Рейчъл Гибсън
Истински признания (1)

1
Лицето Божие заснето в облаците

В Госпъл, Айдахо, имаше две универсални истини. Първо, Бог бе свършил най-добрата си работа, създавайки района на пущинака Соутут. И с изключение на нещастния инцидент през 1995 година Госпъл винаги е бил раят на земята.

Второ — истина, в която всички вярват твърдо както в първата — всеки грях, познат на небето и земята, е по вина на Калифорния. Калифорния носи вината за всичко, от дупката в озоновия слой до марихуаната, посята в градина с домати на вдовицата Феърфийлд. Та нали невръстният й внук ходи на гости при роднини в Ел Ей^[1] миналата есен.

Имаше и трета истина — макар че тя се възприемаше по-скоро като абсолютен факт: всяко лято глупаците от равнините трябваше да се изгубят сред гранитните върхове на планината Соутут.

Това лято броят на изгубените и спасени туристи вече стигна до трима. Ако бройката останеше на три, плюс още едно счупване и още два случая на прилошаване от височината, тогава Стенли Колдуел щеше да спечели баса за Изгубения турист от равнината. Но всички знаеха, че Стенли е глупак и оптимист. Никой, дори жена му — която заложи на осем изгубени, седем счупвания, заложи и на няколко случая с дерматит от отровен дъб, ей така за забавление — не очакваше Стенли да спечели банката.

Почти всички в града залагаха и всеки се опитваше да надиграе другия и да спечели значителната сума. Залагането предлагаше на хората от Госпъл нещо, за което да размишляват, освен говедата, овцете и дърводобива. Предлагаше им нещо, за което да разговарят, освен за еколозите, прегърнали дърветата, и нещо, за което да спекулират, освен за възможното бащинство на току-що роденото момченце на Рита Маккол. В крайна сметка, макар че Рита и Рой бяха разведени вече от три години, това не го изключваше от сметката. Но най-вече залагането бе безобиден начин за местните да прекарат летните месеци докато измъкват парите на туристите и чакат сравнителното спокойствие през зимата.

Около каса бира в „M&S Market“ разговорът се съсредоточаваше около риболова на изкуствена муха срещу риболова с жива стръв, лова с лък срещу „истинския“ лов и, разбира се, върху гигантския самец, който собственикът на магазина, Стенли, отстреля още през 79-та година. Огромните лакирани рога висяха зад разсипаната каса, където бяха изложени повече от двайсет години.

Отсреща в „Сънчо“ на „Лейквю стрийт“ Ейда Дувър все още разправяше за времето, когато Клинт Ийстууд отседнал в хотела й. Той бил много готин и наистина разговарял с нея.

— Имаш си прекрасно местенце — казал й той точно като Мръсния Хари; после я попитал къде е машината за лед и я помолил за допълнителни кърпи. Тя едва не умряла право там зад рецепцията. Носеха се недомлъвки за това дали дъщеря й с Франсис Фишър не е била зачената в стая номер девет.

Гражданите на Госпъл живееха и дишаха с последната клюка. В ателието за къдрене и в Студиото за боядисване на коси любимата тема за разговор винаги беше шерифът на Пърл Каунти, Дилън Тейбър, обикновено защото самата собственичка, Дикси Хоу, изпускаше името му докато бъбреше над шампоана и прическата. Тя беше хвърлила въдицата си към него и планираше да го навие на макарата си като първокласна пъстърва.

Разбира се Парис Фърнууд също насочваше стръвта си към Дилън, но Дикси не се притесняваше. Парис работеше за баща й в кафенето „Уютен ъгъл“ и Дикси не смяташе една жена, която сервира кафе и яйца, за сериозна конкуренция срещу бизнес дама като нея.

И други жени също се състезаваха за вниманието на Дилън. В съседната провинция имаше една разведена майка с три деца, а вероятно и други, за които Дикси не знаеше. Но тя не се притесняваше и за тях. Дилън живя известно време в Ел Ей и, естествено, би оценил жена с блясък и космополитна изтънченост. В Госпъл нямаше никоя с повече блясък от Дикси.

С цигара „Вирджиния Слимс“, стисната между пръстите й докато светлината се отразяваше от кървавочервените й нокти, Дикси се отпусна назад в един от двата черни винилови стола в салона и зачака за подстригването и боядисването си в два часа.

Тънка струйка дим се изви от устните й докато размишляваше по любимата си тема. Не само че Дилън беше единственият подходящ мъж над двайсет и пет и под петдесет години в диаметър от седемдесет мили наоколо. Не, той знаеше как да погледне една жена. Някак кривваше малко глава и поглеждаше през онези дълбоки зелени очи, от които жената пламваше на най-чувствителните места. А когато устните му се плъзваха в бавна, непресторена усмивка, всички тези пламтящи места просто се събираха в едно и се стопяваха.

Дилън никога не беше стъпвал в ателието, решил да бие целия път до Сън Вели, за да се подстриже. Дикси не го приемаше лично. Някои мъже просто се смущаваха да влязат в първокласно студио като нейното за една класическа прическа. Но тя си умираше да прокара пръсти през гъстата му коса. Да прокара ръце и уста по цялото му тяло. Веднъж да вкара шерифа в леглото си, тя беше сигурна, че няма да му се тръгва. Бяха й казвали, че е най-добрата в леглото в цяла Северна Америка. Тя вярваше в това и беше време да накара и него да повярва. Беше време Дилън да използва едрото си, силно тяло за нещо друго, освен да разтървава пияниците в бар „Еленов рог“.

Имаше само още един потенциален буреносен облак в плановете на Дикси за бъдещето и това бе седемгодишният син на Дилън. Хлапето не харесваше Дикси. Хлапетата обикновено не харесват други жени. Може би защото те изобщо си бяха трън в задника, така си мислеше тя. Но тя наистина положи всички усилия с Адам Тейбър. Веднъж му купи цял пакет дъвки. Той й благодари, пъхна в устата си най-малко десет парчета, а после й обърна гръб. Което би било направо превъзходно ако не беше пльоснал кльощавия си задник на канапето между нея и баща си.

Дикси не се безпокоеше и за Адам. Имаше нов план. Сутринта чу от секретарката на Дилън, Хейзъл, че той купил кученце на сина си. Дикси реши да си отиде у дома, след като затвори ателието и да притисне най-големите си авоари в тесен сутиен. Щеше да се появи с голям, сочен кокал за новото куче. Това най-накрая трябваше да привлече вниманието на хлапето. Точно както нейните пищни прелести трябваше да привлекат вниманието на татко му. Ако Дилън не забележеше и не се възползваше от онова, което тя му предлагаше, значи той бе просто един обикновен педал.

Разбира се, тя знаеше, че той не е такъв. Още в гимназията, когато Дилън Тейбър беше много див, той препускаше по улиците на Госпъл с черния си додж с една ръка на волана, а другата — върху бедрото на някоя щастливка. През повечето време, но не постоянно, тази щастливка бе по-голямата сестра на Дикси, Ким. Дилън и Ким имаха онова, което Дикси наричаше връзка огън и лед. Нищо междинно. И когато беше гореща, тя нажежаваше спалнята на Ким като същински ад. По онова време майката на Дикси прекарваше повечето си време в един от местните барове, а Ким се възползваше докрай от отсъствието й — не че майка й щеше да забележи ако си беше у дома. Преди да се прероди, Лили Хау прекарваше повечето си време в пиене, напиване и припадане.

По онова време Дикси бе само на единайсет, но знаеше какво означават звуците, които се носеха през стената. Накъсаното дишане, дълбоките гърлени стонове и сладостните въздишки. На единайсет тя вече знаеше достатъчно за секса, за да разбере какво прави сестра й. Но чак след още няколко години оцени колко дълго са скърцали онези пружини.

Дилън беше на трийсет и седем, шериф на Пърл каунти и трябваше да отглежда сина си. Беше почтен, но Дикси можеше да заложи и последната си бутилка боя за изрусяване, че под униформата той си беше пак толкова див. Сега Дилън Тейбър беше голям човек в общността, а в града се носеха слухове, че е голям и там, където трябва. Беше време да разбере сама.

Докато Дикси кроеше плановете си, обектът на нейните фантазии дръпна черния си стетсън^[2] ниско на челото и слезе от деформираната веранда на шерифския офис. Жегата се надигаше на вълни от черния асфалт и от капаците на колите, паркирани по главната улица. Миризмата изпълваше ноздрите му.

— Туристите са забелязани за последно на половината път към връх Риган — информира Дилън заместника си, шериф Люис Пламър, докато приближаваха към шерифския блейзър^[3] в кафяво и бяло. — Док Лесли вече е на път, а аз се обадих на Паркър да ни посрещне в базовия лагер с конете.

— Не ми се щеше да прекарам деня си в пътуване из пустошта — оплака се Люис. — Дяволски горещо е.

Обикновено Дилън нямаше нищо против да помогне в търсенето на изгубени туристи. Така можеше да се измъкне от офиса и от бумащината, която ненавиждаше. Но цяла нощ не можа да заспи от кученцето на Адам и не гореше от нетърпение да се заеме с едно трикилометрово изкачване. Отиде до шофьорската страна на блейзъра и пъхна ръце в джобовете на кафявия си панталон. Извади готиния камък, който Адам му даде сутринта, и го пъхна в джобчето на ризата си. Още нямаше дори обед, а памучната му униформа вече беше залепнала за гърба му. Мамка му…

— Какво е това, по дяволите?

Дилън погледна към Люис над покрива на шевито, после насочи вниманието си към сребристата спортна кола, приближаваща към него.

— Сигурно е завил погрешно, преди да стигне до Сън Вели — предположи Люис. — Трябва да се е изгубил.

В Госпъл, където вратът на един мъж трябваше да е обагрен в червено^[4] и където пикалите и мощните трактори владееха пътищата, едно порше бе почти толкова незабележимо колкото и гей парад, маршируващ към Райските двери.

— Ако се е изгубил, някой ще му каже — отбеляза Дилън и пъхна още веднъж ръка в джоба си, за да намери ключовете. — Рано или късно — допълни той.

В курортния град Сън Вели едно порше не бе чак такава рядкост, но в пустошта то бе дяволски необичайно. Много от пътищата в Госпъл даже не бяха павирани. И онези, които не бяха, имаха дупки с размерите на баскетболни топки. Ако тази малка количка се беше объркала, тя със сигурност щеше да си изгуби картера или поне някоя полуоска.

Колата се изтърколи бавно покрай тях, а матираните й стъкла скриха кой е вътре. Дилън сведе поглед към многоцветната суетна табелка с номера със седемте сини букви MZBHAVN. И сякаш това не стигаше, ами и в горната част на табелката, изрисувана като неонова табелка „Сритай ме“, се мъдреше думата „Калифорния“, оцветена в червено. Дилън силно се надяваше колата да направи неправилен обратен завой и да отпраши извън града.

Вместо това поршето спря на свободното място пред блейзъра и моторът угасна. Шофьорската врата се отвори. Една тюркоазна обувка „Тони Лама“ със сребрист връх стъпи на тротоара и стройна разголена ръка се пресегне да хване вратата. Слънчевите лъчи се отразиха в тъничкия златен часовник, закопчан около слабичката китка. После MZBHAVN остана така, очаквайки целият свят да я види, все едно че слизаше от кориците на някое от онези лъскави женски списания, които даваха съвети за разкрасяване.

— Мамка му — изруга Люис.

Както по часовника, слънчевите лъчи блестяха като злато в правата й руса коса. Погледната отстрани, бляскавата й коса падаше по раменете без нито един разрошен кичур. Крайчетата бяха толкова изравнени, сякаш бяха подрязвани с дърводелски нивелир. Чифт тъмни очила покриваха очите й, но не можеха да скрият дъгата на русите й вежди или гладкия й, кремав тен.

Вратата на колата се затвори, а Дилън не откъсваше очи от MZBHAVN, която идваше към него. Нямаше абсолютно никакъв начин да не забележи тези чувствени устни. Влажната й червена уста привлече вниманието му като на пчела към най-яркото цвете в градината и той се учуди дали тя не беше си инжектирала мас в устните.

Последния път, когато Дилън се видя с майката на сина си, Джули, тя го беше направила и устните й сякаш бяха като залепени там, върху лицето й, докато говореше. Страшничко наистина.

Дори да не беше видял, че регистрацията на жената е от Калифорния и дори тя да беше облечена в чувал за картофи, той щеше да разбере, че е гражданка. Всичко се виждаше от начина, по който се движеше, право напред, целенасочено и бързо. Гражданките винаги бързат така. Все едно че препускаше по „Родео драйв“, а не из пущинаците на Айдахо. Лека еластична риза без ръкави покриваше пълните извивки на гърдите й, а чифт също толкова впити джинси я стягаха здраво сякаш беше парче вакуумирано месо.

— Извинете — обади се тя, заставайки пред капака на блейзъра. — Надявах се да ми помогнете — гласът й беше гладък като всичко по нея, но адски нетърпелив.

— Изгубила ли сте се, мадам? — попита Люис.

Тя издиша през тези тъмночервени устни, които, при по-близка инспекция, изглеждаха напълно естествени.

— Търся „Тимбърлайн роуд“.

Дилън докосна ръба на шапката си с връхчето на показалеца си и отметна стетсъна назад.

— Да не сте приятелка на Шели Абърдийн?

— Не.

— Добре, ами на „Тимбърлайн роуд“ няма нищо друго, освен имота на Пол и Шели Абърдийн — той извади огледалните си слънчеви очила от джобчето на ризата и ги постави на носа си. После скръсти ръце на гърдите си, отпусна тежестта си върху единия крак, сведе поглед по тънката колонка на гърлото й към пълните й, закръглени гърди и се усмихна. Много добре.

— Сигурен ли сте? — попита тя.

Дали е сигурен? Пол и Шели живееха в същата тази къща откак се ожениха, преди около осемнайсет години. Той се разсмя и отново вдигна поглед към лицето й.

— Напълно сигурен. Сутринта бях там, мадам.

— Казаха ми, че „Тимбърлайн“ номер две е на „Тимбърлайн роуд“.

— Сигурна ли сте за това? — попита Люис докато поглеждаше към Дилън.

— Да — отговори жената. — Взех ключа от агента по недвижими имоти в Сън Вели и той ми даде този адрес.

Само споменаването на тази къща извикваше безумни спомени в съзнанието на хората. Дилън беше чул, че къщата най-накрая била продадена на някакъв мениджър в агенция за недвижими имоти и очевидно компанията бе намерила будала.

— Сигурна ли сте, че ви трябва „Тимбърлайн“ номер две? — опита да изясни Люис, насочвайки вниманието си към жената пред него. — Това е имотът на стария Донъли.

— Точно така. Наех го за следващите шест месеца.

Дилън смъкна шапката си обратно на челото.

— От доста време там не живее никой.

— Наистина ли? Агентът не ми го каза. От колко време е празна?

Люис Пламър беше истински джентълмен и един от малцината в града, които не лъжеха туристите направо в очите. Люис също така бе роден и израснал в Госпъл, където извъртането се смяташе за вид изкуство. Той сви рамене.

— Година-две.

— О, година-две не е чак толкова зле, ако имотът е бил поддържан.

Поддържан, майната му. Последният път, когато Дилън беше в къщата на Донъли, всичко бе покрито с дебел слой прах — дори кървавото петно на пода в дневната. MZBHAVN я очакваше силен шок.

— Значи просто да карам по този път? — гражданката се обърна и посочи към главната улица, където тя завиваше по естествените очертания на езерото Госпъл. Ноктите й бяха нагласени в онзи двуцветен френски маникюр, който Дилън винаги намираше за много секси.

— Точно така — й кимна. Скрит зад огледалните си очила, той плъзна поглед по естествените извивки на стройните й бедра, надолу по дългите й крака, та чак до стъпалата. Едно ъгълче от устата му трепна и той с мъка се въздържа да не се разсмее на папагалите, нарисувани върху ботушките й със сребристи връхчета. Никога не беше виждал такива на тукашните състезания по родео. — Карайте около четири мили докато стигнете до голяма бяла къща с петунии на прозорците и люлка в двора.

— Обожавам петунии.

— А-ха. Завийте наляво към къщата с петуниите. Имотът на Донъли е точно от другата страна на улицата. Няма как да не го откриете.

— Казаха ми, че къщата е в сиво и кафяво. Така ли е?

— Да, точно така бих я описал и аз. Какво мислиш, Люис?

— Да. Точно в кафяво и сиво.

— Страхотно! Благодаря ви за помощта — тя се обърна да тръгва, но следващият въпрос на Дилън я спря.

— Добре дошла, мис…?

Тя се взира продължително в него, преди да отговори.

— Спенсър.

— Добре дошла в Госпъл, мис Спенсър. Аз съм шериф Тейбър, а това е помощник Пламър — тя не каза нищо и той попита: — Какво възнамерявате да правите там, на „Тимбърлайнроуд“! — Дилън разбираше, че всеки си има право на личен живот, но също така разбираше, че има право да попита.

— Нищо.

— Наемате къща за шест месеца и не планирате да правите нищо?

— Точно така. Госпъл ми се струва приятно местенце за ваканция.

Дилън таеше известни съмнения относно изявлението й. Жените, които карат шикозни спортни коли и носят маркови джинси, си почиват на приятни местенца с рум сървиз и момчета, прислужващи край басейна, като клуб „Мед“, а не в пущинаците на Айдахо. По дяволите, онова, което най-много наподобяваше спа комплекс в Госпъл, бе горещата вана на Питърман.

— Агентът спомена ли за стария шериф Донъли? — попита Люис.

— Кой? — веждите й се събраха рязко и се наведоха под рамката на очилата. Тя потупа нетърпеливо с ръка по бедрото си, цели три пъти, преди да изрече: — Е, господа, благодаря ви за помощта — после се завъртя върху шикозните си ботушки и закрачи уверено към спортната си кола.

— Вярваш ли й? — поиска да разбере Люис.

— Че е тук във ваканция? — Дилън сви рамене. Не му пукаше какво ще прави, стига да не си навлича неприятности.

— Не прилича на планинарка.

Погледът на Дилън се закова в задника й, стегнат в тези прилепнали джинси.

— Не — работата в неприятностите беше там, че те винаги се показваха, рано или късно. Нямаше причина да ги търси, когато си имаше друга работа.

— Да се чудиш защо жена като нея ще наеме тази стара къща — зачуди се Люис, когато мис Спенсър отвори вратата и влезе вътре. — Дълго време не съм виждал парче като нея. Може би никога.

— Че ти не излизаш от Пърл каунти — Дилън се вмъкна зад волана на блейзъра и затвори вратата. Пъхна ключа в стартера и продължи да наблюдава как поршето се отдалечава.

— Скива ли тези ботушки? — попита Люис, когато се настани на другата седалка.

— Не можеш да ги пропуснеш — след като Люис си затвори вратата, Дилън включи на скорост и се отдели от бордюра. — Няма да изкара и шест минути, да не говорим за шест месеца.

— Искаш ли да се обзаложиш?

— Дори ти не си чак такъв будала, Люис — Дилън завъртя волана и пое към изхода от града. — Тя само ще погледне имота на стария Донъли и ще си продължи по пътя.

— Може би, но имам една десетачка в портфейла си, която ми казва, че ще изкара една седмица.

Дилън се замисли как MZBHAVN крачеше към него, цялата гладка, лъскава и скъпа.

— Готово, приятел.