Рейчъл Гибсън
Истински признания (16)

16
Изгубена жена намерена в пущинака

Дилън отби шерифския блейзър от магистралата и паркира в сянката на гъста борова горичка. Наближаваше осем сутринта и той настрои радара си, за да хваща нарушителите на ограничението за скоростта. Но не мислеше, че ще хване много. По това време сутринта магистралата обикновено беше спокойна, но винаги се намираха няколко изоставащи, закъснели за работа, нарушаващи законовото ограничение. Той вдигна радиото и съобщи позицията си на диспечера, после седна отзад с двата броя „People“ и „The Weekly News of the Universe“. Купи и двата от супермаркета тази сутрин и прелисти „People“ на страницата с интервюто, което Джули беше дала за тях. Прочете половината и се отврати толкова, че го запрати отзад. Тя едва ли не заявяваше направо, че той отвлякъл Адам и го завел да живее в Госпъл. Говореше така, че Дилън да заприлича на простак, докато тя се измъкваше от всичко, миришейки на роза. Учуди се колко хора биха повярвали на глупостите й.

Посегна към „The Weekly News of the Universe“ и прелисти през историята „Вампир кръвопиец“ към статията на Хоуп за извънземните. Разсмя се няколко пъти, мислейки я за доста забавна, докато не прочете по-нататък и не откри Денис Тейлър, шерифът-травестит от малкото градче в пустошта.

— Мили Боже — възкликна той, когато прочете за себе си как бил облечен в розови гащички от пух на марабу. Историята разказваше за това, че шерифът винаги се обзалагал колко нищо неподозиращи туристки можел да примами в планините под претекст, че „иска да им покаже най-красивото място на земята“. Шерифът в статията не се обзалагаше за разбити кости, а за разбити сърца.

Той сгъна вестника и го захвърли на седалката до себе си. Беше обсебен от Хоуп, нямаше друго обяснение. Особено след като я целуна вчера. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за езика й, за вкуса на устните й. Сърцето му биеше в гърдите, изцеждаше кръвта от главата му и я запращаше в слабините, а в онези кратки моменти, докато я държеше отново, почувства едно почти завладяващо… желание. Чувството, че всяка клетка от тялото му шепне да, а косата му настръхва.

Мислеше си, че с всеки изминал ден тя ще му липсва все по-малко и по-малко, но се оказа точно обратното. Липсваха му косите й между пръстите му, липсваше му, когато поглеждаше към възглавницата и не я виждаше заспала до себе си. Онзи ден в супермаркета взе една праскова и я помириса, преди да осъзнае, че търси аромата на кожата й. Чак тази сутрин, когато бръкна в хладилника за кутия вафли, си помисли за нея, гола върху кухненската маса, а той — заровен в тялото й, помисли си за очите й, изпълнени с похот, как блестяха нагоре към него. Спомни си как стисна корема й, лицето му пламна и той го пъхна в хладилника да се охлади. Адам влезе в стаята и го попита какво прави. Той излъга, че наглежда кубчетата лед.

Ти наистина никога не си ме обичал, каза му тя, но грешеше. Той беше влюбен в нея. Беше се влюбвал и преди, но не така. За пръв път в живота му любовта му към една жена бе цялостна и всепоглъщаща и той изгаряше от болка, от желание да усети ръката й в своята. С цялото си сърце и душа, тази любов стигна толкова надълбоко, че той не можеше да си представи живота без нея. Тази любов го изпълваше и той копнееше да зърне усмивката й, да чуе гласа й. Трябваше да се направи нещо. Всеки ден без нея беше по-лош от предишния и докато седеше в шерифския блейзър и сутрешната светлина се процеждаше през предното стъкло, той разбра какво трябва да направи. Трябваше да й повярва. Не само заради себе си, но също и заради Хоуп. Трябваше да й повярва без доказателство или свидетел. Трябваше да се вслуша в сърцето си и в най-дълбоките кътчета на душата си, където се криеха безусловната любов и вярата в другия човек. И накрая той й повярва просто защото я обичаше.

Дигиталният дисплей на радара присветна и Дилън се изправи докато един малък миниван с номера от Лас Вегас профуча покрай него. Той смъкна шапката си върху челото и включи на скорост автомобила си четири по четири. Кракът му натисна педала за газта, а блейзърът се стрелна по магистралата докато той се обаждаше по радиостанцията. Включи буркана и за по-малко от половин минута настигна минивана.

Не знаеше какво да очаква от Майрън Ламбардо. Надяваше се, че не му предстои дълго преследване, надяваше се също Майрън да не се съпротивлява при ареста. Дилън просто не мислеше, че е правилно да се бори с едно джудже и да го събаря на земята. Особено джудже, което знаеше надгробния камък.

Миниванът намали и отби встрани от пътя. Дилън паркира зад туристическия автомобил и включи видеокамерата, монтирана отгоре. Когато приближи до шофьорското място, прозорецът се смъкна и той зърна за пръв път Майрън Контето. Трябваше да признае, че борецът наистина приличаше на Патрик Суейзи, само дето беше малко по-компактен.

— Може ли да видя книжката ви, моля? — попита той и надникна в кабината; после погледът му внезапно се закова върху една жена, седнала отдясно. — Парис?

— Здравей, Дилън.

Той се втренчи в жената, която познаваше толкова отдавна.

— Какво правиш тук?

— Напускам града с Майрън.

Парис изобщо нямаше развито чувство за хумор, но сега сигурно го будалкаше. Майрън му подаде книжката си и Дилън я взе. Беше виждал същата снимка в Националния криминален информационен център.

— Майрън ще ме научи да се боря. Името ми като боркиня ще бъде Сладураната — съобщи му възторжено тя.

Дилън вдигна поглед от книжката.

— Вече знам, че се майтапиш.

Присвитите й устни се надуха.

— Наистина ли ти е трудно да повярваш, че някой мъж може да ме желае?

Той се почувства така, сякаш го бяха закарали в зоната на здрача. Или в някоя от историите на Хоуп. Това не можеше да се случва наистина.

— Не съм казал такова нещо, Парис.

— Майрън ме оценява. Ние сме влюбени и ще се оженим веднага щом стигнем във Вегас.

Звучеше сериозно, но наистина, колко сериозна можеше да бъде тя?

— Това може да отнеме известно време. Годеникът ти е нарушил една ограничителна заповед.

— Но аз напускам страната завинаги — проговори Майрън за пръв път. — Дори не искам очите ми да виждат вече Хоуп Спенсър. Тази курва ми съсипа живота. Бях направо без посока докато не срещнах Парис. Сега съм нов човек.

— Разбира се — Дилън огледа жената, която приличаше на Парис, но адски сигурно не се държеше като нея. — Ти разбираш ли, че си се забъркала с един натрапник?

— Той не е натрапник — тя се усмихна на годеника си и посегна към ръката му. Изглеждаше толкова нежна. Като влюбена жена. — Той просто е упорит.

— Е, упоритостта му ще го отведе в затвора.

Гъстите вежди на Парис се свъсиха над присвитите й очи и Дилън бе изложен на една съвсем нова страна на спокойното момиче, което познаваше още от първи клас.

— Не смей да ми съсипваш живота, Дилън Тейбър. Цял живот съм чакала някой като Майрън. Някой, който да ме обикне. Бог знае, че прахосах достатъчно време да чакам теб.

— Мен? — Дилън отстъпи назад.

— Да не мислиш, че съм ти пекла онези торти и пайове само за кеф? Не си ли забелязал, че беше единственият мъж в града, за когото ги пекох? — тя се разсмя, но смехът й прозвуча много горчиво. — Обзалагам се, че не си забелязал. Особено откак Хоуп Спенсър се появи в града. Ти си обсебен от нея. От русата й коса и от кльощавия й задник.

— Виж, Парис… — започна той, но спря, защото не знаеше какво да каже. Винаги си мислеше, че тя ги пече, защото това й е хоби и изобщо не беше сигурен, че тя греши за Хоуп. — Родителите ти знаят ли за това?

— Планирам да им се обадя от Вегас.

— Виж какво — намеси се Майрън. — Ако ми върнеш книжката, ще се разкарам, по дяволите, от този щат.

Макар че на Дилън изобщо не му се искаше да пуска Майрън, той се вслуша в думите му.

— Колкото до мен, ние с Хоуп Спенсър сме си уредили сметките — продължи Майрън. — Тя ми съсипа живота, но ако не беше тя, никога нямаше да срещна Парис. Другата седмица ще бъда в Мексико и ще започна нов живот с нея, а ти вече няма да ме видиш повече.

Алтернативата бе да го завлече обратно в града, да го затвори в ареста, да насрочи нова дата за дело и за изслушване, което нямаше да се понрави на Хоуп. Дилън му върна книжката.

— Най-добре гледай да не те виждам повече. И дори не си помисляй да притесняваш мис Спенсър — той погледна към Парис. — Сигурна ли си за това?

— О, да — отново заликува тя, а лицето й се разнежи пак щом погледна към Майрън. — Никога в живота си не съм била по-щастлива. Най-накрая имам възможност да заживея извън ресторанта на родителите си и да създам свое семейство.

Дилън си помисли, че може би е чувал и по-луди неща, но не можа да си спомни.

Парис посегна към голямата си дамска чанта и я постави в скута си.

— Щях да ти изпратя това по пощата — обясни тя, извади куп запечатани пликове и му ги подаде. — Но след като си тук…

Той ги взе и отстъпи назад.

— Късмет, Парис!

— Тя не се нуждае от късмет, след като си има мен — заяви Майрън, включи буса на скорост и излезе на магистралата.

Дилън остана отстрани на пътя докато не изгуби автомобила им от поглед. Върна се до блейзъра и се качи вътре. Парис Фърнууд се омъжва за Майрън Ламбардо, по прякор Майрън Контето, по прякор Майрън Вълшебния елф и ще става боркиня. Просто не можеше да си я представи как се бори с някого.

Той изключи буркана и отвори плика, който Парис бе адресирала до него. Очакваше покана за членство в клуба „Десерт на месеца“. Вместо това откри несвързана, сантиментална бележка за това колко много обичала Майрън Ламбардо. Боже, всичките „i“ имаха малки сърчица вместо точки над тях. А накрая беше включила набързо едно „между другото…“

„Никога не съм искала да нараня теб или Адам. Искам да кажа, че съжалявам заради това, че се обадих няколко пъти до таблоидите, но как да съжалявам, когато това доведе при мен истинската любов.

Парис Фърнууд — която скоро ще бъде мисис Майрън Ламбардо.“

Дилън препрочете последния абзац три пъти, преди да смачка бележката и да я хвърли на другата седалка. Няколко минути остави яростта да стяга юмруците му върху волана, но после се отпусна. Сега вече нямаше значение, че знаеше кой е виновен — че е била Парис, а не Хоуп. Не и след като повярва на Хоуп без доказателство, но миналата седмица щеше да има значение. Ако знаеше миналата седмица, щеше да си спести много неприятности.

Когато се замисли за нощите, в които лежеше буден и се измъчваше заради проблемите си с Адам и Хоуп, в гърдите му отново се насъбра гняв и той бе изключително радостен, че Парис заминава за Мексико и вече няма да живее в града. Не искаше да навреди на Парис, но не й желаеше и щастие. Всъщност се надяваше някоя едра мексиканска сеньорита да я гепи на ринга и да я върже на геврек.

 

 

Комитетът за Деня на основателите работи дълги часове, за да измисли най-добрата тема за тазгодишния бал. Караха се, спориха и най-накрая теглиха сламки. Спечели идеята на Йона Осбърн, „Хвърляне на ботуш в хилядолетието“.

Отвън сградата бе прясно боядисана, а вътре бе украсена така, че да отразява пущинака отвън. Хиляди звезди от станиол видяха от тавана и въздухът бе изпълнен с аромата на току-що отрязани борови клонки, забити в шедьовъра на Стенли Колдуел от папиемаше и тел. Той се издигаше в далечния ъгъл, внушителна интерпретация на планината Соутут.

Пийт Яроу и групата му, „Дивите момчета“, осигуриха музиката за вечерта. Единствената заявка за слава на Пийт бяха двете му участия като гост в „Търсене на звезди“, което бе достатъчно, за да го превърне вместен любимец и всеобща знаменитост. Музиката беше продрана смесица от кънтри, блуграс и рокабили^[1]. Ако Пийт случайно пропуснеше някоя нота, гражданите, изпълнили дансинга, сякаш не забелязваха.

Бирите бяха по кинта и половина, чаша вино — два долара, а кутия безалкохолно — един долар. Водата от фонтана беше безплатна. Хората от Госпъл се бяха пременили с най-хубавите си дрехи. Жените — в метри тюл и дантела, мъжете — в костюми, а няколко бяха избрали каубойски мотиви.

Паметникът на Стенли Колдуел на планината Соутут се издигаше в ъгъла на залата, осветен с дискретна бяла светлина.

Хоуп стоеше пред паметника на Стенли, особено заинтересувана от петното син блясък, представляваш езерото Соутут. Тъй като не си падаше по тюла, тя бе облякла черната рокля, която си купи от Сън Вели при едно от лудешките си пазарувания. Роклята беше без ръкави, с голямо деколте и прилепваше плътно към тялото й. Два шева се спускаха по краката й отзад и бе обула чифт обувки с четири инчови токове. Накъдри си косата и си сложи диамантени обеци. Изглеждаше добре и си го знаеше.

Според Шели Дилън никога не ходел на бала и тъй като той бе в такова лошо настроение, когато прибра Адам от къщата й, тя дори не си и мислеше, че възнамерява да промени традицията си тази година. Което беше добре за Хоуп — не беше, се облякла така, имайки предвид него. Е, може би само мъничко. Мъничко — в случай, че се появеше — много мъничко.

Макар да знаеше, че изглежда добре, тя се чувстваше някак си не на място сред другите жени, натруфени в ярки цветове и лъскави украшения. Дори Шели, която обикновено се обличаше в удобни дрехи, сега се беше напъхала в сатен и пайети като кралицата на бала. Тя и Пол бяха на дансинга и танцуваха степ до пръсване.

— Извинете — някой успя да надвика музиката. — Не мисля, че сме се срещали.

Хоуп погледна през рамо към една възрастна дама, забулена в синя мрежа, и изпъшка продължително на ум. Светлината от изложената планина грееше през светлосинята коса на жената и осветяваше сините й очни сенки и мигли. Точно като в деня, когато влезе в универсалния магазин на Хансен, Хоуп се втренчи ужасена. Все едно виждаше ужасна пътна катастрофа. Не искаше да гледа, но не можеше да извърне поглед.

— Миналата седмица се срещнахме в магазина ви — напомни й Хоуп.

— Не, това е била сестра ми, Идън. Аз съм й близначка, Еди Дийн.

Ей Богу!

— Значи сте две?

— Да, но сестра ми предпочита пурпурно.

Хоуп се насили да не обръща внимание на всичкото това синьо и погледна Еди право в очите.

— Спомням си.

— Йона Осбърн в „Уютен ъгъл“ ми каза, че пишете статии за онзи там, „The News of the World“.

— „News of the Universe“ — коригира я Хоуп. — А Йона откъде знае за статиите?

— Йона Осбърн работи с Парис и снощи Парис й разказала за това.

Тя така или иначе предполагаше, че все някога това ще излезе наяве.

— Тъй като сте в града отскоро, не сте се срещала със зет ми Мелвин.

— Не, не мисля, че съм имала удоволствието.

— Удоволствие, бабината му трънкина. Мелвин е непрокопсаник с лице на плъх и чука овце и това е факт. Ако сестра ми имаше толкова разум, колкото Бог е дал на козата, щеше да го прегази с буика си.

Господи, не отново…

— А сега, какво си мислех. Ако онези, извънземните, във вашите истории трябва да отвлекат някого, Мелвин е идеален за тази работа. А когато го телепортират в някой от техните космически кораби, трябва да му закачат електроди за ташаците — Еди вдигна юмрук и го размаха във въздуха. — И да му теглят един хубав бой!

— Ах… добре — Хоуп направи няколко крачки встрани и се изгуби в тълпата. Открай време си знаеше, че има възможност някой от Госпъл да открие какво пише тя, за да си изкарва хляба; просто не беше се сетила, че това може да е Парис Фърнууд. А тъй като Парис и Еди знаеха, Хоуп предположи, че вече всички в града знаят. Не знаеше как се почувства от това, че всички знаеха. Може би някаква смесица от неприятни предчувствия и облекчение. Никакви лъжи повече. Никакви тайни. Разбира се, сега трябваше да изслушва идеите на всички за следващата си статия с няколко истински истории, вмъкнати в нея. Но защо трябваше да й пука ако неколцина от тях й хвърляха презрителни погледи заради статиите й? Те се обзалагаха за счупени крака и хвърляха тоалетни чинии, ядяха тестиси, за Бога!

Хоуп обиколи голямата зала, хвърляйки погледи през тълпата докато стигне до бара. Макар че бе достатъчно разумна, тя се улови, че все още се оглежда за Дилън.

Поръча си чаша вино и започна да рови за пари в малката си черна чантичка.

— Чух за статиите ти — обади се Бърли, надвиквайки музиката и й подаде чашата. — Досега не съм познавал човек, който да е срещал Голямата стъпка.

Хоуп го погледна отблизо в лицето и видя хумора в очите му.

— Не съм срещала Голяма стъпка — подаде му парите. — Но съм интервюирала няколко извънземни и едно куче, обладано от зъл дух.

Той се разсмя и Хоуп се обърна. Отпи от виното си и огледа мрачния дансинг. Огледалната диско топка на тавана хвърляше искри по зелените пайети на Шели и по смарагдовата вратовръзка на Пол докато той се въртеше като пумпал. Хоуп никога преди не беше чувала песента, нещо за каубой и неговия пикап. Зърна Хейзъл Ейвъри, облечена в розов сатен, която танцуваше с един мъж, за когото Хоуп предположи, че е съпругът й.

Хоуп отпи още една глътка от виното си и си спомни за деня, когато Дилън я научи да танцува степ. Бяха напълно облечени в началото на урока и чисто голи накрая. Правиха любов върху мечешката кожа пред камината й и сега тя се чудеше колко ли други жени е събличал той докато е танцувал с тях.

Висок, строен каубой, когото не беше виждала досега, я покани на танц, но точно когато тя остави чашата си върху една празна маса, Дилън пристъпи пред младежа.

— Разкарай се — нареди му той и го изгледа свирепо. После допълни от благоприличие: — … приятелче — преди тя да успее да каже нещо, Дилън я грабна за ръката и я издърпа в средата на дансинга.

След като се окопити от шока, който изпита като го видя там, от докосването му и от гласа му, покрил плътта й с малки тръпки, тя вдигна поглед към тъмното му лице, осветено само от диско топката, увиснала над главата му. Снопчета огледална светлина се плъзгаха по косата и по раменете му, покрити с прекрасен тъмносин вълнен блейзър. Отдолу беше с официална бяла риза и виненочервена вратовръзка, а през тъмните сенки на дансинга тя съзря желанието в очите му. Много пъти ги беше виждала насочени към нея. Сведе поглед към възела на вратовръзката му.

— Това не беше много учтиво — заяви тя със строг глас, докато той плъзгаше дланта си по гърба й. — Той ме покани много учтиво. Не трябваше да го наричаш приятелче.

— Това му е името. Бъди^[2] Дънкан. Живее в Чалис.

— О — тя вдигна отново поглед, нагоре към лицето му и към очертанията на устата му. — Какво правиш тук? Шели ми каза, че никога не идваш на бала на Основателите.

— Шели приказва твърде много — той се опита да я дръпне към гърдите си, но тя се възпротиви. Той я желаеше. Прочете го в очите му, усети го в безпокойството, с което ръката му я галеше по гърба, но желанието не беше любов. А тя искаше повече от него.

— Какво правиш тук? — повтори тя.

— Отпусни се и ще ти кажа — той я дръпна по-силно и тя изгуби битката. — Така е по-добре — продължи той и я опря в гърдите си. Наведе глава над нейната и заговори до ухото й. — Тук съм, защото ти си тук. Когато един мъж обича една жена, той иска да бъде с нея. Дори ако трябва да облече костюм и вратовръзка. Той иска да я притиска здраво до себе си и да усеща аромата на косата й.

Думите му прободоха сърцето й и тя престана да се опитва да увеличи дистанцията помежду им. Беше я страх да диша. Страхуваше се, че не го е чула добре.

— Мислех си за онова, което каза вчера — продължи той докато се движеха бавно по дансинга. — За това, че трябва да те обичам достатъчно, за да ти повярвам. Права си. Трябваше да ти вярвам през цялото време.

Тя погледна към брадичката му, после в очите. Трябваше да разбере защо й вярва сега, макар да се боеше от отговора.

— Откри ли кой в действителност се е свързал с таблоидите?

През няколкото секунди, които му трябваха, за да отговори, надеждите й спаднаха рязко. Той не беше й повярвал. Някой си беше признал. Всъщност нищо не се беше променило и за тях нямаше бъдеще.

— Да — отвърна той и тя отново положи усилия да увеличи дистанцията помежду им. — Стой мирно или пак ще трябва да те вържа.

— Пусни ме, Дилън — очите я засмъдяха и тя се уплаши да не се разплаче още там, в залата, пред целия град.

— Скъпа, това вече няма да се случи — хватката му се стегна и той я дръпна толкова близко до себе си, че тя едва дишаше. — Открих, че Парис се е обадила на таблоидите, но дотогава това вече нямаше значение. Когато разбереш, че обичаш някого, трябва да му вярваш или просто си причиняваш ненужни мъки — топлият му дъх шептеше по слепоочието й. — Обичам те, Хоуп! Животът ми без теб беше нещастен.

Тя беше толкова нещастна без него и познаваше това чувство.

— Наистина ли беше нещастен?

— Да.

Тя се усмихна за пръв път откак той я бе хванал в ръцете си. Поиска й се едновременно да се смее, да плаче и да се сгуши в прегръдката му.

— Колко нещастен?

Той отпусна чело върху нейното.

— Всяка сутрин, когато се будех, усещах нещо студено в стомаха си, все едно че нещо липсва в къщата ми, като кислород или слънчева светлина. Нещо, от което се нуждая. После поглеждам към празната възглавница и разбирам, че ти ми липсваш. А когато си лягам, лежа буден и се чудя дали и ти си мислиш за мен. Чудя се дали и аз ти липсвам толкова, колкото ти ми липсваш.

— Дилън?

— Хм.

— И ти ми липсваше.

Песента свърши и преди да започне другата, Томас Абърдийн потупа Дилън по рамото и попита Дилън дали може да му отнеме дамата.

— Не, по дяволите — отговори Дилън с висок и ясен глас и присви очи към Томас. — Върви да намериш проклетата си жена. Тази си е моя!

Е, досети се тя, сега връзката ни вече е на чисто. Постави ръка върху бузата на Дилън и обърна погледа му към своя.

— Той не знаеше, че съм проклетата ти жена.

— Тогава май трябва да му покажа — отвърна той, после наведе уста и я целуна, изсмуквайки въздуха от дробовете й. Наведе я върху ръката си сякаш беше Рет Бътлър^[3] и точно там, пред очите на всички, целувката стана страстна, влажна и толкова хубава. Когато се изправи, постави длани върху главата й и я погледна в очите безумно влюбено. — Искам всички да знаят, че те обичам, Хоуп.

— И аз искам всички да знаят, че те обичам.

Усмивката сбръчка ъгълчетата на очите му.

— Радвам се, че току-що каза това, защото си мислех, че ще трябва да те заведа у дома и да те прикова с белезници за стола докато не го кажеш.

— Не е нужно да ме приковаваш. Обичам те! Обичам те от деня, когато ми показа езерото Соутут. Вероятно още преди това.

Той опря нос в нейния.

— Знам, че обърках нещата помежду ни, но ако ми позволиш, от тук нататък цял живот ще те ощастливявам.

Хоуп премигна, но не успя да спре сълзите в очите си.

— Тогава какво правим тук? Заведи ме у дома.

— Скъпа, още откак влязох чакам да кажеш това.

 

 

По пътя към къщата на Донъли Хоуп седеше в кабината до Дилън. Ръката й бе отпусната върху бедрото му, а главата й — върху рамото му. Последния път, когато се вози в пикапа му през нощта, тя му скъса дрехите, но сега бе доволна да седи в блясъка от лампичките на таблото и да слуша гласа му. По-късно щяха да разполагат с много време да си късат дрехите. Тя имаше пред себе си цял живот. Точно сега трябваше да направят нещо важно. Трябваше да поговорят с Адам.

Тя целуна рамото на Дилън през сакото и ризата, а той я прегърна. В тъмнината на кабината тя се почувства така, сякаш те бяха единствените хора на планетата. Като в нощта, когато се влюби в него край езерото Соутут. Сърцето й се надигна, а главата й се завъртя като бедната обърната Касиопея.

Тя слушаше докато Дилън й разказваше за това как Майрън и Парис напуснали града заедно, за техните планове да започнат борческа кариера в Мексико. Лично тя не виждаше как това може да стане, но със сигурност им желаеше успех, за да не се върнат никога и да помрачат живота й.

— Обичам те — прошепна тя.

— Аз също те обичам, но ти знаеш, че вървя в комплект. Какво изпитваш към Адам?

Тя дори не трябваше да си мисли за това.

— Той е страхотно хлапе, Дилън. Умен, забавен и ми харесва да бъда край него.

— Тогава остани при нас — предложи той и я целуна по главата. — Остани при нас завинаги. Знам, че това изисква много от теб, но все пак те моля. Моля те да зарежеш живота си в Ел Ей заради мен, заради един мъж и малкия му син. Не знам как ще се почувстваш като мама, но знам, че трябва да го обмислиш сериозно.

Не беше много да я помоли, а и тя не трябваше да му мисли много. Изобщо. Щеше да бъде такава, каквато я искаше Адам, майка или приятелка, или и двете.

— Каза ли на Адам какво изпитваш към мен?

— Да, и макар да не подскочи от радост, той все пак каза, че ще ти намери специален камък. Това означава, че те харесва — вдигна ръката й от бедрото си и я целуна по пръстите. — Мисля, че и аз ще трябва да ти намеря специален камък. Голям и блестящ.

— Не ми трябва специален камък. Нуждая се само от теб — тя се изправи и се обърна към тъмния му профил. — Да не би да ме молиш да се омъжа за теб?

— Не точно сега.

Тя предположи, че е по-добре да изчака няколко месеца. Учуди се дали той ще иска да чакат цяла година.

— След като поговорим с Адам ще те закарам до твоята къща и ще правим любов, а когато станеш нежна, щастлива и доволна, тогава ще те помоля.

Тя се разсмя с огромно облекчение.

— Защо да чакаме?

— Е, открих, че когато изпаднеш в приятен унес след любене, отговаряш винаги с да. Би се съгласила да ям торта от тялото ти, да те завържа, да се оженя за теб.

Тя сви рамене.

— Добре.

Дойде в Госпъл да открие Голямата стъпка и извънземните, но откри нещо друго. Нещо по-добро. Откри къде е мястото на сърцето й. Бъдещето беше пред нея и до нея. Тя, Дилън, Адам и Шели. Имаше си своята кариера и точно тази сутрин получи имейл от списание „Time“. Беше им изпратила запитване и те бяха заинтересувани да видят статията й за Хайръм Донъли. Нямаше никаква гаранция, но гаранции се даваха само за електрическите уреди. Останалото бе здрава работа и късмет. Откак се премести в Госпъл тя откри себе си и един мъж, който я обикна. Не се нуждаеше от гаранции.

Може би после щеше да напише книга. Книга за малкото градче, където хората ядяха стриди от Роки маунтийн и хвърляха тоалетни чинии. Където две застаряващи близначки си боядисваха косите и крояха планове за болезнената смърт на съпруга на другата.

Не, помисли си Хоуп, когато пикапът зави в алеята на Дилън. Художествената литература трябва да бъде по-истинска от реалния живот или иначе никой няма да й повярва. Никой не би повярвал, че едно малко градче като Госпъл съществува някъде другаде, освен в нейното писателско въображение.

Дори и тя не беше чак толкова добра…