Рейчъл Гибсън
Истински признания (11)

11
Светкавица изскача от пръстите на мъж

Дилън облегна голото си рамо в рамката на вратата и вдигна чашата си с кафе. Отпи и пъхна свободната си ръка в джоба на ливайса си. Сутрешното слънце се разля през щорите му, набраздявайки леглото му с ивици светлина и очертавайки златото в косите на Хоуп. Тя лежеше под купчина чаршафи, вдигнала една ръка над главата си, с лице заровено във възглавницата му. Съненото й дишане беше бавно и равномерно.

Дилън разтърка топлата чаша в гърдите си и продължи да я наблюдава. Тя искаше да я закара до дома й по малките часове. Вместо това той я разсея и тя забрави за намерението си.

Доста време мина откак не бе правил секс. Още повече мина откак не бе спал с нежна жена, обвита около него, и не знаеше кое от двете му липсваше повече. Да се събуди с топлите й извивки, притиснати в него, с копринената й коса в устата му — това бе нещо, което бе забравил, че му липсва. Другото… той не беше го забравил, просто не си спомняше някога да се е чувствал толкова добре.

В живота си Дилън бе преспал с повече жени, отколкото можеше да си спомни. Не се гордееше с миналото си, но не можеше да го промени. Като тийнейджър беше много див. След двайсетата си година позабави темпото. Към трийсет определено стана по-придирчив, но никога не беше се замислял за пълните последици от подобен интимен акт. Чак след връзката си с Джули осъзна какви са те. Чак след онзи скъсан презерватив и раждането на сина си той осъзна пълните физически последствия, но освен това откри, че съществуват и по-дълбоки, морални последствия.

Хоуп се размърда в леглото му и той видя как кракът й се показва изпод чаршафа.

До сега той не желаеше да рискува, но у Хоуп Спенсър определено имаше нещо, което го караше да забрави за последствията и да се обвърже с нея. Нещо повече от аромата на кожата й и вкуса на устата й. Нещо повече от красивото й тяло и от това как го караше да се чувства.

Дилън харесваше сдържания й хумор, сарказма и смеха й. Харесваше му, че тя не обича глупостите. Харесваше и розовия лак върху пръстите на краката й.

Искаше му се да узнае повече.

Нощес правиха любов три пъти. Първия път — бързо и експлозивно, втория — бавно и… експлозивно. Втория път той не бързаше, облизвайки глазурата от зърната на Хоуп и дъвчейки парченцата праскова, които сложи на гърдите й, но после ги плъзна надолу към бедрата. Тя също яде торта от него. От корема му и по-надолу. Третия път сексът започна под душа и свърши в леглото му.

Щеше да го направи отново. Май не можеше да се въздържи. Не искаше да нарани Хоуп. Не искаше да нарани себе си или Адам, но знаеше, че отново ще бъде с Хоуп. Една нощ не беше достатъчна. Не беше и почти достатъчна. Но трябваше да бъде много внимателен.

Хоуп мръдна ръка и Дилън видя как бавно се пробужда. Тя премигна и свъси вежди.

— Добро утро — поздрави я и се отмести от вратата.

Тя се изправи бързо, сякаш някой я беше напръскал с вода. Косата й се завъртя от едната страна на лицето, а чаршафът се смъкна към кръста й.

— Къде съм? — попита с глас, дрезгав от съня и от нощта, през която бе използвала устата си за други неща, не за говорене.

— Ако не си спомняш, значи не съм си свършил работата — отговори той и приближи до леглото. С един крак на пода, приседна до нея и отметна косата от лицето й. — Сега просветна ли ти?

Тя не отговори, но бузите й пламнаха.

— Ето — поднесе чашата си с кафе към устните й. — Това може да помогне.

Хоуп отпи няколко здрави глътки, после отблъсна чашата.

— Трябваше да ме закараш у дома.

Дилън сведе поглед към пълните й гърди, към розовите зърна, започнали да щръкват от студа.

— Май че забравих.

Тя се дръпна от него и вдигна чаршафа под мишниците си.

— Не исках да се събуждам тук.

Той вдигна поглед към лицето й.

— Защо?

— Защото винаги изглеждам ужасно сутрин. Нямам нито чисти дрехи, нито бельо, а очите ми са подпухнали.

Той щеше да се разсмее, но тя очевидно беше много сериозна. Изглеждаше му толкова добре, че искаше да скочи върху нея и да зарови лице в шията й. Искаше му се да я накара да се усмихне и да прошепне името му. Но вместо това той стана и отиде до дрешника. Извади една хавлия, която бе много къса и никога не я носеше. Хвърли я в края на леглото и отиде до скрина си.

— Тези изобщо не са обличани — обясни той, след като намери чифт боксерки. — Мама ми ги купи за Коледа, но аз не нося бельо — хвърли и тях до хавлията. — Но тя не се е отказала да ме реформира — той се усмихна, но тя не обели и дума. Толкова с успокояването й. — Ще ти приготвя закуска — предложи й докато излизаше от стаята, давайки й възможност да се облече сама.

Босите му крака не издадоха никакъв звук докато се движеше по коридора, покрай стаята на Адам и покрай банята. В кухнята петната от тортата все още бяха навсякъде. По-рано, докато чакаше кафето да заври, той събра по-едрите парчета, но много от глазурата все още бе залепнала по масата и по пода.

Дилън отвори хладилника и погледна вътре. Тъй като не очакваше да се прибере у дома още няколко седмици, той го беше почистил и вътре нямаше почти нищо. Кутия маргарин, бурканче горчица и малко кетчуп. В шкафа откри кутия макарони и сирене, картофено пюре на прах и консерви с плодове и зеленчуци.

По коридора чу как вратата на банята се отваря и се затваря, а после как в мивката потича вода. В къщата му нямаше нищо за ядене, а той не можеше да я заведе да закусят навън. Не, и когато бе обута с неговите боксерки, не, и когато новината за това, че те са заедно щеше да бъде сервирана още по обед.

Дилън извади метлата и лопатката от шкафа и помете повечето от тортата. Ако това бе някой друг град, ако той бе някой друг, а не шерифът, опитващ се да превъзмогне миналото си и миналото на Хайръм Донъли, на никого нямаше да му пука чак толкова много, но той не беше кой да е, а и Хоуп не се съчетаваше точно с местните.

Изхвърли още торта в кошчето и се усмихна на себе си. Следващия път, когато Парис го попиташе дали тортата му е харесала, а тя щеше да го направи, както винаги, щеше да й каже напълно честно, че това е била най-хубавата дяволска торта, която е ял някога.

Дилън прибра метлата и лопатката, а когато се обърна, Хоуп стоеше на прага. Косата й бе сресана, лицето — измито. Кранчетата на боксерките му висяха изпод хавлията.

— Боя се, че нямам нищо за закуска — призна той.

Погледът й се плъзна покрай него и огледа кухнята.

— Всичко е наред. Аз и без това не ям нищо преди пладне. Виждал ли си ми дрехите?

Той дръпна един от кухненските столове и посочи към вързопа, който бе сгънал преди това.

— Сгънал си ми дрехите?

Той сви рамене, а тя тръгна към масата. Не знаеше какво да очаква тази сутрин; наистина не беше се замислял за това. Но дори и да беше, нямаше да предположи, че тя ще бъде толкова студена. Напомни му за онази Хоуп, която вкара поршето си в града за пръв път. По някое време през нощта, между момента, когато я дръпна към себе си, и момента, когато тя отвори очи, нещо се бе променило и той дори не се преструваше, че разбира какво може да е то.

Когато тя стигна до дрехите си, той протегна ръка към нея.

— Какви са ти плановете за днес?

— Трябва да поработя. Наистина изоставам.

— Взе ли вече полицейските доклади?

— Да.

— Мога да ти помогна да ги прегледаме.

— А, не, благодаря — тя погледна някъде над рамото му, а той постави пръсти върху брадичката й и върна погледа й към своя. Очите й не издаваха нищо и така тя му казваше онова, което той искаше да узнае. Криеше се от него и той нямаше да получи нищо повече. Сведе устни към нейните и я целуна леко. Тя се опита да отстъпи назад, но той задържа врата й в дланта си. С уста, надвесена над нейната, прокара върха на езика си върху устните й и усети как тя става по-отстъпчива. Раменете й се отпуснаха, стойката й омекна, после лека въздишка и беззвучно ах. Той я целуна по-плътно. Целува я докато ръцете му опипат темето й. Докато тя не се надигна на пети и не притисна гърдите си в голото му тяло. Той се дръпна назад и я погледна в очите.

— Съжаляваш ли за закуската?

— Ммм… все още съм сита от онази торта.

Дилън се усмихна. По дяволите, как я харесваше…

 

 

Хоуп избра една снимка на нормално изглеждаща бабичка от компютърния си архив. Добави пурпурна коса и червило. Докато рисуваше очите на извънземната под пурпурните сенки, докато ги закръгляше мъничко и удължаваше пръстите, тя се учуди дали Уолтър няма да си помисли, че всичкото това пурпурно не е твърде пресилено, дали няма да я накара да го промени. И в най-дивото си въображение не се бе сещала да създаде героиня като Идън Хансен.

Дори тя не беше чак толкова добра.

Вече бе изпратила на редактора си две статии за извънземни. Той ги хареса и искаше още. Тя щракна върху иконката „изпрати“ върху монитора си и изстреля третата си история в кибер пространството.

Първата статия се бе появила току-що и според Уолтър предварителната реакция на читателите била положителна. Вестникът искал да продължи серията колкото е възможно повече. Засега тя имаше достатъчно материал, за да продължи. А когато се изчерпеше, просто щеше да се поразходи из града.

Пишеше някои от най-добрите статии в кариерата си и не се нуждаеше от психиатър да й каже, че това е така, защото вече не се чувстваше празна, не се опитва да си изсмуква историите от пръстите.

Премествайки се в Госпъл, тя неумишлено даде нов старт на кариерата и на живота си. От дълго време насам не беше спала толкова добре, не беше се чувствала толкова добре. Знаеше си, че животът и творчеството й са толкова вплетени едно в друго, че когато едното пострадаше, страдаха и двете. Предполагаше, че известно време просто се бе опитвала да игнорира истината. Беше се фокусирала върху нещо, което смяташе, че може да контролира, върху кариерата си, но усети, че всичко виси на косъм.

Сега имаше социален живот, имаше и нещо друго, напълно различно, върху което да работи, освен историите за „The Weekly News of the Universe“. Когато я заболяваше главата от извънземните, тя се заемаше със статията за Хайръм Донъли. Не знаеше дали ще я продаде, но писането й даваше още една възможност.

Посегна към големия плик, който получи по пощата преди няколко дни, и извади доклада на ФБР. От частите, които не бяха заличени, тя прочете, че ФБР са получили информация и доказателства за злоупотребата от някого в самата шерифска канцелария. От информатор, който е имал достъп до счетоводните книги. Хоуп се учуди дали този някой не е Хейзъл Ейвъри. Или може би дори Дилън.

Облегна се назад в стола си и погледът й се сведе към телефона до монитора. Дилън каза, че ще се обади. Когато я остави сутринта, й каза, че имал малко работа в Дабъл Тий, но довечера щял да се обади. Тя погледна към часовника на монитора си. Пет и петнайсет. Официално беше вечер.

Хоуп блъсна стола си назад и стана. Когато се замисляше за снощи, тя се чувстваше едновременно развълнувана и ужасена. В един момент й се искаше да се разсмее, а в следващия — да се скрие. Чувстваше се като шизофреничка. Разкъсана на две. Чудно жизнена и уплашена до смърт. Търсейки смисъла в една безсмислена връзка. Опитвайки се да се защити докато тичаше към сблъсък с нещо, което щеше да я нарани. Напълно изгубила контрол.

Той облиза глазурата от тялото й и те бяха толкова интимни, колкото могат да бъдат двама любовници, но преди да я докара до дома й сутринта, й даде бейзболна шапка и й помогна да прибере косата си в нея. Даде й едно от големите си якета Ливайс, за да го облече и никой в града да не може да я познае, за да не тръгнат слухове. Поне така каза и тя се учуди дали това е вярно или той тайно бе притеснен от това, че се вижда с нея.

Попита я за белега й. Най-накрая го забеляза докато я къпеше под душа. Тя му каза, че бившият й съпруг й е направил пластична операция, защото не беше нито времето, нито мястото за истината. После той целуна стария й белег от хистеректомията и тя се почувства зле заради това, че го излъга.

Той й сгъна дрехите. Нещо толкова дребно, но й се стори огромно. Докато тя спеше беше сгънал сутиена и бикините й, беше ги сложил заедно с полата и блузата на спретната купчинка, сякаш току-що бяха излезли от сушилнята. А когато се опита да се отдръпне от него, опитвайки се да увеличи дистанцията помежду им, той я придърпа близо до себе си и я накара да почувства, че сексът от предишната нощ изобщо не е бил безсмислен.

Би било лесно да се влюби в Дилън. Толкова лесно и толкова глупаво. Веднъж той й каза, че последното нещо, от което се нуждае, е едно гадже. Тя повярва, че говори сериозно. Ако искаше жена в живота си, той със сигурност можеше да я има още преди тя да се появи в града. В Госпъл имаше много жени, от които можеше да си избира. Но той не искаше връзка. Ясно даде да се разбере. Искаше секс и макар тя също да искаше секс, ясно осъзнаваше, че ще поиска и нещо повече. Знаеше, че ще го обикне повече от сега, знаеше, че ще бъде наранена, когато той не й отвърнеше със същото. Вината не беше негова. Никой нямаше вина. Просто така стояха нещата помежду им.

Най-добре бе всичко да приключи още сега, преди да бъде наранена.

Ако и когато той се обадеше, тя щеше да му каже, че не може да се вижда повече с него. Трябваше да намери у себе си воля просто да каже не.

В крайна сметка реши просто да не разговаря с него. Когато телефонът звънна, не го вдигна. Нямаше вяра на себе си. От момента, в който Дилън я целуна онази нощ, след инцидента в „Еленов рог“, волята й отиде по дяволите. Не вярваше, че може да се появи точно сега. Не и след спомена за целувката му, не и след нощта, която прекараха заедно, рисувайки по телата си с глазура. Не и когато трябваше просто да затвори очи и да усети устните му върху тялото си. Не и когато си спомняше съвършено ясно прелъстителния тембър на гласа му, когато той наведе лице между краката й и прошепна: Отпусни се, скъпа, просто ще изям тази малка прасковка точно тук.

Не, волята й бе по-малка от нула.

Трябваше да го избягва, доколкото това бе възможно, но пълното избягване бе направо невъзможно в този малък град.

Следващия път, когато го видеше щеше просто да се държи естествено. Хладно, сякаш бе имала много връзки в миналото.

Към полунощ си легна и подскачаше при всеки звук, чудейки се дали той няма да се появи в къщата й, дали предишното позвъняване бе от Дилън. Можеше да е от Шели. Или от Уолтър. Или от някой търговец по телефона. Вероятно не е бил той. Глупак…

Малко преди десет на следващата сутрин Шели почука на вратата на Хоуп. Хоуп току-що се беше облякла, а косата й все още бе мокра от душа.

— Дилън ми се обади току-що — информира я Шели и я последва в кухнята. — Поиска да дойда да видя дали си добре. Каза, че снощи опитал да се свърже с теб, но ти не си била тук.

— Не вдигах телефона — Хоуп посегна към каната за кафе и наля две чаши. — Бях заета. Работех.

— Каза, че звънял и тази сутрин.

Хоуп вдигна чашата си и духна в нея, за да сдържи усмивката си. Не беше чула телефона, но може би е била под душа, когато той е звънял.

— Има ли нещо между вас двамата?

— Нищо. Искаш ли мляко и захар?

— Не — Шели вдигна кафето си и духна в него. Двете жени се втренчиха една в друга през парата. — Знаеше ли, че някакъв информатор в шерифския офис е дал на ФБР информацията за Хайръм Донъли?

— Дойде ми на ум.

— Но не ти дойде на ум кой може да е. Хейзъл?

— Не.

— Дилън?

— Отново грешиш.

— Ти знаеш ли?

— Да — усмихна се Шели. — Но няма да ти кажа. И знаеш ли защо? — тя не изчака Хоуп да отговори. — Защото мога да пазя тайна. Никой не знае, освен мен и ФБР. Ако някой ми каже да пазя нещо в тайна, мога да го направя. Аз съм добра приятелка — тя погледна многозначително към Хоуп, сякаш тя не беше такава.

— Добре — Хоуп омекна и изстреля всичко на един залп. — Добре, прекарах нощта на Четвърти юли в къщата на Дилън.

— Знаех си! Когато Пол ми каза, че Дилън ще те закара у вас, аз си знаех, че ще опита със старите си евтини трикове.

Хоуп бе прекалено смутена, за да признае, че той не е полагал много усилия.

— Не можеш да говориш с никого за това. Не знам как се чувствам заради случилото се, а и Дилън не иска това да се превърне в клюка.

— О, този Дилън — присмя се Шели и махна с болната си ръка. — Мисли си, че работата му е свещена или нещо такова. Че някак си на него са му позволени по-малко неща, отколкото на другите. Мисли си, че всички направо си умират да разберат какво става с него — тя сви рамене. — Което, разбира се, си е така, но се кълна, че няма да обеля и дума.

Хоуп духна в кафето си и отпи. Когато вдигна поглед, Шели направо я пробиваше с очи.

— Какво? Искаш подробности?

— Не и ако не искаш да ги споделиш.

— Просто казвам, че останах с него цяла нощ и наистина си прекарах добре — тя отпи още една глътка и допълни — Наистина добре.

Те се усмихнаха над чашите си. Две жени, пълни противоположности, които разпознаваха истинската приятелка в другата.

— Как ти е ръката? — попита Хоуп.

— Добре — Шели я погледна и отбеляза. — Пол става палав от този лак, но вече започва да се лющи.

— Хайде да си направим ноктите — Хоуп направи знак на Шели да я последва. Събра си инструментите и ги постави върху масичката за кафе в дневната. Избра Бунтовно червен лак, докато Шели се спря на Планинска боровинка.

— Ще се видите ли отново?

Хоуп поклати глава.

— Не. Не мисля, че това е добра идея.

— Защо?

Хоуп посегна към шишенцето с лакочистител и към торбичката с памучни топчета.

— Е, това не може да стигне доникъде, защото аз си тръгвам след пет месеца — мисълта за заминаването я изпълни с внезапен пристъп на ужас. Тук се чувстваше толкова жива и откри толкова много неща, но това не беше нейният дом. Просто не се виждаше да остане и да заживее тук завинаги, но пък и не беше се опитвала да си представи нещо подобно. Свали капачето и напои топчето памук. — Дилън не иска да има гадже и накрая аз ще бъда наранена.

Шели се замисли за момент и кимна с глава.

— Вероятно. Лошо е, че не можеш просто да се забавляваш. Нали разбираш, да го използваш докато си тук и после да го захвърлиш.

Хоуп също си помисли, че това е много лошо.

 

 

След като Шели си тръгна Хоуп си фиксира косата на обърната опашка и облече синя лятна рокля. Горнището на роклята приличаше на две кърпи, съшити заедно и вързани зад врата й, докато полата й стигаше до средата на бедрата. Когато реши, че гримът й е съвършен, а устните — бляскаво червени, тя подкара към града. Първо спря в супермаркета да вземе малко пресни продукти и един голям шоколад.

Погледна към малката колекция от дискове, изложени до пощенските картички и дъвките. Изобщо не си падаше по кънтри и уестърн музиката, но след като живееше в град, където щом нещо не беше кънтри, значи не беше готино, тя грабна един диск на Дуайт Йоакам^[1] и го пусна в кошницата си. Никога не беше слушала музиката му, но го видя в Бръсначът^[2]. Сметна, че всеки, който може да изиграе толкова добре роля на злодей, би трябвало да е талантлив и в други области.

Както винаги Стенли стоеше зад плота с брой на „The Weekly News of the Universe“, разтворен пред него.

— Пак ли четеш за извънземни? — попита го тя и остави кошницата си до касата.

— Да, само че този път има глутница от тях, която живее на Северозапад. Точно тук се казва, че се маскирали като човеци и постоянно погаждали номера на хората.

— Наистина ли? Хм…

— Пише, че те били виновни за изгубените туристи и за няколко наранявания.

Тя опули очи.

— Уха!

— И правели облози.

— Това е ужасно.

— Не е правилно да се обзалагаш за нещастието на другите — Стенли завъртя вестника и посочи към централното приложение. — Кажи ми, че съм луд, но това ми прилича на езерото Госпъл.

Хоуп погледна по-отблизо снимката, която направи в деня, в който излезе на плажа с Шели и с момчетата. Не беше си помисляла, че някой може да разпознае местността.

— Мисля, че прилича на Юджийн, Орегон — отбеляза тя, за да го заблуди.

— Може. Един извънземен може да се смеси наистина добре с онези войнствени еколози, които си имат там в Юджийн — той поклати глава и посегна към кошницата й. — Обаче със сигурност може да е и Госпъл.

Хоуп бе доста добра актриса, когато замисли това, и опита да изглежда така, сякаш се замисля сериозно за идеята му.

— Наистина ли мислиш така?

— Не, но е забавно да се чудя кой ли в града може да е извънземен.

Тя вдигна поглед от вестника и се усмихна.

— Може би жената, която управлява мотела „Сънчо“…

— Ейда Дувър? — той се разсмя и маркира портокалите й. — Може да си права. Тя си е доста странна.

— Да, малко призрачна.

— Не се безпокой — той я потупа по ръката, после маркира другите й продукти. — Аз ще те защитя от извънземните.

— Благодаря ти, Стенли — кимна тя и продължи да се усмихва, когато излезе от супермаркета. Пусна в пощенската кутия един филм, на който бе заснела планините от задния си двор и влезе в бензиностанцията „Шеврон“ на самообслужване. Колонките все още не бяха влезли в новия век и след като напълни резервоара си с бензин, трябваше да влезе вътре, за да плати с дебитната си карта.

Когато се върна отвън, Дилън стоеше от другата страна на колонките, облегнат в тъмносиния си пикап, и пълнеше бензин. Черната му тениска бе напъхана в черните джинси, а черният му стетсън бе смъкнат ниско над челото. Сякаш бе слязъл от телевизионния екран — неустоим отрицателен герой — на мисия да сее поразии и да разбива сърцата на добрите жени.

Тя забави ход и сърцето й сякаш спря на място. Не виждаше очите му в сянката на шапката, но усещаше погледа му върху себе си. Както винаги, той се пресегна от разстояние и я докосна навсякъде. Докато тя приближаваше до колата си, той се изправи и устните му се извиха в бавна усмивка.

— Сякаш някой те е увил в носната си кърпичка — заяде се той, а плавният му глас я привлече към него като невидим влекач, изкушавайки я със спомена за ръцете и устата му, които я докосваха.

Тя сведе поглед към роклята си и не можа да се сети за нещо умно.

— О — бе единственият звук, който успя да издаде. Погледна назад към засенчените му очи и към прелъстителната му усмивка, а после, като истинска страхливка, наведе глава и се мушна в колата си. Запали поршето и подкара, оставяйки изкушението в праха.

О. Това ли беше то? О?Кокалчетата й побеляха на волана, а бузите й горяха чак до вкъщи. О? Той вероятно я помисли за идиотка. Стига си се правила на спокойна и изискана.

Тя внесе торбите си в къщата и прибра покупките си. Учуди се дали Дилън си мислеше за нея сега. Сега, след като тя се държа като дръвник.

Не се наложи да чака дълго. Беше изслушала само няколко песни от диска на Дуайт Йоакам, когато някой почука на вратата. Тя натисна бутона стоп на уредбата си, отвори вратата и ето го Дилън, един двуметров изключително раздразнен мъж.

— Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш? — попита той и щурмува входа, понесъл аромата на одеколона си. Тя погледна зад него отвън, но не видя пикапа му.

— Къде ти е пикапът?

— Ти изскочи от бензиностанцията и за малко не цапардоса комбито на Алис Гътри. Децата й бяха закопчани отзад и наистина можеше да нараниш сериозно някого.

— Комбито беше далеч от кръстовището — тя затвори вратата зад него и скръсти ръце под гърдите си.

Светлината от полилея хвърляше призми из коридора и по тениската на Дилън. В това малко пространство той изглеждаше огромен. Едър, мускулест мъжкар в черно. Той постави ръце на бедрата си и я огледа изпод ръба на шапката си.

— Защо ме избягваш?

— Не е така.

— Защо не вдигаш телефона?

— Работех.

— Аха.

Той не връзваше и тя реши да бъде откровена.

— Мисля, че не трябва да се виждаме повече.

— Защо не, по дяволите?

Но не напълно откровена.

— Защото просто не мога да те приема така — да идваш тук, когато ти се прииска секс.

Той присви очи.

— Мислиш си, че съм тук заради това?

Тя не знаеше, но отново усети, че губи контрол. Усещане, което препускаше към сблъсък.

— Не е ли така?

— Не — той се наведе към нея. — Може би исках да видя с очите си, че си добре. Може би ти си блестящ събеседник. Може би просто ми харесва да те погледна — той се наведе по-наблизо. — А може би просто искам да прекарам малко време с теб.

Сърцето на Хоуп подскочи в гърдите й.

— Може би причината да съм тук няма нищо общо със секса.

— Наистина ли?

— Може би — той пъхна пръсти под брадичката й и вдигна лицето й към своето. — Може би просто искам да те целуна. Може би това е всичко, което искам — той обърна главата й леко настрани и прошепна в устните й: — Може би просто ми липсва вкусът ти в устата ми.

Дъхът й спря в гърдите до разтуптяното й сърце и тя забрави защо точно трябваше да му каже да си тръгва. Всъщност спомняше си, но в момента нямаше особено значение какво щеше да се случи в бъдеще. Тя бе закотвена твърдо в настоящето, а то бе изпълнено с един висок, привлекателен каубой, чието докосване я възпламеняваше, караше я да прокара ръце по гърдите му и да се облегне в него.

— Искаш ли да влезеш? — попита тя, макар че, технически погледнато, той вече беше вътре.

— Може би — отвори уста над нейната и я целуна с език, потопи я дълбоко, там, където нищо друго, освен него нямаше значение. Той бе магия, светкавица, разпростираща се в тялото й.

Дръпна се назад и я погледна в очите.

— Ти искаш ли да вляза?

Ако кажеше да, тя щеше да го каже за нещо повече от блестящи разговори. Нима искаше това? Да бъде с него докато може, или да бъде сама и да си мисли за него?

— Да — отговори тя, колкото на него, толкова и на себе си. Обърна се, преди да промени решението си и тропотът на ботушите му отекна по дървения под, когато той я последва. — Да ти налея ли нещо за пиене? — попита, поглеждайки го през рамо.

— Не — отвърна той и вдигна бавно поглед от дупето й.

Тя почти не можеше да контролира него, себе си и ситуацията помежду им и отслабваше все повече с всеки удар на разтуптяното си сърце. Но преди да се оплете напълно, заяви:

— Трябва да си определим някои процедурни правила.

— Добре. Ще се обаждам, преди да дойда — той посегна към ръката й и я спря до масичката за кафе. — Но ти трябва да вдигаш телефона.

— Добре, но ти трябва… — тя спря, когато той вдигна дланта й и топлият му дъх я погъделичка по китката.

— Какво трябва да правя аз, скъпа? — попита той, но изражението в зелените му очи, вперени в нейните, й подсказваше, че знае. Знаеше, че може да я има, където си поиска и се забавляваше.

— Ъ-ъ… първо да се обаждаш.

— Току-що казах, че ще го правя — той я целуна по китката, а гъделичкането стигна чак до рамото й.

— О!

— Какви други правила имаше на ум?

Докато той я гледаше така, сякаш се канеше да я изяде, тя не можеше да мисли. Свали поглед от него и надзърна в трапезарията, към доклада на ФБР, оставен на масата.

— Не си падам по нищо мръсно — заяви тя, което си беше вярно, поне доколкото знаеше.

Една бръчка набразди челото му и той пусна ръката й.

— Добре — свали си шапката и я хвърли на дивана. — Определи какво е мръсно, преди да продължим нататък.

— Извратено.

— По-добре дай дефиниция за извратено.

Тя се замисли за момент.

— Никакви камшици.

— От опит ли говориш?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че не харесваш камшици?

— Не обичам болката. Ако се порежа, искам морфин.

— Обичаш ли да те връзват?

Никой не беше я връзвал досега и кожата й пламна в очакване при мисълта, че Дилън може да я върже.

— Да.

— С белезници за леглото?

Никога не бяха я приковавали за леглото. Тя кимна. Да, можеше да го направи.

— Може ли аз да те окова?

— Когато поискаш — отвърна той с палава усмивка, после я дръпна към гърдите си. — Това ли е всичко или искаш още правила?

— Мисля, че това е всичко.

Той наведе лице към ухото й и прошепна.

— Значи ако те вържа за леглото си и целуна ходилата ти, всичко ще е наред.

— Да.

Той вдигна ръка към бузата й и я целуна по шията.

— Ами ако си плъзна ръцете към задните части на бедрата ти, към дупето, и те вдигна към устата си? Това много мръсно ли е?

— Не — тя затвори очи. — Това ще е готино.

— По-добре от готино — той плъзна ръка към рамото й. — И, Хоуп?

— Хм — тя отвори очи и го погледна.

— Никога не бих направил нещо, което ти не искаш. Никога не бих те наранил, никога не бих ти причинил болка — той посегна към възелчето на пъпа й. — Не и ако не ме помолиш наистина мило.