Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Œuvre au noir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Маргьорит Юрсенар. Творение в черно

Роман

Превод от френски: Красимир Мирчев

Рецензент: Георги Цанков

Редактор: Силвия Вагеншайн

Художник: Лиляна Басарева

Худож. редактор: Петър Добрев

Техн. редактор: Марияна Иванова

Коректор: Мария Енчева

Дадена за набор на 5.IX.1984 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 20

Издателски коли 16,80 УИК 15,52

Издателски №94/1094/

ЛГ VI–56 б КОД 26/95366/22411/5637–364–84

Подписана за печат на 20.XII.1984 г.

Излязла от печат на 16.I.1985 г.

Цена 1,80 лв.

Профиздат, 1984

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

На корицата — „Меланхолия“ от Албрехт Дюрер.

На разделните страници: рисунки от книгата на Peters „Aus pharmaceutischer Vorzeit“, A.C.L.

История

  1. — Добавяне

Лятна волност

Това лято, малко преди края на юли, Зенон както всяка година замина извън града, в полската къща на банкера. Но за разлика от преди не в имота, който Анри-Жюст открай време притежаваше в Кьойпен до Брюж: деловият мъж бе станал собственик на имението Дранутр, между Оденард и Турне, заедно с подновения след заминаването на французите господарски дом. Жилището бе преустроено според вкуса на времето — с четвъртити основи за колоните и каменни кариатиди. Дебелият Лигр се впускаше да купува имоти, които почти безсрамно изтъкват богатството на един човек и в случай на опасност го превръщат в жител на не един град. В полето край Турне той нива след нива закръгляше земите на жена си Жаклин, близо до Анверс наскоро бе турил ръка върху имението Галифор, разкошен придатък към дюкяна му на площад „Свети Яков“, където въртеше вече съвместна търговия с Лазарус Тюхер. Главен ковчежник на Фландриите, собственик на една фабрика за пречистване на захар в Мастрихт и на друга в Канарските острови, наемател на Зеландската митница, държател на стипцовия монопол за прибалтийските области, поръчител заедно с Фугерите на една трета от доходите на Калатравския орден, Анри-Жюст все повече и повече се отъркваше в големците: в Малин лично Наместничката му поднасяше нафора, благородният Круй му дължеше тринадесет хиляди флорина и наскоро беше благоволил сам да придържа над купела новородения син на търговеца — вече бе уговорен с негово високоблагородие денят на тържествената кръщавка в двореца му в Рьолкс. Алдегонд и Констанс, двете невръстни дъщерички на големия търговец, щяха някога да носят титли, както вече носеха шлейфове на роклите си.

Понеже сукнарницата в Брюж му се струваше отживяло времето си предприятие, конкурирано от собствения му внос на лионски брокат и германско кадифе, Анри-Жюст изгради в околностите на Дранутр, в сърцето на Равните земи, полска тъкачница, където нямаше вече да го притесняват общинските разпоредби в Брюж. Там по негова заповед се сглобяваха двадесетина механични разбоя, изработени миналото лято от Кола Хейл по чертежите на Зенон. Хрумнало бе на търговеца да изпита тези работници от дърво и желязо, които не пият, не крещят, вършат работа за четирима и не използуват поскъпването на храната, за да искат по-висока надница.

В един хладен ден, лъхащ вече на есен, Зенон тръгна пеш за тази тъкачница в Уденове. Страната гъмжеше от безработни — едва десет левги деляха Уденове от пищното великолепие на Дранутр, но това бе все едно разстоянието между небето и ада. Анри-Жюст бе настанил неколцината тъкачи и майстори, дошли от Брюж, в една криво-ляво притегната хижа в края на селото и сега този заслон бързо се превръщаше в кочина. Зенон зърна само за миг Кола Хейл, пиян от сутринта — един навъсен и блед чирак французин, на име Перотен, му миеше сега чиниите и наглеждаше огъня. Томас, женен съвсем отскоро за местна мома, се перчеше на площада с нова червена копринена риза, получена като сватбен дар. Един дребен, сух и пъргав човечец, някой си Тиери Лон, издигнат ненадейно от предач до цехов майстор, показа на Зенон сглобените най-накрая направи, които работниците намразили вече, след като лелеяли безумната надежда, че с тях ще печелят повече и ще теглят по-малко. Но други неща занимаваха сега студента: тези скели и противотежести му бяха отмилели. Тиери Лон споменаваше раболепно Анри-Жюст, но хвърляше коси погледи към Зенон, когато се оплакваше от слабата храна, от дървените хижи, позамазани надве-натри от управителите на търговеца, от по-дългите работни часове тук, ненаправлявани от общинската камбана в Брюж. Дребният човечец жалеше за времената, когато здраво укрепените в своите свободи занаятчии превиваха вратовете на самостоятелните работници и се опъваха на господарите. Новите въведения не го плашеха, той ценеше хитроумно скроените клетки, в които всеки надничар управлява едновременно с ръце и с крака по два лоста, но прекомерната бързина изсмукваше силите на хората, а сложното управление искаше повече внимание и грижи, отколкото могат да дадат пръстите и кратуните им. Зенон подхвърли нещо за пренастройване, но новоизпеченият старши майстор сякаш изобщо не го чу. По всичко личеше, че Тиери мисли само как да се отърве от Кола Хейл: повдигаше рамене всеки път, когато споменеше за разплутата пихтия и кавгаджията, чиито механични недоносчета в края на краищата изстискват още повече пот от хората и увеличават безработицата, за говедото, върху което набожността налетяла като краста, откак ги няма удобствата и забавленията на Брюж — пияницата току се насмуче и зареве като проповедник на стъгда. Тези свадливи и невежи хора отвратиха студента — сравнени с тях омотаните в хермелин, загърлени в логика доктори наново добиваха тежест.

 

 

В семейството не тачеха особено механическите умения на Зенон, там той бе презиран заради бедността му на незаконороден и едновременно смътно почитан за бъдещия му духовен сан. На вечеря в трапезарията студентът трябваше да изслушва надутите поучения на Анри-Жюст за това как трябва да се живее: всичко излизаше много просто — не се залавяй с девици, за да не забременеят, с омъжени — за да не те наръга някой, с вдовици — за да не те разкъсат, трупай парици и се моли богу. Каноникът Бартоломе Кампанус, навикнал да изисква от душите единствено малкото, което сами склонят да дадат, не надигаше глас срещу тази угоена мъдрост. Същия ден жетварите спипали бродница тъкмо когато злодейски пикаела в една нива, за да привлече дъжда към житото — и така изгнило наполовина от невижданите порои: без да умуват много, те я изгорили и сега всички се подигравала на вещицата, задето си мислела, че може да направлява водата, а се оказала безсилна пред пламъците. Каноникът обясняваше, че човек, когато предава нечестивците на огнени мъки за един кратък миг, просто се равнява по бога: всевишният им налага същото наказание, само че вовеки веков. Тази беседа не пречеше на обилното вечерно угощение, а разгорещената от лятната жега Жаклин се увърташе около Зенон със закачките си ята порядъчна жена. Напращялата фламандка, разхубавена от последното раждане, се гордееше с кожата и белотата на ръцете си и още бе пищна като божур. Свещеникът се правеше, че не вижда раззинатата пазва и русите къдрици, които гъделичкаха врата на студента, забил нос в отгърнатата книга, преди да донесат лампите, нито пък гневното подскачане на младия женомразец. Всяка жена за Бартоломе Кампанус беше Мария и Ева ведно — онази, която за спасението на света пролива млякото и сълзите си, и другата, отдаваща се на змията. Той свеждаше очи, без да съди.

Зенон излизаше с широки крачки навън. Градината с току-що насадените дървета и натруфените лехи скоро оставаше назад и той тръгваше сред пасища и нивя; колиба с прихлупен покрив се гушеше сред копите сено. Но отминали бяха времената, когато Зенон можеше да се излегне сред ратаите край огньовете на Еньовден — както някога в Кьойпен, в светлата нощ, която начева лятото. И през студените вечери нямаше да се посбутат, за да му сторят място на пейката в ковачницата, където няколко души селяци, все едни и същи, се приличат на благословения огън и приказките им за станалото се смесват с бръмченето на последните за годината мухи. Сега всичко го разделяше от тези хора: провлачената им селска приказка, почти също толкова провлачените мисли, а също и страхопочитанието, вдъхвано от дете, което говори на латински и чете по звездите. Понякога се случваше да помъкне братовчед си в нощно скитане. Слизаше на двора и свирваше тихичко, за да събуди приятеля си. Анри-Максимилиан прекрачваше през балкона, все още замаян от тежкия сън на юношеството, вмирисан на кон и пот от безкрайното препускане през деня. Но бърже се ободряваше от надеждата да катурне някоя хубостница край пътя или да се напие с бургундско в хана заедно с каруцарите. И двамата приятели тръгваха напряко през нивята, помагаха си един другиму да прескочат рововете, помамени от огньовете на някой цигански катун или от червения фенер на далечна кръчма. На връщане Анри-Максимилиан се хвалеше с подвизите си, Зенон си мълчеше за своите. Най-лудата от всички щуротии беше, когато наследникът на Лигр се промъкна една нощ в конюшнята на някакъв търговец от Дранутр и боядиса в розово две кобили, които стопанинът им на сутринта взе за омагьосани. Веднъж се разбра, че в нощните си хойкания Анри-Максимилиан е похарчил няколко дуката, отмъкнати от дебелия Жюст, и къде на шега, къде на истина баща и син се вчепкаха — разделиха ги, както се разделят бик от бичето му, опрели чела в обора на някой чифлик.

Но най-често Зенон тръгваше сам призори с тефтер в ръка и се запиляваше из полето да дири кой знае какво знание, излязло направо от нещата. Той не се уморяваше да тегли на ръка и жадно да се вглежда в камъните, чиито заоблени или остри ръбове, ръждиви или плесенни цветове разказват цяла история, говорят за металите, които са ги съставили, за огъня и водата, прецедили някога веществото, утаили образа им. Изпод тях се разбягваха буболечки — причудливи обитатели на животински пъкъл. Седнал на някоя могилка, съзерцаваше развълнуваната под сивото небе равнина, набъбнала тук-там в продълговати песъкливи хълмове, и мислеше за далечните времена, когато морето е покривало тези простори, обрасли сега с жито; я после, при оттеглянето, им е оставило отпечатъка си, белега на вълните. Защото всичко се мени — и очертанията на света, и образуванията на незастиващата природа, чийто миг трае столетия. Друг път бдителността му изведнъж се наостряше и настървяваше като на ловец, устремяваше се към тварите, които тичат, летят или пълзят в горските гъстаци, към точната диря, оставена след тях, към разгонването и чифтосването им, към храната, към повиците и хитрините им, към това как умират, щом ги удариш с тояга. Влечаха го оклеветените от човешкия страх и суеверия влечуги — хладни, предпазливи, полуподземни, заключили във всеки от пълзящите си пръстени някаква каменна мъдрост.

Една от тези вечери, през най-големите горещини, Зенон използува наученото от Жан Мюерс, като се зае сам да пусне кръв на някакъв селянин, получил вътрешен кръвоизлив, вместо да чака несигурната помощ на бръснаря. Каноникът Кампанус се възмути от неблагопристойното му деяние, към него додаде глас и Анри-Жюст — затюхка се, че пръснал толкова дукати да изучи племенника си, а той накрая ще свърша с резец и леген в ръка. Студентът посрещна хокането с враждебно мълчание. От този ден отсъствията му се удължиха. Жаклин си мислеше, че е завъртял любов с някоя селска мома.

Веднъж ся взе хляб за няколко дена и стигна до гората Хутхюист. Това бяха остатъци от безкрайните кории на езическите времена: странни поуки се отронваха от техните листи. Извил врат, загледан изотдолу в пластовете зелена шума и иглички, Зенон отново се впускаше в алхимическите главоблъсканици, започнати в училището или напук на него: във всяка от тези растителни пирамиди разпознаваше херметическия йероглиф на възходящите сили, знака на въздуха, къпещ и хранещ красивите горски сгради, а също и на огъня, чиято вероятност носят в себе си и комуто почти, със сигурност са обречени един ден. Но на това въздигане противостоеше спускане: под краката му слепият, проправящ пъртина, народ на корените повтаряше в мрака безкрайното деление на вейчиците в небесата и пипнешком напредваше към някакъв незнаен надир. Тук-там рано пожълтяло листо, избило под зеленината, издаваше присъствието на металите, от които чрез разни превращения е извлякло веществото си. От напора на вятъра високите стволове се измятаха, също както човекът от съдбата си. Студентът се чувствуваше свободен като зверовете и застрашен като тях, уравновесен между долния свят и горния свят, огъван и той от един или друг натиск, който ще спрат едва със смъртта му. Но думата смърт беше все още само дума за този двадесетгодишен мъж.

Към заник слънце зърна следа от шейна за трупи върху мъха, мирис на дим го поведе и вече по мръкнало стигна до една въглищарска колиба. Трима мъже — баща и двамата му синове, — палачи на дърветата, повелители и слуги на пламъците, ги принуждаваха бавно да поглъщат плячката си, да превръщат суровото, свистящо и пукащо дърво във въглища, съхранили завинаги родството си с огнения елемент. Дрипите им не се различаваха от техните почти етиопски тела, омазани със сажди и пепел. Белите косми на бащата, русолявите гриви на синовете стояха съвсем нелепо около окадените лица и по голите черни гърди. Усамотени като пустинници, тримата бяха забравили, кажи-речи, всичко, свързано с века, ако изобщо го бяха научавали. Какво значение имаше за тях кой царува над Фландриите или че е лето 1529 от Рождество Христово. По-скоро с пръхтене, отколкото с говор, те посрещнаха Зенон също както горските животни срещат някой свой събрат — студентът много добре знаеше, че можеха и да го убият, за да му съблекат дрехите, нежели да приемат къшей от хляба му и да разделят с него чорбата си от разни треви. Посред нощ, останал без въздух в одимената колиба, той стана, за да не пропусне обичайните си звездни наблюдения, и излезе на пепеливия харман, белеещ в тъмното. Въглищарската клада полекичка тлееше — геометрична постройка, съвършена като укрепленията на бобрите или кошерите на пчелите. Една сянка шаваше сред аленото сияние — по-малкият от двамата братя наглеждаше разжарената грамада. Зенон му помогна с една кука да отдели настрани няколко буйно пламтящи пънове. Вега и Денеб искряха между върхарите на дърветата, стволовете и клоните закриваха звездите, пръснати по-ниско в небето. Семинаристът се сети за Питагор, за Никола Кузански, за някой си Коперник, чието наскоро изложено учение бе горещо приветствувано или яростно отричано в школата, и почувствува тръпка на гордост от мисълта, че принадлежи към изобретателната и неспокойна човешка порода, която опитомява огъня, преобразява естеството на нещата и изследва пътя на звездите.

Напусна домакините си така естествено, както би се разделил със стадо диви кози, и потегли нетърпеливо, сякаш целта, отредена за неговия дух, се намигаше съвсем наблизо и непременно трябваше да бърза, за да не я пропусне. Знаеше си, че пие последните глътки свобода, че само след няколко дена ще трябва отново да търка школската скамейка, та да си осигури по-сетне място на епископски секретар, нижещ сладникави латински изречения, или пък някоя богословска катедра, откъдето ще му е разрешено да сипе върху слушателите си единствено одобрени слова. С невинност, неотделима от самата му младост, той си въобразяваше, че никой преди него не е насъбирал в гърдите си толкова злост към църковното поприще, нито пък е достигал така далеч в бунта и лицемерието си. Все още само тревожният крясък на сойката или почукването на кълвача бяха едничката му сутрешна служба. Животинско изпражнение изпускаше лека пара върху мъха — следа от преминал обитател на нощта.

Щом излезе на широкия път, той отново се потопи във врявата и крясъците на своето време. Възбудена тълпа селяни търчеше с ведра и вили в ръце: гореше един голям усамотен чифлик, подпален от анабаптисти — сега те пъкаха навсякъде и съчетаваха ненавистта към богаташите и властниците с особена изява на любовта към бога. Зенон съчувствуваше недоверчиво на тези ясновидци, които прекрачват от една изгнила лодка в друга — продупчена, и от отколешна заблуда — на нов бяс, но отвращението към заобикалящото го дебелашко охолство неволно го тласкаше към нищите. Малко по-нататък насреща му се зададе напъден тъкач, нарамил просяшка торба, за да търси другаде препитание, и той завидя на окаяника, че не е така овързан, както той самият.