Робърта Лий
Лирична соната (12)

Дванадесета глава

Най-после пресконференцията свърши и Андреа се прибра в стаята, тръшна се на фотьойла и притвори очи. Изпитанието беше огромно, но присъствието на Люк й вдъхна неподозирано спокойствие и увереност. Обикновено преди подобни събития изпадаше в състояние по-мъчително от сценична треска.

На вратата се почука и Андреа се надигна да отвори. На прага стоеше Люк.

— Извинявай, ако съм те събудил — рече той, защото тя едва сподави прозявката си.

— Няма нищо. Искаш ли питие? — Андреа се върна на фотьойла.

— Първо трябва да хапна. Мисля да ви заведа на най-хубавите равиоли в целия свят.

— Без мен. Аз имам сили само да долазя до леглото — едната му вежда се повдигна многозначително и Андреа побърза да добави: — Не го приемай като намек!

— Не бих посмял. След онова послание на огледалото…

— Исках да сме наясно.

— Е, наясно сме. За първи път в живота си се почувствах прелъстен и изоставен.

— Затова пък твоите приятелки доста добре познават това усещане!

— Нищо подобно — кротко отвърна той. — При мен, за да има любов, желанието трябва да е взаимно. Няма да отречеш, че и ти го искаше, нали?

— Не, не отричам — тя си наложи да не издава страстите, които я изгаряха отвътре и апатично сви рамене. — Но от смесването на работата и удоволствията възникват усложнения.

— Ще ти припомня това, когато свърши турнето — очите му просветнаха предизвикателно. — Ако все още настояваш да прекратим договора, значи ще бъда свободен да…

— Не!

— Но защо, Андреа? На мен ми беше хубаво и съм сигурен, че и на теб ти хареса.

В този момент би дала всичко да научи защо е толкова настоятелен. Не защото няма други жени, разбира се. Дали от самолюбие не може да приеме такъв отказ, или все още вярва, че ако са любовници, ще продължи да работи с него?

— Здравейте! — в стаята влезе Джилиан с палави руси къдрици и скъпа копринена рокля, вероятно поредния подарък от бившия годеник. — Справихте ли се с вестникарите?

— Да.

— Люк е дошъл да те покани на вечеря — обади се Андреа.

— И двете ви!

Андреа поклати глава.

— Казах ти, капнала съм от умора.

— Аз обаче не съм — Джилиан свойски го хвана под ръка. — Защо след това не идем да потанцуваме? Чувала съм, че в Рим е пълно с фантастични барове.

— Ще видим — отсече той.

— Приятно прекарване, каквото и да правите — пожела Андреа и с престорена прозявка се оттегли в спалнята.

Щом излязоха, тя отиде на балкона и се загледа към хълмовете, осеяни с китни луксозни вили, заобиколени от кипариси — толкова типичен за Италия пейзаж. Порозовялото на запад небе ставаше все по-тъмночервено. В градината на хотела се разхождаха двойки, някои — прегърнати, други — хванати за ръце. Изведнъж я обзе такова непоносимо чувство за самота, че тя побърза да се прибере вътре.

Точно в този момент на вратата се почука.

— Вечерята, мадам — обяви келнерът.

— Нищо не съм поръчвала — рече Андреа, когато му отвори.

— Синьор Кейн се погрижи.

Озадачена, тя огледа съдържанието на количката — бутилка шампанско в кофичка лед, сребърна чинийка с черен хайвер, препечен хляб, завит в снежнобяла кърпа, и поднос, отрупан с плодове.

Чак когато седна, Андреа забеляза плика, подпрян на кристалната чаша. С треперещи ръце го отвори.

„Да, може би отново превишавам правата си, но това е, защото мисля за теб.“

Картончето бе подписано само с буквата „Л“ и Андреа я докосна с пръст. Наистина е невероятен чаровник. Но няма да му се даде!

Тя накъса бележката на безброй парченца и я пусна в кошчето. Върна се при количката, наля си шампанско и взе една филийка. Това, че вечерята е изпратена от Люк, няма да й попречи да й се наслади. Когато хайверът започна да се топи в устата й, а шампанското да се пени в чашата, в съзнанието й изплува споменът за скромните вечери по кафенетата като студентка.

Внезапно я обзе непреодолимо желание да се махне от това изобилие и да се гмурне в непринудената атмосфера на обикновените квартали.

На секундата тя скочи, грабна чантата си и излезе.

Спря такси и даде на шофьора някогашния си адрес: Трастевере, точно срещу Тибър. Мъжът изглеждаше учуден и когато пресякоха реката, се обърна към нея и я предупреди да внимава.

Андреа тръгна бавно по улицата, изпълнена с трепетно вълнение и преливаща от радост при вида на познатите от едно време ресторантчета и магазини. Както винаги, когато стигна Понте Систо, тя спря и се вгледа в черната река. Малко по-нататък се чуваше плясък на вода и сякаш привлечена с магнит, Андреа тръгна към малкото шадраванче насред красива градина. Едва ли не по команда облаците се разпръснаха и пръските заблестяха на лунната светлина като сребърни.

Наоколо бе съвсем пусто и Андреа забрави предупреждението на шофьора. Пристъпи към каменното купидонче и хвърли няколко монети. Докато ги наблюдаваше как се спускат към дъното, чу зад себе си стъпки, обърна се и се оказа лице в лице с трима ухилени мъже.

— Американка? — попита със силен акцент единият. — Хубава!

Изведнъж я скова такъв страх, какъвто не бе изпитвала от онзи инцидент в парка.

— Моля ви се, оставете ме на мира — отвърна на италиански възможно най-хладнокръвно, само че гласът, който излезе от гърлото й, бе издайнически писклив. — Приятелите ми ей сега ще дойдат.

Те се изсмяха и се приближиха толкова близо, че Андреа усети миризмата на потните им тела. Отстъпи назад, докато опря в каменния ръб на басейна и разбра, че няма накъде да избяга.

Най-високият протегна огромната си лапа и я сложи на рамото й. После бавно започна да надвесва брадясалото си лице. С куража на човек, който се бори за живота си, Андреа с все сила заби коляно в слабините му, блъсна го настрани и хукна да бяга. Спря да си поеме дъх чак на окъпания в светлина оживен булевард. Озърна се за такси и почти извика от облекчение, когато то спря до нея.

Слава богу, имаше късмет. Както и тогава в парка…

Този факт бавно проникна в съзнанието й и тя едва не извика от радост. Точно така. Тогава нищо не се беше случило. Ако Джилиан не я бе накарала да таи в себе си страха, отдавна щеше да е забравила всичко.

Когато се прибра в тихия уютен апартамент, Андреа заключи, че това откритие ще сложи край на ужаса й от човешки тълпи. Сърцето й се изпълни с радост и с копнеж да сподели щастието си, но Ейбрахам и Джилиан бяха единствените, които знаеха.

Самотата отново се загнезди в душата й. Андреа погали бронзовата статуетка на масата и за първи път си даде сметка, че кариерата никога няма да я удовлетвори докрай. Нужен й е мъж, когото да обича и който да споделя любовта й. Люк лесно ще се справи с първото, но с второто?

Тя зарови ръце в косата си и сълзите се затъркаляха по страните й.