Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (1) (възобновен от Жозеф Бедие)

I
Детство и първи приключения на Тристан

Теб скръбно име не отива:

момче усмихнато, красиво!

(Готфрид Страсбургски)

Ще благоволите ли, сеньори, да чуете един хубав разказ за любов и смърт? За Тристан и Изолда кралицата. Чуйте как се любели те, щастливи и злочести, и как после умрели от любов в един и същи ден, той — за нея, тя — за него.

В далечни времена крал Марк владеел Корнуолските земи^[1]. Веднъж той бил нападнат от врагове и щом научил за това, Ривален, крал на Лоноа^[2], прекосил морето да му се притече на помощ. Помогнал му той с меч и приятелски съвет като истински васал, по братски, а като отплата за верността Марк му дал сестра си, хубавата Бланшфльор, която Ривален обичал с безмерна любов.

Взел я той за жена в светата обител на замъка Тинтажел^[3]. Но скоро след сватбата дошла вест, че старият му враг дук Морган е нападнал Лоноа и опустошава градове, полета и селища. Ривален бързо приготвил своите кораби и откарал Бланшфльор, която чакала свидна рожба, в най-отдалечения край на своето кралство. Пристигнал той в замъка си Каноел и поверил кралицата в ръцете на своя марешал^[4] Рохалт, Рохалт, който заради честността си бил наричан от всички с благородното име Рохалт Честната дума. После Ривален събрал своите барони и заминал да брани земите си.

Чакала го Бланшфльор, дълго чакала. Уви! Отредено било той да не се върне вече. Един ден тя научила, че дук Морган го е убил чрез измама. Не го оплаквала тя; ни вопли, ни ридания се откъсвали от устата й, но ръцете и краката й отмалели до немощ, а душата й неудържимо искала да се откъсне от тялото. Рохалт се мъчел да я утеши.

— Кралице — думал тон, — напразно трупаш в сърцето си скърби след скърби; пали всички, които се раждат, трябва да умрат някой ден? Бог да прости мъртвите и дано опази живите!…

Ала тя не поискала да го чуе. Цели три дни очаквала да се пресели при своя скъп господар. На четвъртия ден добила мъжка рожба и като я взела на ръце, рекла:

— Синко мой, отдавна копнеех да те видя на белия свят и сега виждам, че ти си най-прекрасното създание, родено от жена. Тъжна те раждам, тъжна те посрещам в тоя свят, заради теб ми е жал, че умирам. И тъй като ти дойде на земята роден от тъга, името ти ще бъде Тристан^[5].

Като казала тия думи, тя целунала своята рожба и щом я целунала, издъхнала.

Рохалт Честната дума приютил сирачето. А воините на дук Морган вече обграждали замъка Каноел: нима Рохалт би могъл да се брани дълго време? Право казват хората: „И храбростта има граници.“ Трябвало да се преклони пред волята на дук Морган. Но тъй като се боял, че Морган може да погуби сина на Ривален, марешалът решил да го осинови и го отгледал сред своите синове като собствено дете.

Когато Тристан навършил седем години, дошло време да го вземат от жените и Рохалт го поверил на един мъдър учител и изкусен ездач, благородния Горвенал. Само за няколко години Горвенал го обучил на всички изкуства, които трябва да владее един барон. Научил го да хвърли копие, да държи щит и меч, да стреля с лък, да мята каменни дискове и от пръв път да прескача най-широки ровове. Научил го и да презира лъжата и коварството, да закриля слабите и да държи на думата си. Научил го също да наподобява гласовете на различни птици, да пригласи на арфа песните си; научил го и на изкуството на лов с кучета. Когато момчето яздело сред другите млади ездачи, всеки би казал, че конят, оръжието и ездачът тъй добре си прилягат, че образуват едно цяло, сякаш винаги са били заедно.

Като го гледали с такава горда осанка на благородник, широк в раменете и тънък в кръста, силен, честен и храбър, всички хвалели Рохалт, че е отгледал такъв син. А Рохалт все си мислел за Ривален и Бланшфльор, чиято младост и хубост оживявали пред очите му, милеел за Тристан като за свой син и тайно го почитал като свой господар.

* * *

Но станало тъй, че цялата му радост била отнета в деня, когато норвежки търговии примамили Тристан на своя кораб и го отвлекли със себе си като хубава плячка. Докато платната отнасяли кораба им към непознати земи, Тристан се мятал като вълче в канап. Но всички моряци знаят една стара истина, изпитана от времето: морето не закриля вероломните кораби и не помага на похитители и предатели. То се надигнало яростно, обвило кораба в мрачни мъгли и осем дни и нощи го подхвърляло на вълните си като малка черупка. Най-после моряците съгледали през мъглата някакъв бряг с остри скали и подводни рифове, накъдето морето тласкало кораба им, за да го направи на трески. Разкаяли се те, защото знаели, че гневът на морето идвал от това момче, което те отвлекли в оня проклет час, зарекли се да го освободят и приготвили лодка да го спуснат на брега. Стихнали тозчас ветровете и вълните, грейнало небето и докато норвежкият кораб чезнел в далечината, кротките и засмени вълни отнесли лодката на Тристан до един пясъчен бряг.

С мъка изкачил той стръмните скали и видял зад една пуста и набраздена от долини степ да се простира безкрайна гора. И заридал горчиво за Горвенал, за своя баща Рохалт и за родната Лоноа, когато далечен ек от ловджийски рогове и викове възрадвал сърцето му. В края на гората изскочил красив елен. Хайка кучета и ловци препускали по следите му, като вдигали шумна врява от гласове и свирки на рогове. Но тъй като едрите кучета вече впивали зъби във врата му, нависнали като гроздове, клетото животно подгънало крака, коленичило на няколко крачки от Тристан и примирено зачакало смъртта си. Един от ловните го пронизал с желязното острие на своето копие. Докато, наредени в кръг около жертвата, ловците победно надули роговете, Тристан учуден видял как главният ловен широко срязал гърлото на елена, сякаш ще го коли, и извикал:

— Какво правите, сеньор? Нима подобава да колите като прасе такова благородно животно? Такъв ли е обичаят в тази страна?

— Благородни братко, какво толкова направих, че си така изненадан? — отвърнал ловецът. — Да, първо отрязвал главата на елена, после ще разрежа тялото му на четири части, които ще окачим от двете страни на дъгите на седлата, за да ги отнесем на нашия господар крал Марк. Отколе правим така ние — още по времето на първите ловци така са правели мъжете на Корнуол. Все пак, ако знаеш някакъв друг обичан, по-достоен за похвала, покажи ни го; вземи ножа, побратиме, на драго сърце ще се поучим от теб.

Тристан коленичил и одрал кожата на елена. После нарязал животното и както подобава, оставил цял гръбнака, като отделил някои части от тялото: муцуна, език, тестикули и сърдечната жила.

В това време, наведени над него, ловци и водачи на кучета го гледали като омагьосани.

— Приятелю — рекъл главният ловец, — тези обичаи са много хубави; кажи ни в коя страна си ги научил? Кажи ни откъде си и кой си?

— Благородни господарю, казвам се Тристан, а тези обичаи научих в моята родина Лоноа.

— Тристан — продължил ловецът, — бог да благослови баща ти, който така благородно те е възпитал! Не ще и дума, той е богат и властен барон?

Но Тристан, който добре знаел да говори, знаел и добре да мълчи, когато трябва, хитро отвърнал:

— Не, сеньор, баща ми е търговец. Аз тайно напуснах дома му с един търговски кораб, който заминаваше надалече, защото исках да науча как живеят хората по чуждите земи. Но ако ме приемете при вашите ловци, на драго сърце ще ви следвам и ще ви науча и на други интересни веща от лова на едри животни.

— Сеньор Тристан, учудвам се, че има страна, в която синовете на търговците знаят това, което в други страни не знаят дори синовете на знатни рицари. Но щом искаш да останеш при нас, бъди ни желан гост, а ние ще те заведем при крал Марк, нашия господар.

Тристан довършил нарязването на елена. Сърцето и другите вътрешности дал на кучетата, като обяснил с какви сигнални звуци се призовават те, за да получат пая си, и ритуално положил главата на елена върху опънатата вече кожа. След това набол на дървени разсохи добре разделените късове месо и ги разпределил на ловците според ранга им: на един — главата, на друг — част от задните бутове, на трети — големите рибици, на останалите — предните бутове и големите мускули на краката. Научил ги как да се наредят двама по двама, за да яздят в стройна кавалкада според благородството на различните части от тялото на елена, които те издигали на дървените разсохи.

Най-сетне всички тръгнали, като разговаряли помежду си. Вървели дълго така, докато пред тях се появил разкошен замък, обграден от всички страни с тучни ливади, плодородни земи и градини, бистри извори и рибни езера.

Наблизо имало пристанище с много кораби. Замъкът се извисявал над морето, красив и добре укрепен за отбрана срещу всякакви атаки и бойни машини; главната кула била иззидана някога от великани с големи и добре одялани каменни блокове, наредени шахматно в зеленикави и лазурни тонове.

Тристан попитал за името на замъка.

— Благородни братко, наричат го Тинтажел.

— Тинтажел — възкликнал Тристан, — бъди благословен от бога, благословени да са и твоите обитатели!

Сеньори, някога в този замък баща му Ривален, сияещ от радост, се бил оженил за Бланшфльор. Но уви! Тристан не знаел нищо за това.

Когато наближили порталната кула, фанфарните звуци на ловците привлекли към входа бароните от замъка и самия крал Марк.

След като главният ловец разказал на краля за ловното приключение, Марк се възхитил от чудната гледка на тази кавалкада, от добре нарязаното месо на плячката, както и от дълбокия смисъл на ловните обичаи. Но най-много се възхитил от непознатия красив момък и не можел да откъсне очи от него. Откъде се появила тази първа обич? Кралят питал сърцето си и сам не можел да проумее. Сеньори, това бил гласът на кръвта, която кипяла в жилите му, и любовта, която някога питаел към своята сестра Бланшфльор.

Вечерта, когато трапезите били вдигнати, сред насъбралите се барони излязъл един валийски жонгльор, изкусен в занаята си, и запял своето ле^[6], като пригласял на арфа. Тристан бил седнал в краката на краля и когато арфистът настройвал инструмента см за нова мелодия, рекъл:

— Певецо, тази песен е най-хубава измежду всички други: някога старите бретонци са възпявали с нея любовните подвизи на Граелан^[7]. Нежна е мелодията й, нежни са и думите. Певецо, имаш чуден глас, пей и пригласяй с арфата!

Валиецът свършил поемата и отвърнал:

— Дете мое, нима познаваш изкуството на музикалните инструменти? Ако търговците от Лоноа учат синовете си на арфа, рота и вивула^[8], стани, вземи арфата и покажи умението си.

Тристан поел арфата и така хубаво свирил и пял, че бароните се просълзили. А Марк се възхищавал на младия арфист, дошъл от далечната Лоноа, където някога Ривален бил отвел Бланшфльор.

Когато песента свършила, кралят дълго мълчал.

— Синко — продумал той най-сетне, — благословен да е учителят, който те е учил на това изкуство, благословен да си и ти от бога! Бог обича добрите певци, защото гласът им прониква в сърцата на хората ведно с гласа на арфата и събужда в тях мили спомени, кара ги да забравят скърби и неволи. Ти дойде да ни радваш в този дом. Остани по-дълго при мен, приятелю!

— На драго сърце ще ви служа, сеньор, ще бъда ваш музикант, ваш ловец и ваш верен слуга.

Тъй и направил. Цели три години взаимна обич изпълвала сърцата им. През деня Тристан придружавал Марк из замъка или ходел с него на лов, а нощем, тъй като бил настанен в кралската стая^[9] сред най-близките и доверени хора на краля, пригласял на арфата, за да утеши мъката му, когато бил тъжен. Бароните го обичали, но както ще научите от разказа, най-много го обичал сенешалът^[10] Динас от Лидан. Ала кралят го обичал още по-нежно и от бароните, и от Динас от Лидан. Въпреки тяхната обич Тристан често тъгувал за своя баща Рохалт, за учителя си Горвенал и за своята родина Лоноа.

Сеньори, разказвачът, който иска да се хареса на своите слушатели, избягва твърде дългите описания. Историята на този разказ е така привлекателна и интересна: защо да я удължаваме ненужно? И тъй, ще кажа накратко как след дълги скитания по морета и държави Рохалт Честната дума стигнал в Корнуол, открил пак Тристан и като показал на краля карбункула, който той бил дал някога на сестра си Бланшфльор като скъп сватбен дар, рекъл:

— Кралю Марк, този момък е Тристан от Лоноа, ваш племенник, син на сестра ви Бланшфльор и на крал Ривален. Дук Морган владее незаконно родната му страна: време е тя да се върне на наследника по права линия.

И ще кажа накратко как Тристан, след като бил провъзгласен за рицар от вуйчо си, прекосил морето с корнуолски кораби, представил се на старите васали на своя баща, победил убиеца на Ривален, наказал го със смърт и възвърнал родните си земи.

После размислил, че крал Марк не можел вече да живее щастливо без него, и тъй като благородното му сърце винаги сочело най-мъдрото решение, той повикал своите графове и барони и им казал така:

— Лоноайски сеньори, аз освободих тази страна и отмъстих за крал Ривален благодарение на бога и на вашата помощ. Така възвърнах законното право на моя баща. Но двама мъже, Рохалт и корнуолският крал Марк, подкрепиха бездомното клето сираче и аз съм длъжен да нарека и тях мои бащи; не трябва ли и на тях да отдам заслуженото право? Та нали всеки благородник е господар на две неща: на своята земя и на своето тяло. Затова на Рохалт, който е пред вас, ще оставя земята си. Пазете я, татко, а синът ви ще я пази след вас. На крал Марк ще оставя тялото си: ще напусна тази страна, макар да ми е така скъпа, и ще отида да служа на моя господар Марк в Корнуол. Това е моята воля, лоноайски сеньори, но вие сте най-преданите ми хора и аз съм длъжен да изслушам и вашия съвет; ако поне един от вас иска да ми предложи друго решение, да стане и да говори!

Но всички барони възхвалили решението му със сълзи на очи и Тристан отплавал с кораба си за корнуолското кралство на крал Марк, като взел със себе си само Горвенал.