Робърта Лий
Лирична соната (1)

Първа глава

— За нищо на света няма да работя с Люк Кейн! — заяви Андреа. — Последния път се скарахме жестоко и изобщо не желая да го виждам.

Бела Джесъл я изгледа смаяно. Двете се бяха събрали, за да обсъдят бъдещето, след като преди седмица бе починал Ейбрахам — съпругът на Бела, човекът, създал великолепната пианистка Андреа Маркам.

— Изобщо не знаех, че се познавате. Кога сте се скарали?

— Преди дванадесет години. Още докато работеше във вашата агенция.

— Но ти тогава си била дете!

— Тринадесетгодишните също имат чувства.

— Разбира се, но невинаги вярна преценка. Бих се учудила Люк да помни скандал отпреди толкова време…

— Важното е, че аз го помня! И то много добре. Освен това, той едва ли се е променил. Да не говорим, че сега сигурно е станал още по-нагъл, след като е преуспял толкова.

— Ейбрахам не мислеше така. Все пак, прехвърли му договорите на всички по-добри музиканти. Нямаше и представа за отношението ти към Люк.

— Да, никога не е ставало дума.

— Ейбрахам не ти каза нищо, защото не искаше да знаеш колко е болен — за момент Бела затвори очи, за да възпре сълзите си. — А и толкова се радваше, че успя да се пребориш със страха от концерти пред публика и се реши на това турне.

— Но аз не бих могла да го направя без него! Не бих могла, разбираш ли?

— Но трябва. Той толкова искаше да успееш! Нали знаеш колко те обичаше…

За миг Андреа се върна към деня, когато за пръв път се срещна с известния импресарио. Той се съгласи да я приеме единствено, защото бе напомнила на секретарката, че е доведената сестра на Джилиан Браун — бивша сътрудничка в агенцията и настояща годеница на прекия му помощник — Люк Кейн.

— Искам да ви изпълня нещо — заяви уверено тогава. — Има още много да уча, но ще работя денонощно и ще успея.

Ейбрахам Джесъл мълчаливо посочи рояла в ъгъла и когато Андреа изсвири няколко творби от Шопен и Брамс, които бе подготвила, той я изгледа мрачно и съобщи, че се налага да обмисли възможностите за по-нататъшно обучение.

Следващите четири години Андреа прекара в Академиите по музика в Ню Йорк и Рим и се видя отново с Ейбрахам, чак когато се завърна в Лондон и той я посети вече с предложението да й стане импресарио. Тя на секундата прие и едва тогава доведената й майка призна, че таксите за училище всъщност са били плащани от него.

— Слава богу, че не му отказах! — възкликна Андреа. — Щях да се чувствам ужасно.

— Ти изобщо нямаше да разбереш. Той си е такъв… Наистина имаш невероятен късмет с него.

И през всичките последвали години Андреа бе благодарна за този си късмет.

Само няколко месеца по-късно вече имаше студийни записи в Лондон и из цяла Европа. Ейбрахам й издейства най-изгодните условия и преди всичко успя да превърне непохватното момиче в изискана млада дама. Именно той я убеди да изостави по детски звучащото Ани и да възвърне цялото си име — Андреа, както и да се представя с моминското име на майка си — Маркам, много по-интересно и запомнящо се от Джоунс. Ейбрахам я изпрати и на едномесечен курс за манекени, от който се появи една съвсем различна Андреа. Дългата непокорна черна коса беше усмирена и се спускаше като лъскава коприна от двете страни на лицето, подчертавайки нежния му светъл тен. Веждите бяха оформени в елегантна дъга, която хармонираше с бадемовидните теменужени очи — толкова тъмносини, почти черни. Красивите плътни устни, финият нос и нежния овал на брадичката нямаха нужда от козметична намеса, а по природа стройната й фигура допълнително вдъхновяваше моделиерите, в чиито ръце я бе оставил Ейбрахам.

Именно този последен щрих — превръщането на ненатрапчивата й хубост в неповторима индивидуалност, бе поантата на метаморфозата. И все пак елегантността и самоувереността бяха само външна изява — маска, под която кипеше яростното желание на Андреа да успее да докаже на онзи мъж, а и на целия свят, че е способна и талантлива, че не е вече малката сестричка на Джилиан.

Ала когато Андреа засия в светлината на собствения си талант и славата неминуемо я застигна, стремежът да се покаже достойна пред този мъж бе изместен на по-заден план. Образът му постепенно избледня в съзнанието й. И наистина до ден-днешен тя бе живяла с мисълта, че е забравила за съществуването му.

— Мила, направи тези концерти! — изпълненият с мъка глас на Бела я върна към настоящето. — Разбирам, че без Ейбрахам няма да е същото, но уверена съм, Люк ще се погрижи за всичко. Поне поговори с него.

Андреа с усилие преглътна категоричния отказ, единствено заради паметта на Ейбрахам, и отвърна:

— Добре. Но нищо не обещавам.

Следобед тя помоли секретарката си да й уреди среща с Люк, но се оказа, че той е извън града и ще се върне най-рано в края на седмицата. Това означаваше още четири дни колебания, но петъкът дойде неусетно, без да е стигнала до някакво решение. Нямаше друг избор, освен да прецени на място. Всичко зависеше от това как Люк Кейн ще приеме новината за прекратяването на договора.

Андреа обърна особено внимание на облеклото си за срещата.

В каква светлина ще е най-добре да се представи? Сериозно равнодушна или привлекателно изкусителна?

По дяволите! Що за мисъл! Нима има значение какво впечатление ще му направи? Ако Люк не се откаже доброволно от договора, ще се бори със зъби и нокти за свободата си.

В края на краищата, реши да бъде самата себе си. Облече копринена дреха с цвят на аметист, която подчертаваше тъмновиолетовите отблясъци в очите й, а косата както обикновено пристегна в кок. Тъй като бе леко пребледняла — сигурен знак, че е неспокойна, си сложи мъничко повече руж от друг път, и когато влезе в елегантната сграда на „Кейн Ентърпрайзис“, Андреа бе олицетворение на непоколебимостта.

Още от пръв поглед се набиваше контрастът между натрапчивия лукс тук и задушевната атмосфера в старомодния офис на Ейбрахам, който Люк напусна горе-долу по времето, когато доведената й сестра напусна него.

Докато пристъпваше по мекия килим, Андреа хвърли поглед на фотографиите на знаменити музиканти по стените. Клиентите на Ейбрахам все още не бяха прибавени, но дори и без тях палитрата от имена бе внушителна.

— Господин Кейн ще ви приеме веднага — съобщи младата секретарка и я поведе по един дълъг широк коридор. Отвори масивната врата, облицована с черна кожа и й направи път.

Първото впечатление от кабинета бе за простор и светлина, но също така и за умела комбинация от изящество и функционалност. Върху огромна маса от стъкло и алуминий бяха подредени класьори с папки, няколко телефона и факс. До стената вляво бе монтирана свръхмодерна стерео- и телевизионна уредба, а на отсрещната — фонотека с неизброимо количество плочи, касети, компактдискове и видеозаписи.

Андреа вдигна гордо глава и посрещна погледа на Люк, който веднага се изправи и тръгна към нея с протегната ръка.

— Госпожице Маркам — усмихна се сърдечно, — удоволствие е да се запозная с вас, макар да съжалявам, че поводът не е от най-приятните.

— Ако поводът бе друг, изобщо нямаше да се срещнем — отсече хладно тя и забеляза как веждите му леко трепват, макар че замълча и й посочи фотьойла.

Какво ли си мисли, запита се Андреа. Не се е променил през тези дванадесет години. Невъздържаният словоохотлив млад мъж се бе превърнал в енергичен, рафиниран тридесет и шест годишен бизнесмен. Мъжествените черти на загорялото му свежо лице и лъскавата черна коса бяха останали недокоснати от годините. Ексцентричност също не му липсваше. Както изискваше модата сред хората на изкуството, носеше леко набола брада, а небрежно-елегантният му вид се допълваше от къса опашка, в която бе стегната гъстата му коса. Вярно, дънките и фланелката бяха заменени със син кашмирен пуловер и панталон на Ралф Лорен, но не и с костюм. Люк приличаше повече на импресарио на рок звезди, отколкото на утвърдени изпълнители на класическа музика.

Но и това си имаше своето оправдание, тъй като шумът, който Люк вдигаше около техните изяви, твърде много напомняше на широко рекламираните рок концерти. По този начин той бе успял да привлече нова публика и албумите му „Класика“ и „Любими оперни арии“ бяха пожънали небивала популярност, както и добри печалби.

Андреа чакаше да направи някакъв коментар, но той бавно се отпусна на стола и спокойно кръстоса крака.

— Доколкото виждам, госпожице Маркам, фотографите не са успели да уловят докрай чара ви — сивите му очи я проучваха невъзмутимо. — Което всъщност се отнася и за музикалните ви записи.

— Наистина ли мислите така? — възкликна изненадано тя. — Искам да кажа за записите…

— Абсолютно. Технологията на звукозаписа може да е достигнала съвършенство, но е неспособна да улови обаянието на човешката личност. И слава богу, иначе на кое поприще щях да се подвизавам!

— Вие наистина сте изключително известен професионалист във вашата област, но аз не възнамерявам да допринасям славата ви да расте.

— Аха — кимна той. — Затова значи сте тук…

— Именно.

Той се наведе към нея и колкото и да не й се искаше, Андреа се загледа в отблясъците на слънчевите лъчи в идеално сресаната му коса. След миг се сепна. Да не би чувствата й от едно време да се пробуждаха? Ужасена от подобна перспектива, тя изправи рамене и вдигна глава.

— Не желая да бъдете мой импресарио!

— Защо?

В гласа му се прокрадна язвителност, която не й се понрави. Каква игра играеше той?

— Много добре знаете защо!

Един от телефоните звънна, Люк се извини и отиде до бюрото. Последва порой темпераментна италианска реч, след което той затвори и се върна на мястото си.

— Така, да продължим… Госпожице Маркам, нямам понятие какво имате против мен. Мога само да мисля, че от лоялност към Ейбрахам Джесъл изпитвате неприязън от факта, че ще бъдете представлявана от най-големия му конкурент. Но не би трябвало. Той сам пожела да откупя договорите му. Всъщност именно той се обърна към мен. Не аз.

— Знам. Бела… госпожа Джесъл ми каза. Но това не променя нещата. Не желая да бъдете мой импресарио.

— Искам да узная причината — настоя той. — Ако се опасявате, че подходът ми се различава от този на Ейбрахам…

— Това няма нищо общо!

— Какво тогава? Ако съм ви засегнал с нещо, уверявам ви, било е неволно…

— Престанете! — избухна Андреа.

— Да не би да намеквате, че сме се виждали и преди? — сивите му очи я пронизваха. Колкото и да е невероятно не бе я познал.

— Последния път, когато се видяхме, все още ме наричаха Ани.

Той се втренчи в нея и объркването му премина в смайване.

— Господи! Сестричката на Джилиан! — лицето му се разтегна в широка усмивка и сякаш пред нея застана Люк от едно време. — Трябва да се радваш, че не те познах. Беше кльощава, грозновата колежанка, с коса на клечки и шина на зъбите…

— Благодаря! Виждам, не си се променил.

Той продължи да я изучава, без да обръща внимание на думите й.

— Значи ти си Ани! — повтори той невярващо. — Но с какво толкова съм те засегнал? Доколкото помня, винаги сме били приятели.

Това, че няма представа за огорчението, което й бе причинил, я вбеси още повече.

— И аз така си мислех, докато последния път не ме изхвърли от офиса.

Той се замисли и лицето му помръкна. Андреа веднага съжали, че е подхванала темата. Ровенето в миналото рядко води до добро, а в този случай бе нелепо доказателство, че тя му се сърди за нещо, за което той дори не си спомня. Колко ли ще се учуди, ако научи за момичешките й блянове по него, потушени не чак толкова отдавна…

— Започвам да се досещам — промърмори той и погледът му отново се оживи. — Ти дойде да ми кажеш, че Джилиан е тръгнала с друг. Аз бях толкова потресен, та си го изкарах на теб…

— Ха! Потресен… Веднага взе да се влачиш с всяка, която се изпречеше на пътя ти.

— От моя гледна точка нещата изглеждат доста по-различно — заяви студено той. — Но всичко това се случи преди цяла вечност! Сега трябва да мислим за бъдещето. Ти имаш нужда от мен и…

— Ти не си единственият!

— Но съм най-добрият!

— Не ме интересува. Предпочитам друг…

— Нямаш избор! — той се изправи и закрачи из стаята — висок, строен, кипящ от енергия. — Получих договорите на Ейбрахам и твоят е особено ценен. Нямам намерение да го изпускам.

— Искам да го откупя. Ще се свържа с моя адвокат, за да…

— Парите не участват в играта — прекъсна я Люк. — Ще бъда изпълнен със завист, ако друг представлява творец от твоята величина. Ти си невероятно талантлива пианистка и съм сигурен, че все още си много далеч от върховете, които би могла да достигнеш.

— Поразена съм — саркастично процеди тя.

— Не, поразеният съм аз. Не мога да повярвам, че малката Ани Джоунс се е превърнала в Андреа Маркам. Как не ми е хрумнало! — очите му обезпокоително обходиха тялото й и на устните му цъфна усмивчица. — За мен ти все още си Ани, но ще направя всичко възможно да те наричам Андреа.

С колкото и твърдост да се бе заредила, оказа се недостатъчна. Люк Кейн бе далеч по-привлекателен от едно време. Или може би й се струваше такъв, защото вече беше жена и бе много по-уязвима.

— Не се притеснявай за турнето — неочаквано подхвърли той. За щастие, погрешно бе изтълкувал страха в очите й. — Ще се грижа за теб не по-зле от Ейбрахам.

— Искам да го отменя — отсече тя, давайки си сметка, че най-малко сега би издържала подобно изпитание. — Изобщо не трябваше да приемам този ангажимент.

— Но вече си го направила. Ако се откажеш, би било непочтено спрямо Ейбрахам.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко вече е ангажирано и платено — зали, оркестри, диригенти, хотели, самолети…

— Ами ако се бях разболяла?

— Има застраховки. Но не и срещу капризи и истерии.

— Истерии? — трепна тя. Не, за нищо на света няма да признае, че истинската причина бе страхът от многото хора, събрани на едно място.

— Изнасяла съм един-единствен концерт — рече сковано. — И той беше пълен провал.

— Било е отдавна. Израснала си толкова много оттогава.

— Не, не бих могла да се справя.

— Андреа, всеки артист преживява сценична треска. Но аз ще бъда до теб.

— Обяснявам ти, че не желая това турне и не желая да бъдеш мой импресарио! Нима не ти напомням за Джилиан? Мислех, че дори сам ще предложиш да прекратим договора.

— Джилиан е на другия край на света. Ще преживея факта, че си й сестра — Люк скръсти ръце пред гърдите си, изпъна крака и се отпусна назад. — Така че отговорът ми продължава да е „не“.

Андреа усети ярост.

— Не можеш да ме принудиш! Ако реша, дори мога да се оттегля от музиката…

Той се изсмя:

— Музиката е целия ти живот!

— И какво от това?

Той понечи да отвърне, но се отказа. Тенът и лъскавата черна коса успешно допълваха сатанинското величие, което излъчваше. Сигурно така изглежда дяволът, помисли си Андреа.

— Ще ти коства цяло състояние да се бориш, с мен — предупреди я тихо. — Естествено вече си богата и не се интересуваш от пари, но помисли за Бела. Когато всичко свърши, може да се окаже разорена.

— Как? Твоите мръсни номера…

— Не става въпрос за никакви номера. Импресарската агенция на Ейбрахам е покрила разходите за концертното турне, а неустойките са космически. Публична тайна е, че преди няколко месеца той загуби на борсата. Разчиташе на твоите концерти.

Андреа слушаше втрещена. Възможно ли е да измисля всичко това?

— Не, не те подвеждам — прочете мислите й той. — Можеш да се допиташ до финансовите съветници на Ейбрахам.

Андреа поклати глава. Той печелеше.

— Ще направя турнето само ако обещаеш, че още на следващия ден прекратяваме договора.

— Добре.

Мигновено последвалото му съгласие я усъмни.

— Подпиши се под това и го изпрати на адвоката ми — отсече тя.

— Нямаш ли ми доверие? — в гласа му се прокрадна насмешка.

— Не — хладно отвърна тя.

— Ще се погрижа да е на бюрото му още утре сутринта.

— Благодаря.

— Само дето не си помислила за едно нещо.

— Така ли? И какво е то?

— Може да ти се прииска да останеш при мен.

— Блажени са вярващите… — процеди тя и гордо се отправи към вратата.

— Ани?

Андреа се обърна.

— Просто проверявам дали помниш — усмихна се подигравателно той.

С огромно усилие Андреа се сдържа да не му каже нещо гадно и внимателно затвори вратата след себе си. Концертът пред публика щеше да бъде нечовешко изпитание, но присъствието на Люк Кейн се очертаваше още по-страшно.