Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпъл, Айдахо (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Confessions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 87 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Рейчъл Гибсън. Истински признания

ИК „Компас“, Варна, 1991

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 978–954–701–277–1

История

  1. — Добавяне

13
Ангели идват в съня ти

— Ето Голямата мечка — Дилън стисна китката на Хоуп и посочи към нощното небе. — А това е Малката мечка.

Беше прав за спалния чувал. Все някак си успяха. Тесен, но удобен, чувалът им осигури достатъчно място да легнат един до друг. Освен обувките, те бяха напълно облечени с джинси и пуловери. Дилън й каза, че на сутринта ще му бъде благодарна като не й се наложи да облича студени дрехи. Тъй като не бе лагерувала никога преди, тя му се довери.

Легна с глава на рамото на Дилън, а тялото му излъчваше топлина като човешка пещ. Той наду надуваемия дюшек и го сложи под чувала и макар че носът й измръзна, Хоуп нямаше абсолютно никакви оплаквания.

— Това е Северната звезда — обясни той и плъзна ръцете й на запад. — И Касиопея.

Хоуп не беше познавач на съзвездията и се наложи да му се довери и за това.

— Завързана е на обратно върху трона си и трябва да кръжи из небесата с главата надолу — той вдигна ръката и към устните си и целуна пръстите й. — Радвам се, че дойде с мен.

— Радвам се, че ме доведе — от всички чудесни места, където бе ходила през живота си или си мислеше, че може да отиде, никое не бе толкова привлекателно като това, където лежеше в спален чувал в пущинаците на Айдахо заедно с Дилън Тейбър. Мъжа, когото обичаше с цялото си сърце и душа.

Той се надигна на лакът и тя се втренчи в тъмното му лице, очертано на фона на звездното небе.

— Хоуп?

— Какво?

— Искам да ти кажа нещо — той допря дланта й в бузата си, набола като стърнище. — В живота си съм бил с жени, които не съм обичал, и с жени, които съм обичал много. Но никога не съм бил с жена, която да ме накара да се почувствам така, както ти ме караш да се чувствам — той наведе глава и прошепна над устните й: — Понякога, когато те погледна, ми е трудно да дишам. Когато ме докоснеш, не ми пука за дишането — той я целуна бавно и сладко и с всяко притискане на устните му и с всяко докосване на езика му сърцето й се надигаше и я болеше. Беше чудесно, ужасно и нещо съвсем ново. После той се дръпна назад и продължи: — Не знам как ще се развие всичко това, но искам да бъда с теб. Ти си важна за мен.

И това не бе точно декларация за вечна любов, но я парна чак в очните кухини. Тя плъзна ръце под пуловера му и прокара пръсти през късите, копринени косми, израснали по гърдите му. Усети го как си поема рязко дъх, усети тежкото биене на сърцето му.

— Аз също искам да бъда с теб — заяви тя и сърцето й се надигна отново.

После, само с тялото си, тя му показа без думи как се чувства. И през възела на дрехите си, в теснотията на спалния чувал той я докосна така, сякаш също го почувства. Погали я сякаш беше крехка и много важна за него. Под падащите звезди я люби така, сякаш те бяха единствените хора на планетата. Под Касиопея тя се почувства така, сякаш също кръжеше из небесата с главата надолу.

Забрави за всички буболечки и бръмбари и легна обвила ръце около мъжа, когото обичаше. И макар това да бе невероятно плашещо, то бе и невероятно. За пръв път откак пристигна в града напускането не беше чак толкова ясна перспектива. Учуди се какво ли би направила ако той я помолеше да остане. Тя се влюби в шерифа на едно градче без „Нордстром“, без кино и дори без 7–11[1]. Сега се чудеше как би живяла без него ако не я помолеше.

На сутринта той й приготви ужасна закуска от овесени ядки и яйчен прах, която беше малко по-добра от вечерята със задушено на прах, което й бе приготвил вечерта. Той се разсмя и целуна разрешената й коса, която направо плачеше за оправяне.

Събраха си раниците и слязоха надолу по планината, което им отне половината време, отколкото за изкачването. Когато около пладне се върнаха в къщата на Дилън, те се съблякоха и се строполиха на леглото без дори да си направят труда да вземат по един душ, за да измият праха от телата си.

Изтощена, Хоуп не усети как заспа, преди очите й да се отворят отново. Най-напред малко неориентирана, тя погледна към нощното си шкафче и разпозна часовника на Дилън. Под чаршафа гърдите му бяха притиснати в гърба й, а ръката му бе отпусната между голите й гърди. През тънкото копринено бельо тя усети как горещите му слабини се трият в дупето й. Реши, че се е събудила от прегръдката му. Все още надушваше миризмата от готварската печка на Дилън в косата си и по дрехите им, струпани на куп до леглото му.

Очите й се затвориха плавно, после пак се ококориха. Имаше чувството, че някой я наблюдава и се надигна на лакът. Погледна към края на леглото. Големите зелени очи на Адам Тейбър се втренчиха в нея. Лицето му изглеждаше смутено, сякаш не можеше да разбере напълно какво вижда.

— Дилън — прошепна Хоуп. — Събуди се.

Единствената му реакция бе да хване гърдата й и да я придърпа силно към себе си.

Тя извърна поглед от Адам и погледна над рамото си. Смушка големите му гърди с лакът.

— Дилън, събуди се.

— Хм? — клепачите му трепнаха и се отвориха. — Скъпа, много съм уморен — промълви той с дрезгав и сънен глас. Но не беше прекалено уморен да плъзне ръка към корема й, към бедрото и отново нагоре. — Но като си помисля, никога не съм много уморен.

— Дилън! — тя сграбчи ръката му през чаршафа. — Адам си е в къщи.

— Какво? — космите на гърдите му я погъделичкаха, когато той се надигна и погледна към края на леглото. Продължителна тишина изпълни стаята докато баща и син се взираха един в друг. — Адам — започна бавно той, после се окашля. — Как стигна до тук?

— Мама ме доведе — Адам посочи наляво, а Хоуп и Дилън преместиха поглед към високата блондинка, облегната в касата на вратата. Беше облечена в кожен панталон с цвят на айран и копринена блуза в същия цвят. Изглеждаше някак позната, но Хоуп не вярваше да са се срещали.

— Предполагам, че трябваше да се обадим — започна тя и се изправи. — Ще ви изчакам в дневната да се облечете — протегна ръка към Адам. — Хайде. Да изчакаме татко ти ей там.

Адам продължи да се взира в баща си и в Хоуп още няколко секунди, после излезе от стаята.

— Мили Боже — възкликна Дилън и се строполи обратно върху възглавницата си. Зарови пръсти в косата си и се втренчи в тавана. — Какво, по дяволите, прави той у дома? Не е неделя. Ами Джули какво прави тук? Всичко се обърка. Това е един дяволски кошмар.

Хоуп се надигна и дръпна чаршафа към гърдите си.

— Какво искаш да направя?

— Видя ли лицето на Адам? — той въздъхна и покри лицето си с ръце. — Проклет да съм ако знам. Може би ще си помисли, че си наминала насам, че си се уморила и просто си легнала да подремнеш. Нещо такова. Може да си паднала и да си се наранила. Трябвало е да полегнеш.

— Да бе, а ти просто ми помагаше с преглед на гърдите.

Той я погледна през пръсти.

— Адам видя ръката ти да се движи под чаршафа. Той не е глупав. Не мисля, че ще се хване на някаква скалъпена история. Просто му кажи истината.

Той смъкна ръце.

— Моля те, не ме учи какво да говоря на сина си. Наистина мразя хора, които нямат деца, да ме учат какво да правя. Ще реша какво е най-добро за него, а точно сега не мисля, че най-доброто е да му обяснявам за сексуалния си живот с теб.

— Добре — тя отметна чаршафа и се надигна от леглото. — Кажи му каквото си искаш — затвори вратата на спалнята и си взе дрехите.

— Хоуп.

Тя му обърна гръб, нахлу си шортите и ги закопча на кръста си.

— Хоуп — той приближи зад нея и сложи ръце върху раменете й. — Не трябваше да казвам това, че нямаш деца. Съжалявам.

Тя си грабна сутиена, обърна се и го погледна. Той не съжаляваше за онова, за което трябваше да съжалява.

— Уважавам моралната ти позиция и това, че отглеждаш сина си като му служиш за пример. Наистина — тя закопча сутиена си отзад и нагласи презрамките. — Трябва да е много трудно, но аз няма да бъда мръсната ти тайна — тя се замисли за това колко пъти бе идвал в къщата й и как паркираше пикапа си у Шели. — Няма да бъда нещо, за което да лъжеш или изобщо да не говориш. Не искам да живея така.

— Добре.

Тя посегна към ризата си, но той я сграбчи от ръцете й.

— Ще го обмислим — настоя той. — Някак си. Но искам да те предупредя — Адам няма да хареса това, което видя днес. Няма да ни улесни — той повдигна брадичката й и я погледна в очите. — Онази жена отвън е неговата мама, а той си мечтае ние тримата да се съберем и да заживеем като щастливо семейство. Той работи по въпроса и…

— О, мили Боже — Хоуп го прекъсна и го сграбчи за китката. — Джулиет Банкрофт!

— Чудех се колко време ще ти трябва да я познаеш.

— Лайно! — тя потупа прашната си коса. — Приличам на истинско лайно.

Дилън й подаде ризата.

— И в най-лошия си ден ти си по-красива от Джули.

Което бе безобразна лъжа, но изведнъж това не бе най-голямата й тревога. Сега тя се сети защо жената на прага й се стори толкова позната; не беше заради телевизионното шоу. Хоуп трябваше да се измъкне бързо от къщата преди Джулиет да си спомни, че са се срещали в кабинета на Блейн няколко седмици преди той да й сервира документите за развода. По време на съдебната процедура по развода Хоуп направи някои неща, за да си върне на бившия си съпруг. Едно от тях бе свързано с една определена изгряваща звезда и с тайните импланти на гърдите й.

Докато Дилън навлече чифт чисти дънки и тениска, Хоуп нахлузи мръсните си чорапи и завърза връзките на туристическите ботуши, които взе от Шели.

— Мисля, че ще е най-добре да побързам и да си тръгна, за да можете вие тримата да си поговорите.

— Вероятно, но аз ще те закарам у вас.

— Мога и пеш. Само три мили са, а аз тичам повече от това всеки ден.

— Ще те закарам.

— Искам да повървя. Ще мога да си помисля. Наистина.

— Сигурна ли си?

— Да.

Тя тръгна леко зад Дилън докато вървяха по коридора към дневната. Адам седеше в хайлашкия стол, люлеейки се толкова силно, че пружините скърцаха, а облегалката се удряше в стената: бум, скръц, бум. Той насочи сърдитите си очи към Хоуп, а виждайки цялата тази болка, насочена към нея, тя се притесни повече отколкото си мислеше, че е възможно. Болката се плъзна точно до сърцето й и заседна там като студена буца, а тя се учуди дали някога отново можеха да бъдат приятели. Обърна поглед към Джулиет, застанала с гръб, сякаш не беше чула нищо, втренчена в снимките на Адам и Дилън, поставени върху телевизора.

— Адам, престани — извика Дилън на сина си. Столът се удари още по-силно в стената. Джулиет се обърна и погледна към Дилън.

— Винаги съм се чудила как изглежда къщата ти. Напомня ми за къщата, в която живеехме, когато Адам беше бебе.

— Ти никога не си харесвала онази къща — отбеляза той и посочи с пръст към сина си. — Престани веднага.

— Това всъщност не е вярно — погледът на Джулиет се премести към Хоуп и при нормални обстоятелства тя щеше да се засрами от външността си, особено като я сравни със съвършената красавица Джулиет Банкрофт. Днес просто се надяваше, че мръсната коса и петната по ризата ще скрият истинската й самоличност. — Адам не спомена, че си имаш приятелка.

— Аз ще тръгвам — възнамерявайки да се измъкне бързо през задната врата, Хоуп тръгна настрани през стаята. — Сигурна съм, че имате куп неща, за които да си поговорите.

Столът се тресна в стената за последен път и Дилън измъкна сина си от там.

— Ще ти звънна по-късно. Кажи довиждане на мис Спенсър, Адам.

Адам не издаде и звук, а Хоуп побърза към кухненския праг, когато гласът на Джулиет я спря.

— Чакай! Знам коя си. Ти си бившата съпруга на доктор Спенсър.

Хоуп затвори очи. Мамка му!

— Работиш в „The National Enquirer“ — допълни Джулиет.

Хоуп премести поглед от лицето на любимия ангел на Америка към Дилън. Той сбърчи чело и замръзна на място, хванал едната ръка на Адам.

— Не, не работя за „Enquirer“ — отрече тя.

— Ти беше анонимният източник, който издаде конфиденциална и поверителна информация за пациентите на доктор Спенсър — Джулиет надигна глас и посочи с пръст към Хоуп докато я обвиняваше. — Ти им каза за проклетата операция на циците ми! — Хоуп се изненада неприятно от езика на тази жена. Америка със сигурност никога не беше чувала мръсни думи да се изливат от перфектните й ангелски устни. — Той ми каза, че не може да го докаже, но беше сигурен, че си ти.

При тези обстоятелства Хоуп реши, че Джулиет е права да се ядосва, но не и пред Адам.

— В моя защита мога да кажа — започна тя, — че Блейн беше свиня и аз исках да го нараня. Не се замислих кой още може да бъде наранен, но винаги съм се чувствала зле заради това, че нараних и други хора. Съжалявам за онова, което се случи тогава.

Дилън най-после пусна сина си.

— Ти си репортер в „The National Enquirer“?

— Не. Преди около четири години бях техен анонимен информатор за няколко вътрешни истории, а после написах няколко статии за модни гафове. Нещо такова, но вече не се занимавам с това.

— Ти пишеш статии за флората и фауната. Нали?

Не искаше да му казва. Не и така.

— Е, не точно.

— Какво пишеш? Точно.

Но вече не можеше и да лъже. Хоуп си пое дълбоко дъх и заяви:

— Аз съм щатен автор в „The Weekly News of the Universe“. Пиша истории за Голямата стъпка и за извънземни.

Той отпусна глава назад и я погледна през присвитите си очи.

— Адам, иди си в стаята — нареди той, без да сваля очи от Хоуп.

— Не искам да си ходя в стаята.

— Не съм те питал какво искаш. Казах ти да идеш там.

Сякаш с крака от олово, момчето излезе бавно от стаята. Никой не проговори докато вратата не се затвори зад него.

— Е — започна Дилън, — значи онази работа с флората и фауната е била пълен боклук. Ти пишеш за таблоид.

— Не пиша клюки. Пиша истории за извънземни — отговори тя и разпери широко ръце. — Това правя.

— Трябва ли да ти вярвам? След като постоянно лъжеш още откак пристигна в града? Боже! Вчера сигурно доста си се посмяла докато ти показвах всички онези цветя за статията ти.

— Не съм се смяла.

— И цялата работа за Хайръм Донъли също беше глупост, нали?

— Не, планирам да напиша тази статия. Аз никога…

— Как научи за Адам? — прекъсна я той. Тя не знаеше за какво я пита.

— И колко време ще мине, преди да прочета за сина си във вестника ти?

На Хоуп й трябваше малко време преди да разбере какво точно има предвид той. Тайното любовно дете на американския любим ангел би било голяма новина. Огромна.

— Никога не бих причинила това на Адам. Никога не бих го причинила и на теб, колкото и да ти е трудно да повярваш, но не бих го причинила и на Джулиет.

— Права си, трудно ми е да повярвам — намеси се Джулиет.

Хоуп погледна в лицата пред нея. Джулиет дори не си правеше труда да скрие гнева си, а Дилън се отдалечаваше от нея с всяка изминала секунда.

— Кой те изпрати тук, Хоуп?

— Вестникът ми, но не поради причината, за която си мислиш. Пратиха ме тук, за да правя снимки и да пиша статии. Точно сега пиша серия за малко градче, пълно с извънземни — тя поклати глава и сърцето я стегна. — Миналата седмица използвах Идън Хансен. Пурпурната й коса и сенките за очи, но се кълна, че допреди две минути не знаех, че Джулиет е майката на Адам. Трябва да ми повярваш.

— Не мисля, че дори те познавам.

Хоуп сложи ръка на сърцето си, опитвайки да се защити от студения му поглед. Сякаш можеше да защити разбитото си сърце.

— Когато те срещнах за пръв път, не ти казах с какво си изкарвам хляба, защото това не беше твоя работа. След като те опознах, не знаех как да ти кажа, че съм те излъгала за това; моментът не изглеждаше подходящ.

— Мога да се сетя за няколко момента, когато би могла да кажеш нещо. Всяко време между Четвърти юли и днес би било подходящо.

Нямаше какво друго да каже, освен:

— Прав си, може би трябваше да ти кажа.

— Да, може би. Още първия ден, когато влезе в града се учудих какво ли води едно момиче от големия град в забутано градче като Госпъл. Май вече знам и това няма нищо общо с Голямата стъпка, с извънземните или с корумпираните шерифи. Разбрала си за Адам и си дошла да си навираш носа в живота ни.

— Наистина ли го вярваш?

Устата му се нацупи и той не каза нищо. Не беше необходимо.

— Казах ти, че не бих ти причинила това и няма да го направя, но предполагам, че ще ми повярваш, когато не прочетеш нищо по въпроса във вестниците — тя го погледна за последен път и излезе, минавайки покрай раниците, които облегнаха в къщата, преди да се втурнат вътре и да се строполят на леглото.

Слънцето на Айдахо изгори роговиците й и тя засенчи очи докато вървеше по алеята на Дилън, минавайки покрай една непозната кола и излизайки на улицата. Положи толкова усилия да не се влюбва в него. Дълбоко в себе си тя знаеше, че той ще й разбие сърцето. И се оказа права.

 

 

От момента, в който Дилън отвори очи и погледна към Адам до леглото си, животът му се спусна право в ада.

— Какво мислиш, че ще направи тя? — попита го Джули.

— Не знам какво ще направи — отговори честно той. Искаше му се да вярва на Хоуп. Дяволски много му се искаше, но не й вярваше. — Трябва да кажем на Адам, че не сме женени. Преди да го е чул от някой друг — той се ощипа по носа, сякаш това можеше да потисне внезапното пулсиране зад очите му. Разказа на Хоуп толкова много за живота си. Репортерка от таблоид, която го излъга. — Трябва да му се каже, преди да е отишъл до супермаркета за пакет дъвки и да го прочете от таблоида до касата.

— Да, предполагам, че е време да му кажеш. Смяташ ли, че има някакъв шанс гаджето ти да не докладва за това?

Той отпусна ръка и погледна към Джули. Тя се тревожеше за кариерата си.

— Какво правиш тук?

— Доведох Адам.

— Знам. Защо?

Тя скръсти ръце под гърдите си и си пое дълбоко дъх.

— Ами, помниш ли когато бяхме на летището и ти казах, че трябва да си поговоря с теб?

Той не помнеше, но това не означаваше, че тя не го е споменала.

— Вероятно знаеш, че прекарвам много време с Жерар Лафолет — започна тя, предполагайки, че той е запознат с работата й.

— Не, не знаех. Той не е ли един френски актьор?

— Да, и ме помоли да се омъжа за него. Аз казах да.

— Адам какво мисли за всичко това?

— Ами, смятах ти да му кажеш.

Разбира се.

Дилън седна на ръба на дивана, опрял лакти в коленете си, хванал главата си в ръце. При нормални обстоятелства той нямаше да има нищо против да поеме отговорността и да каже на Адам, че мама ще се омъжва за някакво си френско конте. Така щеше да му е по-лесно да разговаря с Адам за Хоуп, но сега не знаеше дали има, дали иска връзка с нея. Със сигурност знаеше само две неща за Хоуп: първо, тя работеше за таблоид и второ, той обичаше да бъде с нея. Двете не трябваше да се изключват взаимно, но беше точно така.

Той вдигна поглед към Джули, застанала там сякаш той просто и естествено трябваше да се оправи с Адам вместо нея.

— Не — заяви той. — Ти трябва да му кажеш.

— Опитах. Жерар ни посрещна миналата седмица, за да може Адам да го опознае, преди да му кажа за плановете си. Е, Адам се държа толкова ужасно, че нямах възможност да разговарям за това с него. Опитах да ти се обадя, но теб все те нямаше у дома — тя седна на хайлашкия стол и пъхна ръце под коленете си. — Нарече Жерар с онази думичка с п.

— Уха! Нарекъл е гаджето ти путьо!

— Не. Педераст.

— О — от кадрите, в които Дилън го беше виждал по телевизията, човекът наистина изглежда имаше потенциал да обърне резбата. На няколко пъти Дилън разговаря с Адам по телефона и той звучеше така както винаги.

— Ще поговоря с Адам за това, но ти ще му разкриеш плановете си за женитба. Обаче ми се струва, че той има доста добра представа за това и поради това се държи зле — облегна се назад в дивана. — И двамата ще му кажем, че никога не сме били женени. Ако успее да се справи с това, съмнявам се, че следващата новина ще го травмира. Трябваше да изберем подходящия момент, но не виждам да имаме някакъв избор.

Той сви рамене; колко по-лошо можеше да стане? За по-малко от час, откак синът му се прибра у дома, той видя Дилън в леглото с Хоуп, после го дръпнаха от стола и го изпратиха в стаята му. От тук нататък нещата можеха да станат само по-добри.

— Ще доведа Адам от стаята му — предложи той, но първо се отби в банята да глътне четири аспирина.

 

 

Два часа по-късно той реши, че трябва да е пробил стена с главата си, защото аспирините изобщо не му помогнаха.

Застанал до задната врата, наблюдаваше как колата под наем на Джули излиза от алеята му и се насочва към града. Тя нямаше да може да хване полет от Сън Вели до утре следобед и той предположи, че ще остане при него и при Адам. Но след последните часове, които прекара с нея, нямаше никакъв шанс да се съгласи да й позволи да остане при него. Обади се в „Сънчо“ и й ангажира стая за през нощта. До сутринта целият град щеше да знае историята му, но за пръв път не му пукаше. Ако му се наложеше да прекара още време с Джули, не можеше да обещае, че няма да я удуши.

Тя го оплю тотално, изкарвайки нещата така, че щяла да се омъжи за него, ако той я бил помолил. Той не я помоли никога, защото бяха говорили за това и решиха, че бебето не е достатъчна причина, за да се оженят. Решиха това и двамата, не само той, защото истината бе, че ако тя го искаше силно, той щеше да се ожени за нея, макар да знаеше, че това ще бъде грешка.

Затвори задната врата и тръгна да търси сина си. Откри го легнал на леглото си, разплакан във възглавницата. Едната му маратонка беше изчезнала, чорапите му бяха смачкани около глезените, а шортите му бяха увити около кръста. Беше жалка и нещастна картинка.

— Гладен ли си? — попита Дилън от прага.

— Не — Адам се претърколи по гръб, а лицето му бе подуто от плача. — Защо раницата ми е отвън?

— С Хоуп ходихме до езерото Соутут.

Адам погледна през стаята към баща си.

— Тя е използвала моята раница?

— Да.

— Не искам да ми пипа нещата. Мразя я.

Дилън приближи до леглото.

— Само преди няколко седмици я харесваше.

— Това си беше преди.

— Преди какво?

Адам обърна лице към стената.

— Преди вие двамата да правите секс!

Преди около година Дилън обясни на Адам повечето неща за секса, но не и най-неудобните. Мислеше за своята отговорност и подбираше думите си много внимателно.

— В онова, което правихме с Хоуп, няма нищо нередно. И двамата сме големи хора, а пък и ти не трябваше да се прибираш до неделя.

Адам се изправи и присви очи.

— Не трябва да го правиш повече, защото си имаш мен. Нека тя да си намери някой друг да й направи бебе.

— Какво? — Дилън седна на ръба на леглото. — Хората не правят секс, само за да създават бебета, Адам.

— Аха. Ти каза така. Ти каза, че мъжете пъхат пениса си в жените, за да правят бебета.

Добре де, може би беше прецакал тези неща с обясненията.

— Мъжете обичат да правят любов с жените дори когато не искат бебета.

— Защо?

— Защото… ами… — не знаеше какво да каже, но тъй като вече обърка всичко, реши, че е най-добре да пробва с истината. — Защото наистина е много хубаво.

— Как?

Как да обясни секса на седемгодишно хлапе?

— Хм… както когато най-накрая се почешеш, където те сърби, но си чакал цял ден преди да се почешеш. Или когато ти е много студено и се плъзнеш в топлата вана, и затрепериш — обясни той и видя как пада в очите на сина си.

— Гадно!

— След няколко години ще ти се струва по-различно.

Адам поклати глава.

— Няма начин.

Дилън реши, че е време да смени темата.

— Защо не ми разкажеш за пътуването?

Адам погледна така, сякаш не искаше да изоставя темата, но го направи.

— Беше добре.

— Мама каза, че си видял приятеля й, Жерар.

— Той говори много смешно.

— Мама каза също, че си го нарекъл педераст. Това не е много мило.

— А мама защо не можа да остане тук? — попита Адам, очевидно решил, че и на него му е време да смени темата. Дилън щеше да му позволи, поне засега.

— Нямаше място къде да спи.

— Можеше да спи с теб. Хоуп го направи.

Да, Хоуп със сигурност го направи, но истината бе, че не спаха много.

— Това е различно. Мама ще се омъжва за онзи французин.

— А може вместо това ти да се ожениш за нея — предложи Адам докато дърпаше лепенката от коляното си. — Тя каза, че щяла да се омъжи за теб ако си я помолел. Така че върви и я помоли сега.

— Твърде късно е. Тя обича Жерар Лафолет — Дилън го потупа по бедрото и Адам пропълзя в скута му. — Има много различни причини, поради които хората не се женят, но това, че с мама не сме се оженили, не означава, че не те обичаме. Или — допълни той, разтягайки малко истината — че не се обичаме. Аз винаги съм обичал майка ти, защото тя ме дари с теб. А ако теб те нямаше, щях да съм постоянно тъжен.

— Да — Адам положи глава върху рамото на Дилън. — Аз съм малкото ти приятелче.

— Да — той обви ръце около сина си и го притисна. — Радвам се, че си у дома.

— Аз също. Къде е Манди?

— Последния път, когато видях кученцето ти, то гонеше пауните на баба ти, а баба ти гонеше него.

Адам се дръпна назад и очите му светнаха. Никой не обичаше истории за палави кучета повече от Адам.

— Баба хвана ли го?

— Не, но може би трябва да го вземем.

Адам кимна и отново положи глава върху рамото на Дилън.

— Когато мама се омъжи, моето име Адам Лафолет ли ще бъде?

— Не, винаги ще си бъдеш Адам Тейбър.

— Добре.

Да, добре. За пръв път откак Адам прекрачи прага, нещата изглеждаха по-добре. Фактът, че спомена за брака на Джули, бе стъпка в правилната посока. Може би Адам се разделяше с мечтата си те да заживеят заедно. Джули беше свободна да си живее живота, а и Дилън внезапно се почувства много по-свободен да живее своя. Да, но сега беше прекалено късно.

— А ти вече няма да правиш секс с Хоуп, нали?

В крайна сметка може би не чак толкова свободен. Не знаеше как да отговори. Знаеше какво иска да чуе Адам, но не можеше да го изрече. Все едно да отстъпи назад, когато най-накрая бе тръгнал напред. И странното бе, че не знаеше колко много иска да се придвижи напред, докато не се срещна с Хоуп.

Седнал на леглото на сина си, прегърнал го здраво, той се почувства по-самотен от всякога. Преди Хоуп знаеше, че е самотен, но сега го усещаше по-остро от всякога. Тя някак си успя да му влезе под кожата и сякаш успя да вдъхне нов живот в дробовете му, накара кръвта и телесните му сокове да потекат отново. А сега, когато тя най-вероятно изчезна от живота му, той се чувстваше празен.

— Хайде да идем да вземем кучето ти — предложи той, защото не можеше да каже на Адам онова, което той искаше да чуе. Не и докато не решеше какво да прави. Не и докато не преценеше какво точно изпитва към Хоуп и към цялата тази прецакана бъркотия.

 

 

Хоуп нямаше намерение да се крие сякаш бе направила нещо нередно. Нямаше да се крие в къщата си, крачейки по дървения под и тичайки до прозореца през пет минути. В седем и четиридесет вечерта тя се преоблече в прасковената си лятна рокля, сложи си грим и тръгна на вечеря. За нещастие най-шикозното заведение в града бе кафенето „Уютен ъгъл“.

От джубокса се чуваше кънтри, а вечерята миришеше точно така както първия път, когато Хоуп стъпи вътре. Вечерната навалица беше намаляла и една двойка с бебе бе заела едно сепаре, а три тийнейджърки седяха в ъгъла, смееха се и пушеха цигари.

Очевидно „Уютен ъгъл“ не беше и чувал, че трябва да се осигурява район за непушачи, и не се притесняваше твърде много от това, че там пушеха деца. Но поне момичетата не бяха с розови коси и безопасни игли, забодени по лицата им.

Хоуп зае сепарето отзад и си поръча чийзбургер без лук и с допълнителна майонеза, голяма чиния с пържени картофки и шоколадов шейк. Може би щеше да намери успокоение в храната.

И дума не можеше да става за работа и тя прекара по-голямата част от деня, опитвайки се да не се разплаче, чудейки се дали наистина всичко между нея и Дилън е свършило, чудейки се дали трябва да му се обади или да чака той да й се обади. Цял ден преживяваше отново времето, което прекараха заедно, особено близостта им от предишната нощ. Той я обичаше; тя го усети в гласа му, в докосването му.

Няколко часа си мисли, че трябва да се върне в къщата му и да го накара да я изслуша, да го накара да повярва, че никога няма да го предаде. Трябваше да й повярва, но тя предполагаше, че единственият начин, по който той щеше да го узнае със сигурност, бе след като не се появяха никакви истории за него, за Адам или Джули.

Тя изми пода, изпра и изтърка банята. Взе си продължителна вана, почисти си лицето и си направи маникюр, всичко това, полагайки усилия да не мисли за Дилън. Да не си мисли за студеното, строго изражение на лицето му, когато й заяви, че дори не я познава. Нищо не помагаше.

Парис Фърнууд остави млечния шейк на Хоуп пред нея. Когато сервитьорката положи върху салфетката дълга лъжица и сламка, Хоуп се сети за първия си ден в градчето и за втората си среща с Парис. Спомни си как Парис гледаше Дилън, как кафявите й очи се топяха и как грубите й черти омекваха. Той я изгаряше отвътре и Хоуп се учуди дали и тя го гледа по същия начин и дали той го забелязва.

— Благодаря — кимна Хоуп, изваждайки сламката от обвивката й.

Парис промърмори, без да вдигне поглед няма защо, после се отдалечи.

Трогателно, помисли си Хоуп, докато гледаше как сервитьорката отива зад тезгяха и изпразва пепелниците. Това си помисли за Парис първия ден. Сега разбираше малко по-добре. Любовта към Дилън Тейбър не беше нещо, което можеш да преодолееш лесно. Особено след като тя не знаеше дали всичко наистина е свършило. Намираше се в чистилището и сърцето й не беше разбито докрай. Още не. Почувства се така, сякаш балансираше на ръба на скала и само Дилън бе човекът, който можеше да я дръпне обратно.

Тя заби сламката в шейка и изсмука голяма доза шоколадов сладолед. Остави сърцето си в ръцете му и сега той трябваше да реши какво да прави с него.

Парис се върна при Хоуп и откъсна сметката от малката зелена книжка, която държеше в джоба на престилката си.

— Нуждаете ли се от още нещо — попита и захвърли сметката на масата.

— Не мисля — всичко изглеждаше така, както го беше поръчала. — Благодаря.

— Аха — и Парис отново не погледна изобщо към Хоуп както преди да замине.

Хоуп не знаеше какво е направила на сервитьорката, но трябва да е било голяма обида. Тя изля кетчуп в чинията си и потопи няколко картофа. Те бяха горещи и мазни и не толкова чудесни, колкото очакваше. Намаза чийзбургера си с още майонеза. Той също не беше чудесен, но тя подозираше, че проблемът не е в храната, а в настроението й. Искаше спокойствие, но храната нямаше да й го даде.

С периферното си зрение зърна нещо червено и то привлече вниманието й. Вдигна поглед към жената, застанала до масата й. Погледна към джинсите „Ралф Лорън“ и към червената копринена блуза, но дори с кестенявата перука, дълга до брадичката й, и с тъмните слънчеви очила, Хоуп веднага позна Джулиет Банкрофт.

— Ако не искаш да привличаш вниманието — поясни Хоуп, — свали си очилата.

Без да я пита дали иска компания, Джулиет се промъкна на мястото срещу Хоуп.

— Обади ли се на Майк Уокър? — попита тя, имайки предвид скандалния репортер от „The National Enquirer“. Посегна към очилата си и ги пъхна в чантичката си.

— Казах ти, че не работя за „The National Enquirer“.

— Знам. Работиш за „The Weekly News of the Universe“, който, когато го прегледах за последен път, имаше клюкарска хроника.

— Вярно — Хоуп спря и изяде още няколко картофа. — Но не плащаме на репортерите да се ровят в боклука ти. Всичко, което можеш да прочетеш в холивудската ни клюкарска хроника, са стари новини.

Джулиет грабна менюто.

— Вече говорих с агента си — заяви тя и го огледа. — Той е разговарял с прес агента ми, който ще отговори на пресата със стандартното „Без коментар“ докато не преценим, че е дошло време за изявление — тя прелисти менюто на задната страница.

— Никой няма да чуе и дума от мен.

Джулиет вдигна поглед.

— Заради Дилън?

— Разбира се — отговори тя без колебание. — Но дори да не изпитвах нищо към Дилън, пак нямаше да нараня Адам.

— Аз и Дилън говорихме с Адам и мисля, че той ще бъде наред. Аз съм онази, която ще бъде наранена най-много ако историята се разчуе — отбеляза Джулиет.

— И аз — допълни Хоуп. — Дилън никога няма да ми прости ако прочете историята в някой таблоид.

Парис остави чаша вода на масата.

— Какво да ви донеса? — попита тя.

— Това бутилирана вода ли е? — поиска да разбере Джулиет.

— Направо от крана.

Джулиет я блъсна настрани.

— Имате ли нещо нискокалорично?

— Салата — отговори Парис.

— Добре. Ще хапна пилешка салата със сос винегрет[2].

— Нямаме винегрет.

— Тогава ми дайте „Хиляда острови“[3], но го сложете отделно. Искам и диетична кока-кола с много лед.

— И леда ли го искате отделно?

Изненадана от това, че Парис може би си прави майтап, Хоуп вдигна поглед към нея, но от изключително сърдитото изражение на лицето й стана много ясно, че не се майтапи.

— В чашата ще бъде добре — Джулиет поклати глава, когато Парис си тръгна. — Не знам как някой може да изтърпи да живее тук.

— Всъщност се свиква — отбеляза Хоуп и бе изненадана почти колкото Джулиет от твърдението си.

— Откога познаваш Дилън?

— Достатъчно дълго.

— Беше истински шок да вляза в къщата му и да те намеря в леглото му.

За мен беше шок да се събудя и да те намеря в къщата му.

Неохотна усмивка изкриви червените устни на Джулиет.

— Сигурно те обича.

Хоуп отпи от шейка си. Не знаеше със сигурност какво изпитва Дилън към нея. Никога не беше й казвал, освен това, че е важна за него. А можеше и никога да не узнае.

Една местна двойка седна в сепарето зад Джулиет и поиска допълнителна седалка за бебето си. Парис я донесе, а Хоуп се удиви от това колко мила и бъбрива беше тя с тях.

— Не си като жените, които винаги съм си представяла с Дилън — отбеляза Джулиет, отвличайки вниманието на Хоуп от промяната у Парис.

— Какви са те?

— Винаги съм знаела, че ще се озове с някоя красавица, но смятах, че ще е някоя по-голяма… домашарка, предполагам — Джулиет прибра космите на кестенявата си перука зад ушите и отпусна ръце върху масата. За пръв път Хоуп забеляза внушителния диамант на пръста й. — Какво ти е разказвал Дилън за мен? — поиска да разбере тя.

— Не много. Само това, че не сте се оженили, а когато си тръгнал, той взел Адам със себе си — отговори Хоуп и реши, че не дължи на Джулиет нищо повече.

— Когато Дилън си тръгна от Ел Ей, той взе Адам, защото е чудесен баща — Джулиет сведе поглед към ръцете си. — Хората гледат на жената различно ако се откаже от попечителството, дори ако така е най-добре за детето, сякаш нещо не е наред с нея, сякаш няма сърце. Това просто не е вярно. Аз обичам сина си и никога не съм искала да го пазя в тайна.

Хоуп не знаеше какво да каже. Тя нямаше деца, никога нямаше да има, но не мислеше, че може да се откаже от попечителството, независимо от това колко чудесен е бащата.

— Казвам ти това за всеки случай, ако решиш да продължиш с историята. Казвам ти го, за да знаеш моята позиция. Дадох на Дилън попечителството върху Адам, защото Дилън е добър баща и добър човек. Дадох му попечителството, защото ги обичам и двамата.

Когато Хоуп погледна в небесно сините очи на любимия Ангел на Америка, тя й повярва. Нямаше значение дали разбира Джулиет Банкрофт или дори дали й вярва. Тя беше права. Дилън беше добър баща и добър човек.

Дори преди да се влюби, тя започна една връзка и от много дълго време насам за пръв път сподели тъмните, болезнени тайни в живота си. Сподели ги с Дилън, защото се чувстваше сигурна с него. Вярваше му, а и той й вярваше достатъчно, за да сподели живота си с нея.

Но само до определена степен. Тя не му каза истината за работата си, а той я излъга за жената, седнала срещу нея на масата. Каза й, че майката на Адам била сервитьорка. Не й вярваше чак толкова много. Тя го излъга и той я излъга. Може би това не беше най-доброто начало за една връзка, но можеха да го преодолеят.

Дилън беше голям лицемер досега, но това скоро щеше да се промени. Когато разбереше, че тя не е клюкарска репортерка, той трябваше да й се извини. Тя щеше да му прости, но се надяваше той да не чака прекалено дълго. Не беше от най-търпеливите.

И Адам. През краткото време откак дойде в Госпъл тя започна да го харесва и гневът му я нарани почти толкова, колкото и гневът на баща му.

Бележки

[1] Нордстром — американска верига луксозни универсални магазини; 7–11 — голяма верига от супермаркети в САЩ. — Б.пр.

[2] Винегрет — салатен сос, приготвен на базата на зехтин и оцет. — Б.пр.

[3] Thousand Island dressing — салатен сос, приготвен от майонеза, кетчуп и смес от накълцана туршия и лук. — Б.пр.