Рейчъл Гибсън
Истински признания (15)

15
Доказателство: удар по главата води до мозъчно увреждане

Хоуп приближи до бюро „Информация“ и изчака помощничката да вдигне глава.

— Трябва ми информация за ограничителна заповед — започна тя.

— Спешно ли е?

— Така мисля.

— Нападнаха ли ви?

— Още не.

Полицайката вдигна телефона и натисна един бутон.

— Хейзъл, една жена тук иска да получи временна ограничителна заповед.

— Не — Хоуп поклати глава, спирайки помощничката, преди да е успяла да замеси Дилън и секретарката му. — Аз вече имам ограничителна заповед. Когато живеех в Калифорния, трябваше да осъдя Майрън Ламбардо. Спечелих, но току-що го видях до супермаркета.

— Една минута, Хейзъл — жената натисна бутона за пауза. — Сигурна ли сте, че беше той.

— Да. Не можеш да сбъркаш Майрън. Той прилича малко на Патрик Суейзи^[1], само дето е по-нисичък.

— Колко нисичък?

— Той е джудже.

Полицайката премигна два пъти, после вдигна пръста си от бутона.

— Хейзъл — започна отново тя, — жената тук казва, че я преследвало някакво джудже от Калифорния. Иска да разбере за ограничителната заповед.

Хоуп изпъшка.

— О, Боже мой…

— Една секунда. Ще я попитам — помощничката огледа Хоуп от главата до петите. — Вие ли сте жената с папагалските ботуши?

— Да.

— Да — жената посочи към стъклената врата, водеща към офиса на Дилън. — Влезте тук направо и Хейзъл ще ви помогне.

Хоуп погледна към голямата златна звезда, нарисувана върху вратата и ужасът от това, че може да види Дилън, измести всички стари страхове от Майрън.

— Просто искам малко информация. Вие не можете ли да ми помогнете?

Помощничката поклати глава.

— Ако някой натрапник ви е проследил до тук от Калифорния, шерифът трябва да бъде информиран.

Хоуп реши, че има две възможности. Можеше да се държи като зрял човек и да не дава пет пари за това или да избяга и да се скрие като страхливка. Остана замръзнала на място, опитвайки се да вземе решение. Може би не беше Майрън. Може би беше някое друго джудже, което искаше тя да превърне Мики Вълшебния елф в расов жребец. Ако си тръгнеше, винаги можеше да се върне някой ден, когато Дилън го нямаше в офиса. Може би ако просто не обръщаше внимание на Майрън, на него щеше да му писне и щеше да си отиде. Проблемът бе, че вече беше опитвала с този подход и той не вършеше работа.

Хейзъл отвори стъклената врата и реши проблема й:

— Шериф Тейбър каза да дойдете отзад.

Стомахът на Хоуп се сви докато приближаваше към Хейзъл и когато я последва покрай бюрото й и по късия коридор. Колкото повече приближаваше, толкова по-зле се чувстваше. И ето го, изправен докато тя влизаше в офиса му, изглеждайки по-добре отколкото си го спомняше. Висок и красив, с разрошена коса, сякаш я беше сресвал с пръсти. Стъпките й се забавиха и тя спря точно на прага.

— Да задържам ли обажданията ви, шерифе? — попита Хейзъл.

— Да — отговори той и гласът му, след толкова много дни без него, се разля през Хоуп като топло слънце в декемврийски ден. — Освен ако не е от офиса на прокурора.

Хейзъл премести погледа си към Хоуп сякаш беше някакъв скенер, опитващ се да долови истинската причина за посещението на Хоуп.

— Ще бъда на бюрото си ако имате нужда от мен, шерифе — заяви тя, после излезе, а Хоуп остана сама с мъжа, когото обичаше, с разбитото си сърце и с присвития си стомах.

— Защо не седнеш? — предложи й Дилън.

— Не, всъщност не. Знам, че си зает и не искам да те безпокоя. Имам само един бърз въпрос и си мислех, че някой от помощниците ти ще може да ми отговори. Но предполагам, че никой не знае отговора и просто предполагат, че си искал да ме видиш. Знам, че не е така и не бих дошла ако знаех…

— Какъв е въпросът ти? — прекъсна я той.

Тя постави ръка върху корема си и си пое дълбоко дъх.

— Една ограничителна заповед, получена в Калифорния, ефективна ли е и в Айдахо?

— Да.

— Добре — тя издиша и отстъпи назад. — Благодаря.

— Защо?

Тя стоеше достатъчно наблизо, за да види зелените му очи, достатъчно наблизо, за да забележи как я гледа, сякаш бе обикновена гражданка, отбила се да попълни оплакване. Сякаш никога не беше й показвал езерото Соутут и Касиопея, която се въртеше над главата й.

В погледа му нямаше искрица желание, нямаше го дори интересът, който прояви още в първия миг, когато тя го срещна. Нямаше нищо и докато той не си отиде, тя не бе осъзнала колко много му се наслаждаваше и колко желана я караше да се чувства. Очите й пареха и тя плъзна длан по корема си сякаш можеше да задържи болката от това, че го виждаше.

— Защо? — попита отново той.

Докато го гледаше, й беше трудно да мисли, за каквото и да е, освен за това колко много го обичаше все още и колко безчувствен бе той към нея. Тя сведе поглед към купчината хартии на бюрото му.

— Преди няколко месеца си издействах ограничителна заповед срещу един мъж на име Майрън Ламбардо — тя спря и пръстите й разтъркаха нервно гладката кожа на колана й докато си казваше, че не трябва да плаче. — Той е една от причините да дойда в Госпъл. Трябваше да се измъкна от цялата каша и от стреса след делото — вдигна поглед. — Видях го, когато излизах от супермаркета.

— Днес?

— Само преди няколко минути.

— Какво каза той?

— Мисля, че извика името ми.

— Какво друго?

— Държеше голяма табела с надпис „Направи Мики расов жребец“.

— Сигурна ли си, че беше той?

— Че кой друг може да бъде? — Дилън се държеше толкова професионално. Толкова хладно и макар тя да смяташе, че това е невъзможно, той разби сърцето й още малко повече.

— Колко близо беше до теб? — попита той.

— От другата страна на паркинга.

Той посочи към стола до бюрото.

— Седни, Хоуп.

Най-накрая изрече името й, а на нея й се искаше да не беше го правил. Това влошаваше нещата още повече, напомняше й за други обстоятелства, при които го бе изричал или прошепвал, опрял устни в шията или в устата й.

— Добре съм — отвърна тя, но пристъпи в стаята.

Той я гледа няколко дълги секунди; после седна на стола си и набра нещо на компютъра.

— Боиш ли се, че може да те нападне физически?

— Всъщност не. Той никога не ме е докосвал, но ме заплашваше с надгробен камък.

Той вдигна поглед.

— Това е хватка от борбата.

— Знам — прочете нещо от монитора, после отново вдигна поглед към нея. — Преследвайки те до Госпъл, той е нарушил условията на ограничителната заповед — обясни. — Разбира се, той винаги може да си измисли някаква причина за присъствието си тук, но се съмнявам, че ще намери съдия, който да му повярва.

— И какво ще стане сега?

— Ще го прибера и в зависимост от това кога е вкаран в затвора, ще застане пред съдията или днес, или на сутринта. Ще бъде определена гаранция и дата за делото.

— И пак ще трябва да се явявам в съда? — Хоуп не искаше да преживява още едно дело.

— Зависи от това как ще пледира той. Може да пледира „виновен“, да си плати глобата и да напусне града.

Хоуп се съмняваше в това.

— Не можеш ли просто да поговориш с него? Лесно се забелязва в тълпата. Не е висок дори четири фута^[2] и прилича малко на Патрик Суейзи. Може просто да го уплашиш и да го накараш да си тръгне — но тя се съмняваше, че страхът от Дилън може да прогони Майрън. Изобщо не беше лесно да се справиш с него.

Дилън се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Щом искаш това, но все пак ще трябва да подадеш оплакване. За всеки случай, за да има нещо, което да представим на прокурора.

Хоуп вдигна ръце към лицето си и си разтри челото. Съжаляваше, че дойде тук. Майрън щеше да си плати глобата, а после, още на сутринта, щеше да е свободен да й досажда. Не свърши нищо, говорейки с Дилън, и в крайна сметка щеше да плати повече от Майрън. Майрън щеше да плати с пари, но поглеждайки Дилън, чувайки гласа му и обичайки го толкова много, всичко това щеше да струва на Хоуп още едно късче от сърцето й.

Тя отпусна ръце и поклати глава.

— Просто забрави — предложи тя. — Смятам, че онази малка невестулка е свободна да ме тормози — сълзите, които пареха в очите й още откак влезе в стаята, се събраха върху долните й клепачи и замъглиха погледа й. Не беше сигурна дали плаче от безсилие пред Майрън, или защото мъжът, когото обичаше отчаяно, не изпитваше нищо към нея. — Ограничителната заповед не означава нищо за него, така че просто забрави.

Сякаш вече му писна от нея, сякаш не можеше повече да я гледа, Дилън насочи вниманието си към монитора и изглежда веднага се задълбочи в онова, което четеше там. Една покрусена сълза се плъзна от клепача по бузата й.

— Просто забрави, че съм била тук — извика тя и буквално избяга от стаята, преди да се изложи още повече.

Дилън гледаше как Хоуп излиза от офиса му и се надигна от стола си. Понечи да хукне след нея, но спря.

Ако я настигнеше, не беше сигурен какво ще направи. Не беше сигурен, че няма да я притисне в гърдите си и да зарови нос в косата й. В секундата, когато чу, че тя е в сградата, тялото му реагира на присъствието й. Гърдите му се стегнаха и то още преди тя да влезе в офиса му, изглеждайки невероятно в простичката си бяла риза и дънките, достатъчно впити, за да следват извивката на сладкото й дупенце.

Слава Богу, той успя да игнорира повика на тялото си. Контролираше се и владееше ситуацията така, сякаш тя бе просто още един гражданин от улицата. Докато не заплака. Виждайки сълзите й, той за малко не скочи от стола си и не отиде при нея. Дори след всичко, което се случи, тя все още го разкъсваше отвътре. Все още я желаеше.

Облегна задник в бюрото си и се втренчи в грамотите и служебните награди, поставени в рамки по стените. Спомни си деня, когато той и Хоуп пътуваха до езерото Соутут, и тя се пошегува, че ще дойде в офиса му да попълни оплакване, ако се почувства самотна без него.

Преди десет минути, когато Хейзъл му звънна да го информира, че Хоуп е в приемната, споменът за онзи ден изскочи в главата му с остротата на мълния. Споменът за ръката й върху ципа на дънките му и за езика й в устата му го накара да затаи дъх, чудейки се дали тя не си търси извинение, само за да го види. Когато разбра, че не е така, част от него бе адски разочарована.

Хоуп му липсваше, или по-скоро онази Хоуп, която си мислеше, че познава. Липсваха му разговорите с нея. Липсва му гласът й и ароматът на кожата й. Липсваше му правенето на любов с нея, събуждането с нейната глава на възглавницата до него. Но може би повече от всичко му липсваше това да поглежда през масата на вечеря и да вижда лицето й.

Кръстоса крака и огледа острия като бръснач ръб по крачола на панталона си. Колкото и да му липсваше тя, колкото и да я желаеше, той все повече не й вярваше.

Макар че не можеше да примири онази Хоуп, която познаваше, с Хоуп, която работеше за някакъв долнопробен таблоид, знаеше, че те са един и същ човек. Тя поставяше предаността към работата си над него. Тя имаше две възможности за избор: желанието й да напише голяма пикантна история или желанието й към него. И тя не избра него.

Дилън отиде до ъгъла и грабна шапката си от закачалката. Сега нямаше друг избор, освен да забрави за нея. И щеше да го направи. Веднага щом се погрижеше за проблема с Мики Контето.

 

 

В три часа следобед Майрън Ламбардо седеше на една табуретка в „Уютен ъгъл“, дъвчеше пържени картофки и нагъваше сандвич с бекон. Беше ял и в по-гадни дупки. И се беше борил в тях.

Някаква лайняна кънтри музика се изливаше от стар джубокс и той се учуди дали имат хеви метъл, нещо като Металика. Заведението бе празно, с изключение на готвача, излязъл да си почине отзад, и сервитьорката с дългата плитка. Парис; той прочете името й върху табелката и си помисли, че звучи екзотично. Имаше големи ръце, едър кокал и големи гърди. Точно от този тип жени, с които обичаше да се бори. Имаше много за хващане. Тя му донесе допълнителна кола и даже не го погледна, сякаш беше някакъв изрод.

— Благодаря, Парис — кимна той и реши да завърже разговор и може би да измъкне някаква информация. — На кой град си кръстена — Париж, Франция, или Париж^[3], Тексас?

— На никой. Мама просто си харесала името.

— И аз го харесвам. Звучи екзотично — той отпи от колата си и попита: — От кога живееш тук?

— Цял живот. А ти откъде си?

— От всякъде и от никъде. Аз съм професионален борец и пътувам много.

— Ти си борец? — тя опули очи и бузите й пламнаха от вълнение. — Познаваш ли Скалата^[4]? — попита тя.

— Разбира се — излъга той. — Близки сме.

— Наистина! Той е любимият ми борец.

Той бе любимият борец на всяка жена. Скалата беше прочут и за кратко време самият Майрън също се докосна до славата. Докато беше Мики Вълшебния елф, хората искаха да разговарят с него. Дори изигра няколко мача в първокласни заведения и се пребори за няколко любовни срещи с мацки с нормални размери. После онази кучка, репортерката Хоуп Спенсър, го превърна в Рупол и пух, всичко приключи.

На двайсет и шест той вече беше минало. Искаше си славата обратно. Една статия. Всичко, което Хоуп трябваше да направи, бе да напише една статия и да възстанови репутацията му. Да му даде всичко, което той искаше, и тогава щеше да я остави на мира.

— Бориш ли се в Световната федерация по борба?

— Не, но това е мечтата ми — призна той и налапа сандвича си. Настоящата вълна на политическо благоприличие, яхнала страната, уби спорта на борците-джуджета. Световната федерация се страхуваше от отказ на спонсорите, сякаш онова, което правеше той, не бе толкова достойно, колкото мачовете на мъжете с нормални размери. Напоследък си мислеше да замине за Мексико, където мини борбата се радваше на невероятен успех. — Ти замисляла ли си се някога за борба?

— Аз? — Парис се разсмя и сложи ръка на сърцето си. — Никога не бих могла да се боря.

Майрън фокусира поглед върху ръката й и върху големите й гърди.

— Разбира се, че можеш, сладурче. Обзалагам се, че ще изглеждаш страхотно по шорти — той погледна изчервеното й лице. — С удоволствие бих те преборил някой път.

— О, не мисля така… — тя погледна над главата му и между веждите й се появи тревожна бръчка. — О, не, ето го Дилън — възкликна тя.

Майрън погледна през рамо към високия каубой, който излизаше от шерифския блейзър.

— Мили Боже — възкликна той. — Трябва да ме скриеш — скочи върху табуретката и се прехвърли през тезгяха сякаш беше гимнастически кон, приземявайки се от другата му страна. — Ако пита за мен, не му казвай, че съм тук.

— Мисля, че е тук заради нещо, което аз направих.

Майрън клекна и притисна гръб в лавиците зад тезгяха. Надяваше се Парис да е права. Надяваше се шерифът да не преследва него. Беше чувал доста неща за хора, гниещи в дранголниците в малките градчета, а всичките му познати борци бяха чували историята за Малкия Тед, който бил арестуван в Оклахома и бил принуден да танцува като джудже и да пее „Гилдията на захарчетата“ пред куп пияни помощник-шерифи. Реши, че нещо подобно е два пъти по-унизително, отколкото да бъде представен като травестит.

Майрън чу как вратата се отваря, после как се затваря и тежкия тропот от ботушите по линолеума.

— Добре. Какво да ти предложа, Дилън?

— Нищо. Отвън има един миниван с номера от Лас Вегас и търся собственика. Казва се Майрън Ламбардо и е висок около метър. Виждала ли си го?

— Защо, опасен ли е?

— Просто искам да поговоря с него.

Последва пауза и Майрън затаи дъх.

— Беше тук, но си замина — отговори най-накрая тя и ако Майрън не се криеше, щеше да я разцелува.

— Преди колко време си тръгна?

— Преди около час.

— Видя ли накъде замина?

— Не — отговори тя.

И тъй като Майрън не можеше да я разцелува, той прокара ръка по прасеца й, под дънковата й пола, чак до коляното и я потупа.

— Е, ако го видиш пак, непременно се обади на диспечера в шерифската служба.

Тя не каза нищо още един дълъг момент докато се чудеше дали да го срита или да го издаде.

— Защо, какво е направил?

— Нарушава ограничителна заповед.

— От кого?

— Мис Спенсър.

— О — този път наистина го срита.

— Какво има? — попита шерифът.

— Нищо. Смачках една буболечка — Майрън обви ръка около бедрото й и увисна там, за да не може да го ритне отново. Тя замръзна, а той зачака да го издаде.

— Обади ни се ако го видиш край минивана.

— Добре.

Тропотът от ботушите заглъхна, а вратата се отвори и се затвори.

— Замина ли си? — прошепна Майрън.

— Извади си ръката изпод полата ми!

Майрън плъзна бавно длан по мекото й бедро чак до коляното.

— Имаш страхотна кожа.

Тя отстъпи назад и се втренчи надолу в него сякаш наистина беше буболечка.

— Дошъл си тук да преследваш Хоуп Спенсър.

— Преследвам е ужасно силна дума — той стана, после се метна на тезгяха. Седна на ръба с лице към Парис, което почти го изравни на ръст с нея. — Просто искам да ми свърши една малка услуга.

— Каква? Да ти роди бебе?

— Не, по дяволите. Аз мразя тази жена.

Бръчката върху челото на Парис се изглади.

— Наистина ли?

— Да. Тя ми съсипа живота.

— И моя. Откак дойде в града, всички мъже са луднали по нея.

— Хоуп? Че тя е много кльощава.

— О, само си приказваш така.

— Не. Аз обичам пълни моми — той я огледа от главата до петите. — Моми като теб.

 

 

Хоуп нахлузи чифт дебели работни ръкавици и се захвана с плевелите, израснали в старата розова градина пред къщата на Донъли. Късното следобедно слънце прежуряше над главата й, покрита с шапка „Gap“^[5], край нея бръмчаха разни насекоми. Беше обула чифт бежови шорти, облякла бе червен потник и бе намазала разголената си кожа с лосион против изгаряне и против насекоми. На верандата бе оставила голямата си покрита чаша с леден чай, а от CD плейъра пееше Бони Райт^[6].

Минаха три дни откак видя Майрън пред супермаркета. Не беше го виждала отново, но се чу с него. Нямаше представа как се е сдобил с номера й, който не фигурираше в указателя, но беше успял и макар да не каза нищо, тя знаеше, че е той. Разпозна дишането му. Правеше същото и когато я преследваше в Ел Ей.

Когато разказа за това на Шели, приятелката й махна с ръка на страховете й, каза й, че няма за какво да се тревожи, но след като гадните обаждания не престанаха, Шели се нави да накара Пол да срита задника на Майрън. Де да беше толкова просто. Хоуп знаеше от опита си с Майрън, че той умее да се крие много добре.

— К’во правиш?

Хоуп погледна през рамо към двете момченца, влизащи в двора й, облечени само по бански и каубойски ботуши. Погледът на Уоли бързо се премести към големия сърп, облегнат в къщата, докато очите на Адам си останаха залепени за земята.

Виждайки Адам, Хоуп усети топло огънче в сърцето си. Изненада се от това колко много се зарадва да го види. Колко го обикна за толкова кратко време. Едно малко момченце, пристрастено към камъните.

— Момчета, сложили ли сте си лосион против изгаряне?

Уоли кимна и попита отново.

— Какво правиш?

— Опитвам се да почистя тази розова леха.

— Нуждаеш ли се от помощ? — попита той.

При нормални обстоятелства тя с радост би приела помощ от всеки, който й предложеше.

— Не, благодаря.

— Може да ни платиш — продължи Уоли, сякаш тя не беше отхвърлила предложението му. — И ще свършим добра работа.

Хоуп погледна към Адам, а той най-накрая вдигна очи от обувките си и погледите им се срещнаха. Бузите му пламнаха; после той извърна поглед сякаш бе смутен и неуверен.

— Бих го направила, но не мисля, че бащата на Адам ще е много доволен ако го види тук.

— Няма да му пука. Нали, Адам?

Адам поклати глава.

— Не, няма да възрази ако ти оскубя бурените.

Тя си знаеше.

— Виж какво — предложи тя, вместо да спори. — Свържи се с татко си и го попитай. Ако е съгласен, ще ви наема и двамата.

— Добре — съгласиха се те едновременно и хукнаха през улицата.

Хоуп ги гледаше как изчезват и не вярваше да има и най-мъничък шанс момчетата да се върнат. Мислите й се върнаха към Майрън, докато скубеше бурените, задушили градината под предния прозорец. Преди това някой от шерифския офис се обади да каже, че миниванът на Майрън е изчезнал и те си мислеха, че той е напуснал града. Хоуп си знаеше, но не каза нищо. Последния път, когато отиде там за помощ, те я изпратиха в офиса на Дилън. По-добре да се сблъска с тормоза на Майрън, отколкото да погледне през стаята и да види безизразното лице на Дилън, втренчено в нея.

Майрън я влудяваше, но поне не я нараняваше. Тя дръпна един голям бурен от земята и го захвърли върху купчината. По-добре да я влудява едно побъркано джудже, отколкото сърцето й да бъде разбивано постоянно от равнодушието на Дилън.

Тя вдигна поглед при завръщането на момчетата.

— Таткото на Адам каза, че всичко е наред.

Хоуп не можеше да повярва, че Дилън допуска сина си край нея. Не и след като изрично й нареди да стои надалеч от него.

— Наистина ли го каза? — обърна се тя към Адам.

Той я погледна право в очите и отговори.

— Да.

— И каза, че можете да работите за мен? Ти спомена ли моето име?

— Да.

Изненадана и може би мъничко облекчена, че Дилън в крайна сметка вероятно не я мисли за толкова ужасна, тя си свали ръкавиците и ги пусна на земята.

— Ами, добре. Последвайте ме — въведе ги в къщата и им даде по един чифт розови гумени ръкавици, които използваше да мие съдовете. Наля им леден чай с много захар; после се върнаха отвън и се захванаха за работа. Уоли говореше почти непрестанно, но Адам бе по-мълчалив от обичайно.

— Хоуп, имам един въпрос — обяви Уоли докато се бореше с един бурен, висок почти колкото него.

Тя вдигна поглед.

— Давай, но няма да ти отговоря ако не ми хареса.

— Добре — той хвърли бурена на купчината. — Може ли някой път да покарам колата ти?

Тя погледна към поршето, паркирано в алеята.

— Да — Уоли се усмихна, но усмивката му помръкна, когато тя допълни: — Когато станеш на шестнайсет и вземеш шофьорска книжка.

Той въздъхна.

— О, Боже… — после заедно с Адам се захванаха с един бурен, за който трябваха силите и на двамата.

Докато Хоуп бе коленичила в друга леха на около няколко фута, тя наблюдаваше Адам с периферното си зрение. Наблюдаваше го внимателно, а през следващия час той поглеждаше към нея винаги когато си мислеше, че тя не го гледа, а веждите му се свъсваха над зелените му очи, сякаш сериозно обмисляше нещо.

— Хоуп?

— Да, Уоли?

— Ти защо нямаш деца?

Тя отпусна ръце на бедрата си и погледна към момчетата изпод ръба на шапката си. Както винаги когато беше покрай тези двамата, не знаеше как точно да отговаря на въпросите им.

— Не е ли ’щото не си омъжена? — поиска да разбере Уоли.

Адам най-накрая се обади.

— Глупак такъв. Не е нужно да си женен, за да имаш деца.

— Аха.

— Аха я. Мама и тате си имат мен, а не са женени — обяви Адам и Хоуп се зарадва да чуе, че той вече знае и че не се притеснява от това.

Уоли огледа приятеля си.

— Наистина ли?

— Да.

— О — и двете момчета насочиха отново вниманието си към Хоуп, очаквайки отговора й.

— Ами — започна тя, решила да импровизира — когато бях доста по-млада, трябваше да ме оперират. А след операцията вече не можех да имам деца.

Адам опули очи.

— Оперирала си се? Къде?

Хоуп стана и сложи ръка върху корема си.

— Точно тук.

— Боли ли? — поиска да разбере той.

— Вече не.

Адам тръна към нея, без да откъсва поглед от корема й, сякаш можеше да види нещо под ризата.

— Имаш ли белег?

— Да.

— Уха! — той вдигна поглед и в очите му падна кичур коса. Отново се нуждаеше от подстригване. — Може ли да видя?

Хоуп вдигна ръка и отметна косата от челото му. Горещото слънце стопли черепа му, а Хоуп усети как топлината под дланта й стига чак до сърцето. Адам не трепна, нито се отдръпна, и тя му се усмихна.

— Не мисля.

— О, Боже…

Пикапът на Дилън отби от магистралата и слезе на „Тимбърлайн роуд“, а Хоуп изчетка мръсотията от коленете си. Учуди се докога сърцето й ще продължи да реагира така всеки път щом го види. Отиде до верандата и взе чая си, обръщайки му нарочно гръб. Не искаше да го вижда и да знае, че той я гледа и не изпитва нищо. Някой ден това нямаше да има значение и тя също нямаше да изпитва нищо към него. Както не изпитваше нищо към бившия си съпруг, но това щеше да отнеме време и този някой ден не беше днес.

— Чао — извикаха едновременно момчетата и хвърлиха гумените си ръкавици на земята.

— Чакайте, момчета. Забравихте си парите — извика тя след тях и погледна през рамо.

— По-късно — извика Уоли и двамата едва дочакаха пикапа да мине, преди да изскочат от двора й и да хукнат към къщата на Абърдийн.

В съзнанието на Хоуп се прокрадваше съмнение, че са я преметнали. Че са я гледали право в очите и са лъгали като малки циганчета. Подозираше, че Дилън няма да е доволен и наистина очакваше той да каже нещо по въпроса. Нещо от сорта „Казах ти да стоиш надалеч от сина ми“, сякаш си мислеше, че ще изтръгне от Адам информация за някоя история.

Хоуп се върна в цветната леха под прозореца и го зачака. Чака не повече от десет минути докато той се появи в алеята й, а после и в двора. С изключение на служебния колан все още си беше с шерифската униформа, увенчана с огледалните слънчеви очила.

Тя стана и протегна ръка сякаш искаше да го спре.

— Преди да ми се развикаш, искам да знаеш, че помолих Адам да се увери, че си съгласен да го наема да скубе бурените. Двамата с Уоли отидоха да ти се обадят, а когато се върнаха, Адам ми каза, че си му позволил да работи в двора ми — тя си свали ръкавиците и ги хвана с една ръка. — И в случай, че се чудиш дали съм опитала да измъкна от Адам информация за теб и за Джулиет, не съм. Честно, не ми пука какво си мислиш — последното беше абсолютна лъжа, но тя реши, че някой ден ще си бъде самата истина.

Дилън прехвърли тежестта си на единия крак и я погледна през очилата си.

— Приключи ли?

— Мисля, че това е всичко.

— Дойдох тук да те попитам дали помощник Мълинс ти се е обадил днес.

— Някой се обади, да.

— Значи знаеш. Мислим, че Майрън е напуснал града.

— Да. Знам какво мислите.

Той сбърчи чело.

— Ти не мислиш ли така?

— Знам, че не го е направил. Обажда ми се.

— Какво казва?

— Нищо. Само диша тежко.

Една гримаса изкриви устните му и той бутна шапката си с два пръста нагоре към челото.

— Познаваш дишането му?

— Правил го е и преди. Освен ако в града няма някой друг подобен ненормалник, значи е Майрън.

— Може да се обажда отнякъде другаде, извън глада.

Хоуп сви рамене.

— Може би — но се съмняваше. — Чакай тук да си взема чантичката. Адам избяга, преди да успея да му платя.

— Забрави за това. Адам е излъгал, че ми се е обаждал и е поискал разрешение да работи в двора ти. Няма да получава награди за лъжи. Наказанието му ще бъде, че ти е скубал бурените безплатно.

Това й се стори грубо.

— Сигурен ли си? Той работи доста здраво.

— Сигурен съм, но за в бъдеще той не се нуждае от разрешението ми, за да работи за теб.

— Казваш, че всичко е наред?

— Да. Каквото и да се е случило между нас и въпреки онова, което ти направи, не вярвам да започнеш да разпитваш Адам за вестника си.

Тя предположи, че й го казва като комплимент. Вероятно бе останал с погрешното убеждението, че се е държал мило — какъв глупак. Хвърли ръкавиците си на земята и тръгна към него, спирайки само на няколко инча.

— Какво съм направила аз! Нищо не съм направила и някой ден ще разбереш, че си… че си… — беше толкова ядосана и разочарована, че не можа да се сети за точната дума.

Ъгълчето на устата му трепна.

— Какъв?

Той й се присмиваше. Разби й сърцето, а сега й се присмиваше. Тя скръсти ръце под гърдите и тръсна глава.

— Един шериф селяндур, който не може да открие дори едно джудже. Разбирам в града да имаше конгрес на малките хора в Америка, но няма нищо такова — той присви устни докато тя си пробваше късмета. — Колко ли е трудно да намериш един мъж, който не е висок и четири фута? Не че може да се смеси с тълпата.

— Виж какво, скъпа. Първо на първо, ако нямаше такъв уникален подход за сприятеляване, нямаше да те преследват разни джуджета.

Той я нарече скъпа, което само я вбеси още повече.

— Вън от двора ми.

— Или какво ще направиш? Ще викнеш шерифа? Вземи си химикалка и запиши номера. Девет, едно, едно.

Хоуп залепи ръце в гърдите му и го блъсна. Той не помръдна и тя опита пак, блъскайки достатъчно силно, за да отлепи петите си от земята. Инерцията на тялото й я понесе напред, а ръцете й се плъзнаха по гънките на служебната му риза. Тя се цапардоса в солидната стена на гърдите му, изкарвайки въздуха от дробовете си.

Дилън я хвана през кръста и няколко дълги секунди я държа така, сякаш се канеше да я отблъсне. Тя видя отражението си в очилата му, зърна шока и изненадата на лицето си, а после той обви ръце около нея и я изправи на крака. Спомена нещо за тръгване, но вместо това наведе уста и я целуна. Както винаги възпламени кожата й и изпрати топли тръпки по нервите й. Ръцете му се плъзнаха по гърба й докато я притискаше в топлината на тялото си. Липсваше й ароматът на кожата му и това докосване. Езикът му погали нейния и целувката се възпламени.

Дилън изохка дълбоко и гърлено, звук на чиста страст и безпомощност. Този вик отекна в най-дълбоките, най-низки нейни страсти и преди да успее да отговори, тя направи нещо, което не бе правила никога преди. Намери сили да се изтръгне от прегръдката му преди той да я засмуче отново.

Облиза мокрите си устни и си пое въздух. Почувства се замаяна и объркана. Той я желаеше независимо колко се преструваше, че не му пука за нея.

— Ти си лъжец, Дилън Тейбър.

— Аз? Аз ли съм лъжецът?

Не беше честно. Не беше честно, че тя най-накрая намери мъж, когото да обича, а той не й отвръщаше с любов.

— И лицемер.

Той си свали очилата и ги пъхна в джоба си.

— За какво говориш, по дяволите?

— Ядосан си, защото излъгах за кого работя в действителност. Това беше само една малка лъжа, която продължи да нараства и да нараства докато накрая си спечели по-голямо значение, отколкото заслужаваше. Прав си, трябваше да ти кажа, преди да откриеш сам, но ти също ме излъга, Дилън. Излъга ме, когато ми каза, че майката на Адам е сервитьорка.

— Имах си основателна причина.

— Да, никога не успя да ми се довериш.

— Очевидно съм бил прав.

Хоуп грабна ръкавиците си от земята.

— Писна ми да се защитавам пред теб за нещо, което не съм направила. Казвам ти за последен път — не съм се обаждала на таблоидите.

Той я погледна сякаш искаше да я обърка и да измъкне истинско признание.

— Никога няма да го разбера със сигурност, нали?

— Не — тя поклати глава. — Никога, защото това означава, че трябва да ми повярваш без доказателства. Това означава, че трябва да ми се довериш, но ти никога няма да го направиш, защото никога не си ме обичал.

— Грешиш — той вдигна поглед към някаква точка над главата й. — Обичах те.

— Не достатъчно — тя хвърли един последен поглед към мъжа, когото обичаше от цялото си разбито сърце. — А аз заслужавам нещо повече от мъж, който не ме обича достатъчно.

 

 

Майрън Ламбардо хвана пурата си между дебелите си пръсти и я издърпа от устата си. Издуха облак дим и няколко кръгчета към тавана. Ако се наложеше да прекара още един ден, криейки се в минивана си в хамбара на Парис, щеше направо да изперка. Или да скочи на някого и да го усмърти.

Надигна се на лакът и погледна към лицето на Парис. Под чаршафа на леглото му голото й тяло бе притиснато до неговото. Тя бе прекрасна жена и той я обичаше повече, отколкото бе обичал някоя друга жена, освен майка си, разбира се.

Парис готвеше страхотно и само допреди два дни беше девствена. Първата нощ, когато дойде в минивана, правиха секс и на него му се стори направо невероятно, че й е първият. Тя бе избрала него и това го накара да изпъчи гърди и да стъпва важно-важно. Много лошо, че не беше от онези хора, които се заседяват дълго на едно място, защото ако беше, можеше да се задоми с нея.

— Искам да дойдеш на танците утре вечер — въздъхна тя, потънала в мечти докато го гледаше. — Имат цветни транспаранти и украсяват сградата за бала по случай Деня на основателите^[7]. Всички се обличат наистина готино, даже наемат оркестър. Мога да те науча да танцуваш степ.

Тя вече знаеше, че не трябва да го виждат никъде в града, но той си помисли, че наистина е мило от нейна страна да го покани на танци с нея. Дори да беше някаква си скапана кънтри музика.

— Боя се, че ще трябва да си тръгвам скоро от тук.

Между веждите й се образува бръчка.

— Не искам да си тръгваш.

— Мислиш ли, че мога да се крия завинаги в хамбара ти?

Тя се усмихна.

— Хубаво ми е да си тук. Забавно е да се измъквам.

— Да, но не мога да остана повече. Работата е там, че мисля да отида в Мексико. Тъй като Федерацията по борба вече не спонсорира борбата за джуджета, а Хоуп Спенсър накара всички да ме мислят за педал, не знам дали имам някакво бъдеще в тази страна. Мислех да си спечеля слава в Мексико. Винаги съм мечтал да стана един от най-добрите борци. Тези момчета ги уважават.

Тя зарови лице в гърдите му и той усети сълзите й.

— Ще ми липсваш, Майрън.

Той пъхна пурата в устата си и разтърка рамото й.

— И ти ще ми липсваш. Ти си много добра жена, Парис.

— Не чак толкова добра. Не се гордея с това, че се ядосах и извиках онези репортери тук.

— Ако не беше го направила, нямаше да се срещнем.

— Вярно е — изрида тя. — А ти си най-доброто нещо, което ми се е случвало някога.