойки!

Очевидно капитанът беше загубил следите. Планът й беше успял.

Но ето че той млъкна и Елф отново се разтревожи. Беше го направила на глупак и той едва ли бе от хората, дето забравят лесно това. Нито пък беше толкова тъп. Подозираше, че военният още стои там и се ослушва, очаквайки като добър ловец някакъв шум да му подскаже местоположението й.

Елф започна да се промъква по-далеч от мястото, където го бе чула за последен път, като се опитваше да вдига възможно най-малко шум и внимаваше да не се сблъска с други тайни любовници. На някои места можеше да минава през храсталаците и да се промъква между стволовете на дърветата, но на други растителността беше толкова гъста, че я принуждаваше да криволичи. Скоро безнадеждно загуби ориентация.

Тя се спря в абсолютната тъмнина на гъста туфа тисове, за да помисли малко, фойерверките бяха спрели и не се чуваше звук, който да й служи като ориентир.

Аманда щеше да бъде в безопасност, стига да не се втурнеше обратно по тези пътеки, за да я търси. И честно казано, Елф нямаше да може да направи нищо за приятелката си, освен да се върне на Южната алея възможно най-бързо.

Но ако искаше да направи това безопасно, боеше се, че трябва да избягва пътеките. Това означаваше да се промъква през храстите с надеждата да чуе оркестър, който да я ориентира. Тревожеше я факта, че вече не чува нищо, а това означаваше, че е далеч от сърцето на Градините.

Колкото и да напрягаше слуха си, не чуваше дори любовници. Струваше й се, че е сама сред природата.

Тъмната, тиха, зловеща природа…

Тогава осъзна, че вече няма никаква причина да избягва пътеките. Стига да стоеше нащрек, можеше да тръгне по тях.

Горкото й наметало! Каква ли гледка щеше да бъде, когато най-сетне излезеше на светло?

Тогава й хрумна нещо. Опитвайки се да не вдига много шум, тя развърза широката дреха и я съблече. След това я обърна и я облече с тъмната страна от по-здрав плат навън. Така не само че нямаше да се скъса толкова лесно, но и щеше да се вижда по-малко, отколкото яркочервеното. А когато най-сетне излезеше на светлина, можеше отново да го обърне и да изглежда сравнително добре.

Когато свърши, си наложи да върви напред. Но в момента, в който започна да си проправя път през тисовете, чу стъпки по близката пътека.

— Тук е добре — каза тихо някакъв мъжки глас.

Господи, нима сега щеше да подслушва някоя жалка сцена на прелъстяване?

— Достатъчно тихо е — отвърна друг приглушен мъжки глас.

— А сега, какво искахте?

Въпреки че живееше като изискана дама, Елф познаваше доста света и за момент се уплаши, че ще й се наложи да стане свидетел на хомосексуална среща. Но следващите думи разпръснаха тези й подозрения.

— Вашата преданост на каузата беше поставена под въпрос, милорд. Чувства се значително притеснение.

— От кого?

На Елф съвсем смътно й се стори, че познава този добре модулиран, леко провлечен глас. Но можеше да бъде всеки. Тя познаваше почти всеки лорд в Англия.

— От онези, които имат повече за губене от вас.

— Съмнявам се, че някой от вас има повече за губене от мен.

— Да, и това може би е причината за нашата загриженост — в гласа на говорещия започна да се чувства шотландския акцент и той прозвуча със значително по-малко уважение. — Какво ще спечелите, когато успеем, милорд?

— Правдата ще възтържествува — каза лордът, очевидно абсолютно равнодушен. — Възстановяването на Стюъртите на полагащия им се трон.

При тези думи Елф се почувства като полята с ледена вода. Държавна измяна. Те говореха за държавна измяна! Но якобитската кауза^[2] беше смазана седемнадесет години преди това. Главите на последните лордове, които я поддържаха, все още гниеха на портите на Темпъл^[3].

От самото начало Елф бе стояла неподвижна като статуя, но сега дори бе притаила дъх. Влюбчивите капитани представляваха незначителен риск в сравнение с предатели в заговор. Ако тези мъже я откриеха тук, щяха да й прережат гърлото.

Сантиметър по сантиметър, като потръпваше при всяко прошумоляване на дрехите си, тя извади камата от корсажа. Макар и да бе съвсем малка, с острие, не по-дълго от дланта й, все пак си беше оръжие и бе по-добро от нищо.

— Съмнявам се, че сте воден от идеали, милорд — каза шотландецът. — Може би смятате да спечелите власт при новия режим. Но трябва да знаете, че има много други с претенции за това, и то претенции, датиращи от поколения насам.

— И моето семейство има претенции.

Дали не беше някой шотландски лорд? Имаше няколко от английските, които поддържаха якобитската кауза, а някои от шотландските пък нямаха акцент.

Лордът заговори отново, този път с очевидно презрение:

— Ако не желаете помощта ми, просто ми кажете. Няма да ви се натрапвам. Само че не мога да си представя как ще се доближите до краля без мен.

— Знаете твърде много, за да ви се позволи да се откажете, милорд.

Във въздуха се прокрадна нова заплаха и сърцето на Елф заби по-бързо. Убийство? Можеше ли просто да стои така и да не направи нищо, даже и за да спаси един предател?

Но лордът пренебрегна арогантно заплахата.

— Не ме заплашвайте, Мърей. Оставил съм подробни описания на плана в случай на ненавременната ми смърт. И съм напълно в състояние да се грижа за себе си — Елф чу смъртоносното свистене на извадена шпага.

Последва дълго мълчание, което можеше да убеди Елф, че е сама, ако не се смяташе това, че двамата не можеха да си отидат съвсем безшумно.

— Успокойте се, милорд — каза накрая шотландецът. Гласът му потрепваше нервно. — Няма нужда от шпаги. Просто с наближаването на момента всички ставаме нервни. Все пак вие може и да сте човек на правителството. Агент — провокатор.

Лордът се изсмя.

— Нелепо! По-вероятно е вие да сте. Със сигурност човек би приел такава роля само за пари, а единственото нещо, което не ми липсва са парите. Е, свършихме ли?

Очевидно той отново бе овладял положението, защото гласът на шотландеца прозвуча раболепно:

— Да, милорд.

— Тогава не изисквайте повече такива срещи. Ще чакаме още съвсем малко време, а инциденти като този са както опасни, така и неудобни.

— Да, несъмнено сте прав, милорд.

Най-сетне по пътеката отекнаха стъпки, което показа на Елф, че мъжете си отиват.

Тя си пое дълбоко дъх. Започваше да трепери. Господи, какво трябваше да направи сега? Някой планираше да стори нещо ужасно на краля, несъмнено, за да завземе след това властта! Трябваше да го предотврати.

Когато пулсът й се поуспокои, Елф осъзна, че един истински авантюрист би намерил начин да надникне и да идентифицира английския лорд. А тя, съвсем като изплашен заек, бе стояла, замръзнала на мястото си. Сега, докато впечатлението бе още прясно в ума й, се опита да свърже нечие име или лице с този глас. Но макар и да й се струваше познат, не успя.

Той беше говорил твърде ниско, но нещо в тона му й се струваше познато. Млад мъж. Почти виждаше гордата му стойка, високомерния му поглед…

Не, не й хрумваше нищо.

Може би щеше да изникне в съзнанието й, когато престанеше с опитите да го преследва или пък когато го срещнеше следващия път. За момента просто трябваше да излезе от това положение, да намери Аманда и да се върне у дома на сигурно място.

Щеше да отиде направо в Малърън Хаус, за да каже на Ротгар…

Тогава осъзна, че него го няма. Никой от братята й не беше наблизо. Свободата й от защитници се бе превърнала в значителен проблем.

Докато пресмяташе колко време ще отнеме, докато изпрати съобщение на когото и да било от тях, тя бутна предпазливо живия плет от едната страна на най-близката пътека. Но докато излизаше от храстите, видя един дълбоко замислен мъж в близките сенки. Беше набит, просто облечен, със светла коса под триъгълната шапка.

Тя замръзна, след това понечи да се върне отново незабелязано в храстите. Той вдигна поглед и я видя.

Никога преди не бе срещала този мъж, но той носеше твърде малка маска и щеше да го разпознае, ако го видеше отново.

И той го знаеше.

Изненадата му се превърна в силна тревога. Той направи скок към нея и я сграбчи за ръката. Елф си спомни за камата и я заби в китката му до костта. Още докато нападателят й стенеше, тя се втурна като луда, като само се надяваше да не е сбъркала посоката.

Мъжът бе млъкнал и сега единствения шум, който се чуваше, бяха стъпките му, които думкаха заплашително по пътеката.

Или може би това бе разтуптяното й сърце…

Задъхана и загубена из криволичещите пътеки, Елф си помисли отново да се шмугне в храстите. Но тежкото дишане на преследвача й се чу наблизо. Имаше нужда от хора. Каквито и да било хора. Беше готова, дори да се хвърли върху някоя разголена двойка, за да получи защитата им! Страшно щеше да се зарадва, ако видеше капитана.

Тя се спря на мястото, където се пресичаха три пътеки, пое си дъх и се ослуша. Чу смътно оркестър, но никъде наблизо не се виждаха хора.

Един панически поглед й показа, че мъжът я настига, и тя отново си плю на петите по посока на музиката.

Когато сви зад един завой, видя светлина! Пълната с хора Южна алея проблясваше пред нея като рай, но преследвачът бе вече на сантиметри от гърба й.

Една ръка сграбчи наметалото й. Елф се отскубна и продължи да бяга. Сърцето й още малко и щеше да се пръсне, а ръката й стискаше здраво камата. Ако спреше, щеше да е мъртва.

По-близо от светлината един мъж се обърна с лице към тях — тъмен силует на фона на далечните фенери. Висок мъж в тъмни дрехи.

Не я беше грижа кой е.

— Помогнете ми! — изпищя тя и се хвърли в прегръдките му.

Той се олюля от сблъсъка и ръцете му инстинктивно се увиха около нея.

В последния момент, с огромно облекчение го разпозна, въпреки тясната черна маска.

— Слава богу! — рече задъхано Елф.

Беше се хвърлила в прегръдките на своя роднина, граф Уолгрейв.

Беше в безопасност.

Беше в безопасност…

Тя се отпусна на широките му гърди и продължи да диша тежко.

— Тя е чула всичко — рече задъхано гласът на шотландеца зад нея. — Трябва да умре!