Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Œuvre au noir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Маргьорит Юрсенар. Творение в черно

Роман

Превод от френски: Красимир Мирчев

Рецензент: Георги Цанков

Редактор: Силвия Вагеншайн

Художник: Лиляна Басарева

Худож. редактор: Петър Добрев

Техн. редактор: Марияна Иванова

Коректор: Мария Енчева

Дадена за набор на 5.IX.1984 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 20

Издателски коли 16,80 УИК 15,52

Издателски №94/1094/

ЛГ VI–56 б КОД 26/95366/22411/5637–364–84

Подписана за печат на 20.XII.1984 г.

Излязла от печат на 16.I.1985 г.

Цена 1,80 лв.

Профиздат, 1984

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

На корицата — „Меланхолия“ от Албрехт Дюрер.

На разделните страници: рисунки от книгата на Peters „Aus pharmaceutischer Vorzeit“, A.C.L.

История

  1. — Добавяне

Кьолнските Фугери

В Кьолн Фугерите обитаваха една малка къщичка току до „Свети Гереон“, лишена от великолепие, но обзаведена така, че да доставя на стопаните си удобство и покой. Вътре винаги ухаеше на сладкиши и черешова ракия.

Саломе обичаше да се застоява на масата подир продължителните, изкусно подбрани обеди, бършейки устни с везана кърпа, а също и да опасва широкия кръст и дебелия си розов врат със златни верижки, да се облича в хубави платове, чиято разчепкана и изтъкана с благоговейни грижи вълна пазеше нещо от меката топлина на живата овца. Скромно подпретнатите краища на забрадката без прекалена строгост подчертаваха благонравието й на почтена жена. Яките й пръсти пробягваха по малкия преносим орган в приемната, на младини кръшният й глас често се включваше в мадригали и мотети — тя обичаше тези плетеници от звуци, както обичаше бродерията. Но главното си оставаше яденето: благочинно спазваният черковен календар се допълваше от кухненски календар, съставен от месеци на краставиците или сладката, на бялото сирене или прясната херинга. Мартин, дребен мършав човечец, така и не успяваше да надебелее от гозбите на своята жена. Страшен в сделките, у дома този булдог се превръщаше в безобидно пале. Най-голямата му смелост беше да подхвърли от време на време на масата някоя по-солена закачка на слугините. Семейството имаше един син, Сигизмунд, отплавал на шестнадесет години с Гонсало Писаро за Перу, където банкерът бе вложил значителни капитали. Изобщо не се надяваха да го видят отново — напоследък нещата в Лима не вървяха добре. Една невръстна дъщеря смекчаваше загубата: Саломе разказваше със смях за тази закъсняла бременност, причинена от някакви десетини, които трябвало да изнася, и донякъде — от капаровия сос. Девойчето беше почти на една възраст с Марта и двете братовчедки деляха постелята, играчките, здравословния пердах от време на време, а по-късно — уроците по пеене и труфилата.

Ту врагове, ту съдружници, дебелият Жюст Лигр и мършавият Мартин, фламандският глиган и рейнската невестулка, се дебнеха взаимно, разменяха си отдалеч съвети, помагаха си или си вредяха вече тридесет години наред. Те знаеха точната си цена, за разлика от мухльовците, заслепени от богатствата им, или от владетелите, на които служеха и с които си служеха. Мартин бе наясно до петаче колко може да се вземе в брой от фабриките, работилниците, складовете, почти господарските имения, поели златото на Анри-Жюст, и често се шегуваше с просташкия разкош на фламандеца, както и с двете или трите закърпени хитрини, все едни и същи, използувани от стария Жюст при затруднение. От своя страна Анри-Жюст, верноподаникът, коленопреклонно поднасящ на нидерландската наместничка сумите, нужни за покупка на италиански картини и за благочестивите й начинания, потъркваше ръце при новината, че Пфалцкият курфюрст или Баварският херцог залагат при Мартин скъпоценностите си и просят от него заем с лихва, достойна за евреите лихвари; той възхваляваше, но не без капчица подигравателно пренебрежение, плъха, загризал плахо плътта на света, наместо да захапе с пълна уста; хилавото човече, подозрително настроено към блага, които се виждат, пипат и изземват, чийто подпис в долния край на листа обаче струва толкова, колкото и подписът на Карл V. Много щяха да се изненадат тези люде, толкова раболепни пред властниците, ако някой им кажеше, че са по-опасни за съществуващия ред от турчина неверник или от селяка бунтовник: заровени, подобно на всички свои събратя, в непосредственото и в дреболиите, сами не съзнаваха разрушителната сила на чувалите със злато и на тефтерите си. Все пак, докато наблюдаваха иззад тезгяха тъмно очертания в насрещната светлина изпъчен рицар, прикрил зад напереността страха си да не бъде върнат с празни ръце, или пък благия лик на епископа, примиращ от желание да довърши без много разходи кулите на катедралата си, случваше им се да се подсмихнат.

Други да се опиват от гърма на камбани и бомбарди, от буйни коне и голи или накипрени в брокат жени — на тях им стигаше презряното и възвисявано вещество, на глас кълнато, скритом обожавано и кътано, подобно на срамните части с това, че за него рядко се говори, но непрекъснато се мисли: жълтият метал, без който госпожа Империя не ще разтвори нозе в ложето на повелителя, а негово високопреосвещенство няма да получи лъскави камъчета за митрата си. Златото, от чиято липса или наличие зависеше ще потегли или не Кръстът срещу Полумесеца. Тези доставчици на средства се чувствуваха ненадминати в житейския занаят.

 

 

Както на Мартин с неговия Сигизмунд, така и на дебелия Лигр не му провървя с първородния син. За десет години от Анри-Максимилиан не дойде друга вест, освен няколко молби за пари и томче стихове на френски, измътено нейде из Италия между два похода. Само ядове можеха да се очакват от него. За да си спести нови разочарования, деловият мъж държеше изкъсо по-малкия. Щом Филибер, любимецът, порасна дотолкова, че да удря една в друга топките на сметалото, той го прати да учи лихварски хватки при коравия Мартин. На двадесет години Филибер беше тлъст и дървенящината, която носеше по рождение, избиваше под старателно заучените обноски и малките му сиви очички проблясваха в цепките на вечно притворените клепачи. Синът на великия ковчежник на Малинския двор можеше да живее като княз, а наместо това, дай му да издирва грешки в сметките на чиновниците; сутрин и вечер в тъмната стаичка, където писарите си вадеха очите, той проверяваше D-тата, M-овете, X-овете и C-тата, които, прибавени към L-овете и I-тата, образуват числата — Мартин не понасяше арабските цифри, макар да признаваше, че са удобни за дългите сметки. Банкерът привикна с мълчаливия юноша. Когато задухът или болките на подаграта му навяваха мисли за края, казваше на жена си:

— Този тлъст негодник ще ме замести.

Филибер изглеждаше изцяло погълнат от търговските тефтери и ножчетата за острене на пера. Но под клепките му проблясваше насмешлива искрица — случваше му се навремени, докато преглеждаше делата на господаря, да си каже, че след Анри-Жюст и Мартин, по-гъвкав от единия и по-неумолим от другия, един ден ще зацарува ловкият Филибер. Не ще го накарат него да поеме португалските дългове срещу мижавата печалба от шестнадесет на сто, платими на части, при четирите големи панаира.

Той присъствуваше на неделните сбирки, лятно време под асмата, зиме — в гостната. Един прелат четеше на латински, Саломе играеше табла със съседката и пускаше при всеки успешен ход някоя рейнска поговорка; Мартин се бе разпоредил двете девойки да изучат френския, така подхождащ на жените, и сам си служеше с тези език, за да изрази някоя мисъл, по-проницателна или по-възвишена от делничните съждения. Беседата засягаше войната в Саксония и нейното отражение върху шконтото, разпространението на ереста и, според годишното време — гроздобера или карнавала. Често подмятаха закачки към дясната ръка на банкера; един надменен женевец на име Заведей Крет, заради ненавистта му към лулите и виното. Този Заведен не отричаше съвсем, че напуснал Женева, когато се разкрило, че поддържа игрален дом и незаконно произвежда карти за игра, но винеше за тези прегрешения разпътни другари, постигнати от заслужено наказание, и не криеше желанието си да се завърне един ден в люлката на Реформацията. Прелатът клатеше укорно показалец, украсен с лилав пръстен, някой на шега започваше да рецитира шеговити стихчета от Теодор дьо Без, галеника на безукорния Калвин. Завързваше се спор благоприятно ли е настроен или не Консисторият към правата на търговците, но вътре в себе си всеки приемаше за естествено един добър гражданин да се подчинява на догмите, провъзгласени от управниците на родния му град. След вечеря Мартин се оттегляше настрани с някой придворен съветник или таен пратеник на френския крал. Парижанинът, любител на женско общество, скоро предлагаше да се завърнат оттатък.

Филибер подхващаше лютнята, Бенедикта и Марта се изправяха, хванати за ръка. В научените от „Книга на влюбените“ мадригали се говореше за агънца, цветя и господарката Венера, но тези обичани напеви бяха нагодени сега към словата на химните от анабаптистката и лютеранската паплач, анатемосвана в неделните проповеди на свещеника. Бенедикта неволно набъркваше стиховете на някой псалм в любовната песен. Разтревожената Марта я дръпваше да млъкне, двете момичета си сядаха пак една до друга и вече не се чуваше друг припев освен вечерната камбана на „Свети Гереон“. На дебелия Филибер му се удаваха танците и от време на време той канеше Бенедикта, за да й покаже някоя нова стъпка — тя отказваше отначало, после танцуваше с детински захлас.

 

 

Двете братовчедки се обичаха с чиста ангелска любов. На Саломе й дожаля да отнеме от Марта дойката Йохана и старата хуситка предаде на Симоновата рожба своя трепет и строгостта си. Йохана се бе уплашила, страхът я превръщаше наглед в старица като всички други, която приема светената вода в църквата и целува Агнеца божи. Но в дъното на душата й все така тлееше омразата към нечестивците в сърмени стихари, към златните телци и кумирите от плът. Тази мършава бабичка, която банкерът изобщо не отличаваше от останалите беззъби миячки на съдините му в мазето, изръмжаваше в отговор на всичко своето вечно „Не!“ Според нея злото се ширеше в тази натъпкана с охолство и разкош бърлога, като котило мишки в меката вътрешност на пухеник. То се гушеше в скрина на госпожа Саломе и в железния сандък на Мартин, в бъчвите долу в зимника и в сосовете по дъното на тенджерите, в леконравните звуци на неделната свирня, в хаповете на аптекаря и в мощите на света Аполина, които помагали при зъбобол. Старицата не смееше открито да се захване с Божията майка в една ниша на стълбището, но я чуваха да гълчи, че на вятъра се хабяло масло в кандилата пред разни каменни кукли.

Саломе тревожно гледаше как шестнадесетгодишната Марта учи Бенедикта с презрение да се отвръща от сандъчетата на продавачите, натъпкани със скъпи дрънкулки, донесени от Париж и Флоренция, или да не зачита Коледа — това смешение от музика, нови премени и гъска, пълнена с трюфели. За добрата женица нищо скрито нямаше в небесата и на земята. Литургията е повод да се поучиш и зрелище, сгоден случай да се покажеш с кожена наметка през зимата или копринен елек лете. Мария с Младенеца, разпнатият Исус, Бог-Отец на своя облак господствуваха в рая и върху стените на църквите — от опит се знаеше коя богородица за какво помага. При домашни тревоги тичаха да търсят съвет от игуменката на урсулинките, известна като разумна жена, макар че това не пречеше на Мартин да се подиграва с монахините. Вярно, продажбата на индулгенции бе напълнила незаслужено гушата на Светия отец, но тегленето на вересия от Божията майка и светците, за да се покрие преразходът на грешника, си беше в реда на нещата, както и сделките на банкера. Странностите на Марта се обясняваха с нездраво предразположение: направо чудовищно бе да се мисли, че отхранено с такива грижи същество може да поведе милата си дружка по криви пътища, да я увлече със себе си на страната на изтезаваните и изгаряни неверници, да забрави подобаващото девическо смирение, за да се набърка във верските разпри.

Йохана можеше единствено да изобличава пред младите си господарки пътищата на злото със своя малко безумен глас: тази неука светица не бе в състояние да разлисти Писанието и повтаряше на своя нидерландски само няколко научени наизуст изречения — не на нея се падаше да укаже вярната посока. Щом свободното образование, отредено от Мартин, разви ума им, Марта тайно се нахвърли върху книгите, където се говореше за бога.

Залутана сред гъсталака от секти, сащисана без водач, дъщерята на Симон се боеше да не би, отказвайки се от стари грешки, да изпадне в нови заблуди. Йохана не беше скрила от нея нито падението на майка й, нито тъжния край на подиграния й, предаден баща. Сирачето помнеше, че след като обърнали гръб на римската измама, родителите му тръгнали по път, който не извежда до небето. Тази добре пазена девица никога не излизаше на улицата без придружител и трепереше от мисълта, че може да се влее в потока хленчещи измамници и налудничави дрипльовци, които скитат от град на град, хулени от порядъчните люде, за да свършат върху сламата: в затворническата килия или на кладата. Кумиропоклонството беше Харибда, но метежът, беднотията, премеждията и отритването — Сцила. Благочестивият Заведей внимателно я изведе от задънената улица: едно писание на Жан Калвин, предадено с обещание за пълна тайна от недоверчивия швейцарец и погълнато нощем на свещ с толкова предпазни мерки, колкото други девойки влагат за разчитането на любовно послание, откри пред Симоновата рожба образа на една изчистена от всякакви отклонения вяра, отърсена от слабостта, последователна въпреки свободата си — бунт, превърнат в Закон. Според писаря в Женева евангелската чистота върви ръка за ръка с еснафската сдържаност и предпазливост: танцьорите, които се кривят като езичници зад затворени врати, лакомите хлапета, безсрамно засмукали по време на проповед захарче или бонбон, биваха бичувани до кръв, инакомислещите — прогонвани, комарджиите и развратниците — усмъртявани, неверниците — справедливо качвани на кладата. За разлика от дебелия Лутер, безсилен пред похотливия нагон на кръвта, който, едва излязъл от манастира, тича да се хвърли в обятията на някаква монахиня, мирянинът Калвин бе изчаквал дълго, преди да сключи с една вдовица възможно най-непорочния брак и наместо да дебелее по трапезите на владетелите, учителят Жан смайваше с въздържанието си своите гости на Канонишката улица: всекидневната му дажба се състоеше от хляб и евангелската риба, взела образа на пъстърва и ферата от езерото — съвсем нелоши между другото.

Марта посвети и своята приятелка, която я следваше безпрекословно в духовните начинания, но пък сама й показваше какво се крие в сърцата. От Бенедикта сякаш струеше светлина — един век по-рано тя би се опивала в някой манастир от блаженството да принадлежи безостатъчно богу, но в тези времена агнето намери своята зелена паша, солта и бистрата вода в евангелистката вяра. Скупчили глави нощем в студената стая, презрели поканата на завивката и възглавницата, Марта и Бенедикта препрочитаха наум Библията. Душите им като че се докосваха през слепените бузи. За да отгърне, Марта изчакваше Бенедикта в края на страницата и ако малката случайно заспеше над свещеното четиво, лекичко я скубеше за косата. Вцепенен в благополучието си, домът на Мартин спеше тежък сън и само в стаята горе, досущ като лампата на мъдрите девици, сияеше в сърцата на две притаени девойчета студеният пламък на Реформацията.

При все това дори Марта не се осмеляваше още да заклейми на глас папистките безчестия. Тя все гледаше да се измъкне от неделната литургия и липсата на смелост я мъчеше като най-тежък грях. Заведей одобряваше нейното благоразумие: учителят Жан учеше следовниците си да избягват излишните разпри и пръв би порицал Йохана, ако тя духнеше кандилото на стълбите в краката на Богородица. Душевната мекота не позволяваше на Бенедикта да причини болка или тревога на родителите си, но вечерта на Задушница Марта отказа да прочете молитва за душата на баща си — където и да се намираше, той не се нуждаеше от нейното „Отче наш“. Тази твърдост смути Саломе, тя не можеше да проумее отказа да се пожертвува за горкия мъртвец петака на една молитва.

 

 

Мартин и жена му отдавна се бяха наканили да съберат своето дете с наследника на Лигр. Разговаряха за това в постелята, излегнати спокойно в богато обшитите чаршафи. Саломе броеше на пръсти какво е готово от чеиза — кожите от златка, везаните покривала. Или пък се опасяваше, че срамежливата Бенедикта ще вземе да се дърпа от брачните радости и се мъчеше да си спомни съставките на един възбудителен мехлем, с който в добрите семейства мажат младоженките преди първата нощ. И за Марта щеше да се намери някой личен кьолнски търговец или дори задлъжнял до гуша благородник, комуто Мартин щедро ще отсрочи падежа на заложените земи.

Филибер нашепваше в ухото на банкерската наследница обичайните ласкателства. Но братовчедките носеха едни и същи шапки, едни и същи накити — често ги бъркаше, а и самата Бенедикта, изглежда, се забавляваше дяволито да го мами. Той ругаеше на висок глас: дъщерята струваше собственото си тегло в злато, племенницата — най-много шепа флорини.

Когато договорът беше почти готов, Мартин повика дъщеря си в своя кабинет и определи деня на сватбата. Нито зарадвана, нито натъжена, Бенедикта се измъкна от прегръдките и нежните излияния на майка си и изтича в стаичката горе, за да шие с Марта. Сирачето заговори за бягство: може би щяха да склонят някой лодкар да ги отведе до Базел и там вече милосърдни християни ще ги поемат нататък. Бенедикта разстла върху масата пясъка от писалището и замислено очерта с показалец браздата на една река. Вече се съмваше, когато тя бавно прокара длан по нарисуваната карта, пясъкът отново се изравни върху гладката повърхност и годеницата на Филибер се изправи с въздишка:

— Много съм слаба.

Марта не отвори повече дума за бягство и само посочи с пръст библейския стих, където се говори да оставим близките си, за да тръгнем по пътеките божи.

Студът на ранното утро ги накара да се мушнат в постелята. Непорочно прегърнати, те се утешаваха една друга и сливаха сълзите си. После младостта си каза своето и двете започнаха да се подиграват с малките очички и увисналите бузи на бъдещия младоженец. Отредените за Марта годеници не бяха по-свестни: Бенедикта я разсмя, като й описа плешивеещия търговец, селския рицар, навлякъл за турнир дрънкащата си железария, или сина на градоначалника — този глупчо, накипрен като чучелата, които шивачите получават от Франция, с пера на шапката и копчелък на черти. През нощта Марта сънува, че Филибер, този садукей, този Амелевк с необрязано сърце, откарва Бенедикта в един сандък и тя отплава самичка нагоре по Рейн.

 

 

Годината 1549 започна с дъждове, които отнесоха разсада на градинарите, Рейн придойде и наводни мазетата, по мътната вода плуваха ябълки и наполовина пълни бурета. През май черешите изгниха още зелени в горите, както и ягодите в лехите. Мартин нареди да се раздава чорба на бедните в преддверието на „Свети Гереон“ — християнско милосърдие и опасение от безредици вдъхновяваха еснафите за подобни подаяния. Но тези неволи бяха само предвестници на страшната беда. От изток, през Бохемия, в германските земи нахлу чумата. Напредваше, без да бърза, съпроводена от камбанен звън като императрица. Свеждаше се над чашата на пияницата, духаше свещта на заровения в книгите си учен, служеше литургията на свещеника, завираше се като въшка в ризата на продажната жена: чумата внасяше в живота на всекиго някакво безочливо равенство, стипчив и опасен привкус на премеждие. Погребалният звън изпълваше въздуха с всепроникващата гълчава на зловещ празник: стълпените в подножието на камбанариите зяпачи до премала се взираха най-горе, в сянката на звънаря — ту приклекнал, ту увиснал, натежал с цяло тяло на голямата камбана. Църквите не можеха да се оплачат от липса на посетители, както и кръчмите.

Мартин се укрепи в своя кабинет като срещу разбойници. Според него най-доброто предпазно средство бе умерено да се пие отлежало йоханисбергско вино, да се избягват блудниците и другарите по чашка, да не се вдишва миризмата на улицата и най-вече — да не се разпитва за броя на умрелите. Йохана все така обикаляше пазара и изхвърляше сметта навън — нейното покрито с белези, сякаш изкърпено лице, чуждоземският й говор винаги бяха отблъсвали съседите, а през тези злокобни дни недоверието се превръщаше в омраза и подир нея се зачуваха приказки за сеячки на чумата и вещици. Дали го признаваше или не, старата прислужница тайно се радваше от присъствието на бича божи и тази мрачна радост се четеше по лицето й: тя напразно се нагърбваше край тежко болната Саломе с най-опасните грижи, които другите слугини отказваха — господарката със стенания я отпъждаше, сякаш наместо стомната, слугинята й поднасяше коса и пясъчен часовник.

На третия ден Йохана не се яви вече до постелята на болната и Бенедикта се зае да й дава лекарствата и да вдига непрекъснато изпадащата от ръцете й броеница. Бенедикта обичаше майка си или по-точно не си и представяше, че може да не я обича. Но тя бе страдала от нейната глуповата и плитка набожност, от каканиженето й на сваха, от веселието й на дойка, която намира удоволствие да припомня на пораслите деца времето на ломотенето, на гърнето и пелените. Срамът от тези непризнати раздразнения удвояваше милосърдното й прилежание. Марта носеше подносите и сгънатото бельо, но намираше начин никога да не влиза в стаята. Така и не успяха да докарат лекар.

Нощта подир смъртта на Саломе, както лежеше до братовчедка си, Бенедикта на свой ред почувствува първите пристъпи на болестта. Изгаряше я люта жажда, но тя съумя да я потисне, като си представи библейския елен, потопил уста в извора с жива вода. Суха разтърсваща кашлица дращеше гърлото й, тя я сподавяше, доколкото може, за да не събуди Марта. Вече се носеше с молитвено събрани ръце, готова да полети от леглото с колоните, да се възземе към светлия просторен рай, при бога. Евангелистките химни се изличиха от паметта й, между завесите занадничаха приветливите лица на светиите, горе от небето Мария протягаше ръце под небесносините гънки, а отзад и пухкавият младенец с розовите пръстчета. Бенедикта безгласно се разкайваше за грешките си: спречкване с Йохана заради една скъсана забрадка, усмивки в отговор на момчешките закачки под прозореца й, желание да умре, в което влизаха леност, нетърпение да се изкачи час по-скоро на небето и стремеж да се освободи от избора между Марта и родителите си, между два начина да говориш на бога. Марта извика сутринта, когато в светлината на първите лъчи съзря измъченото лице на братовчедка си.

По обичая Бенедикта спеше гола. Тя помоли да приготвят тънката, току-що ушита риза и напразно се мъчеше да приглади косите си. Марта я обслужваше с кърпа на носа, вцепенена от ужаса, който й вдъхваше това заразено тяло. Нездрава влага изпълваше стаята и болната зъзнеше — Марта напали печката въпреки топлината. С прегракнал глас, също както добрата му майка предишния ден, девойчето поиска една броеница и Марта й я подаде с върха на пръстите. Изведнъж Бенедикта забеляза с детинско лукавство ужасените очи на приятелката си над напоената с оцет кърпа и каза беззлобно:

— Не бой се, братовчедке, твой ще е дебелият годеник с неговите бретонски танци.

И се обърна към стената както всеки път, щом се наканеше да спи.

Банкерът се таеше в стаята си, Филибер бе отпътувал за Фландрия да прекара август с баща си: изоставена от слугините, които не смееха да се качат на горния кат, Марта им извика да доведат поне Заведей, отложил с няколко дена заминаването за родния си град поради неотложни дела. Той храбро пристъпи чак до прага и прояви благопристойна загриженост. Местните лекари или съвсем изнемогваха, или сами бяха приковани на легло, или твърдо не желаеха да заразят обичайните си болни и отдалеч заобикаляха постелята на чумавите, но се говореше за някакъв изкусен лечител, който пристигнал наскоро в Кьолн, за да изучава на място проявленията на заразата. Трябваше да се направи всичко възможно, за да го докарат при Бенедикта.

Помощта доста се забави. А момичето отиваше. Подпряна о рамката на вратата, Марта я наблюдаваше издалече. Все пак на няколко пъти се доближи и с трепереща ръка й даде да пие. Болната едва преглъщаше, съдържанието на чашата се разливаше по леглото. От време на време кашляше сухо и отсечено, сякаш джавкаше малко кутре, и всеки път Марта неволно се оглеждаше, за да зърне в полите си домашното псе, понеже все не можеше да осъзнае, че това животинско рикание излиза от нежната уста насреща. Накрая седна отвън пред вратата, за да не го чува. Няколко часа поред воюва срещу ужаса от смъртта, която извършваше приготовленията си пред очите й, и срещу страха сама да не се зарази от чумата, както човек се заразява от греха. Онова там не беше вече Бенедикта, а някакъв враг, звяр, опасен предмет, до който не бива да се докосва. Привечер тя не можа да издържи повече и слезе да изчака лекаря долу на прага.

 

 

Той попита това ли е къщата на Фугерите и влезе, без да се двоуми. Беше висок слаб мъж, с дълбоко поставени очи, облечен с червения клашник на лекарите, приели да лекуват чумави и поради това избягващи обикновените болни. От смуглата му кожа личеше, че е чужденец. Той изтича бързо по стъпалата, докато Марта неохотно влачеше крака подир него. Изправен до кревата, отметна завивките и откри изнемощялото тяло, разтърсвано от спазми върху изпоцапания дюшек.

— Всички слугини избягаха — каза Марта, за да оправдае състоянието на постелята.

Той кимна неопределено с глава, зает да опипва подутините под мишниците и на слабините. Малката мърмореше или подпяваше едва чуто между два пристъпа на сипкавата кашлица: на Марта й се стори, че различава думите на една лекомислена песничка, а също и скръбен химн за пришествието на добрия Исус.

— Не е на себе си — с някаква досада каза тя.

— Естествено — бегло отвърна той.

Облеченият в червено мъж придърпа обратно завивката и сякаш между другото отмери ударите на сърцето в основата на дланта и горе на шията. След това наля една-две капки от някаква отвара в една лъжичка и сръчно я напъха между полуоткрехнатите устни.

— Не се насилвайте да се правите на по-смела — измърмори той, когато забеляза, че Марта с отвращение повдигна тила на болната. — Не е нужно сега да я държите за главата или за ръцете.

Той изтри избилата по устните кървава гной с парче марля и побърза да го хвърли в печката. След марлята полетяха и лъжичката, както и ръкавиците, с които си бе послужил.

— Няма ли да пробиете тези отоци? — попита тя, опасявайки се да не би в бързината си лекарят да пропусне нещо важно и най-вече загрижена да го задържи по-задълго край постелята.

— Не, разбира се — полугласно каза той. — Лимфатичните възли са едва подути и тя сигурно ще издъхне, преди да се налеят. Non est medicamentum[1]… Жизнената сила на вашата сестра съвсем е отслабнала. Можем единствено да облекчим страданията й.

— Аз не съм й сестра — рязко възрази Марта, като че това уточнение й даваше право да трепери единствено за себе си. — Казвам се Марта Адриансен, а не Марта Фугер. Братовчедки сме.

Той й хвърли само един кос поглед и задебна признаците на очакваното въздействие. Болната се поуспокои, дори сякаш се усмихваше. Той отля за през нощта втора мярка от отварата. Въпреки че не обещаваше нищо, с присъствието си този човек превръщаше в обикновена стая мястото, където от сутринта Марта беше изживяла такъв ужас. Отвън на стълбите свали задължителната край леглото на чумавите маска. Марта го съпроводи до долу.

— Споменахте, че се казвате Марта Адриансен — ненадейно се обади той. — Навремето познавах един доста възрастен човек със същото име. Имаше жена на име Хилзонда.

— Това са баща ми и майка ми — като че ли с нежелание отвърна Марта.

— Живи ли са още?

— Не — снижи глас тя. — Бяха в Мюнстер, когато епископът превзе града.

Той заотваря външната врата с многобройните като на ковчеже резета. Струйка въздух проникна в претрупаното, потискащо преддверие. Навън се бе спуснал дъждовен и сив здрач.

— Връщайте се горе — с някакво хладно благоразположение каза той. — Изглеждате яка по природа, а и чумата вече се насити на жертви. Съветвам ви да слагате под носа си парче плат, натопено в спирт — нямам много вяра във вашия оцет — и да останете докрай при умиращата. Опасенията ви са естествени и разумни, но срамът и угризението също са болест.

Тя се извърна с пламнали бузи и затършува в кесията, увиснала на пояса й, докато най-накрая напипа една златна монета. Плащането възстановяваше разстоянието, издигаше я над този скитник, който броди от град на град и изкарва хляба си покрай ложето на чумави. Без да погледне монетата, той я пусна в джоба на клашника си и излезе.

Щом остана сама, Марта изтича в кухнята, за да потърси стъклото със спирта. Нямаше никой: слугините сигурно мрънкаха молитвите си в църквата. Тя намери върху масата парче сладкиш и го изяде бавно, твърдо решена да пази силите си. От предпазливост сдъвка и няколко скилидки чесън. Когато се престраши най-сетне да се качи горе, Бенедикта изглеждаше заспала, но чемширените топчета час по час потракваха в пръстите й.

От втората мярка отвара видимо й олекна. Призори един нов пристъп я довърши.

 

 

На другия ден Марта гледаше как я погребват заедно със Саломе в обителта на урсулинките, сякаш удряха отгоре й клеймото на една лъжа. Никой никога нямаше да узнае, че Бенедикта за малко не бе хванала тясната пътечка, в която искаше да я увлече братовчедката й, за да стигнат двете Божия град. Марта се чувствуваше ограбена и предадена. Чумата отшумяваше, но докато крачеше по пустеещите улици, тя все така боязливо придърпваше полите си. Смъртта на малката само бе засилила яростното й желание да остане жива, за нищо на света да не се отказва от онова, което е, и от онова, което притежава, да не се превръща в един от студените вързопи, напъхвани под плочите в църквата. Бенедикта умря уверена в спасението си, с „Отче наш“ и „Аве“ — Марта в никакъв случай не можеше да бъде така спокойна за себе си; струваше й се понякога, че е от осъдените още преди раждането им по божия повеля, че дори добродетелите й са един вид вироглавство и само дразнят бога. А и можеше ли изобщо да се говори за добродетели? Пред лицето на бедствието тя се оказа малодушна — съвсем не беше сигурно, че пред клещите на палача ще остане по-предана на всевишния, отколкото в чумавото време — на невинното създание, което уж от все сърце обичаше. Значи, имаше още една причина да отлага колкото може повече крайната присъда.

Хвърли всичките си сили да намери същата вечер нови прислужнички — избягалите или изобщо не се върнаха, или бяха уволнени начаса, щом се появиха. Предприеха голямо миене, поръсиха миризливи билки и борови иглици по подовете. При чистенето се разбра, че и Йохана е издъхнала, забравена от всички в таванската си дупка — на Марта не й остана време да я оплаче. Отново се появи и банкерът — сдържано опечален, но решен да си подреди мирно битие на вдовец, като остави къщата в ръцете на някоя грижлива стопанка — в никакъв случаи бъбреща или свадлива, не прекалена млада, но пък и не някое плашило. Всички — дори и той самият — бяха наясно, че скъпата му съпруга го бе тормозила цял живот. Оттук нататък сам щеше да решава кога ще става, кога ще яде, в кой ден ще взема лекарство и никой нямаше вече да го прекъсва, ако се поразпали да разказва на някоя слугиня смешната история за момата и славея.

Искаше му се час по-скоро да се отърве от тази племенница, превърната от чумата в едничка негова наследница, чието лице обаче нямаше никакво желание да гледа срещу себе си на трапезата. Сдоби се с разрешение за женитба между първи братовчеди — името на Марта щеше да замени върху брачния договор това на Бенедикта.

Когато разбра за намеренията на чичо си, Марта слезе при затрупания от работа Заведей. Ударил бе и часът на швейцареца: войната с Франция не можеше да се избегне и от Женева той щеше да посредничи на Мартин в сделките му с неговите височайши френски длъжници. През чумавото Заведей сам бе припечелил нещичко и сега щеше да се яви в родния край като почтен гражданин, чиито младежки лудории са забравени. Марта го свари потънал в разговор с един евреин лихвар, който прекупуваше тихомълком за Мартин паричните вземания и движимото имущество на измрелите и при нужда трябваше да понесе целия позор на тези изгодни далавери. Заведей го отпрати, щом зърна наследничката.

— Вземете ме за жена — неочаквано изрече тя.

— Чакайте малко — каза писарят, като се чудеше каква лъжа да измисли.

Той беше женен — на младини се бе обвързал с една никаквица, фурнаджийка в Паки, зашеметен от плачовете на момата и клетвите на рода й след единствената любовна невъздържаност през живота си. Още навремето гърчове довършиха едничкото им детенце; той пращаше на жена си някакви дребни пари, колкото да не е без нищо, и се изхитряше да държи на разстояние повлеканата с вечно зачервени очи. Но двуженството не е престъпление, на което човек се решава с лека ръка.

— Ако ме послушате, по-добре ще е да оставите на мира вашия покорен слуга и да не прекалявате с покаянието… Толкова ли ви се иска да видите парите на Мартин разпилени за манастирски трапези?

— До края на дните си ли ще трябва да живея в Ханаанската земя? — с горчивина попита сирачето.

— Дори въведена в обиталището на нечестивия, силната жена е в състояние да докара царството на справедливостта — обори я писарят, не по-малко вещ от нея в езика на Писанието.

Ясно личеше, че не желае в никакъв случай да се спречква с могъщите Фугери. Марта сведе глава: благоразумието на писаря й предлагаше онова основание, което тя несъзнателно търсеше. Тази смръщена девойка притежаваше старчески порок: обичаше парите заради сигурността, която носят, и заради достойнството, което въплъщават. Сам бог я бе набелязал да живее сред могъщите на тази земя — тя знаеше много добре, че зестра като нейната ще умножи тежестта на съпружеската й дума, а разумната девойка не бива в никакъв случай да отбягва един дълг, какъвто безспорно е съединяването на две богатства.

 

 

Държеше поне да разсее всякакви недоразумения. Още при първата среща с фламандеца му каза:

— Вие може би не знаете, че аз приех светата евангелистка вяра.

Сигурно очакваше градушка от укори. Дебелият й годеник само поклати глава:

— Извинете ме, но аз съм твърде зает. Богословските въпроси са прекалено сложни за мен.

И никога по-късно не пророни думица за това признание. Трудно беше да се разбере дали е извънредно проницателен или само недодялан.

Бележки

[1] Не подлежи на лечение (лат.) — Б.пр.