Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (19)

Едно красиво жилище

Внушителният дворец във Форестел бе построен наскоро от Филибер и жена му според италианските веяния — прекрасни бяха водещите една в друга стаи с блестящ под и високите прозорци към парка, подгизнал тази февруарска сутрин от лапавицата. Художници, учили из Полуострова, бяха изписали тържествените тавани с красиви сцени из мирската история и преданията: „Щедростта на Александър“, „Снизхождението на Тит“, „Даная под златния дъжд“ и „Възнасяният към небето Ганимед“. Флорентинската зала, цялата изваяна от слонова кост, яспис и абанос (в подреждането й дял имаше и негово светейшество) бе украсена с вити колонки и голи женски тела, множени от огледала, а скрити пружини отваряха тайници. Но Филибер бе твърде прозорлив, за да държи важни книжа в такива чекмеджета, усложнени като вътрешността на съвест, а любовни писма нито бе пращал, нито бе получавал, понеже страстите му (твърде умерени впрочем) се насочваха все към хубавици, на които обикновено не се пише. В камината, украсена с изображения на главните добродетели, огънят пламтеше между две студени и гладки четвъртити колони и само дебелите пънове, домъкнати от съседната гора, единствените естествени предмети сред цялото това великолепие, не бяха излъскани, рендосани и лакирани от работни ръце. Върху един скрин се виждаха сахтияновите гръбчета на няколко книги, щампосани с тънко злато — все благочестиви произведения, които никой не прелистяше; Марта отдавна бе пожертвувала „Християнското възпитание“ от Калвин, защото това еретическо съчинение, както подметна навремето Филибер, бе твърде уличаващо. Самият Филибер притежаваше сбирка от родословни изследвания и в дъното на едно чекмедже, томче Аретино — показваше го понякога на гостите си, докато госпожите си говореха за накити и цветни градини.

Безупречен ред цареше в току-що разтребените след снощния прием стаи. Херцог Алва бе приел поканата да вечеря и да нощува заедно с адютанта си Лансло дьо Берлемон на връщане от една обиколка из Монс и околностите му — херцогът бе твърде уморен и за да не изкачва многобройните стъпала, му стъкмиха постеля долу, под балдахин от килими, придържани от сребърни копия и хоругви, та да му пазят завет; но вече и помен нямаше от това хероическо ложе, в което за жалост именитият гост спа зле. На трапезата думите се бяха отронвали тежко и предпазливо: разговаряха за обществените дела като хора, замесени в тях, знаещи мястото си, и благоразумно избягваха да се задържат върху каквото и да е. Херцогът бе сигурен за положението в Долна Германия и Фландрия; безредиците бяха усмирени, испанската корона можеше да бъде спокойна, че никога не ще се лиши от Миделбюрх или Амстердам, както и от Лил или Брюксел. Дошло бе времето да изрече своята Nunc dimittis^[1] и да помоли краля за заместник. Вече не беше млад, цветът на лицето му издаваше чернодробното заболяване и той едва-едва се докосваше до яденето, като принуди и домакините си да останат гладни. Но Лансло дьо Берлемон добре си похапна, докато разказваше какво става във войската. Княз Орански бил набеден, само лошо се отразявало на войнския ред нередовното плащане. Херцогът смръщи вежди и отклони разговора: не му се струваше много уместно тук да се обсъждат паричните затруднения на негово величества. Филибер знаеше точно на колко възлиза недостигът и също предпочиташе да не се говори за пари на масата.

Щом гостите потеглиха в сивото утро, не особено очарованият от ранните сутрешни приветствия Филибер се качи пак да се пъхне в леглото — негово предпочитано работно място заради подаграта в крака. За жена му обаче, навикнала да става в зори, този час бе съвсем обичаен. Марта обхождаше с равна крачка пустите стаи, поправяше тук-там някое златно или сребърно украшение, непоставено точно на мястото му върху скрина от слугата, или изстъргваше с нокът невидима капчица восък от някоя масичка. След малко секретарят й свали отгоре разпечатаното писмо на каноника Кампанус. Кратка насмешлива бележка от Филибер към него съобщаваше, че вътре имало вести за един техен братовчед и неин брат.

Марта седна пред камината, заслонена с везан щит от силния пек, и зачете дългото послание. Покритите със ситни черни букви листа прошумоляваха в костеливите й длани, подаващи се от дантелите. Скоро спря и се замисли. Бартоломе Кампанус й бе казал за нейния едноутробен брат още когато пристигна като младоженка във Фландрия — каноникът дори й препоръча да включи в молитвите си този безбожник, без да знае, че Марта изобщо не се молеше. Разказът за незаконното раждане тя прие като още едно петно върху и без това опетнената й майка. Лесно бе разпознала философа лекар, прочут из цяла Германия с грижите си за чумавите, в онзи мъж с червения клашник, когото бе посрещнала до възглавето на Бенедикта: той така изневиделица я бе разпитал за покойните й родители. После много пъти се сещаше за опасния странник, дори го бе сънувала. И той като Бенедикта от смъртното си ложе я бе видял разголена: отгатнал бе неизтребимия порок на страха, заложен в нея, невидим за всички останали, които я имаха за силна жена. Мисълта за неговия живот не й даваше мира. Той беше бунтовник, а тя не бе посмяла да се разбунтува; докато той скиташе по пътищата на света, нейният друм я бе отвел само от Кьолн до Брюксел. Ето го сега в мрачната тъмница, от която така страхливо се бе побояла тя самата: надвисналото над главата му наказание изглеждаше справедливо — живял бе по своя воля, сам си бе избрал участта.

Тя обърна глава, смразена от хладна тръпка: пламъците в краката й успяваха да стоплят само малка част от просторната зала. Чувала бе, че такъв леден повей лъхва, когато наблизо минава призрак: този човек, изправен пред края си, бе останал призрак за Марта. Но нищо нямаше зад гърба й в тържествената празна зала. Същата внушителна пустота изпълваше и живота й. Единствените малко по-топли спомени бяха свързани пак с Бенедикта, така рано отнета й от бога, ако изобщо имаше бог — тя дори не я подкрепи докрай. Сама бе задушила огъня на евангелистката вяра, озарявала младините й: от нея оставаше едно огромно пепелище. Над двадесет години живееше с увереността в собственото си проклятие: това помнеше от учението, което не бе посмяла да изповяда на глас. Но и представата за очакващата я преизподня бе станала с времето някак вяла и улегнала: знаеше, че е осъдена, както знаеше, че е жена на богаташ, към чието състояние бе прибавила своето, че е майка на празноглавец, способен само да върти сабята и да пиянствува с млади благородници, както знаеше, че един ден Марта Лигр ще умре. Запазила бе добродетелта си без усилия — не бе имало изкушения за отблъскване, а слабата жар на Филибер престана да се насочва към нея веднага след раждането на сина им, така че и разрешените наслади я бяха отминали. Скрити желания понякога пробягваха под кожата й, но тя дори не ги обуздаваше, а просто ги отминаваше с презрение, както се отминава временно неразположение на тялото. Към сина си бе справедлива майка, но така и не успя да победи вроденото безочие на момчето и да извоюва любовта му; славеше се като твърда, дори жестока с прислужниците и слугините, но нали тази сган трябва да се държи в подчинение. Набожността й в църквата се сочеше за пример, а вътре в себе си тя се гнусеше от цялото това кривене. Братът, зърнат един-единствен път, бе прекарал шест години под чуждо име, криейки пороците си и излагайки на показ престорено благонравие, но какво бе това, сравнено с нейната участ, неотклонно носена цял живот. Тя грабна писмото на каноника и се запъти към Филибер.

Както всеки път, щом влизаше в стаята на съпруга си, презрително сви устни, отбелязвайки погрешния му, нездравословен начин на живот. Филибер тънеше в меки възглавници, толкова вредни за подаграта му, колкото и примъкнатата кутия със захаросани бадеми. Той едва успя да пъхне под завивките томчето Рабле, с което се разсейваше между две диктовки. Марта приседна с изправен гръб на едно столче, по-далече от кревата. Съпрузите размениха няколко думи за снощния прием — Филибер я похвали за безупречното поднасяне на ястията, макар че херцогът, за съжаление, почти не се бе докоснал до тях. И двамата изразиха съжаление по повод болнавия му вид. Заради секретаря, който прибираше книжата си и ги изнасяше в съседната стая, дебелият Филибер почтително отбеляза, че толкова много се говори за мъжеството на бунтовниците, изтребвани по заповед на херцога (между другото броят на присъдите се удвоява), но почти никой не споменава за крепкостта на този държавник и воин, топящ се под своята броня заради господаря си. Марта кимна в знак на съгласие.

— Положението не ми изглежда толкова розово, колкото вярва или желае да вярва херцогът — сухо добави той, когато вратата се затвори. — Всичко остава в ръцете на неговия приемник.

Вместо отговор Марта го попита трябва ли да се поти под толкова пухеници.

— Мъдрите съвети на моята съпруга са ми нужни по други въпроси, а не по това какви са ми завивките — каза Филибер леко подигравателно, както винаги се обръщаше към нея. — Прочетохте ли писмото на нашия вуйчо?

— Доста мръсна история — колебливо промълви Марта.

— Всички, в които правосъдието си напъхва носа, са такива, а дори да не са, стават — каза съветникът. — Каноникът е взел присърце нещата, може би смята, че две смъртни наказания в едно семейство са вече много.

— Всеки знае, че майка ми е загинала като жертва на безредиците в Мюнстер — стрелна го Марта с потъмнели от гняв очи.

— Повече не трябва да се знае, същото ви посъветвах да изпишете и върху черковната стена — с кротък присмех продължи Филибер. — Но сега става дума за сина на тази безупречна майка… Сигурно е, че главният обвинител на Фландрия е вписан с прилична сума в нашите тефтери — искам да кажа, в тефтерите на наследниците Тюхер, — и че навярно ще му е приятно, ако някои цифри отпаднат… но парите не разрешават всичко, или поне не така лесно, както си мислят онези, на които те липсват, подобно на нашия каноник. Работата ми изглежда твърде напреднала, а Льокок може по някакви свои причини да си направи оглушка. Много ли ви засяга всичко това?

— Та помислете си, аз дори не познавам този човек — хладно рече Марта, въпреки че пред очите й беше усойното преддверие на Фугеровия дом и чужденецът, свалящ маската си, задължителна за чумните доктори. Но вярно бе също, че той знаеше за нея повече, отколкото тя за него, а и съществуваха някои само нейни кътчета от миналото, където Филибер нямаше право да наднича.

— Вижте, аз нямам нищо против моя братовчед и ваш брат, и дори бих го прибрал тук да лекува подаграта ми — каза той, като потъна още по-навътре във възглавниците. — Но откъде му е хрумнало да се пъха в Брюж като заек под носа на копоите, при това с чуждо име, което може да излъже единствено глупаците… Светът иска от нас само малко мълчание и предпазливост. Защо трябва да се отпечатват становища, неприемливи за Сорбоната или за светейшия отец?

— И мълчанието също е товар — внезапно промълви Марта, като че ли изненадващо и за самата себе си.

Съветникът я погледна с присмехулно учудване.

— Добре — каза той, — да помогнем на този някой си да се измъкне от бедата. Но забележете, че ако Пиер Льокок приеме, вместо той да ми е задължен, аз ще съм му задължен, а не приеме ли, ще трябва да преглътна отказа му. Има вероятност господин Дьо Берлемон да ми е признателен, че съм спасил от недостоен край един покровителствуван от баща му човек, но освен ако не се заблуждавам, той, изглежда, не се вълнува особено от произшествието в Брюж. Какво ще предложи скъпата ми съпруга?

— Нищо, за което да ме упреквате впоследствие — сухо промълви тя.

— Разумни слова — каза съветникът с глас на човек, доволен, че кавгата е избегната. — Понеже с тази подагра не мога да държа перото, имайте добрината да напишете на нашия чичо едно прошение да ни включи в светлите си молитви.

— Без да споменавам главното? — уточни Марта.

— Чичо ни е достатъчно прозорлив, за да разбере един пропуск — кимна той. — И погрижете се вестоносецът да не заминава с празни ръце. Сигурно ще ви се намери нещо по-укрепващо за Великите пости — пастет от риба най-добре ще свърши работа, — както и топче плат за неговата църква.

Съпрузите се спогледаха. Тя се възхищаваше от Филибер за благоразумието му, както други жени се възхищават от мъжете си за тяхната смелост и сила. Така добре се нареждаха нещата, че той непредпазливо добави:

— За всичко е виновен баща ми, отгледал като свой син този незаконороден племенник. Какво да се прави — израсъл в някакво съмнително семейство, неизучен…

— Вижда се от думите ви, че имате опит с незаконородените синове — с убийствено презрение го сряза тя.

Той можеше да се усмихне на воля, понеже тя вече му обръщаше гръб и пристъпваше към вратата. Извънбрачното дете, родено от една слугиня (а дали изобщо беше негово?), по-скоро улесняваше отношенията в семейството, наместо да ги разстрои. Марта непрекъснато се връщаше към това прегрешение и отминаваше други, по-значителни, без да промълви думица — кой знае, може би дори не ги забелязваше? Той я повика обратно.

— Имам една изненада за вас. Тази сутрин получих и нещо по-приятно от писмото на нашия чичо. Това тук е съдебното потвърждение, че областта Стенберх се провъзгласява за вицеграфство. Известно ви е, че наложих Стенберх наместо Ломбардия, понеже такава титла би била смешна за един син и внук на банкери.

— И Лигр, и Фукр ми звучат достойно — с хладна надменност каза тя, пофренчвайки, според обичая, името на Фугерите.

— Твърде много напомнят за надписи върху чувалчета с пари — рече съветникът. — Времето е такова, че за да бъдеш въведен в някой двор, ти трябва звънко име. Живееш ли с вълци, по вълчи трябва да виеш, скъпа съпруго.

Щом тя излезе, той протегна ръка към кутийката и си напълни устата с бадеми. Не можеше да го излъже с презрението си към титлите: всички жени обичат труфилата. И все пак нещо му вгорчаваше вкуса на бадемите. Жалко, че не можа да помогне на този нещастник, без да се замесва много.

Марта слезе по тържественото стълбище. Новата титла неволно звънтеше приятно в ушите й — ако не друго, синът й един ден щеше да е благодарен. Сравнено с тази вест, писмото на каноника губеше значението си. Но трябваше да се поти над отговора и тя за кой ли път си помисли с горчивина, че в края на краищата Филибер винаги прави каквото си иска и че тя цял живот е била само богатата управителка на един богат мъж. По някакво странно противоречие този брат, когото изоставяше на участта му, в настоящия миг й бе по-близък, отколкото съпругът и единственият син: заедно с Бенедикта и майка й той бе част от един таен свят, чиято пленница оставаше. Като че ли и себе си осъждаше в него. Повика домоначалника и му нареди да приготви даровете, за да ги връчат на пратеника, който се тъпчеше в кухнята.

Домоначалникът отдавна търсеше начин да поговори с госпожата по един въпрос. Сега му се представяше чудесен случай. Както е известно на госпожата, имуществата на господин Батенбюрх са поставени под ключ след неговото обезглавяване. Още задържаха нещата, трябваше първо да се изплатят задълженията към частни лица, преди да се пристъпи към разпродажба в полза на държавата. Не можеше да се отрече — испанците се придържат към законността. Но той подочул от бившия вратар на осъдения, че едни стенни килими не били включени в описа и вървели отделно. Хубава обюсонска изработка, със сцени от Светото писание: „Поклонението на Златния телец“, „Отричането на апостол Петър“, „Опожаряването на Содом“, „Козел отпушения“, „Хвърлянето на евреите в пещта“. Старателният домоначалник мушна малкото списъче в джоба си. Нали госпожата споменаваше, че трябва да се поднови украсата в залата с Ганимед. И после с времето цената на тези килими ще расте.

Тя помисли малко и кимна. Въпросът беше сериозен, не като онези, в които Филибер като че ли прекалено задълбаваше. Доколкото си спомняше, зървала бе тези килими в дома на господин Батенбюрх и те стояха много изискано. Случаят не беше за изпускане.