Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (22)

Бележка на авторката

Романът, който читателят е прочел, има за изходна точка един разказ от петдесетина страници, „По Дюрер“, включен заедно с други три, също с исторически фон, в сборник, озаглавен „На капрата седи смъртта“, отпечатан от парижкото издателство „Грасе“ през 1934 г. Тези разкази, обединени и в същото време противопоставени един на друг с вторично намерени заглавия („По Дюрер“, „По Греко“, „По Рембранд“), всъщност са откъси от един огромен роман, замислен и отчасти трескаво нахвърлян между 1921 и 1925 г., между осемнадесетата и двадесет и втората ми година. В началната широка романова фреска, разпростряна върху няколко столетия и няколко човешки общности, свързани с кръвни или с духовни връзки, четиридесетина страници, озаглавени тогава просто „Зенон“, съставляваха първата глава. Това твърде честолюбиво начинание бе осъществено само донякъде, едновременно с друго едно произведение, което по-късно щеше да се превърне в „Мемоарите на Адриан“. Към 1926 г. се отказах и от двете и само споменатите откъси съставиха през 1934 г. „На капрата седи смъртта“, като специално епизодът със Зенон бе увеличен с десетина много по-късно написани страници — кратка скица на инсбрукската среща между Анри-Максимилиан и Зенон от сегашния роман „Творение в черно“.

Навремето критиката посрещна твърде благосклонно „На капрата седи смъртта“ — и днес още ме изпълва благодарност, когато препрочитам някои от тогавашните отзиви. Но авторът на една книга има свои основания да бъде по-строг от съдниците си: той вижда по-отблизо пропуските и единствен знае какво е искал и какво е трябвало да постигне. През 1955 г., няколко години след като излязоха „Мемоарите на Адриан“, аз подхванах трите разказа с намерение да ги поправя тук-там и да ги издам наново. И пак ме завладя този образ на лекар, философ и алхимик. „Инсбрукският разговор“, глава, датираща от 1956 г., беше първият резултат от това завръщане, останалата част от произведението бе окончателно написана през 1962 и 1965 г. От някогашните петдесет да са останали най-много десетина страници, променени и сякаш опръскани в дългия днешен роман, но повествованието, което води Зенон от незаконното му раждане в Брюж до смъртта му в една тъмница на същия град, в общи черти е непроменено. Първата част на „Творение в черно“ („Скитнишки живот“) следва отблизо плана на „Зенон“ — „По Дюрер“ от 1921 — 1934 г.; втората и третата част („Уседнал живот“ и „Затворът“) изцяло произтичат от десетте последни страници на онзи текст отпреди близо четиридесет години.^[1] Наясно съм, че подобни обяснения може и да не се погледнат с добро око, когато излизат от самия автор и се появяват приживе. Решавам се все пак да ги представя заради неколцината читатели, които се интересуват от раждането на една книга. Преди всичко ми се иска да подчертая тук, че както „Мемоарите на Адриан“, и „Творение в черно“ е произведение, започнато в най-ранна младост, изоставяно и отново подхващано по силата на обстоятелствата, но с което така или иначе авторът е живял цял живот. Единствената, съвсем случайна разлика е, че докато някаква начална версия на „Творение в черно“ се яви тридесет и една години преди завършването на крайния текст, „Мемоарите на Адриан“ нямаха това щастие или нещастие. За всичко останало, по един и същи начин двата романа се градяха с последователно натрупване, преди накрая — и в двата случая — да бъдат сглобени и завършени в един-единствен порив. Другаде съм изяснила становището си (поне що се отнася до мен) относно подобно продължително общуване между автор и един избран или измислен още в юношеска възраст герой, който обаче ни разкрива докрай тайните си едва по време на собствената ни зрялост. Във всички случаи, методът се използува рядко и това може би оправдава изнасянето на горните подробности, пък дори и само за да се избягнат някои библиографски грешки.

* * *

Още повече, отколкото свободното пресъздаване на съществувала историческа личност, оставила следа в историята, като император Адриан, съчиняването на един измислен исторически герой като Зенон на пръв поглед може да мине и без подкрепящи го позовавания. Всъщност и двете начинания твърде много си схождат. В първия случай романистът, за да представи в цялата й многоизмерност личността такава, каквато е била, никога не ще изчерпи страстната дребнавост, с която се рови в документацията около своя герой, натрупана от историческата традиция; във втория случай, за да придаде на своя измислен персонаж онази неповторима истинност, предопределена от времето и мястото, без която „историческият роман“ е само един повече или по-малко сполучлив маскарад, той може да се облегне единствено на фактите и датите от отминалия живот, ще рече на Историята.

Зенон, за когото се предполага, че е роден през 1510 г., е трябвало да бъде на девет години по времето, когато старият Леонардо изгасвал в амбоазкото си изгнание, на тридесет и една при смъртта на Парацелз, за чийто съперник и понякога противник го представям, и на тридесет и три при тази на Коперник, който е публикувал голямото си произведение едва на смъртно ложе, но така или иначе теориите му дълго преди това са обикаляли в ръкопис сред някои среди с по-напреднало мислене и това именно обяснява защо младият студент се запознава с тях още на школската скамейка. При изгарянето на Доле, показан от мен като негов пръв „книжар“, Зенон би бил на тридесет и шест години и на четиридесет и три при това на Сервет, лекар като него, изследвал кръвообращението. Почти връстник на анатома Везалий, на хирурга Амброаз Паре, на ботаника Цезалпино, на математика и философа Джероламо Кардано, той умира пет години след раждането на Галилей и една след това на Кампанела. При неговото самоубийство Джордано Бруно, обречен на кладата тридесет и една години по-късно, е бил двадесетинагодишен. Без да става дума за механично сглобяване на един сборен образ — нещо, което никой съвестен романист не би приел да стори, — многобройни допирни точки свързват измисления философ с тези истински личности, населили същия век, както и с неколцина други, обитавали същите места, минали през подобни премеждия или устремени към аналогични цели. Тук ще посоча някои от тях: ту съзнателно издирвани, за да дадат подтик на въображението, ту намерени впоследствие и служещи за потвърждение.

Така например извънбрачното раждане на Зенон и учението му с оглед на бъдеща духовна кариера твърде много напомнят тези на Еразъм, син на духовник и ротердамска гражданка, който също е започнал съзнателния си живот в расото на августински монах. Безредиците, съпътствували въвеждането на усъвършенствуван тъкачен стан сред селските занаятчии, се покриват със сведения за подобни събития около средата на века: през 1529 г. в Гданск (там според някои бил убит един създател на такава машина), после през 1533 г. в Брюж, където градските власти забранили прилагането на нов способ за боядисване на вълната, и малко по-късно в Лион, при подобряването на пресата за щамповане. Буйството в характера на младия Зенон се свързва с това на Доле, например убийството на Перотен подсеща — твърде издалеч впрочем — за убийството на Компен. Послушничеството на младия монах при митрополита на „Свети Бавон“ в Гент, комуто се приписват тук алхимически познания, както и по-сетнешното, при марана дон Блас де Вела, от една страна, се свързват с просвещаването на Парацелз от епископа на Сетгах и игумена на Шпанхайм, а от друга, с кабалистичното обучение на Кампанела от евреина Аврам. Пътешествията на Зенон, тройното му поприще на алхимик, лекар и философ, та дори неприятностите му в Базел изкъсо следват разказите за същия Парацелз; пребиваването му на Изток, почти задължително в жизнеописанията на философите алхимици, отново е подсказано от истинските или легендарни скитания на големия швейцарско-немски химик. Историята с откупената в Алжир пленница се среща почти във всички испански романи от това време, а епизодът със Сигн Улфсдатер, господарката на Фрьосьо, е подсказан от тогавашната слава на церителки и „билкарки“, приписвана на скандинавските жени. Дворцовият живот на Зенон в Швеция отчасти е почерпен от този на Тихо Брахе в датския двор, и отчасти — от запазеното за някой си доктор Теофил Хомодей, лекар на Ян III Шведски едно поколение по-късно. Хирургическата операция, осъществена върху Хан, е възпроизведена по разказа за подобна намеса в спомените на Амброаз Паре. В една по-прикрита област, може би трябва все пак да напомня, че подобрението в содомия (и понякога наличието й, прикрито, доколкото може, отричано, когато трябва) е имало своето място в живота на Леонардо да Винчи и Доле, на Парацелз и Кампанела, така както съм го посочила във въображаемото битие на Зенон. По същия начин опитите на философа алхимик да си намери защитници ту при реформистите, ту в лоното на Католическата църква могат да бъдат наблюдавани по същото време у много безбожници и деисти, повече или по-малко изложени на гонения. Въпреки това в разпрата между Католицизма и Реформацията Зенон, подобно на мнозина свободни духове от същия век — например Бруно, макар и загинал осъден от Светия престол, или Кампанела, въпреки тридесетте и една години, прекарани в затворите на Инквизицията — остава по-скоро откъм страната на католицизма.^[2]

В плоскостта на идеите Зенон, все още белязан от схоластиката и разбунтуван срещу нея, на половината път между подривния динамизъм на алхимиците и механическата философия, на която принадлежи непосредственото бъдеще, между херметизма, разположил един притаен бог в сърцевината на нещата, и атеизма, който едва-едва надига глава, между емпиричния материализъм на практиците и почти ясновидското въображение на кабалистите, също има многобройни събратя сред философите и мислителите от този век. Научните му изследвания в голямата си част бяха почерпени от „Тетрадките“ на Леонардо: по-специално това важи за наблюденията върху действието на сърдечния мускул, изпреварили тези на Харви. Опитите му с изкачването на растителните сокове и всмукателните способности на растенията, предшествуващи проучванията на Хейлс, се основават върху една забележка на Леонардо и биха представлявали от страна на Зенон опит да доразвие теорията, изказана по същото време от Цезалпино^[3]. Хипотезите му за промените на земната кора също идват от „Тетрадките“, но съм длъжна да отбележа, че подобни разсъждения, вдъхновени от древните философи и поети, са нещо обикновено в тогавашната поезия. Гледището му за изкопаемите вкаменелости се родее отблизо не само с това на Леонардо, но и на Фракасторе, изказано още в 1517 г., и на Бернар Палиси — четиридесетина години по-късно. Хидравличните начертания на философа, „механическите му блянове“, по-специално рисунките на летящи направи и накрая изнамирането на формула за течен огън, годен да бъде използуван при морски битки, разбира се, са заимствувани от подобни изобретения на Леонардо и на някои други учени от XVI век — те онагледяват стремленията и търсенията на един тип умствена нагласа, разпространена по това време, която пресича някак подмолно Възраждането и е по-близка едновременно до Средновековието и до модерните времена, предугаждайки нашите победи и опасения.^[4] Предупрежденията за престъпното използуване на техническите нововъведения от човешкия род, явяващи се едва ли не пророчески днес, изобилствуват в алхимическите писания — в съвсем различен подтекст се срещат също и у Леонардо и Кардано.

В някои случаи самото изразяване на дадено чувство или мисъл е взето от съвременни на героя хроники, може би за да покаже, че подобни възгледи са на място в XVI век. Едно разсъждение за лудостта на войната е заимствувано от Еразъм, друго едно от Леонардо да Винчи. Текстът на „Глумливите прорицания“ води началото си от „Profezie“ на Леонардо, с изключение на няколко реда, извлечени от едно четиристишие на Нострадамус. Твърдението за единството на веществото, светлината и гърма обобщава два любопитни пасажа от Парацелз.^[5] Разсъжденията върху естеството на магията са вдъхновени от тогавашни автори като Агрипа Нетесхаймски и Джанбатиста делла Порта, между другото споменати в романа. Латинските наименования на алхимическите формули почти до едно се намират в трите големи съвременни изследвания за алхимията: Марслен Бертло, „Химията в Средновековието“, 1893; С. G. Jung, „Psychologie und Alchemie“, 1944 (преработено издание от 1952 г.) и J. Evola, „La Tradizione ermetica.“ 1948 — те подхождат към предмета от три различни гледни точки и обединени заедно ни предоставят полезен подстъп към все още загадъчните простори на алхимическата мисъл. Формулировката „Творение в черно“, избрана за заглавие на тази книга, бележи в алхимическите писания степента на разделяне и разтваряне на веществото — най-трудната част, както се твърди, от Великото творение. Още се водят спорове дали това наименование се е прилагало единствено за смелите опити със самото вещество или се е разпростирало и върху изпитанията на духа, устремен на свобода извън отъпканите пътеки и предразсъдъците. Несъмнено се е използувало последователно или едновременно за обозначаване както на едното, така и на другото.

През шестдесетимата години, обхващащи жизнеописанието на Зенон, се разиграват редица събития, които се още ни засягат: разделянето около 1510 г. на остатъците от старото средновековно християнство на две богословски и политически противостоящи една на друга групировки; крушението на Реформацията, превърнала се в протестантство, и смазването на нейното ляво крило; успоредният крах на католицизма, затворен за четири столетия в железните доспехи на Контрареформацията; големите географски открития, израждащи се все повече в проста подялба на света; бурното развитие на капиталистическата икономика ръка за ръка с установяването на абсолютните монархии. Тези процеси, твърде широки, за да бъдат обхванати изцяло от съвременниците, непряко направляват Зеноновата история и може би по-пряко — живота и поведението на второстепенните герои, по-изкъсо обвързани с привичките на своето време. Бартоломе Кампанус е снет по вече овехтелия образец на духовник от предишното столетие, за когото хуманистичната култура не крие проблеми. По силата на обстоятелствата благородният игумен на корделиерите има за съжаление твърде малко изявени събратя в историята на XVI век, но образът му донякъде е почерпен от този на тогавашните духовници, опитали с пълни шепи от мирския живот, преди да надянат расото и да преминат към клира. Читателят ще разпознае в словото му против изтезанията един довод — изцяло християнски, впрочем — преждевременно заимствуван от Монтен. Портретът на брюжския епископ, начетен и изкусен политик, се обляга на други прелати от Контрареформацията, но не е и в противоречие с малкото, което знаем за истинския епископ на Брюж от това време. Дон Блас де Вела е видян в светлината на някой си Сезар Бранка, игумен на „Свети Андрей“ във Вилньов ле з’Авиньон, известен кабалист, изгонен от своите монаси към 1597 г. заради жидовство. Нарочно размитият образ на фрай Хуан напомня фра Пиетро Понцио, приятел и съратник на младия Кампанела.

Портретите на банкери и търговци — Симон Адриансен преди посвещаването му в анабаптизма, Лигрите и техният обществен възход, Мартин Футар, измислен герой, вкоренен обаче в истинския род, управлявал в сянка Европа от XVI век — съвсем отблизо следват своите образци от плът и кръв във финансовата история на времето, заден план на историята изобщо. Анри-Максимилиан принадлежи към цяла кохорта образовани благородници авантюристи, натрупали скромен запас от хуманистична мъдрост, които не е необходимо да напомняме на френските читатели, но чиято порода, за съжаление, угасва към края на века.^[6] Накрая Кола Хейл, Жил Ромбо и техните събратя от долните класи са обрисувани, доколкото това е възможно, според оскъдните данни за народното битие, достигнали от едно време, когато хронисти и историци се занимават изключително с живота на буржоазията, ако не с дворцовия. Подобно разсъждение може би е в сила и за женските образи, защото, с изключение на няколко владетелки, женските лица са много по-слабо осветени, отколкото мъжките.

Близо четвъртината от статистите в тази книга са взети непроменени от местните летописи и хроники: нунцият Делла Каза, обвинителят Льокок, професор Рондле, който наистина е предизвикал скандал в Монпелие, като накарал да разрежат пред него сина му, лекарят Йосиф Хакоен и, разбира се, заедно с останалите адмирал Барбароса и измамникът Руджери. Бернард Ротман, Ян Матис, Ханс Боколд, Книпердолинг — главните действуващи лица в мюнстерската драма — са извлечени от тогавашни описания, и въпреки че за анабаптисткото въстание са ни останали единствено разказите на противници, в наше време не са редки примерите на фанатизъм и обсадна треска, за да не приемем като вероятни подробностите около жестокото им премеждие. Шивачът Адриан и жена му идват от „Трагични поеми“ на Агрипа д’Обине; за красивите италианки и техните френски поклонници в Сиена може да се прочете в Брантом и Монлюк. Посещението на Маргарита Австрийска у Анри-Максимилиан е измислено, както и самият Анри-Максимилиан, но не и взаимоотношенията на тази владетелка с банкерите, нито слабостта й към нейния папагал Зеления любовник (запазено е жалейно стихотворение от един придворен поет по случай неговата смърт), или пък споменатата от Брантом привързаност към госпожа Лаодамия — на друго място у същия хронист се намира щекотливото разсъждение за женската любов, добавено тук към портрета на Маргарита Австрийска. Подробностите със стопанката на дома, която кърми детето си пред височайшите гости, са взети от спомените на Маргарита Наварска, посетила Фландрия едно поколение по-късно. Данните за турската мисия на Лорензачо като пратеник на френския крал, отбиването му в Лион през 1541 г., където в свитата му със сигурност е имало поне един „арап“, а също и опитът за покушение над него в този град, са почерпени от тогавашни документи. Описанието на чумната епидемия в Базел и Кьолн се основава върху честото надигане на тази напаст, почти хронична за европейския XVI век, но годината 1549 е подбрана за нуждите на повествованието, без да се позовава на сведения за присъствието й точно тогава по поречието на Рейн. Думите на Зенон за опасността, надвиснала през октомври 1551 г. над Сервет (осъден и изгорен през 1553 г.), не са ненавременни, както би могло да се помисли, защото каталонският лечител отдавна е бил заплашен й от католиците, и от реформистите, които поне при изгарянето на този злощастен гений са постигнали съгласие. Намекът за някаква любовница на мюнстерския епископ няма историческо потвърждение, но името й ни припомня възлюблената на прочутия през XVI век залцбургски епископ. С две-три изключения всички имена на измислените герои са взети от архиви или родословия, тук-там и от тези на самия автор. Някои известни имена, като на херцог Алба, са изписани както по време на Възраждането.

* * *

Обвиненията, отправени срещу Зенон от гражданите и църковните власти, както и юридическите подробности по неговото дело, са заимствувани mutatis mutandis^[7] от пет-шестина повече или по-малко известни съдебни случая в края на XVI и началото на XVII век, като че ли най-вече от първите процеси срещу Кампанела, при които мирянските правонарушения се представят смесени с обвинения в неверие и ерес.^[8] Затаеното съперничество между обвинителя Льокок и епископа на Брюж, проточващ и усложняващ Зеноновото дело, е въображаемо, както и цялата история, но с основание може да бъде допуснато, поради яростната съпротива из фламандските градове в тези години срещу правомощията, дадени на натрапените от Филип II епископи. Насмешливото подмятане на богослова Йеронимус ван Палмарт, който праща Зенон да изследва своите безкрайни светове, всъщност е изказано от Гаспар Шоп, най-върлия контрареформист в Германия, по повод изгарянето на Джордано Бруно; на Шоп принадлежи и шегата затворникът (в този случай Кампанела) да бъде пуснат срещу еретиците на изобретен от самия него летящ топ. Повечето от споменатите в последните глави подробности около наказанията, свързани с Брюж, като например изгарянето, описано от Зенон на каноника Кампанус, състояло се в града през 1521 г., неизвестно за какво точно престъпление, изгарянето за детеубийство, изнасянето на кладата извън града при престъпление срещу благонравието, са взети от книгата на Малкълм Лете „Bruges and Its Past“^[9], съдържаща многобройни извлечения от съдебните архиви на Брюж. Случката по Задушница е измислена, но нещо подобно е имало близо едно столетие преди това, при екзекуцията на Максимилиановите съветници. Епизодът със заспалия съдия, който се събужда и мисли, че смъртната присъда вече е произнесена, дословно възпроизвежда разпространен тогава анекдот за Жак Хеселе, съдия в Кървавото съдилище.

Все пак някои исторически случки са леко променени, за да се вместят в рамките на разказа. Малко по-назад във времето е пренесена аутопсията на собствения му син (всъщност починал в детска възраст) от доктор Рондле и този син е показан пред прага на зрелостта, за да се превърне в „хубав образец на човешкото устройство“, както разсъждава Зенон. Всъщност Рондле, прочут отрано със своите анатомически изследвания (аутопсирал и тъща си), е съвсем малко по-възрастен от своя въображаем ученик. Густав Ваза често е обитавал дворците си в Упсала и Вадстена, но датите, приписани на тези престои тук, както и твърдението, че кралят е удостоил с присъствието си едно събрание на велможите през есента на 1558 г., са продиктувани от желанието в няколко реда да се даде правдоподобна представа за пътуванията на владетеля и държавническите му задължения.

Датата на първите пълномощия, получени от капитаните на „морските Голтаци“, е точна, но техните подвизи и придобитата слава са лекичко антидатирани. Случаят с вратаря на граф Егмонт обединява в едно екзекуцията на Жан дьо Бозар д’Армантиер, оръженосец на Егмонт, и извънредно жестокото изтезаване на Пиер Кол, вратар на граф Насау, който наистина е отказал да предаде една рисунка на Бош, само че не на херцог Алба, както твърди в случая игуменът на корделиерите, а на Хуан Болеа, съдебен капитан и главен съдия на испанската армия; допускането, че рисунката е била предназначена за сбирката на краля, чиято слабост към творбите на Бош е известна, е от мен и ми се струва най-малкото правдоподобно. Историята с неуспешното бягство на господин Батенбюрх и неговите благородници, както и обезглавяването им във Вилворде, е донякъде съкратена по време. Последователността на заговорите в отоманския двор при Сюлейман Великолепни също е леко променена. И накрая, на два или три пъти състоянието на говорещия въвежда в разказа привидна неточност. На път за Испания двадесетгодишният Зенон нарича тази страна родина на Авицена, защото оттам именно традиционно са прониквали в християнския Запад арабската философия и медицина и за него е без значение, че великият мислител от X век е роден в Бухара и е починал в Исфахан. Никола Кузански твърде дълго, ако не докрай, е бил много по-дружелюбно настроен към хуситската ерес, отколкото твърди епископът на Брюж, но в спора си със Зенон духовникът повече или по-малко съзнателно доближава вселенския прелат до по-нетърпимия мироглед на Контрареформацията.

От известна гледна точка по-значителна е промяната, свързана с датите на съдебните дела срещу две групи монаси — августинци и корделиери от Гент и Брюж, обвинени в престъпления срещу благонравието, при които накрая са били изгорени тринадесет монаси в Гент и десет в Брюж. Делата им са се състояли през 1578 г., десет години след посочената от мен дата, по време, когато противниците на смятаните за проводници на испанската кауза монашески ордени временно са имали превъзходство в двата града.^[10] Изтегляйки по-рано двата процеса, за да превърна втория от тях в движеща сила за крушението на Зенон, аз все пак се опитах да покажа в прозиращото на заден план местно съотношение на силите — по-друго, разбира се, но не по-малко напрегнато — същата партизанска ярост у противниците на църквата и свързания с нея страх на духовните власти да не излезе, че потулват един скандал, и в крайна сметка: същите законни зверства. От това не следва, че обвиненията непременно са били клеветнически. За моя сметка са разсъжденията на Бартоломе Кампанус по повод самоубийството на Пиер де Хамарт, станало така, както го описвам, но в Гент, тъй като този монах е от гентската група, а не от тази в Брюж: доброволно избраната смърт е извънредно рядък случай по това време, възприемана от християнския морал като почти кощунствено злодеяние, и това дава повод да се заподозре, че обвиняемият е имал и други простъпки, преди да се реши на тази. Като изключим истинския Пиер де Хамарт, намалих групата на монасите от Брюж до седем души — всичките измислени, както е измислена и госпожица Де Лос, възлюблената на Киприан. Плод на въображението е също допускането на някаква — предполагана от Зенон и търсена от съдиите — връзка на така наречените Ангели с оцелелите остатъци от разни изтребени, после и забравени от близо едно столетие секти — Адамити или Братя и Сестри на свободния дух, подозирани в подобна полова разпуснатост, чиито следи някои изследователи се опитват да издирят (прекалено последователно може би) в картините на Бош. Тяхното припомняне има за цел единствено да покаже под доктриналните поврати на XVI век вечния кипеж на достигнали от древността чувствени ереси, чиито следи се долавят и в други съдебни дела от същото време. Навярно е станало ясно, че рисунката, подигравателно подхвърлена от брат Флориан на Зенон, всъщност преповтаря почти изцяло няколко групи фигури от картината на Йеронимус Бош „Градината на земните наслади“, изложена днес в музея Прадо, спомената в описа на произведенията на изкуството, принадлежащи на Филип II със заглавие: „Una pintura de la variedad del Mundo“^[11]