Рейчъл Гибсън
Истински признания (7)

7
Момче отглежда картофи в ушите си

Водата пръсна по сивата тениска на Дилън, обсипвайки я с черни петна.

— Хей — извика той, докато изливаше шампоан по главата на Адам. — Махни си пръстите от струята.

— Мога да го направя и сам, тате — оплака се Адам, седнал в празната вана, докато водата изтичаше през отворения сифон.

— Знам, че можеш — понякога Адам забравяше да си изтърка цялата глава, а Дилън искаше да се увери, че поне веднъж седмично цялата коса на Адам се почиства добре. — Какво има тук вътре? — попита Дилън. — Чакълена яма?

— Не. Двамата с Уоли се сбихме в пясъка у тях.

Както правеше винаги, още от първия път, когато изкъпа сина си като новородено бебе, Дилън изтегли късата коса на Адам на връхче върху главата му, после го наведе назад и изплакна шампоана.

— Изненадан съм, че Шели не ви е натупала по дупетата.

— Хоуп беше там — обясни Адам, затвори очи и се отпусна. — Шели никога не бие, когато има гости.

— Хоуп слезе до плажа с вас?

— Да — Адам вдигна ръце към лицето си и почисти водата от очите си.

— По бански?

— Да. В синьо и зелено.

— Цял или с две части?

— Цял.

На езика му беше да попита как е изглеждала, но предположи, че и без това знае. Хоуп Спенсър би изглеждала добре и в чувал за боклук.

— И какво правихте?

— Хоуп направи няколко снимки, а после помогна на мен и на Уоли да построим пясъчен замък. Само че целият се събори, когато един бръмбар кацна на ръката й.

Дилън изправи Адам в седнало положение, после изцеди водата от главата му с ръце.

— Тя крещя ли?

Адам се разсмя.

— Да, и скача наоколо.

На Дилън му се прииска да беше видял как Хоуп подскача по бански. Пъхна гумената запушалка в сифона и изля шампоан за вана с бананов аромат под течащата вода.

— Ето сапуна и гъбата — той посочи към ваничката със сапуна. — Изтъркай се добре — остави пластмасовата кошница, пълна с маската, шнорхела и разни други екшън фигурки върху ръба на ваната. — Не забравяй онези си работи. И — допълни той през рамо, когато се изправи и тръгна към вратата — си измий ушите. В тях има достатъчно мръсотия, за да отглеждаш картофи.

Той тръгна по късия коридор към кухнята и към купчината съдове от вечеря, които го чакаха. Бръкна в хладилника, извади си бутилка бира и затвори вратата с бедро. Отвори капачката, постави я между палеца и средния си пръст и щракна. Капачката се стрелна под кухненската маса вместо към кошчето за боклук и удари кучето на Адам. Кутрето вдигна глава, после отново заспа.

Дилън вдигна бутилката към устата си и погледна към съдовете, струпани в мивката. Понякога си мислеше, че всичко това можеше да е много по-лесно ако се бе оженил. Само ако беше намерил някоя, която да го търпи и да бъде добра майка за Адам. Някоя, която нямаше да има нищо против да измие съдовете и която щеше да си бъде у дома, когато той трябваше да замине за някой спешен случай. Някоя, с която да си поговори късно през нощта. Някоя, която да прокара пръсти по корема му.

Но Дилън знаеше от опит, че няма нищо по-лошо от това да живее с някоя жена поради погрешните причини. Нищо по-лошо отколкото да живее в една къща с жена, която не може да обича продължително. Да лежи до нея в леглото. Да прави секс с нея, защото му е под ръка, но вече да не прави любов.

Направи го с Джули. Ако не беше скъсаният презерватив, връзката им вероятно нямаше да издържи и една година. Те нямаха нищо общо помежду си, като се изключи фактът, че и двамата бяха израснали в ранчо, а и двамата мразеха това. Връзката им нямаше да издържи и продължи само заради Адам. Той обичаше сина си и се чувстваше наистина благословен заради това, че го има. Те бяха приятели, но да отглеждаш едно дете сам не беше лесно. Нито за него, нито за Адам, и той не би избрал този път. Не би поел единствената отговорност да отглежда сина, за да го превърне в добро момче и свестен мъж.

Не би искал да вижда болката и объркването в очите на сина си, когато говореха за това защо майката на Адам не живее с тях и защо те не живеят с нея.

Всеки юли, когато Дилън отвеждаше Адам до летището, за да се срещне с Джули, той винаги трябваше да отговаря на един и същ въпрос: Защо не можеш да дойдеш с мама и с мен? И всяка година Дилън трябваше да отговаря с полуистини. Не искаше да живее с Джули, но по-важното бе, че не искаше Адам да остава с впечатлението, че те могат да заживеят като семейство. Адам вече имаше някаква странна идея, че когато майка му приключи с работата си в телевизията, тя ще се премести в Госпъл и ще заживее с тях. Но дори още утре да спряха от екран шоуто на Джули, мечтата на Адам никога нямаше да се сбъдне.

Всяка година Адам я посещаваше и всяка година Дилън отсядаше в Дабъл Тий през двете седмици докато Адам отсъстваше, ровейки се в книжата, помагайки, с каквото може и дразнейки до смърт зет си Лайл. Лайл беше добър скотовъдец и много добър в своя бизнес, но макар Дилън да нямаше интерес да управлява мястото сам, половината ранчо все още си беше негово и някой ден щеше да принадлежи на Адам.

През първите две седмици от всеки юли Дилън проучваше цените на семената и фуража и вършеше още милиони неща, които трябваше да се свършат. Но вършеше всичко това предимно за да избегне празната си къща.

Водата в банята спря и Дилън остави бирата си на плота. Изплакна чиниите и докато ги поставяше в миялната машина, мислите му се прехвърлиха от неприятностите му с Адам към проблема му с Хоуп Спенсър.

Хоуп Спенсър бе красива жена и не можеше да се отрече, че той харесваше тялото й. Макар че вероятно нямаше никога да й го каже, той харесваше това, че тя бе малко дръзка и устата. Харесваше усмивката върху устните й дори когато не знаеше защо се усмихва.

Целувката с нея беше грешка. Знаеше го още преди да сведе устни към нейните. Вкусът й бе толкова сладък и опияняващ. Като глътка скъпо уиски, тя го сгря чак долу до корема. Допирът на ръцете й изстиска вътрешностите му до такава степен, че едва можеше да диша. Погледът в сините й очи, страстта, грейнала към него, едва не го събориха на колене. Искаше му да й се моли да му позволи да докосне голата й кожа, да я целува между бедрата, където сигурно бе топла и влажна. Ако имаше презерватив в портфейла си, не беше сигурен дали щеше да спре. Не беше сигурен дали нямаше да я обладае още там, в кухнята, опряна о хладилника.

Дилън затвори очи и притисна длан в предницата на дънките си. Не беше сигурен дали нямаше да смъкне онези шорти и да се зарови дълбоко в нея. Езикът му — в устата й, ръцете му — върху гърдите й, а пенисът му — там вътре, където тя бе гореща. Да се движи заедно с нея докато влажните й стени се свиеха и го стиснеха.

Под ръката той бе твърд и го болеше, не знаеше какво да прави с това. Да, добре, знаеше. Можеше да не направи нищо или да свърши работата сам. Дилън посегна към студената си бира.

Целувката с нея бе все едно да те порази светкавица. Косата му настръхна, той пламна отвътре, но онова, което наистина го тревожеше за снощи, бе, че след като я целуна той изобщо не се замисли повече за нейната професия. Тя беше репортерка, а той случайно криеше най-голямата новинарска история. Американският ангел и любимката на телевизионната мрежа PTL^[1], Джулиет Банкрофт, имаше незаконен син.

Той бе забравил нещо толкова важно още в секундата, когато езикът му се плъзна в устата й. Боеше се, че единственото, което го спря, бе мисълта да не донесе на този свят още едно непланирано дете. По никакъв начин не искаше още едно дете при тези обстоятелства.

Дилън погледна през прозореца над мивката. В алеята залязващото слънце хвърляше дълги сенки върху пикапа му „Форд“, паркиран до шерифския блейзър. Учуди се какво ли прави Хоуп на „Тимбърлайн“. Учуди се дали гледа телевизия или се готви да си ляга. Адам спомена нещо, че тя е снимала. Може би наистина пишеше статия за природонаучно списание. Вероятно не беше излъгала за това. Да, вероятно, но все пак си беше репортерка.

Винаги можеше да провери данните й. Можеше да я пусне в Криминалния информационен център и да види дали има престъпно минало. Можеше да провери и регистрационния номер на колата й в компютъра и да открие всичко, което искаше да разбере за MZBHAVN, но нямаше да го направи. Това противоречеше не само на полицейската етика, но и на етиката на самия Дилън. Стига да не нарушаваше закона, тя си имаше право на личен живот. Имаше право да каже на всички хора по света да си гледат работата.

Дилън разбираше какво е личен живот. За нещастие в Госпъл той изглежда бе единственият.

 

 

Хоуп изчака до понеделник следобед, когато отиде до супермаркета и си купи един брой от „The Weekly News of the Universe“. Грабна една синя пластмасова кошница и посегна към броя. Заглавието за нейната пилешка статия се мъдреше под една снимка на лудо на вид пиле в левия десен ъгъл на вестника. Погледът й се премести към колонката „С един поглед“ и тя се прехвърли на четиринадесета страница. По дяволите, бяха я вмъкнали в рубриката „Клюки от Холивуд“. Поне статията беше на цяла страница, със снимка на доста нормални на вид жени, танцуващи около пилета, и надпис:

„Странен култ яде пилешки кости“

Докато напредваше към производствената секция, тя прелисти в средата на списанието. Статията на Клайв Фрийман за това как извънземни осакатявали крави заемаше централно място.

Добре, вестите за извънземни все още бяха горещи. Онзи ден и тя изпрати своя статия за извънземни, заедно с леко замъгления бряг на езерото Госпъл и няколко неясни фигури на извънземни, които измъкна от собствения си архив. Подреди ги зад груба маса и написа под снимката:

„Извънземни правят облози за нищо неподозиращия турист в пустошта на Северозапада“

Остана много доволна от резултата и вече работеше върху продължението.

Прочете и вестникарските статии, които копира в библиотеката, и реши, че там има интересна история. Изобщо не за мръсотиите, макар да имаше много, а за един човек, чийто личен и обществен живот бяха диаметрално противоположни. Как личният му избор накрая го бе погълнал напълно, докато той се бе срутил морално.

Хоуп пусна вестника в кошницата си и избра най-жалката връзка авокадо, която бе виждала някога. Тази вечер беше поканена на барбекю по случай осемнадесетгодишния рожден ден на момчетата Абърдийн, а след това планираше да зададе на Шели няколко въпроса за Хайръм Донъли.

Пъпешите не бяха много по-добри от авокадото, но марулята беше прилична. Шели сподели, че ще сервират хотдог, хамбургери и любимото ястие на момчетата — стриди от Роки маунтийн. Хоуп се канеше да приготви салата със сладък сос, която вървеше чудесно с морската храна. Не помнеше кога за последен път приготвя любимата си салата. Е, всъщност ако се понапънеше, можеше и да си спомни, но беше много отдавна и това бе един доста тъжен коментар за социалния й живот. Странно, помисли си тя, докато вземаше няколко домакински принадлежности, как преместването в един такъв малък град подчертаваше празните дупки в живота й. Странно как няколко обяда с жена, която едва познаваше, и една покана за барбекю със съседите я караха да иска нещо повече.

Помисли да вземе и бутилка вино, за да развърже езика на Шели, но Дилън и Адам също бяха поканени, а тя не искаше шерифът да я вземе за пияница. Не знаеше защо й пука от това, не знаеше и какво да си мисли за мъжа, който я погледна изпод ръба на шапката си и развълнува сърцето й. Вероятно бе най-добре изобщо да не мисли за него.

Хоуп зае мястото си на опашката зад една двойка в туристически екипи, нарамила бутилки вода. Зад тезгяха Стенли Колдуел маркираше покупките, а жена му, Мелба, ги опаковаше.

Когато й дойде редът, Хоуп остави кошницата на тезгяха.

— Как са нещата в къщата на Донъли? — попита Стенли.

— Добре. А вие как сте, мистър Колдуел?

— Малко ме боли гърбът, но иначе съм добре — той извади връзката с авокадо от кошницата и я маркира. — Чух, че сте журналистка.

Хоуп вдигна поглед от кошницата към лицето на Стенли.

— Откъде го чухте?

— От Реджина Кладис — отговори той и подаде авокадото на жена си. — Казва, че пишете някаква история за Хайръм Донъли.

Тя погледна към Мелба, после отново към Стенли.

— Точно така. Вие познавахте ли го?

— Разбира се, че го познавахме. Той беше шерифът — отговори Мелба. — Жена му беше добра християнка и не знаеше що е грях.

— Поне така разправяше на всички — намръщи се Стенли и маркира пъпеша. — Да се чудиш обаче.

— Какво да се чудиш, мистър Колдуел? — попита Хоуп.

Мелба взе пъпеша и го пусна в торбата.

— Е, не мисля, че на един мъж като му умре жената, той трябва да затъне толкова дълбоко, че една сутрин да се събуди и изведнъж да му се прииска да облече кожено бельо и да накара някоя да го нашиба по косматия задник.

Мелба се цапна по бедрото.

— Да не казваш, че Мини е била като Хайръм? Боже Господи, че баща й беше проповедник.

— Да, нали ги знаеш какви са — той подаде на Мелба броя от „The Weekly News of the Universe“.

Мелба присви вежди и сякаш нещо й просветна.

— Да, вярно е — тя сви рамене и погледна към таблоида в ръката си. — Има една наистина добра история за това как трийсет и пет килограмова жена родила десет килограмово бебе.

Ето накрая някой, който да си признае, че чете таблоиди.

— И още една хубава — допълни Стенли. — Онази статия за извънземните дето осакатявали де що видят в Ню Мексико. Добре че тук си нямаме разни извънземни хитреци.

„О, ще се появят, помисли си Хоуп и се учуди дали ще се разпознаят в нейната история за извънземни.“

— Четохте ли за онзи култ, където жените ядат пилешки кости? Една се задавила до смърт и се опитали да я съживят с ритуална пилешка церемония.

— Още не сме стигнали до това — Стенли се разсмя и поклати глава. — Кой измисля тези неща?

Хоуп също се разсмя.

— Някой с творческо въображение.

— Или — предположи Мелба, докато Стенли сумираше сметката — някой напълно луд.

 

 

Хоуп позна, че музиката, която се изливаше от уредбата, трябва да е кънтри; нямаше представа какво друго може да е. Беше се облякла небрежно в маскировъчна пола, бяла тениска и равни сандали. Върза косата си на опашка и я прокара през дупката на бейзболната си шапка.

Привечерното слънце хвърляше ослепителна линия над езерото, когато Хоуп влезе през задната врата на семейство Абърдийн. Държеше картонена чинийка, пълна наполовина със салатата, която донесе, и с едно от дяволските яйца на Шели.

Дузина тийнейджъри хапваха край две маси за пикник под шарената сянка на задния двор. Димът, който бълваше огромното барбекю, обвиваше двамата мъже край грила. Отзад се виждаха само долните им половини.

Вранглерът на единия бе залепнал за плоския му задник Ливайсът на другия висеше ниско на ханша му. Ветрецът разсея надигащия се дим и двамата погледнаха към горящите хамбургери, хотдог и стриди от Роки маунтийн. Уоли и Адам стояха зад тях с празни чинии.

Пол се извърна и пусна по едно черно кренвиршче в хлебчетата им.

— Изгоряло е, тате — оплака се Уоли.

— Сложи му повече кетчуп — посъветва го Пол. — Няма да забележиш разликата.

— Казах му да не слага толкова въглища в това барбекю — прошепна Шели докато двете с Хоуп приближаваха към грила. Ветрецът стихна и мъжете отново бяха обвити в дим.

Отзад се виждаха само два мъжки задника и късче от една зелена и една бяла тениска. На Хоуп не й трябваше да вижда лицата им. След като снощи следва Дилън из къщата си, когато той я докара от „Еленов рог“, тя лесно разпозна широкия му гръб под бялата тениска, джобовете на ливайса му и износения плат, увиснал от твърдия му задник.

Дилън погледна към тях през рамо и димът се накъдри под ръба на оръфаната му сламена шапка.

— Какво предпочитате, дами? — попита той.

— Кои са най-изгорели? — поинтересува се Шели.

— Хотдогът е доста хрускав, бургерите са попрегорели, но стридите не са толкова зле.

— Махай ги от мен тези стриди — намръщи се Шели. — Май ще е бургер.

Дилън подхвърли кюфте в едно хлебче и го подаде на Шели.

— Пол ще ни докара рак — изръмжа тя докато се отдалечаваше.

Дилън обърна внимание на Хоуп и зелените му очи се втренчиха в нейните през дима.

— А за теб, мис Добро поведение?

— Ще рискувам да хвана рак и ще си взема хотдог — избра тя.

— Едно черно кренвиршче — той пусна цвърчащия колбас в хлебче и го сложи в чинията й. — Пол казва да му сложиш повече кетчуп.

— Да, съжалявам — допълни Пол.

— Всъщност така е много добре — увери готвача тя. — Аз обичам прегорели колбаси. Не ям сурово месо.

Дилън се разсмя, но не каза нищо.

— Ще опиташ ли една стрида? — попита я Пол.

— Те прегорели ли са?

— Разбира се. Колко искаш?

— Само една.

— Не мисля, че това е добра идея — увери я Дилън докато Пол слагаше малка панирана стрида до прегорелия й кренвирш. — Яла ли си някога от тях? — попита я той.

— Разбира се — беше яла морски деликатеси, приготвени по всякакви начини. — Много пъти — допълни тя, после пренесе чинията си през двора и седна на масата с Шели и двете малки момчета. На другата маса тийнейджърите бяха потънали в задълбочена философска дискусия за това кой е най-гадното копеле — Фреди Крюгер или Чъки. Близнаците се бяха нахранили и долните им устни бяха издути на едно и също място от тютюна, който дъвчеха. Момичетата до тях изглежда нямаха нищо против. Всъщност и техните устни бяха издути.

— Погледни ги — поклати глава Шели. — Тези момчета бяха толкова сладки като бебета. Обличах ги еднакво. Имаха малки моряшки костюмчета, които бяха направо божествени. Сега пораснаха и имат отвратителни мъжки навици — сякаш за да потвърди думите й, Ендрю изплю струя тютюн в супата на Соло.

Хоуп погледна бързо към Шели.

— Днес изпитваш ли малко носталгия?

— По доброто старо време — очите й се натъжиха. — Липсва ми миризмата им от тогава. Вече не миришат като малки момченца.

— Аз мириша, мамо — обади се Уоли от другата страна на Шели.

— Точно така — тя прегърна сина си и го притисна към себе си. — Ти си моето малко смрадливче.

Седнал от другата страна на масата, Адам вдигна очи от черния хотдог в чинията си.

— Можеш да ме помиришеш ако искаш, Шели.

— Е, защо пък някой ще иска да те мирише? — попита Дилън, остави на масата кутия кока-кола, прекрачи пейката и седна срещу сина си. — Ти винаги миришеш като мръсното си куче — върхът на ботуша му докосна босия пръст на Хоуп и тя дръпна крака си назад.

— Защото й харесва да ме целува по лицето — той положи глава върху рамото на Дилън.

Дилън сведе поглед към Адам и ръбът на шапката му хвърли сянка върху носа и едната му буза.

— Вероятно защото имаш вкус на свинска пържола.

— Ух, тате…

Хоуп захапа хрускавия си хотдог и огледа профила на Дилън, търсейки прилики със сина му. Косата на Адам беше по-тъмна, устата и носът му бяха различни, но очите — очите бяха на баща му.

Шели посочи към кока-колата на Дилън.

— Ти няма ли да ядеш нищо?

Той вдигна глава и сянката се премести върху горната половина от лицето му, акцентирайки върху устата. Хоуп наблюдаваше как устните му се мърдат докато говореше.

— Глътнах няколко кренвирша, преди да се овъглят.

Пол остави на масата чиния, пълна с храна, и седна от другата страна на Уоли.

— Предполагам, че Хоуп е единствената жена, която оценява моето готвене.

Всъщност хотдогът бе прегорял дори и за нейния вкус. Тя ги обичаше препечени, не хрускави, но не го каза. Вместо това отхапа малко.

— Мммм — Дилън се подсмихна колебливо, а когато преглътна, й се стори, че хрускавият хотдог залепна в гърдите й.

Шели посочи към чинията на съпруга си.

— Хапни малко от салатата на Хоуп. Трябва да заздравееш, ако искаш тази година да спечелиш хвърлянето на тоалетната.

— Пак ли ще участваш? — попита Дилън.

— Да, първата награда е голям телевизор.

— Точно така, и аз го искам този телевизор — натърти Шели. — Така че от утре започвам да давам на Пол от онези стероиди за говедата. Трябва да стане силен като бик.

— Ами ако взема да стана надарен като бик? — поиска да разбере Пол.

— Всъщност онези стероиди ще объркат сексуалния ти нагон и може да посвият пишлето ти — информира всички Дилън.

— Какво е пишле, тате?

— Ще ти кажа по-късно.

Хоуп отхапа още малко от хрускавия хотдог и сведе поглед към чинията си. С абсолютна сигурност можеше да се закълне, че никога досега не бе сядала с компаньони за вечеря, които дъвчеха тютюн, обсъждаха нарязването на човешки органи и говореха за свити пишлета.

Докато Хоуп хапваше от салатата си, тя слушаше как Шели и Пол планират своята стратегия за спечелване на хвърлянето на тоалетната, която включваше тренировка по вдигане на тежести в последната минута и консумация на витамини. Върхът на ботуша на Дилън отново докосна пръста й и тя дръпна крака си при другия. Вдигна поглед, но неговото внимание бе фокусирано върху Адам и Уоли, които тръгнаха да хвърлят камъни по езерото.

— Стойте така, че да ви виждам — извика им Шели.

Хоуп поръси малко сол върху стридата си и посегна към пластмасовото ножче. Вече не беше сигурна дали я иска.

— Наистина ли ще ядеш това? — попита я Дилън.

— Какво? — тя вдигна поглед до ръката му, когато той стисна кутията с кока-кола. Влажна струйка се плъзна по червения алуминий и изчезна зад пръстите му.

Той вдигна един пръст от кутията и посочи към чинията й.

— Това не е истинска стрида, нали знаеш?

— Каква е, фалшива?

— Може да се каже.

Този път тя вдигна поглед до бялата тениска, разтворена на гърдите му.

— Като някои пакетирани раци, които всъщност са бяла риба?

— Не, скъпа. Като стриди от Роки маунтийн, които всъщност са топки.

Ето пак. Скъпа… и как само го казваше, като че цялата я обливаше със сладост.

— Топки от какво?

— Боже, знаех си, че нямаш представа. Топките са тестиси.

Тя най-накрая вдигна поглед към лицето му, зад сянката от шапката и погледна в очите му.

— Разбира се. А после ще вземеш да ми кажеш, че хотдогът ми всъщност е пишка.

Веждите му се вдигнаха чак до челото и в очите му се изписа смях.

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че не. Това е отвратително — тя набоде стридата и я вдигна към устните си.

— Щом мислиш така, по-добре не слагай това в устата си.

Тя изсумтя леко, после се обърна към Шели, която водеше разгорещена дискусия с Пол за това къде ще сложат големия телевизор.

— Шели, какво е това?

— Кое?

— Това — тя разклати вилицата си.

— Стрида от Роки маунтийн.

— Морска храна ли е?

— Не, това е тестис.

— О, мили Боже! — тя пусна вилицата, сякаш изведнъж по нея протече ток. — Чий?

Дилън избухна в смях.

— Не е мой.

— Те са от Рокинг Си. Купих ги през сезона на кастрацията — обясни й Шели.

— Купила си ги? О, мили Боже.

— Е — отговори Шели, сякаш Хоуп беше лудата, — нали знаеш, че не раздават безплатни стриди.

— Не, не знам. Аз съм от Калифорния. Ние ядем истинска храна. Не кравешки топки.

— От бичета са.

— Както и да е!

— На вкус са като пилешко — информира я Дилън.

— Ти каза същото и за гущера! — сякаш изведнъж беше попаднала в научнофантастичен филм. После вероятно щяха да й тръснат печена катерица.

— За гущера се шегувах.

— Дилън е прав — допълни Пол от другата страна на масата. — Стридите от Роки маунтийн имат вкус на пиле, само че са по хрупкави. Като гущера.

— И аз така съм чувала — обади се Шели. — Разбира се, не съм хапвала никога.

Най-накрая малко разум. Хоуп вдигна ръце към лицето си. Внезапно й се повдигна, но бе спасена от по-нататъшни кулинарни описания от страна на близнаците.

— Мамо, ще идем до центъра — обясни Томас на майка си.

— Какво става в центъра?

— Вероятно нищо. Сигурно ще поиграем билярд при Зак.

— Ако карате пияни, ще ви взема колата — предупреди ги Пол.

— И да се приберете до полунощ — допълни Шели, която започна дебат за това дали близнаците вече са достатъчно големи, за да им отменят вечерния час.

Докато семейство Абърдийн спореха, Хоуп внесе чинията си в къщата и я изсипа в кошчето за боклук под кухненската мивка. Хвърли си шапката на плота и покри салатата, която донесе, с фолио. Погледна през прозореца към задния двор и видя как тийнейджърите се придвижват от двора към колите си. Неколцина от тях все още имаха скоби по зъбите. Някои имаха акне. Изглеждаха толкова нормални, но не бяха. Дъвчеха тютюн и ядяха тестиси. И в най-развинтеното си въображение тя не можеше да си представи нещо такова. Но дори да го беше направила, никой нямаше да й повярва. Уолтър щеше да й каже, че историята е твърде пресилена, дори за таблоид, чиято специалност са пресилените истории.

Задната врата се отвори и Хоуп погледна през рамо. Дилън вървеше към нея с няколко картонени чинии. Тя се плъзна към ъгъла на плота и той ги пусна в мивката.

— Пол е добър човек — въздъхна той, — но готвенето му не струва и пукната пара. Не трябваше да ядеш този хотдог.

— Не бях против хотдога — Хоуп посегна към капачето на майонезата и го завинти върху буркана. — Как така всички вие можете да ядете тестиси? — когато той не й отговори веднага, тя обърна глава и го погледна. Той стоеше до нея, опрял едното си бедро в плота, скръстил ръце на гърдите си, приковал цялото си внимание в дупето й.

Той вдигна бавно поглед към лицето й, от устата към очите. Сви рамене и просто се усмихна заради това, че го е хванала да й зяпа задника.

— Истината да ти кажа, никога не съм имал апетит за тези стриди от Роки маунтийн.

Тя имитира небрежната му поза. Скръсти ръце под гърдите си, опря бедро в плота. Отвън чуваше откъслечни разговори, рев на мотори и скърцането на чакъла под гумите. Вътре всичко се бе свило в периферния й мозък и тя откри, че е напълно фокусирана в него. Гласът му, точният цвят на очите му и начинът, по който повдигаше шапката над челото си.

— Лично аз — продължи той — никога не съм смятал за правилно да сдъвчеш лявото мъдо на някое биче.

— А колко си изял?

— Едно.

Тя погледна устата му. Беше се целувала с мъж, който си призна, че е изял лявото мъдо на едно биче. Трябваше да бъде отвратена.

Сякаш прочел мислите й, той продължи:

— След около час си измих зъбите, излъсках ги много добре.

Дори да искаше, не можеше да сдържи усмивката си.

— Винаги съм си падала по мъже с добра орална хигиена.

Той посегна към ръката й и топлите му пръсти стиснаха нейните. Тя се опита да не обръща внимание на горещия сърбеж, който стопли кожата й и се спусна към китката.

— А аз винаги съм си падал по пияници, особено ако носят къси полички.

Тя се огледа надолу, към ръба на полата си на около инч, най-много два, над коленете й.

— Знаеш ли, че когато се наведе да си оставиш чинията на масата, за малко не зърнах цвета на бельото ти?

Нямаше начин полата й да е чак толкова къса. Тя го погледна отново в лицето.

— Трябва да застанеш на главата си, за да видиш цвета на бельото ми.

— Всъщност само ако наведа глава, само мъничко… — призна той с палав блясък в очите, докато прокарваше палец по дланта й.

Това бе просто ръката й, нищо сексуално, но поради някаква необяснима причина това просто докосване й се стори още по-интимно. „Няма от какво да се вълнувам, каза си тя, въпреки че пулсът й се ускори. Не, нищо.“

— Това е доста жалко, Дилън. Последният тип, който опита да отгатне цвета на бельото ми, беше Джими Джарамило. Още в четвърти клас.

— Е, сигурен съм, че грешиш за това. Сигурен съм, че има много типове, които висят покрай теб и се опитват да отгатнат какъв е цветът на бельото ти.

— Само ти и Джими.

— Не, аз и Джими сме единствените, които са ти го казвали.

— Очевидно си отегчен. Май че ти трябва гадже.

— Не, гадже е последното нещо, от което се нуждая.

— И защо така?

Той обърна ръката й огледа всеки един от червените й нокти.

— Какво защо?

— Защо едно гадже е последното нещо, от което се нуждаеш?

Той сви рамене.

— Има много причини. Нямам време. Точно сега не искам сериозна връзка, а и не ме бива много по тази част. Наистина съм много зает с Адам — той обърна отново ръката й и се вгледа в дланта й. — Но понякога ми липсва една жена наоколо.

Тя можеше да се обзаложи, че знае какво точно му липсва. И на нея й липсваше. От вечерта, когато той застана в кухнята й и я целуна, тя постоянно си мислеше за това колко й липсва това.

— Липсва ми една женска ръка в моята докато вървя по улицата.

Тя не си мислеше точно за това. Той я погледна и, само за миг, тя разпозна празнотата и копнежа, втренчени в нея. Дилън Тейбър, много подходящата партия и изключително красивият шериф на Пърл каунти, мъжът, който влудяваше жените с непресторените си усмивки и небрежните си нежности, беше самотен. Точно като нея.

Невероятно, но вярно и нещо дълбоко вътре в Хоуп се надигна и отговори на копнежа в зелените му очи. Клепачите му се сведоха мъничко и той се втренчи в устните й. Дъхът й заседна в гърлото и гърдите й се стегнаха. Тя вдигна лице, а той бавно сведе уста към нейната.

Задната врата се отвори доста силно и се удари в стената. Моментът бе провален, Хоуп и Дилън се разделиха със скок, когато Пол и Шели се втурнаха в кухнята. Пол държеше ръката на Шели над главата й докато кръвта се стичаше към лакътя й.

— Шели се поряза с ловджийския ми нож — извика Пол, преди някой да успее да попита. Той грабна една кърпа от плота и я уви около ръката й.

— Мръсна е — възпротиви се спокойно Шели. — Хоуп, чистите кърпи са зад теб, в третото чекмедже.

Дилън се обърна към Пол.

— Какво стана?

— Пуснах си ножа в една кофа със сапунена вода, която тя бе изнесла за децата, да оставят вътре мръсните съдове. И преди да успея да й кажа, тя си набоде ръката.

При тези обстоятелства Хоуп не смяташе, че щеше да остане така спокойна като Шели. Всъщност тя със сигурност щеше да надигне вой до небесата. Извади кърпата от чекмеджето и я подаде.

— Дълбоко ли е?

— Със сигурност се нуждае от шевове — отговори Пол. Дишането му беше накъсано и той определено бе по-паникьосан от жена си. — Ще я закарам до клиниката.

— Аз ще ви закарам — предложи Дилън. — Ще стигнем по-бързо.

— Ами малките момчета? — попита Пол.

— Аз ще ги гледам — предложи помощта си Хоуп.

Дилън се обърна към нея.

— Не мисля, че това е добра идея. Ще извикам някого.

— Мога да се оправя с две малки момчета — увери го тя, леко засегната от това, че той я подцени така.

— Сигурна ли си? — попита Дилън.

— Разбира се.

Чак толкова трудно ли беше?