Робърта Лий
Лирична соната (7)

Седма глава

— Не ти ли писва да удряш по това пиано часове наред? — попита я Джилиан, когато се видяха на обяд.

— Удрянето по пианото е най-голямото ми развлечение.

— Господи… Няма ли за теб мъже?

— Някой ден може и да има — Андреа отхапа парче пъпеш. — А как беше „твоят мъж“ снощи?

— Върховен! Танцува невероятно. Скапана съм! Прибрах се чак в три.

— Ами щом си танцувала до зори…

— Не, не. Люк ме покани на гости и си приказвахме.

Андреа се приготви да чуе още, Джилиан обичаше да разказва за срещите си, но този път заговори за някаква приятелка.

— Обадих й се преди малко и тя ме покани в Брайтън. Тъй и тъй ти ще свириш като луда, а Люк ще отскочи до Швеция, та реших да се разсея малко.

— Съжалявам, че съм постоянно заета — каза Андреа, а наум се замисли за неочакваното й посещение през уикенда.

— Не се тревожи за мен. Толкова съм щастлива да бъда отново с теб и Люк!

Особено с Люк…

Това бе проблемът, който не й даваше мира през следващите дни. Въпреки че съумяваше да го изтика от ума си, докато работеше, в мига, в който клавишите останеха под капака, мозъкът й отново се впускаше в трескав размисъл.

С истинско облекчение в понеделник сутринта влезе в студиото в Сейнт Джоунс Уд. Познаваше всяко кътче от старата сграда, която отвън приличаше на средновековно имение, но всъщност бе оборудвана със свръхмодерна апаратура и пригодена за цял оркестър. Тези три дни обаче бе запазена само за нея.

Андреа влезе в самото студио и хвърли поглед зад стъклената преграда, където стоеше Тим Банкс — инженерът, който участваше във всичките й записи. Той й махна с ръка и точно в този момент до него се появи Люк.

Андреа видимо трепна. Все пак успял е да се върне навреме от Швеция!

Той я наблюдаваше, повдигнал едната си вежда, сякаш бе съвсем наясно с чувствата й.

Тя бързо се обърна и се наведе над пианото под предлог, че проверява дали всичко е наред — съвършено излишно, разбира се.

През следващите пет часа Андреа изливаше душата си върху пианото. Преди няколко месеца, когато подбираше наситените с драматизъм сонати на Бетховен, нямаше представа, че тъй истински ще отразяват противоречивите чувства, извиквани от Люк.

Когато записът приключи, тя се чувстваше изцедена до краен предел. Отпусна ръце в скута, погледна към Тим и въздъхна облекчено, щом той вдигна палци във въздуха.

Люк не се виждаше и този факт хем я зарадва, хем я огорчи. Но когато с Тим тръгнаха по коридора, той се присъедини към тях от един от офисите.

— Чудесно се справи, Тим. Както винаги, впрочем — очите му се приковаха върху Андреа. — Беше истинско удоволствие да те слушам.

— Благодаря.

— Да те закарам ли или си с кола?

— С колата съм, благодаря.

— Ще те изпратя.

Андреа кимна и въпреки умората отчете колко е привлекателен. Беше със сребристосива фланелка, която открояваше цвета на очите му и подчертаваше мускулите му. Около него се носеше леко ухание на „Арамис“.

— Не очаквах да те видя днес — рече тя, за да отпъди мислите си. — Джилиан каза, че си в Швеция.

— Бях, но наех чартър.

Андреа зяпна насреща му, но той сви рамене и се усмихна.

— Обещах ти да дойда и дойдох. Държа си на думата.

В първата секунда се почувства поласкана, но веднага се укори за наивността си. Люк прави всичко това, за да й покаже колко е загрижен за нея. Няма нищо чак толкова чудно, като се има предвид каква печалба ще му донесе.

— Нямам кураж да те поканя на вечеря — каза той, когато стигнаха колата й и той отключи вместо нея. — Сигурен съм, че ще свириш.

Тя кимна и седна зад кормилото.

— Защо не пробваш с Джилиан?

— Все още си ближа раните от последния път. Стоя до сутринта.

Той владееше до съвършенство многозначителните забележки, така че Андреа си спести коментара.

— До утре.

Преди да успее да й отговори, тя запали колата и потегли. Докато наблюдаваше в огледалото смаляващата се фигура, яростта се надигаше в гърдите й. Поведението й му даваше всички основания да смята, че ревнува. А толкова искаше да бъде спокойна и великодушна.

Когато се прибра у дома, Люк вече бе успял да уреди вечерята си с Джилиан и тя цъфтеше. Посещението в Брайтън й се бе отразило много добре, изглеждаше свежа, отпочинала и самоуверена. Слънцето беше позлатило косата й и страните й бяха порозовели, макар че тъмните кръгове под очите все още не бяха изчезнали.

— Как мина записът? — подхвърли между другото.

— Добре. Аз бях малко… — думите на Андреа увиснаха във въздуха, защото осъзна, че си говори сама. Джилиан вече тичаше нагоре към стаята си.

Навъсена като черното небе отвън, Андреа седна пред пианото и потърси единственото възможно утешение.

Когато Люк пристигна, пръстите й настървено зашариха по клавишите, удавиха звънливия смях на Джилиан в мощни акорди, и се успокоиха чак при шума от потеглящия автомобил. Андреа отпусна назад глава и затвори очи, но точно в този момент на вратата се почука. Госпожа Прентис я прекъсваше само за сериозни неща и тя премига притеснено.

— Какво има?

— Някакъв мъж търси госпожа Мейнард.

— Не му ли казахте, че не е в къщи?

— Разбира се, но той пожела да говори с вас и много се ядоса като му обясних, че сте заета.

Обзета от лоши предчувствия, Андреа отиде в коридора и вдигна слушалката.

— Здрасти, Ани. Питър се обажда.

— Андреа — автоматично го поправи тя. — Как си?

— Добре. Къде е Джили?

— На гости — импровизира без колебание.

— Имаш ли представа кога ще се върне?

Андреа помълча за миг.

— Тя не желае да говори с теб, Питър.

— Но аз искам. Отседнал съм в хотел „Уейнрайт“ и след половин час ще съм у вас.

— Ще се върне доста късно.

— Не ти вярвам — сряза я той.

— Честна дума. Не те лъжа. Виж, Питър, Джилиан не е добре и може да се разстрои още повече, ако те види.

От другата страна настъпи тишина.

— Не е направила някоя глупост, нали?

— В какъв смисъл?

— Не ти ли е казала? Ами тя…

— Искаш да кажеш правила е опит за самоубийство? — бавно произнесе Андреа.

— Да — призна с мъка Питър. — Оттогава скрих всички хапчета. Господи, не си ли го направила?

— В момента взима само тези, които й предписа моят лекар.

Той въздъхна шумно.

— А тя каза ли ти в какво чудовище съм се превърнал?

— Доколкото разбрах, не те смята за идеалния съпруг — внимателно изрече Андреа.

— Това е част от болестта й.

— Наистина ли смяташ, че срещата с теб няма да й навреди? Твърдо е решена на развод.

— Аз ще се боря! Андреа, аз я обичам, за Бога!

Отчаянието в гласа му изглеждаше напълно искрено и враждебността на Андреа започна да се разсейва.

— Не знам твоята гледна точка, но основното ми притеснение е за здравето на Джилиан. Уверена съм, че ще се разстрои.

— Рано или късно тя трябва да се изправи очи в очи с мен. Аз съм също толкова съкрушен заради катастрофата и бебето.

— Каква катастрофа? Какво бебе? — ужасено възкликна Андреа.

— Не ти е казала! — гневът се изпари и гласът му се изпълни с болка. — Катастрофирахме, като я карах към родилния дом. На нея й нямаше почти нищо, но загубихме бебето.

— За пръв път чувам, че изобщо е била бременна! Защо го е премълчала?

— Няколко пъти прави спонтанен аборт и не искаше да казва на никого, докато не роди.

Андреа преглътна с мъка.

— Но защо се е настроила срещу теб? Ти ли беше виновен?

— Не. Някакъв луд ни удари. Оправдаха ме, но за съжаление Джилиан бе на друго мнение. Докторът каза, че изпитвала нужда да обвини някого и аз съм се оказал най-подходящ.

Андреа се отпусна на стола.

— Господи! За теб наистина е било ужасно.

— Да. И все още е. Може ли да се срещнем някъде да поговорим?

— За съжаление тази вечер съм заета. Но утре бих могла, стига да е близо до Сейнт Джоунс Уд. Ще те чакам при подлеза на метрото в един часа.

— Добре — той звучеше по-бодро. — Много поздрави на Джили…

— Не съм сигурна, че на този етап ще е разумно — прекъсна го Андреа. — До утре.

Като затваряше телефона, усети, че ръцете й треперят. Трябваше да обмисли действията си, макар че не се съмняваше в искреността на Питър. Каква трагедия! Джили не само е загубила детето, но е намразила съпруга си и дори живота.