Робърта Лий
Лирична соната (6)

Шеста глава

Джилиан се прибра чак след шест и за радост на Андреа направо се качи в стаята си. Тя знаеше обаче, че рано или късно ще чуе за кафето в хотел Бъркли, но явно имаше малка отсрочка до вечеря.

Най-изненадващо сестра й не каза почти нищо, само подхвърли, че хотелът си бил досущ като едно време.

— Не беше любезно да си тръгваш така — заяви тя. — Не можеш да се настройваш срещу Люк заради някакво недоразумение отпреди толкова време.

— Естествено, че не! — засмя се Андреа насила. — Просто не ми харесва… стилът му на работа.

— Не мога да го проумея. Той е толкова способен, енергичен, внимателен… Ще ми се да си промениш мнението за него. Толкова ми се иска всичко отново да е като по-рано — замечтаният поглед смекчи изражението на лицето й. — Ако не бях срещнала Питър, сега с Люк щяхме да празнуваме дванадесетгодишнината от сватбата си.

Сърцето на Андреа се преобърна.

— Глупаво е постоянно да живееш с мисълта какво е можело да стане.

— Откъде си сигурна, че все още не може да се случи? Люк не е женен и когато вече съм свободна…

— Нищо чудно да разсъждаваш съвсем другояче… Трябва да се запознаеш с нови хора. Трябва да имаш избор.

— А ти какъв избор имаш? Толкова си се вживяла в тази твоя кариера, че за нищо друго не се сещаш.

— Грешиш — отвърна с раздразнение Андреа. — Просто не съм срещнала мъжа, за когото бих желала да се омъжа.

— Не се учудвам. Ако с всички се държиш като с Люк, ще пропъдиш и Дракула.

— Отношенията ми с Люк са строго професионални.

— Тогава бъди професионалист! Люк може да те направи звезда и да натрупаш милиони.

— Имам достатъчно пари.

— Хубаво. Щом не искаш да се държиш мило с него за твое добро, направи го за мое.

— Люк е голям мъж, Джилиан. Сигурна съм, че моето мнение няма да се отрази на отношението му към теб.

— Знам. Но ако престанеш да се заяждаш с него, ще се чувствам по-спокойна.

— А аз щях да се чувствам по-спокойна, ако беше събрала кураж да му кажеш, че все още не си разведена.

— Днес почти го направих, но ни беше толкова приятно, че не ми се щеше да развалям атмосферата — Джилиан отпи от чашата си. — Нали разбираш, искам много повече от мимолетна връзка?

Андреа сведе очи, притеснена да не се издаде. Често се питаше дали сестра й и Люк са били любовници, но така и не се осмели да попита. Може би нямаше кой знае какво желание да научава.

— В леглото той е много темпераментен — продължи замислено Джилиан. — Струва ми се, че затова не бях щастлива с Питър. Постоянно ги сравнявах.

Е, вече знаеш — рече си наум Андреа, а на глас добави:

— В писмата никога не си споменавала, че нещата с Питър не вървят. По едно време дори писа, че се замисляте за деца.

— Не е вярно! — извика Джилиан. — Не си разбрала. Питър искаше деца, не аз. Аз не мога да ги понасям.

— Така ли? По-рано много обичаше да си играеш с малки деца.

— Значи съм се променила. Сега, ако обичаш, престани да се ровиш из живота ми с Питър.

Гласът й бе почти истеричен и Андреа веднага смени темата.

— Днес има интересен филм по телевизията. Изяж си десерта и да отиваме в хола.

Няколко минути по-късно двете се бяха излегнали на фотьойлите. Ала спокойствието на Андреа бе само външно, резките смени в настроението на сестра й я тревожеха. Но единственото, което можеше да направи за момента, бе да седи и да чака. Не би могла да принуди Джилиан да й се довери.

 

 

На следващата сутрин Андреа реши все пак да отиде на фризьор. Няма как да се отърве от Люк, така че по-добре ще е да не му дава поводи да я обвинява в ревност.

Елегантният салон в Челси беше препълнен с познати от телевизията и списанията лица.

Веднага щом съобщи името си, Гавин Декстър лично дойде при нея. Беше дребен и слаб с момчешка усмивка и щръкнала коса, най-много двадесет и пет годишен.

— Аз съм голям ваш почитател. Имам всичките ви записи — каза той, като я настаняваше върху кожения стол.

Андреа се усмихна любезно, без обаче да му вярва. Хората като че ли се чувстват длъжни да сипят подобни похвали. Но Гавин демонстрира учудващи познания за изпълненията й и тя осъзна, че този път не е била права.

Това й вдъхна малко спокойствие. След като харесва музиката й, едва ли ще направи опит да я скалпира — често срещано желание у фризьорите.

— Имате чудесна коса — рече той, когато я разпусна по раменете й. — Престъпление е да я скривате.

— Не мога да я оставя да ми пада в очите.

— Разбирам. Но ако ми позволите, ще ви направя нова прическа…

— Именно затова е тук — обади се отзад самият импресарио. — Имате пълна свобода на действие.

Гавин се усмихна, а Андреа метна яростен поглед на Люк в огледалото. Той невъзмутимо разглеждаше лъскавите дълги кичури, спускащи се по гърба й. Андреа се смути, но си припомни решението да се държи по-любезно с него и се усмихна насила.

— Не очаквах да дойдеш, Люк.

— Може ли Пигмалион да не види своята Галатея? — попита нежно той и се обърна към фризьора. — Колко време ще отнеме?

— Два часа.

— Аз ще се върна. Погрижете се госпожица Маркам да обядва, после ще има доста работа и не искам да припада от глад.

— Мога и сама да преценя кога… — кипна Андреа, но млъкна, защото видя, че той е вече на вратата.

Непоносим, нахален, отвратителен, деспотичен, вбесяващ тип! Тя осъзна, че няма смисъл да се напряга за повече прилагателни и се остави в ръцете на Гавин.

Андреа се стараеше да не гледа в огледалото и чак когато той свърши, си позволи да види резултата. Промяната беше тъй драстична, че в първия момент имаше чувството, че отсреща стои съвършено друг човек. Косата й се спускаше на нежни вълни по раменете. Досега я носеше опъната назад и усещането бе доста необичайно. Андреа понечи да я отметне с ръка.

— Недей — чу се отново поучителният глас на Люк, който бе изникнал най-неочаквано. — Ще развалиш ефекта — той се усмихна на фризьора. — Извършихте поредното си чудо!

— О, чудото се нарича госпожица Маркам!

— Вярно е — съгласи се Люк и я поведе навън без нито дума повече. — Трябва да бързаме. Уговорил съм снимки при Джак Лентън. Вече сме закъснели.

— Аз лично се прибирам. И за в бъдеще бъди така добър да се консултираш с мен, преди да ми правиш срещи с този или онзи. Аз съм музикант с име, а не вчерашна свирачка в ресторант.

— Тогава престани да ми се противопоставяш. Договорът ми дава право да взимам решения относно твоето бъдеще и крайно време е да приемеш този факт.

— А ако откажа?

— Ще те съдя за нарушаване на договора.

— Няма да посмееш.

— Искаш ли да пробваш?

Андреа замръзна на място и вдигна очи към него. Загарът на лицето му и черната джинсова риза подчертаваха леденосивите му очи. Суровото му изражение и гордата осанка й напомниха за индиански вожд, вперил поглед във врага си. Двамата наистина бяха врагове! Нито за миг не трябва да забравя това.

— Престани да ми се противопоставяш, Андреа — отново я предупреди той.

— Нищо не би могло да ме спре, ако се касаеше само за мен. Но не искам Бела да пострада. С нетърпение очаквам, когато това турне приключи, да ти видя гърба.

— Студиото е в Докландз — рече Люк, щом се качиха в колата му.

— Ще пътуваме цяла вечност.

— Нямаме избор.

— Но нали времето ти е пари? — настоя тя.

— Парите не са единствената движеща сила в живота ми. Захванал съм се с тази работа, защото я обичам. И трябва да призная, че се гордея с успеха, постигнат без компромиси с принципите ми.

— За теб продаването на артистите като консервени кутии в супермаркет не е компромис, така ли?

— Ни най-малко. Аз не променям качеството на продукта, само подновявам опаковката.

— Като стана въпрос за опаковка, длъжна съм да ти напомня, че не си нося роклите в дамската чанта, а фотографите държат на разнообразието — заяви ехидно Андреа.

— Не се притеснявай. Хилари вече ги е изпратила.

Разгромена докрай, Андреа потъна в седалката и впери поглед навън.

Студиото на Джак Лентън се намираше в преустроен склад с изглед към Темза. Светлината, която струеше от прозорците, заемащи цели стени, бе тъй ослепителна, че Андреа се учуди заради наличието на прожектори. Както можеше да се очаква, фотографът не бе по-възрастен от нея, а тримата асистенти имаха вид на тийнейджъри.

В следващите няколко часа Андреа се обличаше и събличаше по команда на Джак. От огромните тонколони се лееше реге и макар че по принцип този ритъм не й харесваше особено, по едно време усети, че й действа отморяващо и дори започва да си тананика. За разлика от друг път Люк стоеше настрана и говореше по телефона. Но нямаше и съмнение, че бе дал инструкциите си.

— Толкова си естествена, мила. Хайде! — не млъкваше Джак и щракаше безспир.

Произведенията му бяха известни със своята непосредственост и за да постигне това, той снимаше една и съща поза по няколко пъти и във всевъзможни ракурси, като не спираше да говори и да ръси шеги.

— Не пипай деколтето! — скара й се той. — Трябва хубаво да се види какво имаш за показване.

— Но аз не се снимам за „Плейбой“! Искате да създадете погрешна представа за мен…

— Единственото, което искам, е всички да разберат колко си чудесна. Но ако целиш да заблуждаваш обществото, окей!

— Никого не заблуждавам. Просто не нося такива дълбоки деколтета.

— Не е дълбоко. Ти си възмутително целомъдрена.

Очите й засвяткаха гневно, Джак се засмя и апаратът му нададе нов откос.

— Браво! Ей това е!

— Защо имам чувството, че си играят с мен? — попита тя, без да сдържа усмивката си.

— Защото си е самата истина! — ухили се той и продължи да снима.

Когато още два филма отидоха за проявяване, той загаси прожекторите и Андреа с изненада откри, че започва да се извинява заради поведението си в началото.

— Бях малко досадна, нали?

— Само през първия час — подхвърли престорено сериозно Джак.

— Не исках откровен отговор!

— Не е вярно. Ти си откровена по душа. През обектива виждам всички като на длан.

Андреа наведе глава. Преди Люк Кейн да се появи отново в живота й, веднага би се съгласила с тази преценка за себе си, но от последните четири дни бе заживяла в лъжа. Но нищо чудно това да е само началото, след като съществува възможност двамата с Джилиан да се оженят.

Тя се приближи до Люк, който все още държеше в ръка миниатюрния радиотелефон. Използва случая да го разгледа, макар че образът му бе запечатан завинаги в съзнанието й. Лъскавата черна коса, която в анфас изглеждаше просто сресана назад, но профилът разкриваше малката опашка, завързана с тясна кожена лентичка, идеално поддържаните ръце, стройните крака, преметнати един върху друг…

Щом тя застана до него, той прибра слушалката и се изправи.

Когато напуснаха Докландз, разговорът им се въртеше около незначителни теми, сякаш и двамата се стараеха да заобикалят опасните въпроси. Влязоха в Лондон и Андреа забеляза, че се движат на север.

— Няма нужда да ме изпращаш, прекалено е далече. Ще взема такси.

— Не говори глупости.

— Моля те! — настоя тя и Люк покорно спря до тротоара.

— Не искам по никакъв начин да застрашавам примирието. Но след като вече сме го постигнали, ще вечеряш ли с мен?

Изкушението бе голямо, ала Андреа се сети за Джилиан и веднага поклати глава.

— Съжалявам, не ми е възможно. Днес изобщо не съм свирила, а както знаеш в понеделник имам запис.

— Тогава някой друг път — рече бързо той, но Андреа усети раздразнението му.

Той спря едно такси, помогна й да се качи, остави пари на шофьора и подхвърли:

— До понеделник.

Разочарование скова сърцето й, макар да бе уверена, че постъпи правилно. Дори и да беше предложил друг ден, проблемът с Джилиан си оставаше. Оставаше си и копнежът да бъде с него, както и твърдото решение да не се поддава на магнетизма му.

Вкъщи Джилиан я посрещна с радостен вик:

— Косата ти е прекрасна! Страшно е секси и вече не приличаш на старомодна учителка. Сравнението е на Люк, не мое — засмя се тя.

— Кога говори с него?

— Току-що.

Пулсът на Андреа се ускори. Обадил се е да я покани повторно? Може би все пак ще се съгласи…

— Ще ме води на вечеря — бърбореше развълнувано сестра й. — Нали нямаш нищо против да те оставя сама?

— Разбира се, че не — увери я Андреа и сковано се отправи към стаята си.

Преоблече се бавно и слезе при пианото. Музиката бе нейното утешение, любовта, която никога не я разочарова.

Беше почти полунощ, когато си легна, уморена, но успокоена. Заспа мигновено, но по едно време скочи. Гласът на Джилиан ли бе това? Беше два часът. Тя отиде до стаята й и се заслуша. Не се чуваше нищо. Андреа внимателно открехна вратата и надникна вътре. Леглото бе недокоснато.

Изведнъж сънят изчезна от клепачите й, а сърцето й заби лудо при мисълта за Джилиан в обятията на Люк, не на дансинга, а в спалнята му.

Сякаш погната от зли духове, Андреа хукна обратно към стаята си и затръшна вратата. Зъбите й тракаха, после я обля студена пот, мяташе се като в треска. Но тази треска се наричаше ревност и за нея лек не съществува. Човек трябва сам да се справи с нея. И Андреа ще успее.