Робърта Лий
Лирична соната (3)

Трета глава

Андреа прекара ужасно неспокойна нощ. Измъчваха я мисли за Люк и Джилиан, минали и сегашни. Глупаво бе, че отказа да го покани на гости. Изглежда сестра й бе решена на всичко, за да се срещне с него.

На разсъмване стигна до извода, че ще е по-добре да го информира за завръщането на Джилиан. За да няма възможност да размисли, още със ставането си посегна към телефона.

— Господин Кейн е винаги на ваше разположение — съобщи мило секретарката и Андреа стисна зъби. Имало е специални инструкции. — Единадесет ще ви бъде ли удобно, госпожице Маркам?

— Да, единадесет е добре.

Тъкмо приключваше със закуската и в трапезарията се появи Джилиан с лъскав клин, който още повече подчертаваше колко е отслабнала.

— Подранила си — усмихна се Андреа. — Едно време можеше да спиш цял ден, ако те остави човек.

— Напоследък нещо не мога да спя. Между другото, трябва да отида на лекар. Свършило ми е приспивателното.

— Моят ще ти предпише само ако е наистина наложително.

— Да не мислиш, че иначе щях да го пия! Другите хапчета, които взимах, ми развалиха съня.

Андреа се разтревожи.

— Другите ли? Те пък за какво са?

— О, против депресия — сестра й махна неопределено с ръка.

— От колко време…

— Как великолепно мирише на кафе! — промени разговора Джилиан и с престорена бодрост взе каната. Седна и забъбри весело, сложи си сандвич в чинията, но само го натроши. — Така и не свикнах да закусвам — подхвърли с усмивка. — Помниш ли как майка ми ме следеше за всеки залък?

Андреа също се усмихна.

— Оттогава съм се заклела, ако някой ден имам деца, за нищо на света да не ги насилвам да ядат.

— Абсолютно си права.

— Жалко, че вие с Питър нямате. Може би всичко щеше да бъде по-различно…

Джилиан в миг кипна.

— За какво са ми деца! — лицето й пламна. — Носят само неприятности! Бракът ми приключи и не желая да го обсъждам с когото и да било. Ако знаех, че ще ме разпитваш по този начин, изобщо нямаше да дойда. Щях… Щях да… — тя избухна в сълзи.

— Милата ми, недей! Не съм искала да те разпитвам. Просто си говорехме… Преди да тръгна, ще се обадя на доктор Маршал да дойде да те прегледа.

— Къде ще ходиш? — веднага попита Джилиан, като извърна мокрото си лице.

— Имам работа. Ще се видим, като се върна.

 

 

Точно в единадесет секретарката я въведе в кабинета на Люк.

— Радвам се да те видя толкова скоро — възкликна той и се приближи — чаровен и опасен с черна риза „Армани“ и черен панталон, подчертаващи стройната му фигура и приятния загар на лицето.

Дъхът й секна. Този мъж е неприлично привлекателен! И което е най-страшно — момичешкият й интерес към него преминаваше в нещо далеч по-обезпокоително.

— Идвам само да ти съобщя, че Джилиан се върна — рече с недотам уверен глас. — Пристигна вчера следобед, съвсем неочаквано. Бракът й се провалил. Засега ще живее при мен.

Ако вестта го учуди, то по нищо не пролича.

— Затова ли дойде? Да ми кажеш за Джилиан?

— Помислих, че може да се почувстваш неудобно да работим заедно.

Смехът му прозвуча искрено.

— Ти да не би да смяташ, че още съм влюбен в нея? Не съм живял като монах, много добре го знаеш.

— Дори не ми е минало през ум — заяви хладно Андреа.

— Освен това, дълбоко се съмнявам, че сестра ти ще се трогне. Ти си тази, която не е забравила миналото. А бихме могли да бъдем приятели…

Андреа се почувства неловко и се изправи.

— От какво се страхуваш? — продължи той и застана пред вратата. — Че мога отново да хлътна по Джилиан?

— Или тя по теб. А не искам да страда.

— Сестра ти е голям човек… Ани. Може да се грижи за себе си.

Насмешката в гласа и подигравателният му поглед я накараха да се почувства още по-голяма глупачка.

— Защо не се откажеш от моя договор? Имаш предостатъчно клиенти, които да ти снасят златни яйца. Да не би да има значение от кого точно ще печелиш?

— Има разбира се! — погледна я той право в очите. — Снощи слушах едно твое изпълнение и определено смятам, че един ден можеш да бъдеш най-добрата в света.

— Искаш да кажеш, все още не съм? — изсмя се Андреа.

— Музиката ти се нуждае от малко повече чувство. Може би когато се появи в живота ти, ще проличи и в интерпретациите ти.

— Какво знаеш ти за личния ми живот! И изобщо, как си позволяваш!

— Позволявам си, защото вярвам в теб.

Без да каже нито дума повече, Андреа излезе навън, но той я последва.

— Поздрави на Джилиан! Предай й, че очаквам с нетърпение да се видим.

Тя се обърна и го погледна.

— Наистина ще го направиш?

Люк сви рамене.

— Казах ти, миналото не ме интересува.

— Вестниците твърдят, че не те е грижа и за нито една от многобройните жени в твоя живот.

— Ако тръгнеш да вярваш на жълтите хроники, то си е за твоя сметка. Май ще си останеш една суховата госпожица, която не вижда по-далече от пианото и нотите.

Сама попаднала в клопката си, Андреа реши да се оттегли без коментар и побърза да влезе в асансьора. За нещастие, Люк пъхна крак между вратите и осуети бягството й.

— Да не би да си така зле настроена срещу мен заради репутацията ми сред жените?

— Ласкаеш се! Не съм подвластна на твоя прословут чар.

— Жалко — рече той и издърпа крак. — Аз съм абсолютно неспособен да устоя на твоя.

Асансьорът потегли, преди тя да е успяла да му отвърне както подобава. Когато се озова на улицата, трепереше от ярост.

И това предстоящо турне! Изпълваше я с ужас. Как щеше да издържи?

— Трябва да се справя! — полугласно изрече Андреа и потръпна. Всъщност изпитваше по-голям страх от присъствието на Люк. Той й въздействаше по недвусмислен начин и тялото й мигновено откликваше. С никой мъж не бе изпитвала подобно нещо…

На стълбите пред къщи Андреа срещна доктор Маршал, който тъкмо си тръгваше.

— Добре, че ви видях. Имах сериозен разговор със сестра ви.

— Какво й е?

— Страда от сериозна депресия.

— Сериозна!

— Вземала е силни успокоителни, а те прикриват някои симптоми. Кажете ми, доколко познавате съпруга й?

— Доста бегло, срещали сме се пет-шест пъти, но ми направи съвсем добро впечатление. Едва вчера Джилиан ми каза, че не е била щастлива.

Докторът отключи колата си.

— Към края на седмицата ще намина пак.

— Бих искала да знам истината. Не крийте нищо от мен.

— В момента няма нищо тревожно. Но не трябва да стои дълго сама, за да не се отдава на потискащи мисли.

— Няма да е лесно! Снощи спомена, че е изгубила старите си приятели, но като че ли не й се иска и да ги вижда. На мен пък ми предстои концертно турне, а това означава денонощна подготовка.

— Дайте си малка почивка. Всеки има нужда от време на време.

— Не и аз — усмихна се Андреа. — Музиката ми дава всичко.

Още докато го изричаше, си призна, че това не е истина. Усмихна се пресилено и побърза да се сбогува.

Завари Джилиан в коридора с телефон в ръка.

— Здравей — поздрави я тя гузно. — Аз… току-що поканих Люк на вечеря.

— Тук?!

— Ами… Защо не? Помислих, че ако тримата се срещнем, ще ти бъде по-лесно да го възприемеш както едно време. Знам, че си се съгласила да работите заедно, докато отмине турнето, но съм сигурна, че ще се чувстваш по-добре, ако се сприятелите.

Андреа кипна, защото чудесно разбираше истинските мотиви на сестра си, ала думите на доктора я накараха да замълчи.

— Права си, Джили. Но ще те помоля за в бъдеще да ме предупреждаваш, когато каниш гости.

Кафявите очи на Джилиан се наляха със сълзи.

— Съжалявам! Мислех, че искаш да се чувствам тук като в свой дом.

— Разбира се, че го искам, мила. Нямах намерение да ти прозвучи обидно. Извинявай! Истината е, че съм ужасно изнервена и нямам желание за развлечения. Смъртта на Ейбрахам наистина ме разстрои.

— В такъв случай, радвам се, че ще ти правя компания. Трябва да погледнеш по-ведро на живота. Защо не направим едно събиране, като се почувстваш малко по-добре?

— Може — съгласи се неохотно Андреа и си напомни, че трябва да внимава Джилиан да не й се качи на главата. Когато преодолее депресията, ще се наложи да й намекне, че няма да може да остане за постоянно, дори това да означава да й плаща наем някъде другаде.

— Люк каза, че сте се видели сутринта — подхвърли Джилиан. — Не си отишла да го предупредиш за мен, нали?

— Обсъждахме турнето — излъга Андреа. — Не мога да си представя как ще свиря пред публика.

— Да не би все още да изпитваш страх от много хора, събрани на едно място? — изсмя се Джилиан нервно. — Но всъщност какво значение има? Нали си натрупала вече състояние от студийни записи?

Андреа не отвърна нищо.

— Доколкото разбирам, обвиняваш мен — продължи сестра й. — Милион пъти съм ти повтаряла, че тогава в парка нищо не се е случило…

— Аз не знам какво се е случило! — почти извика Андреа. — Там е работата! Нищичко не помня. Опитвам се, но мозъкът ми е като промит. Само онези отвратителни типове около мен и… И… — тя се обърна с гръб, за да се овладее. — Не ми се говори за това.

— А може би трябва.

— Не!

Андреа се опита да се пребори с ужасния спомен. Тогава беше осемгодишна, а сестра й — на четиринадесет. Бяха излезли на разходка, но всъщност Джилиан имаше среща с едно момче от училище. Остави я да си играе с някакво дете в градинката и отиде да се вози на лодка. Обеща да се бави само половин час и всичко беше наред, докато Андреа остана сама. Изведнъж отнякъде изникнаха десетина момчета и започнаха да я закачат. Разплака се и те взеха да я дърпат за косата, да я блъскат и да й се подиграват. В един момент я наобиколиха от всички страни и накъдето и да се обърнеше, виждаше само изкривените им от злоба лица. Оттам нататък всичко бе забулено в мъгла. Помнеше само, че пищи с все сила, после изведнъж момчетата се разбягаха и някаква жена се надвеси над нея и я попита къде живее.

Точно тогава се появи Джилиан, хвана я за ръката и хукна към къщи. Малко преди да стигнат, спря, погледна я в очите и я накара да се закълне, че няма да казва нито дума. Андреа кимна, подсмърчайки. По онова време бе готова да мине през огън и вода, за да изпълни желанието на сестра си.

В продължение на седмици я измъчваха кошмари, но обещанието да мълчи я тормозеше още повече. С годините ужасът се разсея, но започна да изпитва страх от тълпи. Обземаше я паника в претъпкани магазини, кина или превозни средства и в такива случаи се налагаше по най-бързия начин да хване такси и да се прибере вкъщи.

Колкото и да е странно, концертите в училище и конкурсите не й създаваха проблеми. Щом обаче излезе пред публика като професионална изпълнителка, още на първите десет минути панически избяга от сцената. За нея нямаше съмнение, че за всичко е виновен инцидентът в парка и месеци наред ходи на психиатър, но в крайна сметка реши да се откаже от изявите пред публика. Независимо от това албумите и записите в телевизията я направиха изключително популярна и след дълги увещания Ейбрахам успя да я убеди да изнесе няколко концерта на живо. Кой би предполагал, че именно в този момент самият той няма да бъде до нея?

— Щом ти е толкова неприятно, откажи се — върна я Джилиан към действителността.

— Не мога. Има договор, неустойки… — тя отвори вратата на музикалния салон и отсече: — Извини ме. Трябва да свиря.

— Ще дойда да слушам.

— Съжалявам. Пречиш ми.

— Ще се спотайвам като…

— Вчера не се получи.

— Добре, тогава — Джилиан се завъртя ядосано и тръгна по стълбите. — Ще си стоя в стаята и ще чета „Вог“ — провикна се отгоре. — Ако те дразни шумоленето на страниците, чукни по тавана!