Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (20)

Посещението на каноника

Следобеда подир осъждането на Зенон съобщиха на философа, че каноникът Бартоломе Кампанус го очаква в стаята за свиждане. Той слезе, придружен от Жил Ромбо. Каноникът помоли тъмничаря да ги остави сами. За по-сигурно Ромбо на излизане превъртя ключа.

Старият Бартоломе Кампанус седеше тежко отпуснат в едно кресло с висока облегалка до масата, отпред на пода лежаха двата му бастуна. В негова чест бяха запалили огън в камината и пламъците подсилваха оскъдната студена светлина на февруарския следобед. Широкото лице на каноника, набраздено от безброй бръчици, изглеждаше почти румено в това озарение, но Зенон забеляза, че очите му са зачервени и той едва сдържа треперенето на устните си. Двамата мъже не знаеха как да започнат. Каноникът опита немощно да се изправи, но възрастта и недъгавостта му правеха излишна тази учтивост, а и не беше много сигурен дали е съвсем редно да отдава почит на един осъден. Зенон остана на няколко крачки разстояние.

— Optime pater^[1] — поде той с някогашното обръщение към каноника, от времето на ученичеството му, — безкрайно съм ви благодарен за малките и за големите грижи, които положихте за мен по време на затворничеството. Веднага отгатнах на кого дължа това внимание. Сега идва и вашето посещение, съвсем неочаквано за мен.

— Защо не се открихте по-рано! — с мек укор въздъхна старецът. — Винаги сте се доверявали повече на онзи хирург бръснар…

— Учудва ли ви, че съм се крил? — отвърна философът.

Той усилено разтъркваше вкочанясалите си пръсти. Макар и на горния кат, стаята му цялата бе просмукана с коварната зимна влага. Зенон седна на едно столче пред огъня и протегна към него ръце.

— Ignis noster^[2] — тихичко промълви той алхимическото название, чуто за пръв път от Бартоломе Кампанус.

Тръпки разтърсиха каноника.

— Моето участие е онова, което се помъчихме да направим за вас, е съвсем слабо — каза той, като се опитваше да успокои гласа си. — Може би си спомняте, че навремето голямо разногласие противопоставяше един на друг негово преосвещенство и покойния игумен на корделиерите. Но накрая двамата свети мъже се оцениха по достойнство. Преподобният игумен ви препоръча от смъртното си ложе на епископа. Негово преосвещенство държеше да бъдете съден справедливо.

— Благодарен съм му — каза осъденият.

Каноникът долови лека насмешка в този отговор.

— Сигурно разбирате, че присъдата не зависеше само от епископа. Той през цялото време държеше за милосърдието.

— Нали по право е така? — с известна язвителност попита Зенон. — Ecclesia abhorret a sanguine.^[3]

— Този път беше от сърце — засегна се каноникът. — Но за нещастие обвиненията в безбожие и нечестивост се доказаха и вие пожелахте да е така. В областта на общото право, слава богу, нищо не се потвърди напълно, но трябва ли да ви обяснявам, че десет подозрения се превръщат в твърдо убеждение за простолюдието и дори за част от съдиите. Показанията на онова окаяно дете, чието име дори не искам да си спомня, много ви навредиха отначало…

— Нима повярвахте, че мога да се забавлявам и да танцувам в една потилия под светлината на крадени свещи?

— Никой ме повярва в това — твърдо каза каноникът. — Не забравяйте обаче, че има и други видове съучастничество.

— Чудно ми е, че за нашите християни така наречените безумства на плътта си остават най-голямата от всички злини — замислено рече Зенон. — Никой не се втурва да преследва с ожесточение и ненавист безсърдечието, диващината, варварството, несправедливостта. Никой утре няма да обяви за порочни почтените хорица, които ще се стекат да зяпат как се гърча в пламъците. Каноникът покри лицето си с длан.

— Простете, отче — каза Зенон. — Non decet.^[4] Няма да допусна вече подобна непристойност, не ще се опитвам да назовавам нещата каквито са.

— Смея ли да кажа, че в премеждието, чиято жертва сте вие, особено объркващо е това единство на злото — почти прошепна каноникът. — Нечистота във всичките й проявления, може би преднамерено светотатствени детинщини, насилие към едно невинно новородено и накрая посягането над самия себе си, най-лошото на този свят, извършено от Пиер де Хамарт. Признавам, че отначало помислих скверното му деяние за преувеличено, ако не и измислено от враговете на църквата. Но християнин и монах, който се лишава от живот, е лош християнин, лош монах и това престъпление сигурно не му е първото… Не е утеха за мен да видя вашето огромно знание, забъркано във всичко това.

— Насилието, извършено от онази нещастница над детето й, твърде много напомня това на животно, прегризващо крайника си, за да се изтръгне от примката, в която го е въвлякла човешката жестокост — с горчивина каза философът. — А Пиер де Хамарт…

Той замълча предпазливо, понеже си даде сметка, че за него единственото достойно деяние на покойния бе свободно избраната смърт. В пълното обезсърчение на осъден оставаше една-едничка възможност, която трябваше с всички сили да запази, една тайна за криене.

— Надявам се, че не се явявате тук, за да корите наново пред мен неколцина нещастници — каза той. — Да използуваме по-добре скъпоценните мигове.

— Прислужничката на Жан Мюерс също ви нанесе голяма вреда — скръбно продължи каноникът с упорството на старостта. — Никой не почиташе този зъл човек и аз дори мислех, че са го забравили. Но подозрението, че е отровен, отново припомни името му на всички. Противно ми е да подбуждам някого към лъжа, но по-добре беше да отречете всякакво плътско общуване с тази разпасана жена.

— Не мога да се начудя: едно от най-опасните деяния в живота ми излезе това, че две вечери съм легнал с някаква слугиня — подигравателно каза Зенон.

Бартоломе Кампанус въздъхна: този човек, когото обичаше като син, изглеждаше ограден с непристъпна стена от него.

— Никога няма да разберете с каква тежест вашето крушение ляга на съвестта ми — промълви той, опитвайки друга пътека. — Не говоря за действията ви — малко зная за тях и ми се иска да вярвам, че са невинни, макар в изповедалнята да научих, че и най-лошите могат да произтичат от добродетели като вашите. Мисля си за този съдбовен бунт на съзнанието, превръщащ в порок самото усъвършенствуване — може би аз самият неволно посях у вас кълновете му. Как се е променил светът, как благотворни изглеждаха познанията и древността в моите младини, когато изучавах словесността и изкуствата… Сетя ли се, че пръв разтворих пред вас това Писание, което сега отричате, започвам да се питам дали някой по-твърд и по-начетен от мен наставник…

— Не го слагайте на сърцето си, optime pater — каза Зенон. — Този бунт си е бил в мен — или може би във времето.

— Вашите рисунки на летящи гърмила и движени от вятъра коли, които толкова разсмиваха съдиите, ми напомниха за Симон Влъхва — каза каноникът и вдигна към него тревожни очи. — Но се сетих също и за механическите блянове на юношеството ви, довели само до смутове и метеж. Уви! Този същия ден аз получих от Наместничката обещание за място, което щеше да отвори пред вас славно поприще…

— И то навярно по други пътища щеше да ме доведе до същата точка. Ние знаем по-малко за начертанията и целта на един човешки живот, отколкото за прелета на птиците.

Унесеният в мечти Бартоломе Кампанус виждаше пред себе си двадесетгодишния студент. Неговото тяло искаше да спаси той, или поне душата му.

— Не отдавайте кой знае какво значение на тези механически хрумвания, ни благотворни, ни злотворни сами по себе си — пренебрежително каза Зенон. — И с тях е същото като с находките на духача, които го развличат от чистата наука, но понякога я насърчават и оплождат. Non cogitat qui non experitur.^[5] Дори в лекарското изкуство, на което главно се отдадох, вулканическото и алхимическото изнамиране си имат място. Но признавам, че такава, каквато е сега човешката порода и каквато без съмнение ще си остане до края на времената, опасно ще е, ако тези луди един ден получат възможност да обърнат подредбата на нещата и да се катерят на небето. И аз оттук, докъдето ме е докарал съдът — добави той със сух смях, от който на Бартоломе Кампанус му се изправиха косите, — дори проклех Прометей, че е тикнал в ръцете на смъртните огън.

— Осемдесет години доживях, без да подозирам докъде стигала злостта на съдиите — възмутено рече каноникът. — Йеронимус ван Палмарт се радва, че ви пращат да изучавате вашите безкрайни светове, а Льокок, този нечист човек, на подбив предлагаше да ви изпратят срещу Вилхелм Орански на летящ топ.

— Напразно се смее. Тези блянове ще станат истина един ден, когато човешкото племе се втурне да ги гради, както сега гради дворци и катедрали. От небесата ще се спусне Повелителят на ужаса с пълчища скакалци и изтребващи играчки… О, звяр настървен! На земята, под земята и във водата не ще остане нищо, което да не е угнетено, поругано или разрушено… Разтвори се, пропаст вечна, и глътни, докато е време, този побеснял род…

— Какво казахте? — настръхнал попита каноникът.

— Нищо — разсеяно промълви философът. — Повторих гласно едно от моите „Глумливи прорицания“.

Бартоломе Кампанус въздъхна — страхът бе помътил дори този як разсъдък. Близостта на смъртта го караше да бълнува.

— Изгубили сте вярата във върховното съвършенство на човека — поклати той тъжно глава. — Започва се със съмнения в бога…

— Човекът е начинание, срещу което са опълчени времето, необходимостта, съдбата, както и глупашкото, все повече нарастващо първенство на броя — по-спокойно каза философът. — Хората ще убият човека.

Настана дълго мълчание. Това угнетение се стори добър знак на каноника, който от нищо не се страхуваше толкова, колкото от дързостта на една душа, бронирана срещу разкаянието и срещу страха. Продължи плахо:

— Трябва ли да разбирам, както сте казали на епископа, че Великото творение, според вас, не преследва друга цел освен извисяването на човешката душа? Ако е така — с неволно разочарование продължи той, — излиза, че сте по-близо до нас, отколкото двамата с негово преосвещенство сме се осмелявали да помислим, и че тези магьоснически тайнства — зървал съм ги само издалече — се свеждат до същото, на което Светата църква учи всеки ден своите чеда.

— Да — каза Зенон. — От хиляда и шестстотин години насам.

Каноникът се поколеба — криеше ли се в този отговор насмешка? Но миговете бяха скъпи. Той продължи:

— Скъпи сине, мислите ли, че съм дошъл тук да завързвам ненавременен спор? Друго ме води. Негово преосвещенство заяви, че при вас не става дума точно за ерес, както при омразните отцепници, надигнали в днешно време десница срещу Църквата, а за учено неверие, чиято заплаха, общо взето, е видна само за просветените. Преподобният епископ изтъкна, че вашите „Протеории“, справедливо осъдени, задето принизяват светите догми до прости понятия, посеяни дори сред най-презрените кумиропоклонници, могат да се превърнат и в градиво за една нова прослава: достатъчно ще е същите твърдения да посочат нашите християнски истини като венец на догадките, залегнали в човешкото естество. Не е нужно да ви обяснявам, че всичко е въпрос на насочване…

— Долавям, струва ми се, накъде клони разговорът — каза Зенон. — Ако утрешното празненство бъде заменено с отричане пред всички…

— Не се надявайте на много — плахо поде каноникът. — Не свобода ви се предлага. Негово преосвещенство обаче се стреми да извоюва задържането ви in loc carceris^[6], в избрано от него богоугодно заведение и бъднините ви зависят от това какъв залог ще представите на правото дело. Както знаете, от доживотния затвор човек почти винаги се измъква.

— Късно идва помощта ви, optime pater — промърмори философът. — Хубаво щеше да е, ако по-рано бяхте затъкнали пастта на моите хулители.

— Не сме се и надявали да обуздаем обвинителя на Фландрия — каза каноникът, преглъщайки горчивината от безплодното си прошение до богатите Лигри. — Такъв човек съди, както кучето се хвърля върху плячката. Щем не щем, трябваше да оставим нещата в съда да се развият от само себе си, за да употребим после властта, която ни е дадена. Едновремешното посвещение в нисш сан разпростира върху вас църковната епитимия, но и ви включва в покровителство, неподвластно на грубото мирянско правосъдие. И аз наистина до самия край треперех да не направите от предизвикателство някое неизправимо признание…

— Но и щяхте да ликувате, ако го бях направил от покаяние.

— Благодарен ще съм ви, ако не смесвате градското съдилище на Брюж и разговора със съвестта — нетърпеливо каза каноникът. — Важното тук е, че окаяният брат Киприан влезе в противоречие със съучастниците си, че отмахнахме клеветите, избълвани от миячката на паници, като я затворихме с побърканите, и че зложелателите, които ви набеждаваха в грижи за убиеца на един испански капитан, си замълчаха… Простъпките, засягащи единствено бога, са в нашите правомощия.

— Слагате ли сред прегрешенията ми и лекуването на един ранен?

— Моето гледище е без значение — уклончиво рече каноникът. — Струва ми се, ако настоявате, че всяко добро, сторено на ближния, е за похвала, но не и бунтовничеството, намесено във вашия случай. Покойният игумен, чиято мисъл понякога се отклоняваше от правия път, навярно би одобрил такова размирническо милосърдие. Да се радваме поне, че то не можа да се докаже.

— Нямаше да е трудно, ако вашите грижи не ми бяха спестили изтезанията — сви рамене затворникът. — Вече ви благодарих за това.

— Прикрихме се зад правилото: Clericus regulariter torqueri nonpotest per laycum^[7] — с победоносен вид каза каноникът. — Не забравяйте все пак, че за някои неща, като например благонравието, подозренията срещу вас остават дотолкова, че ще трябва да се явявате novis survenientibus inditiis^[8]. Също и за бунтовничеството. Мислете каквото си щете за властта в този свят, но не забравяйте, че Църквата и силите на реда ще вървят ръка за ръка, докато метежничеството се обединява с ереста.

— Разбирам това — кимна осъденият. — Уязвимата ми безопасност изцяло ще зависи от добрата воля на епископа, а кой знае дали утре властта му няма да се разклати или мнението му да се смени. Нищо чудно след половин година да се окажа толкова близо до пламъците, колкото съм и сега.

— А нима този страх не ви е съпътствувал през целия ви живот? — попита каноникът.

— По времето, когато ми преподавахте основите на словесността и науките, в Брюж изгориха някакъв нещастник, осъден основателно или не, и един от нашите слуги ми разказа за мъченичеството му — вместо отговор каза затворникът. — За да направят зрелището по-привлекателно, вързали го за стожера с дълга верига и така той можел да тича в кръг опърлен, докато накрая паднал ничком на земята, или за да го кажем направо — в жаравата. Често съм си мислил, че този ужас изразява в иносказание участта на човека, оставен почти на свобода.

— А не е ли така и с всички нас? — възкликна каноникът. — Аз изживях годините си мирно и, смея да кажа, невинно, но може ли човек да изпълни осемдесет лета, без да научи какво значи принуда.

— Мирно, да — каза философът. — Невинно, не.

Разговорът на двамата мъже неволно и непрестанно се разпалваше до почти злобната острота на едновремешните им спорове между учител и ученик. Каноникът, решен всичко да изтърпи, се молеше вътрешно да му дойдат думите, които убеждават.

— Iterum peccavi^[9] — промълви накрая Зенон с поуталожен глас. — Не се учудвайте, отче, че в словата ви понякога съзирам клопка. От малкото ми срещи с епископа нямам впечатлението, че е човек, изпълнен с всеопрощение.

— Не обич към вас води епископа, както и не омраза направлява стъпките на Льокок — каза каноникът, като с мъка удържаше сълзите си. — Само аз… Но, освен че сте пешка в играта между двамата — по-спокойно продължи той, — в негово преосвещенство тлее я човешка суета и чест ще е да върне в лоното господне един неверник, способен да увлече и други подобна нему. Утрешното празненство ще бъде по-голяма победа за Църквата, отколкото би била вашата смърт.

— Епископът не може да не си дава сметка, че в мое лице Църквата се сдобива с един развенчан защитник.

— Лъжете се — отговори старецът. — Причините за покаянието на един човек бързо се забравят, а писанията му остават. И сега още някои от доброжелателите ви представят съмнителното пребиваване в „Свети Козма“ като смирено изкупление на християнин, който се отрича от своето безпътство и отхвърля дори името си, за да се отдаде в неизвестност на по-праведен живот. Дано бог ми прости — поусмихна се той, — но аз самият споменах примера на свети Алексей, завърнал се облечен в дрипи да живее в двореца, където бил роден.

— Свети Алексей се е подложил на опасността всеки миг да бъде разпознат от благочестивата си съпруга — шеговито подметна философът. — Моята душевна твърдост не стига чак дотам.

Бартоломе Кампанус смръщи вежди, стреснат от това ново волнодумство. Зенон видя такава мъка, изписана на лицето му, че го съжали. Продължи кротичко:

— Смъртта ми изглеждаше неизбежна и ми оставаше само да прекарам няколко часа in summa serenitate… При условие, че съм способен да го направя — продължи той със съучастническо намигане, което се стори налудничаво на каноника, но всъщност бе отправено към един странник, четящ Петроний на някаква уличка в Инсбрук. — Но вие ме изкушавате, отче: виждам се как простодушно обяснявам на моите читатели, че недоразвитият ум, който се е подхилвал, че държи в своята нива Христовата безвременност, заслужава присмех, и че от него никога не ще излезе добър алхимик, и още — че църковните обреди и тайнства помагат толкова, колкото моите лекарски предписания, а понякога и повече. Не казвам, че вярвам — предвари той радостния възглас на каноника, — казвам само, че простото не е престанало да ми изглежда отговор, което не значи, че съм готов да произнеса простото да. Да се въплъти непостижимото начало на нещата в една личност, изваяна по човешко подобие, ми се струва светотатство, но неволно чувствувам някакъв незнаен бог вътре в тази плът, която утре ще издими нагоре. Смея ли да призная, че тъкмо същият бог ме кара да ви отговоря с не? При това няма постройка на ума, неизградена върху произволна основа: защо да не приема тази тогава? Всяко учение, наложено на тълпите, плаща някакъв данък на човешкото плиткоумие — същото ще е и утре, ако Мохамед и Христос се сменят със Сократ. Но щом е така — с внезапна умора прекара той длан по челото си, — защо да се отказвам от спасението на тялото и от задоволството на взаимното съглашение? Струва ми се, че стотици години вече наново и наново премислям всичко това…

— Оставете на мен да ви покажа пътя — почти с умиление каза каноникът. — Едничък всевишният ще е съдник доколко утрешното ви отричане ще съдържа притворство. Вие сам не знаете това: онова, което вземате за лъжа, може би е същински свят обет, излязъл пряко волята ви. Истината има свои тайни пътища, за да проникне в душата, стига тя да не се затваря за нея.

— Същото е и с измамата — спокойно каза философът. — Не, пресвети отче, лъгал съм понякога, за да живея, но все повече губя тази способност. Между нас и вас, между възгледите на Йеронимус ван Палмарт, на епископа и вашите, от една страна, и моите, от друга, тук-там има сходство, често взаимни отстъпки, но никога — постоянна тъждественост. Те напомнят криви, които произтичат от един и същ общ възел, човешкия разум, и веднага тръгват в различни посоки, за да се доближат после една до друга — от време на време се разминават в пътищата си, друг път се преплитат в някакъв отрязък от тях, но никой не знае ще се съберат ли или не в една точка отвъд чертата на нашия кръгозор. Неистина ще е да ги обявяваме за успоредни.

— Казахте нас — с доловима уплаха прошепна каноникът. — А сте толкова сам.

— Вярно е — рече философът. — За щастие, нямам списъци с имена, които да издавам на когото и да е. Всеки един от нас е единствен учител и единствен следовник на себе си. Опитът винаги започва от нищото.

— Покойният игумен на корделиерите, макар и поддаващ се, беше смирен християнин и образцов духовник: той едва ли е подозирал в каква бездна от бунтарство сте си избрали да живеете — едва ли не язвително заяви каноникът. — Сигурно често и упорито сте го заблуждавали.

— Лъжете се — стрелна затворникът с почти враждебен поглед човека, който се бе опитал да го спаси. — Ние се срещахме отвъд различията.

Той се изправи, като че ли нему се полагаше да сложи край на разговора. Скръбта на стареца се превърна в гняв.

— Вашето упорство е нечестива вяра, за чийто мъченик се мислите — възмутено рече той. — Като че искате силом да накарате епископа да си измие ръцете…

— Сравнението не е много уместно — забеляза философът.

Старецът примъкна с шумно тътрузене креслото си и се наведе да вдигне двата бастуна, на които се опираше като на патерици. Зенон го изпревари и му ги подаде. Каноникът стана с усилие. Щом дочу шума от стъпки и разместването на столовете, притаеният зад вратата Херман Мор помисли, че посещението е свършило, и превъртя ключа, но Бартоломе Кампанус надигна глас и му извика да почака още малко. Открехнатата врата се захлопна.

— Зле изпълних задачата си — с внезапно смирена усмивка каза старецът. — Вашето упорство ме ужасява, защото издава пълна безчувственост към собствената ви душа. Съзнавате ли го или не, единствено криворазбраният срам ви кара да избирате смъртта пред порицанието, което предшествува отричането…

— Със запалена свещ и отговор на латински на латинското слово, произнесено от негово преосвещенство — насмешливо каза затворникът. — Вярно, нямаше да ми е много леко през тези петнадесет минути…

— Докато умирате, също — съкрушено прошепна старецът.

— Ще ви призная, че отвъд някаква степен на лудостта, или обратно, на мъдростта, без особена разлика изглежда мен ли ще изгорят или първия срещнат — каза затворникът, — нито дали кладата ще пламне утре или след двеста години. Не се заричам, че подобни благородни чувства щяха да издържат под уредите за изтезание: скоро ще се види нося ли в себе си тази aniraa stans et non cadens^[10], за която говорят нашите философи. Но може би прекалено голямо значение се отдава на това доколко корав ще се покаже един издъхващ човек.

— Присъствието ми тук ви кара да упорствате все повече — с болка каза старият каноник. — Държа все пак, преди да си тръгна, да ви съобщя, че грижовно ви помогнахме до известна степен, без навярно и да забележите. Ние знаехме за бягството от Инсбрук, след като тайно са ви предупредили, че има заповед за задържането ви от местните власти. Премълчахме това обстоятелство, защото, ако се бе разчуло, то щеше да ви постави в бедственото положение на fugitivus^[11] и да направи твърде мъчно, ако не и невъзможно помирението ви с Църквата. Следователно няма защо да се опасявате, че ще изпаднете в прекалена зависимост… Цяла нощ ви остава за размисъл…

— Цял живот, значи, са ме дебнали още по-изкъсо, отколкото съм си мислел — тъжно каза философът.

Малко по малко пристъпваха към вратата, която тъмничарят наново бе разтворил. Каноникът приближи лицето си до това на осъдения.

— А за телесните болки — каза той — обещавам ви, няма от какво да се страхувате. Двамата с негово преосвещенство предприехме каквото трябва…

— Благодаря ви — отвърна Зенон, като си припомни с горчивина, че напразно се бе опитал да постигне същото за брат Флориан и за един от послушниците.

Тежък товар сякаш бе легнал върху плещите на стареца. Мина му наум да подготви бягството на затворника, но това беше невъзможно, не можеше и да се мисли. Искаше му се да даде благословията си на Зенон, но не беше много уверен как ще я посрещне той и по същата причина не се осмели да го прегърне. Зенон от своя страна понечи да целуне ръката на бившия си учител, но се въздържа — не искаше да излезе, че угодничи. Всичките усилия, положени от стареца, не стигаха, за да го заобича.

На идване каноникът бе наел носилка заради студа и премръзналите носачи го чакаха пред съдилището, Херман Мор настоя Зенон да се прибере в килията си, преди да изпрати посетителя до входа. Бартоломе Кампанус видя бившия си ученик да се изкачва по стълбата, следван от тъмничаря. Вратарят отвори и затвори множество порти, после помогна на светия човек да се качи в носилката и издърпа кожената завеса. С облегната на възглавницата глава старецът редеше пламенно молитвите за края, но нямаше душа в този плам — думите се изнизваха от устните му, без да ги следва мисълта. Пътят на каноника минаваше през главния площад. Тук щеше да се състои на утрешния ден изгарянето, ако междувременно нощта не донесеше друг ум на затворника, в което Бартоломе Кампанус се съмняваше, знаейки велзевулската му гордост. Той си спомни, че миналия месец изведоха онези Ангели от градските стени и струпаха кладата до портата на Светия кръст — престъпленията на плътта се смятат за толкова гнусни, че и наказанието им става почти тайно, докато смъртта на един човек, обвинен в нечестивост и безбожие, отвсякъде погледнато, е поучително за народа зрелите. Тези наредби, завещани от мъдростта на предните, за пръв път през живота му се сториха възмутителни на стареца.

На другия ден беше Заговезни — из улиците вече обикаляха развеселени хора, които вършеха и говореха обичайните дързости. Каноникът знаеше, че съобщението за утрешното наказание още повече е разпалило сганта. На два пъти разни пияници спираха носилката, надзъртаха през завесата и бързо се дръпваха, явно разочаровани, че няма вътре хубавица, която да изплашат. Единият от тези празноглавци бе надянал маска на пиянска мутра и изкрещя някаква мръсотия в ухото на Бартоломе Кампанус; вторият, без да каже дума, подаде през пердето зеленикаво призрачно лице. Зад него трети, със свинска зурла, закачливо свиреше на цафара.

Щом старецът си стигна до дома, около него се засуети храненицата му Вивине, прибрана подир смъртта на отец Клейнверк, която, както винаги, бе стояла във входа на хладната къща и бе надничала през един процеп кога ще се върне чичото за вечеря. Беше станала тлъста и глупава като леля си Ходеливе навремето, но и нея не бе отминала чашата с трепетните очаквания и горчилките на този свят: вече на години я бяха сватосали за един братовчед на име Николас Клейнверк, дребен собственик от околностите на Кастре, който бе натрупал имот и заемаше твърде изгодната длъжност главен надзорник при фламандското правосъдие, но пък за нещастие този така навреме дошъл годеник се удави малко преди сватбата, докато пресичал в пролетното размразяване блатото Дикебуш. Главата на Вивине не се оправи от удара, но тя си оставаше къщовна домакиня и изкусна готвачка като леля си някога — никой не можеше да се мери с нея в подправянето на вино и варенето на сладка. Тия дни каноникът безуспешно я караше да се помоли за Зенон, когото отдавна бе забравила, но поне я убеди да приготвя от време на време по някоя кошница за един нещастен затворник.

Той отказа да хапне от печеното говеждо, което бе приготвила, и се качи да си легне. Трепереше от студ и тя се засуети в краката му с една грейка, пълна с топла пепел. Дълго не можа да заспи под везания си пухеник.