Робърта Лий
Лирична соната (13)

Тринадесета глава

На сутринта от рецепцията я уведомиха, че на Люк му се е наложило да замине за няколко дни. Андреа изпита облекчение, че ще може спокойно да се концентрира върху репетициите, но от друга страна искрено съжаляваше, задето няма да го вижда.

Жегата в Рим бе непоносима, а атмосферата в залата се нажежаваше с всеки изминат ден. Диригентът, Манюел Санчес, имаше огромен принос за това и вечер Андреа се чувстваше като пребита, но покорно развеждаше Джилиан из Рим.

— Къде ще ходим тази вечер? — посрещна я от вратата сестра й. — Един от келнерите ми каза, че най-хубавият ресторант бил „Албертино“.

— Значи едва ли ще има места, но да опитаме. Точно посягаше към телефона и на вратата се появи Люк.

Джилиан се затича към него и го прегърна.

— Мили мой, толкова се радвам! Тъкмо пробвахме да направим резервация в „Албертино“.

— За следващия месец може и да успеете. Но ако искате да вечеряме заедно, аз ще…

— Андреа е капнала от умора, щеше да излезе само за да ми прави компания — кафявите очи се премрежиха насреща му. — Ти къде беше? Толкова скучахме…

— В Токио. Случи се нещастие с Мартин Ибът — цигуларя, и отидох за морална подкрепа.

— Да, четох нещо във вестника — Андреа се учуди на спокойствието в гласа си, тъй като сърцето й щеше да се пръсне от радост, че го вижда отново. — Не останах с впечатлението, че е сериозно.

— Ще се оправи, но опасността кариерата му да приключи беше съвсем реална. Моля те, Андреа, обещай ми, никога да не отваряш консервена кутия с кухненски нож.

— Нали му се е разминало? — намеси се Джилиан. — Няма смисъл да мислиш какво е можело да се случи. И къде ще ме водиш сега? Не знам как да се облека.

— Отиваме там, където кажеш.

— О, Люк, обожавам те!

Джилиан изчезна в стаята си, а той погледна въпросително Андреа.

— Ти ще ме обожаваш ли, ако осигуря маса в „Албертино“?

— Едва ли — подхвърли небрежно тя.

— Защо винаги си изморена за мен?

Той пристъпи към нея. На лицето му бе изписано такова искрено разочарование, че Андреа усети как се размеква. Пък и крайно време е Джилиан да срещне някаква съпротива.

— Предложението за „Албертино“ звучи доста интригуващо — бавно рече тя. — Може би като взема един душ, ще се освежа. Даваш ли ми половин час?

— Тъкмо ще имам време за едно питие.

— Всъщност ти си този, който трябва да си легне рано — не се стърпя Андреа. — За какво ми е изтощен импресарио?

— Не бери грижа! За теб съм винаги бодър!

Андреа побърза да се скрие в стаята, а тихият му смях й подсказа какво има предвид.

Когато се приготви и отново влезе в хола, той бе все още сам. Изпитателният му поглед я накара да седне и безуспешно да придърпа надолу късата си пола.

— Разбрах, че репетициите вървят добре.

— Кой ти каза?

— Всяка вечер говорех с Манюел Санчес. Реших, че е по-добре да се обаждам на него, защото ти ще си помислиш, че те проверявам.

— А сега защо ми го казваш?

— Защото имам чувството, че си овладяла нервността си.

— Аз… Това не бяха… нерви.

— Не го усуквай. Просто отговори.

— Не съществува еднозначен отговор. Все още нямам представа как ще реагирам, когато стъпя на подиума — Андреа скочи на крака. — Именно това е най-ужасното. — Стоя тук и чакам мига, в който ще узная дали изобщо ще мога да свиря пред публика.

— Важното е, че правиш опити. Ако успееш да преодолееш страха, чудесно — той сви рамене. — Ако не — ще продължиш със записите.

Андреа се втренчи в него и изведнъж го видя в съвсем друга светлина — не като жаден за печалба циник, а като приятел, който искрено желае да й помогне.

— Знаеш ли, Люк — започна тя, — когато бях малка…

— Много ли се забавих? — изчурулика Джилиан и се завъртя пред Люк. — Как ме намираш? Колко жалко, че си уморена, Андреа… — тя млъкна, защото погълна с очи лилавата рокля от тафта и високите обувки. — Да не би да идваш?

— Люк ме убеди — подхвърли весело Андреа.

Колкото и да беше изморена, усилието си струваше, дори и само заради слисаното изражение на Джилиан.

Ресторантът си заслужаваше всичките хвалби, а и Люк явно бе известен тук, защото масата им бе точно до прозореца и гледката към Тибър бе великолепна.

Джилиан бързо обсеби разговора, но Андреа бе благодарна, тъй като й се предоставяше възможност да наблюдава Люк. Беше с черно сако, бяла риза с едва забележими червени райета, в тон с панталона. Докато разглеждаше замислен менюто, леко наклонил глава на една страна, поставил дългите си добре поддържани ръце на масата, чувствата на Андреа преливаха. Този мъж винаги ще има място в нейното сърце.

Когато си тръгнаха, вече минаваше полунощ и Джилиан предложи да продължат в някой бар, но Люк заяви, че е твърде уморен.

— Явно започва със старите номера — изсъска ядосано сестра й, щом се прибраха в апартамента.

— Искаш да кажеш, излиза с други?

— А какво може да е? Охладнял е, не забелязваш ли? Защо изобщо не ми звънна от Япония?

Андреа се замисли какви са били отношенията им преди охладняването, но понеже нямаше особено желание да научава, само сви рамене.

— Тия дни съм толкова заета, че изобщо не забелязвам какво се случва около мен. Лека нощ, Джили. До утре.

Както можеше да се очаква, мисълта за Люк не я напусна през цялата нощ. В Лондон той заяви, че не е възобновил връзката си със сестра й, тя пък се държеше сякаш точно това е станало. Но независимо от всичко Андреа бе сигурна, че би могла да го спечели за себе си. Но за колко време?

На сутринта, като влезе в залата за генерална репетиция, с изненада осъзна, че за първи път не я полазват тръпки при вида на огромните плакати с нейния лик, не й се вие свят през дългия път до пианото. Разбира се, истинското изпитание ще бъде утре, пред стотиците вперени очи.

Почти през цялото време Люк седеше на петия ред заедно с организаторите и когато Андреа за последен път изсвири финала, те се изправиха и заръкопляскаха.

— Часовете пред пианото не са отишли напразно — рече той в колата на път за хотела. — Изглеждаше невероятно самоуверена.

Отново й хрумна да му разкаже за страховете си и за неочакваното си избавление, но реши, че ще е по-добре да изчака до утре, за да е сигурна, че окончателно се е преборила с тях.

— Чете ли, че билетите за всичките ти концерти вече са продадени? — обади се той.

— Шегуваш се! Умишлено избягвам вестниците, за да не се разстройвам, ако напишат нещо гадно.

— Е, има и такива статии. Намекват, че отношенията ни се простират далеч извън служебните ангажименти.

— Ами нали си те познават…

— Искаш ли да научиш как ни викат? Развратникът и Девицата.

— Е, поне знаеш, че що се отнася до мен — грешат.

— Изключително интересно изживяване. Жалко, че няма да се повтори…

За кой ли път яростта я остави без думи. Значи интересно изживяване… По дяволите, сякаш е било експеримент! А може би именно това е било. Прелъстяване на хладната и надменна жена, която е въздишала по теб като ученичка.

Е, прелъсти я по всички правила, разбира се, но все пак експериментът не успя, тъй като Андреа му внуши, че за нея онази нощ не означава абсолютно нищо.

— Как възнамеряваш да прекараш вечерта? — попита Люк, като пристигнаха в хотела.

— Душ, хапване и веднага в леглото.

— Затишие пред буря?

— В присъствието на Джилиан? Абсурд.

— Аз ще те отърва от нея — веднага предложи помощта си той. — Кажи й в осем да ме чака във фоайето.

Ах, колко си бърз и услужлив! Андреа му се усмихна подигравателно.

— Благодаря ти. Толкова си мил!

— Щом е за любимата ми клиентка…

Джилиан естествено бе очарована от поканата и хукна да се приготвя, като съвсем забрави обвиненията си към Люк от снощи.

Най-после стана осем часът и се възцари блажена тишина. Андреа прекара почти час във ваната, поръча си вечерята и легна, но сънят не идваше. В главата й кънтяха смехът на Джилиан и дълбокият глас на Люк, а когато успееше да ги заглуши, пред очите й се ширваше концертната зала и хиляди ръце, които се протягаха към нея.

Тя скочи и отиде в банята за приспивателно. По-добре приспивателно, отколкото кошмари.