Рейчъл Гибсън
Истински признания (5)

5
Жена купонясва на собственото си бдение

Бар „Еленов рог“ беше най-старото оцеляло заведение в Госпъл. Построен отново след пожара през тридесет и втора и издигнат няколко години преди Църквата на Нашия Спасител Иисус Христос, той държеше между грубите си стени своите предани последователи. Вечерите в сряда бяха две за едно до десет часа и в паството на „Еленов рог“ малцина пропускаха две бири за два кинта.

Може би „Еленов рог“ беше толкова популярен сред местните, защото, като тях, той никога не претендираше, че е нещо, каквото не беше. „Еленов рог“ бе просто едно място, където да похарчиш някой долар, да поиграеш билярд в задната стаичка или степ под акомпанимента на Винс Гил^[1]. През летните месеци редовните клиенти понасяха туристите, доколкото можеха, но никой не бе обвиняван ако някой пришълец от равнината трябваше да бъде изместен насила от нечий любим стол.

Любимата музика, която се лееше от новия джубокс, беше кънтри, само кънтри и то достатъчно силна, че да заглуши тракането на климатика. Миналата година някакъв умник се промъкнал в бара по малките часове и сменил Джордж Джоунс с Бари Манилоу. Бари не изпял и половината от „Аз пиша песните“ преди Хейдън Дийн да вдигне едно столче от бара и да избави стария джубокс от нещастието му. Сега столчетата бяха заковани към пода.

Собственикът на „Еленов рог“, Бърли Мортън, никога не бе проявявал добър вкус към декорацията, но опита да направи нещо подобно, като новият джубокс премигваше под звука на стоманените китари и в синхрон с големите светлини зад бара. С изключение на стаичката за билярд отзад, влизането в „Еленов рог“ беше като влизане в слабо осветена пещера. Обитателите, които го наричаха свой втори дом, си го харесваха така.

Хоуп застана на входа, давайки на очите си известно време, за да свикнат. Макар че не виждаше почти нищо зад сенките и ярките неонови надписи, мястото й напомни за бара в Лас Вегас, където срещна първото си вдъхновение за Мики и Вълшебния Елф, Майрън Ламбардо. Миришеше силно на бира, на десетилетия цигарен дим и груб дървен материал. Това вероятно трябваше да я предупреди да се обърне и да избяга, но напоследък тя беше малко безразсъдна. Пъхна слушалките си в портмонето на кръста си и отстъпи вдясно, за да направи път на един едър каубой. Рамото й докосна голяма дъска за обяви и тя вдигна поглед към листовката, забодена върху корка. Беше формуляр за записване, приканващ хората да участват в:

„Ежегодно четвъртоюлско състезание по ядене на стриди и хвърляне на тоалетната в Роки маунтийн“

Разбира се, тя бе чувала за надяждането със стриди. Когато растеше, семейството й често организираше барбекюта с морски деликатеси. Хвърляне на тоалетната? Това беше нещо ново, но, имайки предвид какво знаеше за града, изобщо не бе изненадващо. През петте дни откак беше в Госпъл, тя откри някои доста странни неща. Като многобройните оръжия на показ. Сякаш съществуваше някакво правило, че ако имаш пикап, трябва да сложиш на показ поне две пушки на задния прозорец. Ако носиш колан, той трябва да има тока с размера на главата ти, а ако имаш еленови рога, те трябва да са заковани върху къщата ти, върху хамбара или върху пикапа ти. Преобладаващото чувство, изразено върху лепенките по колите, можеше да се резюмира в едно изречение: Ако не си каубой, яж лайна и умри.

Хоуп погледна към спортния си часовник и прецени, че има още час преди да се стъмни. Изобщо не беше планирала да идва в „Еленов рог“, но тичаше покрай него и си помисли, че не е зле да го огледа. След пилешкия кокал не беше способна да напише никаква свястна история. Уолтър й изпрати имейл сутринта и каза, че искал нещо голямо. За предпочитане нещо за Голямата стъпка, за извънземните или за Елвис. Той губеше търпение с нея, а тя се надяваше да открие някой непризнат интерпретатор на Голямата стъпка Елвис в „Еленов рог“.

След като очите на Хоуп привикнаха с оскъдната светлина, тя си проправи път до едно свободно сепаре в другия край на сградата. Усети остро погледите, които я проследиха, сякаш тези хора никога не бяха виждали чифт черни еластични шорти за бягане и лек спортен сутиен. Тя бе прибрала косата си на опашка и почти нямаше грим.

Поръча си Корона^[2], задоволи се с Будвайзер и се заслуша в играта на билярд отзад. Над воя на стоманените китари от джубокса тя успя да дочуе как двойката в сепарето зад нея обсъжда нещо за хората от равнината. Колкото повече подслушваше, толкова повече схващаше, че тук върви нещо като обзалагане. Изглежда, че с последния инцидент Отис Уинклър беше напред с три случая на отровен дъб, две скъсани сухожилия на глезените, счупен палец и пукнато ребро.

Хоуп слушаше внимателно, после помоли сервитьорката за молив. След като тя й наля бирата в червена пластмасова чаша, Хоуп грабна една салфетка и започна да пише:

„Извънземни саботьори се крият във високите планини на Айдахо

В заспалото градче, напомнящо някак си за телевизионната класика, Мейбери, извънземни мамят нищо неподозиращи туристи…“

Дилън удари вратата на бар „Еленов рог“ с длан и я прасна в стената. Изобщо не беше в настроение за тези говна. Двама от помощниците му се разправяха с гадна катастрофа с две коли на юг от връх Банър, друг беше в отпуск, а Люис бе на един час път от тук. Оставаше само Дилън да запаше служебния си колан върху дънките, да забоде звездата върху джоба на карираната си риза и да се справи с идиотите в „Еленов рог“.

Смесените звуци от юмруци, викове за облози и „Здрасти скъпа“ на Конуей Туити изпълниха бара.

Дилън си проправи път през зяпачите и едва се отдръпна от свистящия удар, насочен към Емет Барнс.

Някой дръпна шнура на Конуей и включи светлините точно когато другият претендент, Хейдън Дийн, нанесе удар в челюстта на Емет, който улучи и го запрати в тълпата. Дилън не се изненада от това, че Емет е замесен. В добър ден Емет беше гаден кучи син с комплексите на малкия човек, а това хич не приличаше на добър ден. Той се изправи разярен в направените си по поръчка ботуши и зае стойка като питбул. Като прибавим и алкохола към цялата каша, Емет беше само един бирен мускул, който искаше да демонстрира силата си.

Дилън даде знак на собственика на бара, който сграбчи Хейдън в голяма мечешка прегръдка. Бърли Мортън не му беше прякор, защото той си беше дребен^[3].

Дилън излезе пред Емет и притисна гърдите му с ръка.

— Боят свърши — заяви той.

— Махни ми се от пътя, шерифе — изрева Емет, а очите му пламнаха от гняв. — Все още не съм наритал кльощавия задник на Хейдън.

— Защо просто не се успокоиш?

Вместо това Емет заби юмрука си точно под лявото око на Дилън. Ударът отметна главата на Дилън назад, събори му шапката и изстреля болезнени иглички през главата му. Той блокира следващия удар с лакът и цапардоса Емет в шкембето. Въздухът от дробовете на човека изсвистя навън, той се преви одве, а Дилън се възползва напълно от предимството на позицията си и зашлеви един ъперкът в лицето на Емет, който го запрати на земята. Без да дава на Емет възможност да се окопити, той го претърколи по корем и му сложи белезниците зад гърба.

— Сега просто си лежи там и упражнявай правото си да мълчиш — нареди му той, опипа джобовете на Емет и откри, че са празни.

Той стана, постави тежкия си ботуш в средата на гърба на Емет и хвърли втори чифт белезници към Бърли, който нямаше проблем да ги щракне на далеч по-кльощавия Хейдън.

— Добре — Дилън се обърна към внезапно смълчалата се тълпа. — Какво стана тук? — вдигна ръка към скулата си и премигна.

Няколко души заговориха едновременно.

— Емет й купи едно питие.

— Тя му каза нещо и той започна да й досажда.

— И тогава се намеси Хейдън.

Емет се загърчи като червей и Дилън заби тока на ботуша си в гърба му докато той престане да мърда.

— Коя? — той погледна към пръстите си. Не кървеше, но на сутринта щеше да си има чудна синина.

Всички в бара посочиха към сепарето на няколко фута от тях.

— Нея — а там, застанала върху масата, замръзнала до стената като кошута, осветена от фарове, беше мис Хоуп Спенсър. Очите й бяха огромни, сутиенът й — малък, а навсякъде бе разлята бира. Тя притискаше шепа салфетки към гърдите си.

— Само стани и ще те вържа като шопар — каза той на Емет, пристъпвайки над него. Знаеше от минал опит с Емет, че след като е повален, заплахата да завърже ръцете и краката му заедно обикновено го усмиряваше.

Дилън тръгна към Хоуп и протегна ръка.

— Защо не скочиш долу, мадам? — тя направи три колебливи стъпки към ръба на масата и пъхна салфетките в портмонето, завързано около ханша й. Постави длани върху раменете му, ръцете му се пресегнаха нагоре и обвиха голия й кръст. Когато се вгледа в сините й очи, изцъклени от страх, палците му просто естествено се впиха в меката й кожа и притиснаха плоския й корем. Той я вдигна от масата и бавно я постави на крака пред себе си.

— Добре ли си? — попита. И сведе поглед от лицето й към ръцете си, отпуснати върху кръста й. Горещината на голата й кожа стопли дланите му и той ги задържа там, точно там върху тази мека, мека кожа. Тя миришеше на бира, на „Еленов рог“ и на цветя. През тялото му премина тръпка на похот и сгърчи пръстите му, но накрая отпусна ръце по бедрата си.

— Помислих, че ще ме удари — обясни тя, стягайки хватката си около раменете му. — Миналата година изкарах курсове по самозащита и мислех, че мога да се грижа за себе си. Но замръзнах. Аз не съм Терминаторът.

Дишането й беше накъсано и с всяко малко вдишване гърдите й се надигаха в това малко сутиенче.

Той я погледна в лицето, лишено от козметика и цвят, без които нормалната й фасада бе изчезнала.

— Не приличаш на Терминатор.

Тя поклати глава и изглежда нямаше скоро да преодолее паниката си.

— Това ми беше прякорът на курса. Бях много свирепа.

— Ще припаднеш ли?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Защо все пак не си поемеш дълбоко дъх?

Тя го направи и той я видя как вдишва равномерно няколко пъти. Тя вероятно не осъзнаваше, че продължава да се държи в него, но той осъзнаваше напълно притегателната сила на докосването й. Усещаше я навсякъде и тя го стопляше, сякаш двамата бяха нещо повече от непознати. Сякаш най-естественото нещо на света за него би било да сведе уста към нейната и да я целува докато очите й се изцъклят още повече и дишането й стане още по-накъсано. Дилън посегна към ръцете й и ги свали.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той, преценявайки, че твърде отдавна не е бил с жена, след като едно докосване по раменете го възбужда толкова.

Тя кимна.

— Защо не ми кажеш какво стана?

— Аз просто си седях тук, гледах си моята работа, а онзи по-ниският приближи и постави още една бира на масата ми. Благодарих му и отказах, но той все пак седна — тя се сбърчи чело, но не даде по-подробни обяснения.

— И? — насърчи я Дилън.

— Опитах се да бъда учтива, но той не схвана намека. И реших да му дам да разбере, че не съм в настроение за компания. Нали ти е ясно, така, че да няма място за недоразумения.

Не че това имаше значение, но от чисто любопитство, Дилън попита:

— И какво му каза?

Гримасата се разпростря чак до ъгълчетата на устата й.

— Мисля, че казах: Моля ви, разкарайте туловището си от моето сепаре.

— Предполагам, че не е приел това много добре.

— Не. После той наистина се вбеси, когато му подсказах, че има проблем с алкохола и че трябва да отиде на лечение.

— И?

— Мисля, че точно тогава ми предложи да се шибам.

— И?

— А аз му обясних, че предпочитам да се шибам сама, отколкото да ме шиба нисък мъж с малък пенис.

Дилън изведнъж почувства адско главоболие, а окото го заболя още повече.

— Уха.

— Тогава той се пресегна през масата и се опита да ме сграбчи. Аз изкрещях, а онзи кльощавият сграбчи ниския и го измъкна от сепарето. Ако не беше той, не знам какво щеше да стане.

Дилън знаеше. Емет вероятно щеше да я ступа преди някой да го спре. Дилън щеше да го върже като прасе само заради забавлението.

— Значи той не те е докоснал?

— Не.

— Заплаши ли те с нещо като нож или счупена бутилка?

— Не.

Люис Пламър най-накрая влезе в бара и мина през тълпата, приближавайки към Дилън.

— Някой да не те е ступал?

— Да. Върви и прочети правата на Емет Барнс, после го обвини в нападение срещу полицай при утежняващи вината обстоятелства. Не намерих нищо в него, но и ти се увери, претърси го още веднъж.

— Ами Хейдън?

Дилън погледна към Хоуп.

— Видя ли кой замахна пръв?

— Ниският.

— Хейдън може да си върви у дома.

— Ще дойдеш ли в управлението? — попита Люис.

— Не. Адам е у дома с гледачката, така че ще оправя документацията на сутринта.

— До сутринта тогава — Люис вдигна ръка в едно съкратено сбогуване.

Дилън гледаше как помощникът му изправя Емет на крака, после се обърна и се вгледа в лицето на Хоуп. Тя все още беше малко бледа, а очите — поизцъклени, но не изглеждаше прекалено разстроена от преживяването си в „Еленов рог“.

— Искаш ли тази вечер да дойдеш в управлението и да дадеш показания или предпочиташ да дойдеш утре сутринта?

— Просто искам да се прибера у дома.

Някой включи отново джубокса, светлините отново бяха намалени, а помощник Пламър изведе Емет Барнс от бара. Беше десет часа, два часа преди времето за затваряне. Достатъчно за всички наоколо да обърнат по още няколко бири.

— В състояние ли си да шофираш? — попита той Хоуп, когато гласът на Конуей Туити започна да се излива отново от джубокса.

Тя се огледа и Дилън също я огледа. Втренчи се в еластичните й шорти и в спортния сутиен. Светлина от рекламата на Коорс^[4] проблесна през бара и освети плоския й корем.

— Чакай да си взема белезниците от Бърли и ще те откарам у вас.

— Благодаря, шерифе.

— Дилън — напомни й той.

— Дилън — и тогава се случи. За пръв път откак вкара малката си спортна кола в града, тя му се усмихна. Чувствените й устни си извиха нагоре и тя го порази с най-правилните зъби, които бе виждал откак напусна Ел Ей. Той реши, че облекчението след изпитанието сигурно я бе въодушевило. Повечето жени имаха склонността да стават наистина ревливи или наистина благодарни след подобно изпитание.

Отзад някой постави гальовна длан върху ръката на Дилън, а той погледна през рамо и надолу в сенките, скрили очите на Дикси Хоу.

— Ето ти шапката, Дилън.

— Благодаря, Дикси — той приглади косата си назад и си наложи шапката.

— Не тръгваш, нали?

— Боя се, че трябва.

— Не можеш ли да останеш за един билярд? Чух да казваш на Люис, че Адам е у вас с гледачката.

— Не и тази вечер — той опита да изтръгне ръката си от хватката й, но тя стисна по-силно. Притисна едната си голяма гръд в ръката му, а той я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че това не бе случайно. Познаваше Дикси откак се бе родил. Беше гадже на сестра й и я помнеше като кльощаво хлапе. Животът не се отнесе ласкаво към двете сестри Хоу и на него му беше криво заради това, заради начина, по който те израснаха, но не чувстваше нищо повече. — Трябва да заведа мис Спенсър до дома й.

Дикси хвърли бърз поглед към Хоуп, после отново фокусира вниманието си върху Дилън.

— Спомняш ли си предложението ми от онази вечер?

Разбира се, че си спомняше. Не беше му се случвало много пъти някоя жена да приближи до него в разгара на бейзболен мач и директно да му предложи орален секс.

— Когато поискаш — тя най-накрая отпусна хватката си и Дилън се освободи.

— Лека нощ, Дикси — пожела й той и тръгна към бара преди тя да е успяла да го сграбчи отново. Хоуп го последва и докато той си сваляше бързо белезниците от китките на Хейдън, му се наложи да я слуша как изразява благодарността си към Хейдън заради неговата героична намеса.

Доколкото това засягаше Дилън, тя го ласкаеше твърде много и прекаляваше със сантименталностите. Накара нещастния глупак да се изчерви и да започне да заеква, че удоволствието било изцяло негово — да му счупят носа заради нея. Хоуп бе в града от пет дни, той се среща с нея вече три пъти и тя не му се усмихна допреди пет минути. Сега вече май знаеше какво може да я накара да се усмихне. Само един удар в лицето.

Когато излязоха от бара, хладният ветрец разхлаби къдриците руса коса от опашката на Хоуп и ги разпиля по гладките й бузи. Той сведе поглед от лицето към ръцете й и към най-отчетливите точки на сутиена й. Гърдите на Дилън се стегнаха, лявото му око запулсира и той извърна поглед.

Помогна й да влезе в шерифския блейзър и по краткия път до „Тимбърлайн роуд“ той се чудеше що за жена, облечена само по шорти, може да влезе в един селяндурски бар и да провокира мъж като Емет.

Някоя, която се мисли за много печена. За Терминатор.

— Коя беше онази жена в бара? — попита тя, нарушавайки мълчанието.

— В бара имаше няколко жени. Коя имаш предвид?

— Русата. С голямата коса. Големите гърди.

Той сбърчи вежди и намигна.

— Дикси Хоу — отговори и докосна внимателно скулата си, точно под окото.

— Тя гадже ли ти е?

— Не — по дяволите, лицето му започна да се подува. — Защо искаш да знаеш?

— Просто съм любопитна.

Той я огледа, а светлината от вътрешната лампичка освети половината й лице. Опашката й беше малко раздърпана. Миришеше силно на бира.

— Любопитстваш дали си имам гадже?

— Не, любопитна съм за това какво ти е предложила.

Той обърна блейзъра по „Тимбърлайн роуд“ и каза:

— Е, това би било впечатляващо.

— Обзалагам се, че мога да се досетя.

Той се разсмя и вкара шевролета в тъмната й алея.

— Може би просто искаше да си побъбри.

— Да бе, може би на щръкналата слушалка?

Той натисна рязко спирачката и ако колата вече не беше намалила достатъчно, тя щеше да изскочи през предното стъкло.

— Какво?

Тя се подпря на арматурното табло.

— Може би иска да говори на…

— Иисусе Христе! Чух те и първия път — той се втренчи в нея и внезапно си изясни всичко. Изцъклените й очи, свободните усмивки и вонята на бира, за която той предположи, че се е разляла върху нея. Облекчението изобщо не беше я предразположило към него.

— Колко бири изпи?

— Хъм? Е, обикновено не съм голяма пиячка, но тази вечер даваха две на цената на една.

— Колко?

— Трябва да съм изпила четири.

— За колко часа?

— Два — тя посегна към дръжката на вратата и излезе от колата преди той да успее да загаси мотора. — Вероятно трябваше да вечерям, преди да започна да пия — продължи тя докато пресичаше прашния двор.

Дилън си хвърли шапката на дясната седалка и я последва. Къщата бе напълно тъмна. Никаква светлинка не се процеждаше в двора от верандата или от прозорците. Луната осигуряваше единственото осветление и грееше върху косата на Хоуп, превръщайки я в злато. Тя спря на върха на стълбите и погледна към входната си врата.

— Къде ти е ключът? — попита той и застана зад нея.

— Нямах намерение да се бавя, така че не включих никакви лампи — тя опипа в портмонето на кръста си и възкликна. — Доста е страшничко.

Дилън откачи прожектора от служебния си колан и освети входната врата. Тя бе леко открехната.

— Ти ли остави вратата отворена?

Тя вдигна поглед и показа ключовете в ръката си.

— Не, аз винаги заключвам като излизам.

— Все още е заключена, така че вероятно просто не си я затворила докрай — той отстъпи назад и насочи светлината към прозорците и към предната част на къщата. Нямаше нищо счупено. — Остани тук. Връщам се след минута — той заобиколи къщата и освети прозорците. Провери задната врата, но тя беше заключена и като че ли всичко си беше наред. — Да, мисля, че просто не си затворила плътно вратата — заключи той, след като отново застана до нея.

— Да, може би — тя бързо пристъпи зад него. — Първо ти.

Той вече планираше да огледа къщата, но не беше планирал ръката й да виси като кука на колана му и тя да го блъска напред като човешки щит. Да, в живота на Дилън имаше моменти, когато той нямаше нищо против жените да използват тялото му, но те винаги бяха голи в подобни моменти. Не знаеше как да се чувства, когато го използваха като мишена, за да може Хоуп да изхвърчи като заек ако нещо удари първо него.

Кокалчетата й смушкаха гърба му и го блъснаха напред. Той влезе в къщата и включи осветлението.

— Нещо да не е наред?

Тя се надигна на пръсти и гърдите й се притиснаха в гърба му докато тя поглеждаше над рамото му.

— Не мисля — отвърна му досами лявото му ухо. Дъхът й стопли врата му и разгорещи кръвта му.

— Боже мили!

Тя се отпусна на пети и кокалчетата й отново го блъснаха напред. Завъртя го към трапезарията и той запали лампата. Стаята беше почистена и излъскана, а върху дългата маса се мъдреха лаптоп, принтер, скенер и факс. До компютъра имаше купчини книги, списания и вестници. Неща, от които според Дилън един писател се нуждаеше, но за да напише какво, ето това все още беше под въпрос.

— Тук всичко ли е наред?

Този път тя се облегна отдясно и надзърна над рамото му.

— Да — кокалчетата й отново се забиха в гърба му и те се насочиха към кухнята. Както в трапезарията, и тук беше безупречно чисто. Тенджерите и тиганите, увиснали от закачалката, бяха излъскани, подът — лакиран и прозорците — измити. Всички мебели бяха поставени в къщата наскоро.

Последния път, когато стоя в тази кухня, той бе заедно с ФБР. Те напъплиха жилището скоро след самоубийството на Хайръм и — прибраха почти всичко, което не беше заковано. Дилън се учуди какво ли щеше да си помисли Хоуп ако й кажеше, че когато намериха мъртвия Хайръм, намериха също и червени, пробити отдолу дамски гащички и волски камшик, увиснали от същата тази закачалка. Значението на тези предмети се изясни чак след като прегледаха снимките и видеозаписите, на които се бе заснел самият Хайръм Донъли.

Тропотът от ботушите на Дилън и скърцането от спортните обувки на Хоуп директно зад него бяха единствените звуци, които ги съпровождаха по пътя им до задната врата. За нейно успокоение той провери отново; после влязоха в дневната. Когато той включи осветлението, тя отново се надигна на пръсти и отново се притисна в гърба му. Чист огън се изстреля право в слабините му и той премина от състояние на мекост до твърдост за по-малко от секунда. Учуди се какво ли щеше да направи тя ако плъзнеше ръка около кръста й и си пъхнеше езика дълбоко в гърлото й. Кръвта му пулсираше във вените и той се чудеше дали тя не би се сляла с него. Само ако му позволеше да докосне гърдите й и да я опипа между краката. Да вземе ръката й и да притисне дланта й в своята ерекция.

— От тук всичко изглежда добре — заяви тя и се отпусна на пети. — Да се качим горе.

Той знаеше, че трябваше да се отдалечи, да вдигне ръце във въздуха и да напусне района, но не можеше да се насили да направи това, което знаеше, че е правилно. Още не.

— Ти остани тук долу.

— Не мислиш ли, че трябва да дойда с теб?

Той погледна през рамо към вдигнатото й нагоре лице, на няколко инча от неговото. Погледът му се плъзна по гладкото й чело и по съвършените руси вежди над големите й, леко нефокусирани сини очи. Той изучи извивката на горната й устна и промълви малко над устата й:

— Искаш ли да проверя леглото ти?

— Да — отвърна тя и той за малко не получи удар. — А после погледни зад завесата към душа в банята. Не ми се иска Норман Бейтс^[5] да ме намушка докато си вземам душ.

— Боже, остани тук — главата му се завъртя, той махна ръката й от колана си и се отдалечи. — Не мърдай от тук.

Тръгна нагоре и бързо провери за неканени гости. Не можеше да каже защо, но се зарадва, когато видя, че тя не е избрала голямата спалня. Зарадва се, че тя не спи в същата стая, където стария Хайръм го бяха връзвали и шибали. Може би ако не беше видял видеозаписите, не беше видял лицата на онези невръстни момиченца, сега нямаше да вижда и позорните петна от спомените.

Когато Дилън стигна до стаята, която тя си беше избрала за спалня, спря на място. По украсата си личеше, че това очевидно е жена, която живее сама. Всичко беше покрито с бяла дантела и пурпурни цветя, сякаш спеше в нещо като избуяла градина. Той сериозно се съмняваше, че брокерът, отдал имота под наем, е сложил тези неща в къщата.

Затвори вратата, преди да започне да си я представя гола, върху бялото пухкаво одеяло, с разрошена коса, с разтворени устни, влажни от целувките му и с крака, преплетени с неговите. Тръгна по коридора към банята и погледна зад душ завесата както тя го помоли. Обърна се към огледалото над мивката и се вгледа в тъмночервеното петно под лявото си око. Центърът вече започваше да посинява. Докосна го и внимателно дръпна долния си клепач, за да погледне окото си.

Макар че нямаше никакъв проблем да си представи Хоуп гола, не можеше да става и въпрос за някаква връзка. Тя беше красива и начинът, по който изпълваше еластичните шорти, сигурно беше грях, но на света имаше много красиви жени. Жени, които не заплашваха спокойния му живот и сигурността на сина му.

Той не знаеше почти нищо за Хоуп, освен че тя притежаваше редкия талант да вбесява хората и, най-вероятно, бе излъгала за причината, поради която пристигна в Госпъл. Мис Хоуп Спенсър беше загадка, която той нямаше намерение да разгадава. Ако тя не се забъркваше в неприятности, можеше да си пази тайните от него и от всички останали. Точно както той възнамеряваше да пази своите — особено от нея.

Тази вечер той видя другата страна на Хоуп. Тя беше по-отпусната, не толкова раздразнителна, по-достъпна. По-нежна. Пияна. И честно казано, той я предпочиташе пияна. Привличането му към нея бе чисто физическо и насочваше мислите му към страстни, изпотени сцени, които никога нямаше да се случат. Начинът, по който тялото му реагираше на нейното, не го безпокоеше. Караше го да се чувства неудобно, да, но това не означаваше, че той щеше да предприеме нещо по-нататък.

Дилън излезе в коридора. Можеше да се обзаложи, че до сутринта всички щяха да знаят, че е закарал Хоуп до дома й. Най-вероятно бяха започнали да правят облози за това колко време ще остане. Дилън трябваше да внимава много къде си паркира пикапа и точно поради тази причина не беше го паркирал отдавна на подобни опасни места.

Докато израстваше имаше репутация на буйно момче. Репутация, която си заслужаваше, но сега беше шерифът на този град. Избраната власт. Бащата на един малък син и вече не можеше да си позволи долни клюки или спекулации за сексуалния му живот. Имаше си свое собствено минало, което трябваше да бъде забравено, а и миналото на бившия шериф му тежеше като бреме на гърба. Понякога се чудеше дали гражданите на Госпъл не са наострили уши, не наблюдават внимателно и не го чакат да обърка нещата.

Когато се върна долу, той намери Хоуп в кухнята. Завиваше в кърпа торба с лед.

Беше с гръб към него; погледът му се плъзна по гърба й до извивката на сладкото й, покрито с шортите дупе. Може би Йона беше права. Може би MZBHAVN наистина носеше прашки.

Тя се обърна и му се усмихна отново, а той усети стягане в гърдите.

— Как е окото ти?

Очевидно му беше време да се прибира.

— Адски боли.

Тя му подаде кърпата и той реши, че след като си е направила такъв труд за него, може да остане още минута-две.

— Мисля, че това може да помогне.

Дилън облегна задника си в плота и кръстоса крака.

— Наистина си почистила добре това място. Изглежда красиво.

Тя сви голите си рамене.

— Трябваха ми няколко дни да се отърва от всичкия този прах и мръсотията.

Той вдигна кърпата към окото си.

— И от прилепите.

— И от прилепите — тя кимна. — Шели ми разказа за кървавото петно. Ти познаваше ли покойния шериф Донъли?

— Разбира се. Бях един от помощниците му.

— Тогава знаеш защо се е самоубил?

— Да.

След като той не се впусна в подробности, тя го насърчи.

— Ами… защо?

Той прецени, че онова, което щеше да й каже, можеше да открие и ако сама се разровеше по-надълбоко.

— Падаше си по извратения секс. Разни игрички с роб и господарка. Обичаше жените да се обличат в червена дантела и токчета и се записваше как го шибат с камшик по увисналия задник.

— Странно, но не е нещо, заради което да се самоубиеш.

— Ти не познаваш Хайръм — старият шериф беше истински безкомпромисен пазител на закона, корав задник. — Смяташ ли да напишеш статия за него?

— Мисля за това — веждите й се събраха. — Обикновено не ми харесва да пиша за реални хора, но да. Може би. Ще ми помогнеш ли да се докопам до полицейския доклад?

— Не мога да ти помогна за това. ФБР отговаряше за случая. Ние научихме за това в същия момент, когато научи и Хайръм. Но докато стигнем до тук, той вече беше мъртъв.

Тя въздъхна.

— Значи ще трябва да изпратя молба до федералните, позовавайки се на поправката за свободата на информацията, а това може да ми отнеме от няколко седмици до няколко месеца.

Тя очевидно познаваше системата.

— Обаждай се постоянно и не ги оставяй на мира — посъветва я той. Въпреки изявлението й, че обикновено не пише за реални хора, той нямаше нищо против вниманието й да бъде отвлечено към тази стара история. Така тя нямаше да души наоколо и да напише за нещо по-ново. Покойният шериф все още беше любима тема в района и ако хората в града откриеха, че тя пише история за Хайръм, щяха да се наредят на опашка и да й говорят докато изпадне в кома. — Можеш да поразпиташ наоколо. Да събереш информация от хората, които познаваха Хайръм.

— Не мисля, че хората ще искат да говорят с мен. Не са особено дружелюбни.

— Дай им още една възможност. Вероятно ще ти помогнат.

— Ами ти?

— Ще направя каквото мога — предложи услугите си той, а после реши, че е време да смени напълно темата. — Я ми кажи нещо — съществува ли мистър Спенсър?

Хоуп наведе глава на една страна и огледа високия каубой, застанал в кухнята й. Лявото му око бе започнало да се подува, а едва набола брада потъмняваше брадичката и челюстта му. Около него сякаш блестеше някакъв ореол и тя се учуди дали това е игра на светлината или е от бирата. Чувстваше се добре и свободна и беше достатъчно голяма, за да разбере, че си е пийнала повече отколкото можеше да носи. Беше фиркана, добре, но не чак толкова пияна, че стаята да започне да се върти или пък да хукне да повръща в тоалетната. Фиркана само колкото да й е хубаво. Като в сън, където всички проблеми отстъпват назад и където един едър, силен мъж спасява положението, разтървава побойниците и оглежда къщата й вместо нея. Един красив каубой, застанал в кухнята й, й предлагаше помощ за една история, която можеше да напише. Това изобщо не изглеждаше реално.

— Има — отговори най-накрая тя. — Но напоследък той е нечий друг мистър Спенсър.

— Колко време беше омъжена?

Отговорът на този въпрос беше лесен.

— Седем години.

— Доста време — той вдигна кърпата от окото си. — И какво стана?

Тя опря рамо в хладилника и се замисли за следващия отговор, който не беше толкова лесен.

— Намери си друга, която му харесваше повече.

— По-млада?

Тя беше пияна, но не чак толкова.

— Не, не по-млада. Дори не е чак толкова интересно. Просто старото клише за доктора, който има връзка със сестрата си — излъга тя, защото лъжата бе далеч по-лесна от истината.

Устните му се изкривиха в кисела усмивка, която й се стори леко неустоима.

— Не би могла да е по-красива от теб.

Добре де, повече от леко неустоима.

— Всъщност тя има големи зъби.

Другата страна на устните му се плъзна нагоре и цялото му лице грейна в усмивка.

— Мразя това у жените.

Колкото повече говореше, толкова повече тя го харесваше.

— И огромен задник — допълни тя.

— И това мразя.

— Последния път, когато я видях, си беше направила големи гърди, че да й пасват на задника.

Той не каза нищо. Просто продължи да се усмихва.

— О, да, забравих за твоето гадже от „Еленов рог“.

— Казах ти, че Дикси не ми е гадже, но със сигурност мога да гарантирам, че не е пълна с торби силикон.

— Откъде знаеш?

— Защото по-голямата й сестра, Ким, ми беше гадже в гимназията. Те имат еднакви фигури.

— Ким не е ли момичето, което избягало с някакъв тираджия веднага след дипломирането?

Той сбърчи чело и притисна кърпата към очите си.

— Откъде знаеш за това?

— Шели ми каза.

— Да, ясно.

— Ако ти е била гадже, защо е избягала с тираджията?

— Защото — продължи той, след като остави кърпата върху плота и се изправи — Ким си мислеше само за брак, а аз си имах планове, които не включваха окачване на разтегателна хартия в гражданското и отговор Да.

— Какви планове?

— Да се пръждосам възможно по-далеч от този град — той сви рамене. — Да видя света.

— Но си се върнал.

— Да, май че не харесах онова, което видях.

— Чудя се за нещо още откак съм дошла тук — тя погледна в дълбоките му зелени очи, обградени от гъсти мигли; скулата под лявото се беше подула малко повече. — Какво е когато няколко жени в този град са влюбени в теб?

Той поклати глава и пристъпи напред.

— Скъпа, разбрала си всичко погрешно — заяви той и спря директно пред нея. — Просто случайно съм свободен и си имам работа. Това ме превръща в първостепенна цел за жените, които искат да се омъжат. Това е всичко.

Не, това не беше всичко. Той също така бе каубой висок почти два метра с корави мускули и леко несъвършена усмивка, от която само изглеждаше още по-съвършен. Косата му винаги беше малко разрошена заради навика му да я реше с пръсти, а пък докато вървеше след него преди малко, тя забеляза, че има много готин задник. Но имаше и нещо повече от физическото съвършенство и то се криеше в подхода му към жената, как я гледа, как говори с нея, как фокусира цялото си мъжко внимание директно върху нея. Как небрежно наричаше всяка жена в града скъпа и все пак това звучеше толкова лично.

— Ледът помогна ли ти на окото? — попита тя.

— Не, да имаш някакви други идеи?

— Може да ми е останала някоя замразена пържола.

— Не мисля, че е добра идея.

Хоуп притисна пръст към устните си, после докосна леко синината му.

— А това как е?

Той поклати глава и погледът му се плъзна към устата й.

— Боя се, че и това няма да свърши работа.

Тя постави ръце върху гърдите му, надигна се и целуна нежно ъгълчето на окото му.

— Така по-добре ли е?

Думата не бе прошепната покрай бузата й и сетивата на Хоуп се разсеяха напълно, само за да се прегрупират отново и да се концентрират върху мястото, където го докосваше. Бузата и ръцете й горяха и това усещане се разпростря като огън по цялото й тяло. Тя замръзна, знаейки, че трябва да го отблъсне, но неспособна да се отдръпне от топлината на едрото му, солидно тяло. Застанала така, толкова близо до него, бе все едно да влезе на топло от студа навън. Все едно да доближиш премръзналите си ръце до огъня.

— Дилън — промълви тя, а той реагира като обърна глава и покри устата й със своята. Целувката изобщо не получи възможност да започне бавно и сладко. В мига, в който устните им се докоснаха, тя се превърна в упражнение по широко отваряне на уста и яростно мушкане на езици. Той хвана лицето й и, опрял гръб в хладилника, я притисна до себе си. Хлъзгавият му език галеше нейния и той всмукваше леко в устата й. Беше много вкусен, като нещо изплъзващо се, което тя не можеше да определи точно. Като нещо, което не бе имала много отдавна, но до този момент изобщо не бе осъзнавала, че й липсва отчаяно.

Тя прокара ръце по гърдите му, усети как твърдите му мускули се събират и се извиват под ризата му. Изстена дълбоко от гърлото си и дланта й се сключи върху звездата върху джоба на гърдите му. Той обръщаше пълно внимание на всеки сантиметър от устата й. Тя дишаше въздуха от дробовете му и поемаше миризмата му през носа си. Той отиваше право в главата й като чист кислород. Накара я да стане лекомислена, замаяна и да пъшка за още.

Хоуп плъзна свободната си ръка надолу по гърдите му, до плоския му корем. Той си пое въздух и пръстите й се забиха в памучния плат на ризата му. Тя я издърпа от колана на дънките му, но Дилън сграбчи китките й и ги прикова към хладилника докато правеше любов с устата й. Езикът му се плъзгаше навътре и навън, горещ и хлъзгав. Устата й залепна в неговата. Тя искаше още. Искаше всичко. Всичките страстни докосвания и свирепото желание, което й липсваше от толкова време. Искаше да го усети между алчните си ръце и се бореше да ги освободи. Но когато най-после я пусна, той приключи целувката и отстъпи назад, където тя не можеше да го стигне.

Дишането му беше накъсано; очите му я изяждаха цялата. Желаеше я. Желаеше я толкова, колкото и тя го желаеше. Усещаше как клепачите й натежават докато се взираше в него, тялото я болеше, реагирайки на цялото това огромно желание и нужда, които се върнаха при нея. Но той се обърна и се отдалечи.

Тръгна към вратата на кухнята и спря.

— Хоуп?

Тя погледна огромния му гръб и косата в кестеняво и златно на темето му. Отвори уста, но от там не излезе никакъв звук.

— Стой надалеч от „Еленов рог“ — предупреди я той и изчезна.