Рейчъл Гибсън
Истински признания (3)

3
Демонична автомобилна аларма хипнотизира обществото

Твърдият стол в мотелската й стая накара задника на Хоуп да си помисли за дрямка. Тя стана, протегна ръце над главата си и се прозя. Очите й, фиксирани върху празния монитор на лаптопа й, се замъглиха и тя ги разтърка с опакото на ръцете си. Нищо. В продължение на три часа тя седя на този стол, напрягайки упорито очи, ровейки в изморения си мозък, за да открие нещо, с което да запълни екрана. Каквото и да е. Но екранът си оставаше празен. Не й хрумваше никаква идея. Не беше написала и едно изречение. Дори нито едно лошо изречение, което по-късно да развие в нещо по-добро.

Хоуп отпусна ръце и се обърна с гръб към лаптопа. Строполи се на леглото и се втренчи в тавана. Ако си беше у дома, със сигурност щеше да търка безупречно чистата си баня, да си глади тениските или да тупа дюшека. Ако си носеше несесера за нокти, щеше да си направи маникюр. Беше станала толкова добра в това, че понякога се чудеше дали да не се откаже от писането и да не започне да си изкарва хляба с маникюри.

Правенето на маникюр бе само едно от многото средства за губене на време, към които прибягваше, за да се отдалечи от реалността на празния екран.

Един от многото номера за запълване на времето, които използваше, за да избяга от реалността на живота си. Болезнената реалност, че си няма никого. Никого, с когото да си поговори през самотните нощи. Никой, който да я хване за ръката и да я успокои, че всичко е наред.

Майка й почина през есента, а баща й се ожени повторно още през пролетта. Премести се в Сън сити, Аризона, заедно с новата си жена, за да бъде наблизо до семейството й. Обаждаше се. И Хоуп се обаждаше. Но не беше същото. Брат й Евън, единственият й друг по-близък роднина, бе изпратен в Германия. Тя пишеше. Той пишеше. Но и това не беше същото.

Някога си имаше съпруг. Цели седем години води красив живот в красива къща в Брентууд, отдавайки се на разточителни купони и слаба игра на тенис. Съпругът й, Блейн, беше блестящ пластичен хирург, красив и забавен и тя го обичаше безумно. Беше уверена и щастлива, а последната нощ, която прекараха заедно, той я люби така, сякаш тя бе съпругата на сърцето му.

На следващия ден й сервира документите за развода. Каза й, че съжалява ужасно, но се влюбил в най-добрата й приятелка, Джил Елис. Те двамата не искали да наранят Хоуп, но какво можели да направят? Те бяха влюбени и, разбира се, Джил бе бременна в петия месец, давайки му единственото нещо, което Хоуп не можеше да му даде.

Хоуп вече си нямаше съпруг; нямаше приятели, нямаше деца.

Обаче си имаше кариерата и макар да не си представяше живота си точно така, все пак не беше толкова зле. Поне докато не се сблъска със стената, която я накара да блокира.

В продължение на три години тя бе загърбила миналото си, отказвайки да признае силата на болката дори пред самата себе си. Не обръщаше внимание на разрушения си живот и се заравяше в работата. Първо като автор на свободна практика за списания като „Woman’s World и Cosmopolitan“, правеше и някои репортажи за „Star“ и „The National Enquirer“. Занимава се с това цяла година, но не й харесваше да се прокрадва навсякъде, ровейки се в живота на знаменитостите, а и освен това не беше почтено.

Заряза напълно клюките и започна работа като щатен автор в „The Weekly News of the Universe“, един от онези черно-бели таблоиди, които твърдяха, че Елвис бил жив и здрав и си живеел на Марс. Вече никакви слухове и скандали. Сега тя съчиняваше измислени истории. Под псевдонима Медилин Райт беше най-популярният автор във вестника и това много й харесваше.

Тоест, харесваше й допреди два месеца, когато сякаш се удари в невидима стена. Не можеше да не й обръща внимание и не можеше да я заобиколи. Направо блокира. Изглежда не можеше да се скрие от нея или да се потопи във фантастичните истории, които се раждаха в главата й. От известно време насам не беше способна да напише и едно свястно изречение. Хоуп реши, че някой психиатър може да й каже какъв й е проблемът, но реши също, че вече и тя самата знае това.

Редакторът й се загрижи изключително много и предложи на Хоуп да си вземе почивка. Не защото беше адски готин пич, а защото тя му вършеше работа. Тя докарваше много пари на вестника и те си искаха обратно най-популярната си репортерка, бълваща по страниците им най-странните и най-необикновените истории.

Уолтър дори стигна до там, че избра мястото й за почивка и вестникът плати шестте месеца отпуск. Обясни, че е избрал Госпъл, Айдахо, заради свежия въздух. Така каза той, но не можеше да измами никого. Избра Госпъл, защото той му приличаше на място, където се размотава Голямата стъпка. Където извънземни редовно отвличат хората и където екзалтирани поклонници на странни култове танцуват голи под пълната луна.

Хоуп седна на ръба на леглото и въздъхна. Съгласи се с плана на Уолтър, осъзнавайки, че животът й е станал инертен, един коловоз, в който вече не й харесваше да живее. Нуждаеше се от ново ежедневие. Искаше й се да се измъкне за малко от Ел Ей. Да си почине и, разбира се, да остави зад гърба си цялото фиаско с Мики и Вълшебния Елф. Трябваше да си прочисти главата от цялото това изпитание.

Тя се надигна без особен ентусиазъм, преоблече се в меки вълнени шорти и тениска с емблемата на „Планета Холивуд“, а после се върна на мястото си пред лаптопа. С пръсти над клавиатурата, тя се втренчи в премигващия курсор. Обграждаше я тишина, тежка и пълна, и преди да се усети, тя сведе поглед към грозния лепкав килим в краката си. Той несъмнено бе най-мазният килим, който бе виждала някога и тя прекара петнайсет минути в разсъждения дали цветовете наистина трябваше да са такива или някой предишен гост си беше изпуснал пицата.

Точно когато заключи, че килимът трябва да изглежда изцапан с тъмночервено, тя усети, че се размотава и положи усилия да върне вниманието си към монитора.

Втренчи се в него като хипнотизирана кобра, броейки премигванията на курсора. Преброи двеста четиридесет и седем присветвания, когато един писък раздра спокойната нощ и накара Хоуп да скочи на крака.

— За Бога — изпъшка тя, а сърцето й се вклини в гърлото. После разбра, че това е алармата на поршето й и бръкна в чантичката си да извади дистанционното, закачено на ключодържателя й. Пъхна крака в сандалите си, изтича навън и си проправи път през малкия паркинг, пълен с пикапи, миниванове и прашни мощни машини с каяци, завързани по таваните.

Управителката на „Сънчо“ стоеше до капака на поршето й. Меките ролки все още бяха в косата й и една силна гримаса присви очите й докато наблюдаваше приближаването на Хоуп. Другите гости надничаха през прозорците си или стояха по праговете на стаите си. Над Госпъл се беше спуснал здрач, засилвайки дълбоките сенки на суровия пейзаж. Градът изглеждаше безгрижен и отпуснат, като изключим шестте тона от пронизителната аларма на поршето. Хоуп насочи дистанционното към колата си и изключи алармата.

— Видяхте ли някой да се опитва да проникне в колата ми? — попита тя, когато се приближи и застана пред Ейда Дувър.

— Нищо не съм видяла — Ейда сложи ръце на бедрата си и отметна глава назад да се вгледа в Хоуп. — Но едва не се задавих с една пилешка кост, когато това нещо писна.

— Вероятно някой е докоснал бравата на вратата или някой прозорец.

— Помислих, че е алармата в „M&S маркет“, така че се обадих на Стенли и му казах, че някой влиза с взлом в магазина му, та да слиза там за нула време.

— О, страхотно — изпъшка Хоуп.

— Но той каза, че нямал аларма. Само разни табели, та хората да си мислят, че има.

Хоуп не познаваше Стенли, но се съмняваше, че липсата на аларма бе нещо, което той искаше да разправи на целия град.

— Тъкмо се канех да се обадя до диспечера на шерифа — продължи Ейда, — но реших първо да видя откъде идва цялата тази гюрултия.

Последното, от което се нуждаеше Хоуп, бе шерифът да се довлече в „Сънчо“, не и след като го увери, че дори няма да забележи присъствието й в града.

— Но не се обадихте, нали? — в Ел Ей никой не звънеше в полицията заради автомобилна аларма. Всеки ден по някоя се включваше на някой паркинг. Дори понякога полицаите минаваха наблизо и даже не си правеха труда да спрат. Тези хора нищо ли не знаеха?

— Не, и се радвам, че не го направих. Наистина щях да се почувствам глупаво. Пък и за малко не хвърлих топа от тази пилешка кост.

Хоуп се втренчи в ниската жена пред себе си; нощта падаше бързо и тя не можеше да види много повече от очертанията на ролките по главата й. Косъмчетата по ръцете на Хоуп настръхнаха от хладния въздух и тя осъзна, че трябва да се почувства малко по-зле от това, че алармата й за малко не задави до смърт Ейда Дувър, но честно, кой пък идиот може да дъвче пилешки кости?

— Съжалявам, че за малко не умряхте — извини се тя, макар искрено да се съмняваше, че жената е била чак толкова близо до смъртта. Погледна през рамо и с облекчение откри, че гостите на мотела са се върнали по стаите си и са спуснали пердетата.

— Това нещо няма да се включи пак, нали?

— Не — отговори Хоуп и отново насочи вниманието си към управителката.

— Добре, ’щото не мога да изтърпя това нещо да пищи и да буди гостите цяла нощ. Тези хора плащат добри пари за спокойна почивка през нощта и ние просто не можем да си позволим подобна дандания.

— Обещавам, че няма да се включи — увери я Хоуп, а пръстът я сърбеше да включи отново алармата. Обърна се да си тръгва, а изстрелът на раздяла от Ейда Дувър я последва:

— Ако писне пак, ще трябва да напуснеш за нула време.

Жената държеше Хоуп в неизгодно положение и го знаеше. С огромно удоволствие би я посъветвала да целуне това нейно за нула време, каквото и да означаваше, по дяволите, но в града имаше само още един хотел и Хоуп беше сигурна, че и той е препълнен като „Сънчо“. Така че тя си затвори устата, отиде до стаята си и затвори вратата. Хвърли ключовете в чантичката си и се върна на мястото си пред лаптопа.

Сплитайки пръсти зад темето си, тя се строполи на стола си. Предишната нощ отседна в Дабълтрий^[1] в Солт Лейк Сити. Ясно си спомняше как сутринта се събуди в приятния, нормален хотел, но в един момент очевидно бе влязла в зоната на здрача, където жените ядяха пилешки кокали.

Устата й се разтегна в лека усмивка, а ръцете й се отпуснаха върху клавиатурата и тя написа:

„Луда жена се дави и умира от пилешка кост

По време на ритуална церемония странната привърженичка на култа към пилетата Доди Ддамс…“

На следващата сутрин Хоуп стана рано, взе си един бърз душ и се облече в джинси и лека черна риза без ръкави. Докато й изсъхне косата тя си нахлузи ботушите, после включи телефонния кабел в лаптопа си и изстреля историята си за пилешкия кокал. Не беше като Голямата стъпка, но бе достатъчно добра, за да се отпечата в броя за следващата седмица. И най-важното, тя отново пишеше. В съзнанието й се промъкна мисълта, че трябва да благодари за това на Ейда Дувър и иронията в цялата ситуация я накара да се усмихне.

След като прибра косата си на опашка, тя подкара през три преки до супермаркета „M&S“. Беше спала само четири часа, но се чувстваше по-добре от доста време насам. Отново работеше и се чувстваше страхотно. Дори не искаше да обмисля възможността, че това може би било щастлива случайност и че довечера отново може да се взира с часове в празния монитор.

Първото нещо, което забеляза, когато влезе в магазина, бяха еленските рога зад тезгяха. Те бяха огромни и монтирани върху лакирана поставка. Второто бе смесеният аромат на сурово месо и картон. Някъде отзад чу радио, настроено на кънтри станция, и силните удари, които звучаха като касапски сатър. С изключение на нея и на невидимия човек отзад, магазинът изглеждаше празен.

Хоуп намери синя пластмасова кошница до касата и я окачи на ръката си. Огледа набързо щанда с вестници и списания. „National Enquirer“, „the Globe“ и най-голямата конкуренция на Хоуп, „Weekly World News“, бяха натъпкани до „The Weekly News of the Universe“. В този брой нямаше нейни заглавия, но историята й за пилешкия кокал щеше да се появи другата седмица. Преди да излезе от хотела тя получи имейл от редактора си, в който той казваше, че бърза да я включи за печат.

Дървеният под изскърца под краката й докато минаваше по пътечките с тестени изделия и бисквити и се отправяше към хладилните витрини.

Отвори вратата на стъкления сандък и сложи в кошницата си половин литър обезмаслено мляко. После прочете съдържанието на захар върху гърба на бутилката с портокалов сок. Съдържаше повече царевичен сироп, отколкото истински плодов сок и тя я остави на мястото й. Посегна към бутилка със сок от грозде и киви, но в последния момент реши, че не е в настроение за това и грабна бутилка със сок от боровинки и ябълки.

— Аз бих избрал грозде и киви — изрече провлачено зад нея един вече познат глас.

Стресната, Хоуп се обърна и стъклената врата се затръшна. Кошницата й се разлюля и я удари по бедрото.

— Разбира се, грозде и киви може да е малко налудничаво толкова рано сутринта — обясни шерифът. Днес той не носеше черния си стетсън. Беше го сменил с оръфана сламена каубойска шапка с лента от змийска кожа. Сянката от периферията падаше върху цялото му лице. — Доста рано сте станала.

— Днес имам да свърша много неща, шериф Тейбър.

Той отвори стъклената врата и я принуди да отстъпи няколко крачки назад.

— Дилън — коригира я той, сграбчи две половинки мляко с шоколад и ги пъхна под мишницата си. Почти не приличаше на пазителя на закона от предишния ден. Синята му тениска бе стара и леко намачкана, напъхана в чифт Ливайс^[2], толкова избелели, че само шевовете намекваха за оригиналния цвят.

Стъклената врата се изпоти, освен там, където се опираше в широките му рамене и в задника му. Задният му джоб беше скъсан и ръбът на портфейла му стърчеше навън. Той се наведе и вдигна нещо, което й заприлича на две малки кутийки сладолед.

— Намерихте ли някой да ви помогне днес? — попита той щом се изправи.

— Още не. Мислех да се обадя на съседите си, както ми предложихте, но исках да изчакам. Може би още спят.

— Станали са — той се отмести и стъклената врата се затвори зад него. — Ето — подаде й бутилка със сок от маракуя^[3] със свободната си ръка. — Този ми е любимият.

Тя посегна към него, но той не го пусна. Вместо това пристъпи по-наблизо и застана само на няколко инча от нея.

— Обичате ли маракуя, мис Спенсър?

Пръстът й докосна палеца му и тя вдигна поглед от ръцете им към тъмнозелените му очи, втренчени в нея изпод периферията на оръфаната сламена шапка. Тя не беше някое глупаво селско момиче, което да се поласкае и да изгуби ума и дума от този адски секси каубой с джинси, износени почти до скъсване на най-интересните места.

— Май че е малко раничко за маракуя, шерифе.

— Дилън — коригира я отново той с отпусната, приятна усмивка. — И, скъпа, никога не е твърде рано за маракуя.

Точно думата скъпа я заплени. Тя просто се плъзна вътре в нея и я стопли под лъжичката още преди да успее да направи нещо. Чу го да използва същите нежности със сервитьорката, но си помисли, че е непревземаема за тях. Но не беше. Опита се да измисли остроумен отговор, но не успя. Той нахлу в личното й пространство и тя не знаеше какво да направи. Беше спасена от приближаването на сина му.

— Тате, взе ли земни червеи? — попита Адам. Дилън пусна бутилката и отстъпи назад. Погледът му се задържа още малко върху Хоуп; после обърна внимание на сина си.

— Ето ги тук, приятелче — поясни той и вдигна двете кутийки.

— Това са червеи! — Хоуп премести погледа си от онова, което помисли за сладолед, към лицето му.

— Да, мадам.

— Но те бяха — тя посочи към стъклената витрина — до млякото.

— Не съвсем — увери я той. Измъкна млякото с шоколад изпод мишницата си и посочи към Хоуп. — Адам, кажи здрасти на мис Спенсър.

— Здрасти. Нуждаеш ли се от мен да ти изплаша още малко прилепи?

Тя поклати глава и премести поглед от единия към другия.

— Какви понички взе за закуска? — обърна се Дилън към сина си. — С пудра захар?

— Не, с шоколад.

— Е, смятам, че ще мога да глътна няколко шоколадови.

— Отиваме да хванем Доли Вардън^[4] — информира я Адам.

Очевидно те смятаха присъствието на червеите във витрината за мляко и сокове за нещо абсолютно нормално.

— Доли коя?

В гърдите на Дилън изръмжа гърлен смях сякаш бе изключително развеселен.

— Пъстърва — отговори той. — Хайде, синко. Да вървим да хванем Доли коя.

Адам се разсмя, една по-млада, по-детинска версия на баща си.

— Градски момичета — присмя се той докато се отдалечаваше.

— Да — допълни Адам, а скърцането на гумените му маратонки си пасваше чудесно с по-тежката стъпка от износените ботуши на баща му.

Наистина, кои пък са те, че да ми се смеят? — учуди се Хоуп докато ги наблюдаваше как отиват до тезгяха. Тя не беше луда като си помисли, че мястото на червеите не е до млякото. Тя беше нормална. Пусна бутилката със сок в кошницата си и отиде до пътечката с домашни потреби. През редиците със стоки на фирмата „Комет“ и кутиите с кучешка храна видя едър мъж с шкембе, щръкнали мустаци и окървавена престилка да приближава отзад. Докато той маркираше покупките на Дилън, Хоуп се разхождаше по пътечките и пусна в кошницата си два чифта розови гумени ръкавици, половин галон боров почистващ препарат и един спрей „Райд“. В малкия отдел за плодове подуши прасковите, за да провери дали са пресни.

— Довиждане, мис Спенсър.

Тя вдигна поглед от прасковите към вратата, която Дилън задържа отворена за Адам. Той я огледа, едното ъгълче на устата му се изкриви в иронична усмивка и после изчезна.

— Готова ли сте за касата? — попита мъжът зад тезгяха. — ’Щото ако имате още работа, аз пък имам малко месо за опаковане отзад.

— Готова съм — тя сложи прасковите в малък плик и отиде до касата.

— Вие ли сте жената с автомобилната аларма?

Хоуп остави кошницата на тезгяха, до рафт с цигари и запалки.

— Да — отговори предпазливо тя.

— Ейда ми се обади снощи, когато това нещо се включи — обясни той, а големите му пръсти закълваха по бутоните на касата.

— Съжалявам, че ви е притеснила.

— За малко да умре като се задавила с онзи пилешки кокал, нали знаете.

Очевидно Хоуп бе единствената, на която това се стори странно.

Той провери етикета с цената на „Райд“, после го вкара в сметката.

— Дълго ли ще останете в града?

— Шест месеца.

— О, така ли? — той вдигна поглед. — Да не сте от онези, зелените^[5]?

— Не.

— Не съм си го и помислил — той посегна зад тезгяха и извади книжен плик. — Не ми приличате на зелена.

Хоуп не разбра дали й прави комплимент или не, така че си замълча.

— Чух, че сте отседнала в къщата на Донъли.

— Да.

— Какво ще правите там?

Това бе вторият път за два дни, когато й задаваха този въпрос.

— Ще си прекарам една лятна почивка.

— Жена ми, Мелба, беше в Дикси да си накъдри косата, когато Ейда й се обадила от „Сънчо“ да й каже, че имате нужда от свободни мъже.

— Да прогонят прилепите от къщата, която наех — поясни тя.

Той изчисли сметката й, а тя извади двайсетачка от портмонето си. Той я огледа внимателно и сигурно реши, че е безобидна, защото поклати глава и се усмихна.

— Да, това каза и Ейда — взе парите, после й отброи рестото. — Много лошо. Имам племенник, който работи в мината край Чалис и със сигурност би се възползвал от някоя свободна жена. Разбира се, вие не ми приличате на жена, която би се заинтересувала от Алвин.

Той възбуди любопитството й и тя попита.

— И каква жена е това?

— Жена, която не е с всичкия си — крайчетата на мустаците му се накъдриха върху бузите, точно под очите му.

— Благодаря ви.

— Пак заповядайте. Аз се казвам Стенли Колдуел. Двамата с жена ми Мелба сме собственици на този магазин, а ако се нуждаете от някаква специална поръчка, само ми кажете.

— Ще го направя — тя взе книжния плик. — Знаете ли откъде мога да си взема капучино?

— Да. В Сън Вели.

Никога нямаше да й се прииска капучино чак толкова много, че да шофира цял час за него. Все пак му благодари и излезе от магазина. Поршето й бе паркирано пред вратата и тя пусна плика върху дясната седалка. Докато излизаше от паркинга, пъхна един диск в плейъра, наду звука и запя заедно с Шерил Кроу.

— Бягай, маце, бягай, маце, бягай — пееше тя докато караше по главната улица на Госпъл и продължи към езерото до „Тимбърлайн роуд“. Малко след осем спря в алеята на къщата, която бе наела. Всичко й се стори точно толкова зле колкото и предишния ден.

Кракът й нямаше да стъпи вътре докато някой не прогонеше прилепите. Вместо това тя прекоси пътя и почука на съседската врата. Отвори й жена с червена къдрава коса и лунички, облечена в син басмен халат. Хоуп се представи през мрежата.

— Дилън каза, че може да наминеш — тя задържа мрежестата врата отворена и Хоуп влезе в дневната, украсена изобилно с гравюри върху метал. Те бяха навсякъде — върху парчета дърво, стари ленти от резачки и върху металните кани за мляко. — Аз съм Шели Абърдийн — тя носеше големи заешки пантофки и не бе по-висока от метър и петдесет.

— Шериф Тейбър спомена ли за проблема ми с прилепите?

— Да. Тъкмо се канех да събудя момчетата. Защо не седнеш, а аз ще им кажа от какво се нуждаеш.

Тя изчезна по коридора, а Хоуп седна до въртящия се стол край каменната камина. После чу как в задната част на къщата се отваря врата.

— Ти ли си онази с поршето? — извика Шели.

— Да.

Тишина и после:

— Познаваш ли Памела Андерсън или Кармен Електра?

— Ааа, не.

Още тишина и после Шели се появи отново.

— Е, това е истинско разочарование за момчетата, но те все пак ще ти помогнат.

Хоуп стана.

— Колко изкарват обикновено на час? Вече дори не знам каква е минималната надница.

— Просто им плати колкото сметнеш за справедливо, а после намини към обед да ти сготвя нещо.

Хоуп не знаеше какво да си мисли за предложението, освен това, че се почувства малко неудобно.

— Ще приготвя пити, пълнени с раци, и ще се опознаем.

Именно от това Хоуп се почувства неудобно. Шели естествено щеше да я попита с какво си изкарва хляба, а Хоуп не обичаше да говори за това с непознати. Не искаше да говори и за личния си живот. Но заровено някъде дълбоко в душата й, тя го искаше толкова много, че го усещаше като балон, напиращ да се освободи. И това я плашеше.

— Не искам да ви затруднявам — извини се тя.

— Никакви затруднения. Но ако ми откажеш, ще ме обидиш.

Хоуп се вгледа в големите кафяви очи на Шели и не й остана нищо друго, освен да каже:

— Добре тогава, ще дойда.

 

 

Близнаците Абърдийн, Ендрю и Томас, бяха високи и руси и с изключение на цвета на очите им и малката разлика във формата на челата им си приличаха като две капки вода. Парче тютюн издуваше долните им устни точно на едно и също място и двамата стояха с приповдигнати леви рамене, доста по-високи от десните. И двамата бяха тихи и с добри обноски и първо се споглеждаха, преди да отговорят на някой въпрос.

Хоуп ги накара да претърсят къщата за прилепи, преди да седне на предната си веранда. Чу удари и викове от втория етаж и след около четиридесет минути Томас излезе с новината, че са намерили общо пет прилепа. Два в спалнята и три на тавана. Той изплю струя тютюн в кутийката от кока-кола, която държеше в ръката си, и я увери, че прилепите вече не са проблем. Тя не попита как е станало това. Не я интересуваше.

След като проблемът с прилепите бе решен, тя нареди на момчетата да изчистят и да минат с прахосмукачката на втория етаж докато тя се зае с кухнята. Почисти печката, изхвърли мъртвата мишка и изми съдовете, тенджерите и тиганите със сапуна, който откри под мивката. Прозорците можеха да почакат още един ден.

До единайсет и трийсет първият етаж на къщата беше почти завършен. Върху дървения под пред огнището й имаше тъмнокафяво петно и никакво търкане не можеше да го изтрие. По обед тя натовари момчетата със задачата да свалят рогата от стената и да ги складират в бараката отзад. После пресече улицата.

Шели Абърдийн я видя да идва и отвори входната врата преди тя да успее да почука.

— Хайде да хапнем преди близнаците да са решили да се приберат за обяд. Те ядат така, сякаш всяко ядене им е последното.

Шели се беше издокарала за случая с тениска Гарт Брукс^[6], стегнати „Wrangler“ с тока на колана, голяма колкото чиния, и ботуши от змийска кожа. Хоуп бе в града само от един ден, но вече бе забелязала, че змийската кожа е задължителен моден артикул в Госпъл.

— Как се справят момчетата? — попита Шели през рамо, когато Хоуп я последва в малката трапезария до кухнята.

— Добра работа вършат. Много са учтиви и дори не се оплакаха, когато ги накарах да почистят изпражненията от прилепите.

— Не думай, че защо да се оплакват за това? Тия двамата се замерват с кравешки говна откак са проходили. Миналото лято работиха в Уилсън Пакинг, клаха крави — тя наля на Хоуп чаша студен чай. — Радвам се да чуя, че се справят. След седмица ще станат на осемнайсет и мисля, че знаят всичко. — Тя подаде чашата на Хоуп. — Как изглежда къщата отвътре?

Хоуп взе питието и глътна студения чай, за да измие праха от гърлото й.

— По-добре отколкото отвън. Много паяжини, а във фурната имаше и една мъртва мишка. Добрата новина е, че електрическата инсталация и водопроводът работят.

— Ами трябва — поясни многозначително Шели и остави две чинии, пълни с пити, върху масата, покрита с плат в бяло и синьо каре. — Брокерът, който купи къщата миналата есен, прокара водопровод и електричество навсякъде. Обаче не успя да маскира петната от кръв.

— Петна от кръв?

— Хайръм Донъли се самоуби с ловната си пушка точно пред камината. Кръвта потече навсякъде. Може да си забелязала петното на пода.

Да, тя забеляза това петно, но предположи, че там са драли някое нещастно животно. Фактът, че това беше петно от човешка кръв, бе доста странен.

— И защо се самоуби?

Шели сви рамене и седна срещу Хоуп.

— Хванаха го, че е крал пари от общината, за да си плаща за извратен секс.

— Той съдия ли беше?

— Не, беше ни шериф.

Хоуп постави салфетка в скута си, после посегна към питата си. Любопитството й се изостри още повече отколкото й се искаше съседката й да разбере и тя попита небрежно, сякаш се интересуваше от времето.

— Колко извратен?

— Предимно робство и господство, но той бе замесен и в доста други странни неща. Година след смъртта на жена му започна да се свързва с жени по Интернет. Мисля, че в началото беше невинно. Просто един самотен мъж, който си търси женска компания. Но към края стана наистина извратен и не му пукаше дали жените са сами или са омъжени, не се интересуваше от възрастта им или колко ще му струва. Изгуби контрол и стана невнимателен.

Хоуп отхапа от питата си и се опита да си спомни дали не е чела нещо за шериф, злоупотребяват с държавни пари, за да задоволява сексуалната си пристрастеност. Не се сети, защото ако беше чела, щеше да си спомни.

— Кога стана всичко това?

— Той се самоуби преди около пет години, но, както казах, това започна около година преди това. Никой в града не знаеше, не и докато ФБР не се накани да го арестува и той се самоуби.

— Доколко беше изгубил контрол?

Шели извърна поглед — очевидно се чувстваше неудобно да говори за подробностите.

— Използвай въображението си — посъветва я тя, после смени темата. — Какво те води в Госпъл?

Хоуп знаеше кога да натисне и кога да отстъпи. Тя скри информацията и засега остави нещата да се развиват от само себе си.

— Изглежда прекрасен район — отговори тя, а после, точно толкова ловко като Шели, се отклони от темата за себе си. — Откога живееш тук?

— Семейството ми се пресели, когато бях на около шест години. Съпругът ми, Пол, е роден в тази къща. Завърших гимназията в Госпъл с повечето хора, които са тук наоколо — Шели започна да ги изброява сякаш бе съвсем естествено Хоуп да знае за кого говори тя. — Пол и аз, Лон Уилсън и Анджи Брайт, Барт и Ани Търнър, Парис Фърнууд, Джени Ричардс. Ким Хоу и Дилън, но това беше още когато Дилън живееше с техните в Дабъл Ти. Майка му, сестра му и зет му все още държат това място. И, разбира се, Ким избяга с един тираджия веднага след дипломирането и сега живее някъде в Средния Запад. Не се сещам какво стана с Джени — Шели отхапа от питата си и попита: — Ти омъжена ли си?

— Не — съседката на Хоуп я изгледа, сякаш си помисли, че тя може да се впусне в подробности. Но тя не го направи. Ако беше споменала думата развод, щяха да последват още въпроси, а нямаше начин Хоуп да сподели с някого тази грозна и банална част от живота си. Особено с непознат. Тя посегна към чая си и отпи продължително, опитвайки се да си спомни кога за последен път бе обядвала с някого, като се изключат бизнес обядите. Не беше сигурна, но това вероятно бе нормално след развода. Както е обикновено при много от женените двойки, нейните приятелки бяха със своите приятелки и дали те престанаха да й се обаждат или тя престана да им се обажда, нямаше особено значение. Животът им се промени и те се отчуждиха. — Къде си живяла, преди да се преместиш в Госпъл? — попита.

— Край Рок Спрингс, Уайоминг. Така че не беше голям шок да се преместя тук. Мога да си представя, че при теб не е така.

Това бе толкова вярно, че Хоуп се разсмя.

— Е, не мисля, че съм много популярна в „Сънчо“.

— Не се безпокой за Ейда Дувър. Тя си въобразява, че управлява „Риц“ — и без да прави никаква пауза, попита: — А какво работиш?

— Писател на свободна практика — което беше отчасти вярно. В миналото тя със сигурност работеше на свободна практика под множество псевдоними и ако искаше, можеше да го прави отново. Засега й харесваше да пише чудновати измислени статии. Но трябваше да признае, че бе заинтригувана от странната история на „Тимбърлайн“ номер две и от шерифа, живял там.

— Какво пишеш?

На Хоуп често й задаваха този въпрос и тя обикновено извърташе. Не че се срамуваше от работата си, но базирайки се на опита си, хората реагираха по един от следните три начина. Първо, те ставаха снизходителни, което Хоуп не харесваше, но с което можеше да се справи. Второ, искаха да й разкажат как са били отвлечени и как са им заврели в ануса извънземна сонда. Или третото, ако самите те не бяха луди, със сигурност знаеха кой е такъв. И винаги искаха от нея да напише статия за леля им, която, така и така, била обсебена от духа на мъртвото си куче.

Хоуп никога не знаеше кога ще се натъкне на някой от тези откачалки, никога не можеше да ги разпознае по външния им вид. Те бяха като шоколадовите дражета с фъстъци; имаха си нормална черупка, но вътре криеха ядка. Хоуп пишеше измислици и не се интересуваше от истински откачалки^[7].

— Пиша за всичко, което ми е интересно — после направи онова, което умееше най-добре: добави една лъжа в смесицата от истини и полуистини. — Точно сега се интересувам от флората и фауната на северозапад и пиша статия за списание „Северозапад“.

— Уха, писателка! Това трябва да е много забавна работа.

Забавна? Хоуп отхапа още веднъж от питата и за миг се замисли върху забележката на Шели.

— Понякога наистина е забавна — отговори тя, след като преглътна. — Понякога е толкова готина, та не мога да повярвам, че аз я правя.

— Преди няколко лета имахме един тип, който пишеше нещо като туристически справочник. Преди това една дама пишеше за велосипедните маршрути на северозапад. Миналото лято в района имаше още някой, който пишеше за нещо. Но не мога да се сетя какво беше — Шели отпи от чая си. — Мога ли да прочета нещо твое?

— Да видим… преди около две години написах статия за „Cosmo“ за хистеректомията.

— Аз не чета „Cosmo“.

— Ами „Redbook“!

— Не. Не си ли писала нещо за „People“!

— Веднъж представих един очерк — Хоуп остави питата си и избърса уста със салфетката. — Но го отхвърлиха.

— Ами „Enquirer“!

Не скоро, но някога тя не само пишеше за тях, но беше и техен вътрешен източникът това кой си е правил лифтинг на лицето или си е уголемявал гърдите.

— Не, не ми харесва да пиша статии за реални хора — отговори тя. Е, вече не. Предпочиташе да измисля истории за двайсет килограмов скакалец.

— Хмм… Пол е абониран за „Guns and Ammo“^[8]. Предполагам, че никога не си писала статия за лов на лосове?

Хоуп погледна към съседката си през масата, видя смеха, сбръчкал ъгълчетата на очите й, и се поотпусна.

— Не, не си падам по насилието, но когато започвах, написах няколко статии за списание „True Crime“^[9]. Нуждаех се от публикации и написах няколко истории за една проститутка — серийна убийца, която заловиха, откривайки следи от кръвта на жертвите й по токчетата й.

— О, така ли? Свекърва ми чете такива неща като същински Библии и се кълне, че били верни — Шели се наведе над масата и прошепна. — Тя е луда. На рождения ми ден миналата година плати първата вноска за един дехидратор^[10] „Ронко“, а после ме натовари с останалото.

— Майтапиш се!

— Не. Трябваше да платя повече от сто кинта за това нещо, а никога не го използвам — тя сви едното си рамо. — Но май не е чак толкова зле колкото буркана за бисквити с форма на прасенце, който купи за снаха ми. Вдигаш капака и то квичи като Нед Бийти в „Избавление“^[11]

Хоуп се облегна в стола си и се разкикоти.

— Има ли някой мъж в живота ти?

О, Шели си я биваше. Много. Опита се да накара Хоуп да се отпусне, размекна я, преди да подхвърли незабелязано няколко лични въпроса. Но Хоуп си я биваше повече.

— Точно в момента не — отговори тя.

— В града има няколко свободни мъже. Някои от тях все още си имат истински зъби, а повечето си имат и работа. Стой надалеч от всеки с фамилия Гроп. Те изглеждат нормални, но никой от тях не е наред с главата.

— Добре — увери я Хоуп. — Не си търся мъж.