Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (9)

Инсбрукският разговор

Анри-Максимилиан гледаше как вали над Инсбрук.

Императорът бе отседнал тук, за да надзирава пренията на събора в Тренто, който като всички подобни сборища, натоварени да вземат някакво решение, заплашваше да свърши безплодно. В двора за друго не се говореше освен за богословие и права вяра; ловът по разкаляните склонове на планините не беше никакво изкушение за този мъж, свикнал да преследва елени из тучните ломбардски поля, и воинът се взираше в неспирния, затъпяващ поток по стъклото и тешеше сърцето си с изречени наум италиански псувни.

По цял ден се прозяваше. Обвеяният със слава цезар Карл напомняше на фламандеца някакъв унил луд, а испанското великолепие в очите му беше като онези неудобни, лъскави доспехи, душещи човека при прегледите, пред които всеки стар воин предпочита бронята от биволска кожа. Когато се впускаше във военното поприще, Анри-Максимилиан не бе сложил в сметката отегчението на престоите и сега с ругатни чакаше войната да замени този разсъхнат мир. За щастие, императорската трапеза се огъваше от пилета, печено сърнешко, пастет от змиорки и за разтуха той ядеше до пръсване.

Веднъж в кръчмата, докато се мъчеше да побере някак в сонет белите, гладки като атлаз гърди на своята мила неаполитанска приятелка Ванина Ками, реши, че то е закачила ножницата на един унгарец, и скочи да се разправя. Тези препирни, разрешавани със сабя накрая, бяха част от неговата личност, толкова необходими на горещия му нрав, колкото боят с пестници и ритници на някой занаятчия или селянин. Но сега единоборството, започнало с ругатни на развален латински, приключи набързо: унгарецът излезе страхопъзльо и се скри зад пищната снага на гостилничарката — всичко свърши с шумен женски плач и трясък на счупени чинии; воинът си седна погнусен и се опита наново да потъне в дооглаждане на своите четиристишия и тристишия.

Но поетическият му жар бе отлетял. Болеше го една драскотина на бузата, макар че не му се искаше да си признае, а бързо напоената с кръв кърпа около главата му придаваше смешния вид на човек, мъчен от зъбобол. И когато сложиха отпреде му яхния с пипер, установи, че няма желание дори да яде.

— Идете на хирург — каза му кръчмарят.

Анри-Максимилиан отвърна, че на всеки хирург трябва да се сложи самар.

— Знам един, който си го бива — рече кръчмарят. — Не е особняк, не иска никого да лекува.

— Такъв ми е късметът — каза пълководецът.

Валеше непрекъснато. Изправен на прага, кръчмарят гледаше как от улуците шуртят потоци. После изведнъж се обади:

— За вълка говорим…

Покрай вадата притичваше един мъж, зиморничаво увит в клашник, сгушен в бозава качулка. Анри-Максимилиан извика:

— Зеноне!

Човекът се обърна. Двамата се заразглеждаха над тезгяха с натрупаните сладкиши и варените пилета. На Анри-Максимилиан му се стори, че по лицето на Зенон се мярка тревога, доста напомняща страх. Когато разпозна воина, алхимикът се поуспокои. Пристъпи в ниското помещение.

— Ранен ли сте? — попита той.

— Нали виждате — отговори онзи. — Щом небето на алхимиците не ви е прибрало още, смилете се над мен с една превръзка и малко целебна вода — жива май нямате.

Шегата беше горчива. Той с болка установяваше колко остарял изглежда Зенон.

— Не съм вече по тази част — каза лекарят.

Но недоверието му се бе разсеяло. Той влезе в стаята, като придържаше с ръка вратата зад себе си, да не я затръшне вятърът.

— Извинете ме, братко Анри. Хубаво ми е да видя отново вашето честно лице. Не съм принуден да се пазя от натрапниците.

— Кой ли ги няма? — каза воинът, сещайки се за лихварите.

— Да идем у дома — след кратко колебание предложи алхимикът. — По-удобно ще ни е, отколкото в тази кръчма.

Двамата излязоха. Дъждът плющеше на талази. Случила се бе такова време, когато, разбунтувани, водата и въздухът сякаш превръщат света в безкраен гнетящ хаос. На воина му се струваше, че алхимикът е угрижен. Зенон бутна с рамо вратата на една ниска къщурка със схлупен покрив.

— Вашият гостилничар ми смънва доста за тази изоставена ковачница, където намерих що-годе подслон от нахалниците — каза Зенон. — Злато добива той, не аз.

Заревото на мъждив огън, върху който къкреше гърне от огнеупорна глина, едва-едва осветяваше помещението. Наковалнята и клещите, оставели от предишния обитател на съборетината, придаваха на това мрачно място вид на стая за изтезания. Една стълба водеше към горния кат — там навярно спеше Зенон. Младичък слуга с рижи коси и къс нос се суетеше в един ъгъл. Зенон го отпрати, но му нареди да донесе преди това нещо за пиене. После затърси платно. Когато превръзката на Анри-Максимилиан бе готова, алхимикът попита:

— С какво се занимавате в този град?

— С дебнене се занимавам — незабавно отвърна воинът. — Господин Д’Естрос ме проводи тук тайно да душа не се ли забърква нещо около Тоскана: работата е, че не се е отказал от Сиена, не може да си намери място, че са го изгонили от Флоренция, и се надява да си възвърне един ден загубеното. Аз опитвам уж разни бани, вендузи и германски лапи, а всъщност ухажвам нунция, който твърде много обича Фарнезе, за да обича и Медичи, и сам ухажва без особена надежда за успех цезаря. По-забавно е на това да играе човек, отколкото на бохемски тарок.

— Знам го нунция — каза Зенон, — аз съм му малко лекар и малко — съветник: само от мен зависи да претопя парите му в жаравата на моето огнище. Забелязали ли сте, че тези с козите брадички имат нещо пръчовско и нещо от древната Химера в себе си? Негово преосвещенство реди палави стихчета и глези, както може, младичките си оръженосци. Да имах дарбата, щях много да спечеля, като стана негов сводник.

— Ами аз какво друго правя, освен да своднича? — каза воинът. — А и всичките с това се занимават: кой жени доставя или друго нещо, кой правда, кой господ. По-почтен е все пак онзи, който търгува с плът, а не с вятър и мъгла. Аз поне не вземам много насериозно предмета на моята покупко-продажба: десетократно преотстъпените градове, блудната преданост, червясалите предложения. Там, където някой майстор на сплетните ще натъпче джоба си, аз едва покривам разноските си за коне и подслон. Така ще си умрем бедни.

— Амин — каза Зенон. — Сядайте.

Анри-Максимилиан остана прав до огъня, от дрехите му се вдигаше пара. Зенон се разположи върху наковалнята с увиснали между коленете ръце, вторачен в пламтящата жарава.

— Остана си другар на огъня, Зеноне — каза му Анри-Максимилиан.

Младичкият риж слуга донесе вино и побърза да излезе с подсвиркване. Воинът си наля и каза:

— Спомняте ли си що страхове бра каноникът на „Свети Донациан“? Вашите „Предвиждания на бъднините“ сигурно са потвърдили най-черните му опасения, книжицата ви за природата на кръвта, която така и не прочетох, му се е сторила достойна за бръснар, не и за философ, а от „Изследване върху физическия свят“ се е разплакал. Ще ви избие дяволите от главата, ако вятърът ви отвее наново в Брюж.

— О, и по-лоши неща ще направи — смръщи вежди Зенон. — При това се погрижих да забуля мисълта си с всевъзможни увъртания. На едно място поставих главна буква, на друго — Име, дори склоних да задръстя речта си с обременяващи труфила от Свойства и Същности. Подобно многословие напомня нашите ризи и гащи — те предпазват оногова, който ги е навлякъл, и не му пречат спокойно да си ходи гол под тях.

— Пречат му — каза рицарят на слуката. — Всеки път, щом зърна някой Аполон в папските градини, му завиждам, че се показва, както майка му Лето го е родила. Човек се чувствува добре само когато е свободен, а да прикриваш убежденията си, е още по-неприятно, отколкото да увиваш кожата си.

— Военни хитрости, пълководецо! — каза Зенон. — Ние се таим, както вие във вашите окопи и ровове. Накрая човек е горд от някой намек, който преобръща всичко, подобно на знак за отрицание, уж небрежно изпуснат пред аритметичен сбор — изхитряме се да посеем тук-там по-смела дума, все едно намигане, лекичко повдигане на лозовия лист или смъкване на маската, преди набързо да я върнем обратно, като че нищо не е било. Така сред читателите ни става отсяване: глупците ни вярват, други глупци ни мислят за по-глупави от тях самите и ни захвърлят, само най-издръжливите се оправят някак из лабиринта, учат се да прескачат или да заобикалят препятствията на лъжите. Няма да се изненадам, ако и в най-пресветите скрижали се открият същите извъртания. Така четена, всяка книга се превръща в тайнопис.

— Преувеличавате лицемерието на хората — повдигна рамене капитанът. — Повечето от тях мислят недостатъчно, за да мислят двойно.

И докато пълнеше чашата си, замислено добави:

— Колкото и невероятно да е, цезар Карл победоносец в този миг е убеден, че желае мир, а и Негово преблагочестиво величество — също.

— Не са ли грешката и нейният заместител лъжата — поде отново Зенон — един вид Caput Mortuum^[1] пълнеж, без който твърде летливата истина не ще може да бъде стрита в човешкото хаванче?… Тесночелите умувачи величаят подобните на себе си и с пяна на устата се нахвърлят върху инакомислещите, но съвсем им убягва, че нашето гледище е от наистина различно естество — те изобщо не са в състояние да го видят, също както кръвожадният звяр скоро престава да забелязва необичайния предмет, подхвърлен в клетката му, ако не може просто да го разкъса или да го изяде. Така човек има възможност да стане невидим.

— Aegri somnia^[2] — каза капитанът. — Не ви разбирам.

— Да не съм магаре като Сервет — яростно извиси глас Зенон, — че да се оставям на опасността да ме горят на бавен огън заради не знам какво тълкувание на някаква догма, когато ме чакат много по-важните за мен изследвания върху свивателните и разпускателните движения на сърцето? Нима не мога, когато твърдя, че три е равно на едно и че светът е бил спасен в Палестина, да вложа в тези думи и таен смисъл, скрит под външния, и така да си спестя дори срама, че съм излъгал? Познавам и кардинали, действуващи по същия начин, така са постъпвали и църковни отци, за които сега със сигурност се предполага, че седят увенчани с нимби горе на небето. И аз като всички изписвам трите букви на светото име, но зависи какво влагам в него. Всичко или неговия Разпоредител? Това, което Е, или онова, което не е, а може би другото, което Е, без да бъде, като празното и нощният мрак? Между Да и Не, между За и Против по този начин се откриват необятни подземия — и най-преследваният може да намери убежище в тях.

— Вашите надзорници не са толкова глупави — каза Анри-Максимилиан. — Господата в Базел и Светият престол в Рим ви разбират дотолкова, че да ви осъдят. В техните очи вие сте просто един безбожник.

— Във всичко различно от тях виждат нещо враждебно — горчиво се съгласи Зенон.

Той си напълни едно канче с киселото германско вино и го обърна жадно като своя гостенин.

— Слава богу! — възкликна воинът. — Никой от всевъзможните лицемери няма да седне да си пъха носа в моите любовни стихчета. Винаги съм бил изложен само на обикновени беди: рани на война, треска в Италия, срамна болест при блудниците, въшки в странноприемниците и навсякъде лихвари. Толкова ме занимава всевъзможната измет с тоги или наметала, със или без тонзури, колкото и ловът на бодливи свинчета. Дори не си направих труда да отговарям на онзи тъпак Робортело от Удине, който реши, че е открил грешки в моя превод на Анакреон, а е неук в гръцкия, както и във всички езици впрочем. И аз обичам науката, но не примирам от желание да разбера слиза ли, или се изкачва кръвта по кухата жила, достатъчно ми е да зная, че след смъртта ми ще изстине. И ако земята се върти…

— Върти се — каза Зенон.

— И ако земята се върти, никак не ме е грижа, щом ходя отгоре й, а още по-малко ще ме е грижа, когато легна в нея. По въпроса за вярата ще приема решеното от събора, ако той изобщо реши нещо, така както довечера ще изям забърканото от гостилничаря. Посрещам бог и времето каквито дойдат, макар че по ми се иска да бях живял във вековете, когато са почитали Венера. Дори не бих отказал утехата да се обърна към спасителя наш Исус Христос на смъртното си ложе, ако сърцето ми подскаже така.

— Приличате ми на човек, съгласен да повярва, че в съседната стая има маса и две пейки, понеже му е все едно.

— Братко Зеноне — каза капитанът, — намирам ви измършавял, наплашен и грохнал, облечен в някаква охлузена дреха, която слугата ми няма и да погледне. Струва ли си човек да се блъска двадесет години, за да стигне накрая до съмнението, кълнящо от само себе си във всяка здраво сложена глава?

— Как да не си струва — отвърна Зенон. — Вашите съмнения и вашата вяра са мехурчета въздух по повърхността, но истината, която се утаява в нас, както солите в дъното на ретортата при някой слепешком започнат опит, е отвъд обясненията и привидностите, твърде гореща или твърде студена за човешката уста, неуловима за писмото и по-скъпоценна от него.

— По-скъпоценна от Свещеното слово?

— Да — каза Зенон.

Той неволно бе снижил глас. В този миг на вратата почука някакъв просещ монах и отнесе един-два петака, отпуснати от щедрия воин. Анри-Максимилиан се върна да седне при огъня, сега и той говореше тихо.

— По-добре ми разкажете за пътешествията си — подметка той.

— Че за какво? — каза философът? — Няма да ви говоря за тайнствата на Изтока — такива няма, а и вие не сте лапнишаран, та със зяпнала уста да слушате приказките за сарая на великия султан. Бързо разбрах, че различията в климата, чието значение толкова се преувеличава, са нищо пред истината, че човекът навсякъде е с два крака и с две ръце, един член на мъжеството, един стомах, една уста и две очи. Приписват ми небивали пътешествия и аз самият хитро си приписах други, за да мислят, че съм тук, та да имам мира другаде. Предполагаше се, че съм стигнал чак до Татария, докато си правех на спокойствие опитите в Пои Сент Еспри, в Лангдок. Но да се върнем по-назад: малко след като пристигнах в Леон, монасите изгониха моя игумен от манастира с обвинение в жидовство: Вярно, че старата му глава гъмжеше от чудновати предписания, извлечени от „Зохар“ — за съотношенията на металите, за небесните зависимости, за звездите. Бях се научил в Лувен да нямам вяра на иносказанията, защото преди това до премала се упражнявах да изразявам със символи истината, а после да градя постройки от символите, като да са истини. Но дори у най-лудия има мъничко мъдрост. От дългото взиране във врящи реторти моят игумен бе открил някои полезни тайни и аз ги наследих от него. Школата в Монпелие след това неми даде почти нищо: там бяха възвеличили Гален в кумир и жертвуваха пред него природата — колчем надигнех глас срещу някои твърдения, за които вече и бръснарят Жан Мюерс знаеше, че са почерпени от строежа на тялото у маймуните, а не у човека, моите многознайници бяха готови по-скоро да приемат, че гръбначният стълб се е изменил от Христа насам, отколкото да припишат опущение или заблуда на своя пророк.

Но и там се намериха неколцина неустрашими мозъци… Липсваха ни трупове, понеже хорските предразсъдъци, както знаете, не са шега. На някой си Рондле^[3], дребен трътлест лекар, смешен като името си, му умря синът, отнесен една вечер от червен вятър — двадесет и две годишен момък, с когото бях събирал билки из. Гро дю Роа. Разрязахме този мъртвец и там, в умирисаната на оцет стая, когато онова пред нас беше вече не синът или приятелят, а само един хубав образец на човешкото устройство, за пръв път ме завладя усещането, че механиката, от една страна, и Великото изкуство, от друга, само прилагат към изучаването на вселената истините, поднесени от нашите тела, повтарящи градежа на Цялото. Един живот не ще ми стигне да сравнявам света наоколо и света вътре в нас. Белите дробове са духалото, за да се разпалва жарта, членът — оръжие за стрелба, кръвта с нейното лъкатушене из тялото е водата от поточетата в някоя източна градина, сърцето, в зависимост от възприетото гледище, е помпа или мангал, а мозъкът — аламбик, в който се оцежда душата.

— Пак иносказания — каза капитанът. — Ако с това намеквате, че тялото е най-непоклатимата даденост, кажете го.

— Не съвсем — каза Зенон. — Понякога това тяло, нашето царство, ми изглежда направено от също такава неустойчива и рехава тъкан като сянката. Не би ме учудила повече появата на мъртвата ми майка, отколкото това, че на един уличен ъгъл пред мен изниква вашето повехнало лице, чиято уста все още знае името ми, но пък веществото му вече неведнъж се е сменило за тези двадесет години — с подправен от времето цвят и омекнали черти. Колко пшеница е избуяла, колко добитък се е родил и умрял, за да изхранят този Анри, същия и все пак друг, не онзи отпреди двадесет години. Но да се върнем на пътешествията… Пон Сент Еспри, с неговите жители, дебнещи иззад капаците на прозорците всяка стъпка на новия лекар, не винаги беше ложе от розов цвят, а после и преосвещенството, на чиято помощ се надявах, замина от Авиньон за Рим… Късметът ми тогава взе образа на един родоотстъпник, доставчик на нови попълнения за конюшните на френския крал от Алжир: този почтен разбойник си счупи крака на две крачки от прага ми и в замяна на моите грижи ми предложи да ме прекара с гемията си. Още съм му благодарен. Заради балистичните ми изследвания се сдобих в Берберия с покровителството на тамошното височество, както и със случай да изуча свойствата на нефта и свързването му с негасената вар при правенето на ракети за неговите кораби. Ubicumque idem^[4]: владетелите искат пушкала, за да усилят или съхранят мощта си, богатите — злато, и заради него са готови да поемат за някое време разходите по нашите пещи, страхливците и честолюбивите желаят да надникнат в бъдещето. Възползувах се, доколкото можах, от всичко това. Най-доброто си оставаше все пак някой болнав дож или пък недъгав султан: тогава парите потичаха, от земята на бърза ръка израстваше къща в Генуа, до „Сан Лоренцо“, или в Пера, в християнската махала. Доставяха ми сечивата на моето изкуство, а сред тях най-рядкото и най-скъпоценното: пълномощието да мисля и да действувам по своя воля. След това не закъсняваха сплетните на завистниците и нашепванията на глупаците с обвинение, че съм хулел техния Коран или тяхното Евангелие, после някой дворцов заговор, със заплахата да бъда набъркан и аз, и накрая денят, когато най-добре е да похарчиш последния си цехин, за да купиш кон или да наемеш лодка. Двадесет години прекарах в такива дребни патила, наричани в книгите приключения. Убих някои от моите болни със същата безогледна смелост, която помогна на други. Но повторното заболяване или оздравяването им бяха важни за мен преди всичко като сбъдване на едно предвиждане или доказателство за правилността на някой подход. Знанието и наблюдението не са достатъчни, братко Анри, ако не прераснат във власт: народът с право вижда в наше лице обладатели на бялата или черната магия. Да задържиш отлитащото, да ускориш или да отложиш предречения час, да се сдобиеш с тайните на смъртта, за да се бориш срещу нея, да си служиш с природни предписания, за да помогнеш на природата или да я надхитряш, да господствуваш над света и над хората, да ги преправяш, може би и да ги създаваш…

— Някои дни, когато препрочитам любимия ми Плутарх, си казвам, че е много късно, че човекът и светът вече са били — каза капитанът.

— Измама — отговори Зенон. — И вашият златен век е като Дамаск и Константинопол, така прекрасни отдалеч: трябва да походиш из улиците им и да налетиш на прокажените и на кучешките трупове. Нали същият Плутарх пише, че Хефестион упорствувал да се тъпче и през постните дни, сякаш умирал от глад, а Александър се наливал като германски наемник. Малко двукраки от Адама насетне са заслужили името човеци.

— Вие сте лекар — обади се военачалникът.

— Да — каза Зенон. — Между другото.

— Вие сте лекар — настоя фламандецът. — Мисля си, че човек навярно се уморява да кърпи хората, както се уморява да ги разпаря. Не ви ли е омръзнало да ставате нощем, за да лекувате тази паплач?

— Sutor, ne ultra^[5]… — отговори Зенон. — Аз проверявах ударите на сърца, преглеждах езици, изследвах урини, а не души… Не ми е работата да решавам дали онзи скъперник с болните черва трябва да изкара още Десет години и не е ли справедливо еди-кой си потисник да умре. Има какво да научим дори от най-злобния и най-глупавия болен, тяхната гной не е по-заразна от тази на умния или на праведника. Всяка нощ, прекарана до възглавницата на берящ душа нещастник, отново ме изправяше пред същите въпроси без отговор: болката и нейното предназначение, добронамерена ли е природата или безразлична, надживява ли душата крушението на тялото? Отпърво ми се струваше, че едни обяснения осветляват тайните на всемира, а после и те ми изглеждаха чревати с възможности за грешка, понеже се опитваха да надарят загадъчната Природа с предварителен умисъл, приписван от други на бога. Не казвам, че се съмнявах: съмнението е нещо по-друго — продължавах изследването до точката, когато всяко понятие се изкривяваше в ръцете ми, подобно на силно натегнатата пружина, и щом изпълзявах по стълбата на някое стройно учение, чувствувах как неизбежното АКО не издържа тежестта ми… Парацелз с неговия способ на белезите помислих за началото на победоносен път, отворен пред нашето изкуство, а излезе, че води до селски суеверия. Изучаването на хороскопите вече не ми изглеждаше полезно при избора на лековете и предсказването на гибелните злощастия — готов съм да приема, че сме от същото вещество като звездите, но от това не следва, че те ни предопределят или могат да ни подтикнат за нещо. Колкото повече мислех, толкова повече представите и кумирите ни, обредите, приети за свещени, а също и онези наши видения, в които единодушно познаваме явяването на неизразимото, ми се струваха чисто и просто родени от действието на човешката направа, също както вятърът от ноздрите и другият, от долните части, както потта и солената вода на сълзите или бялата кръв на любовта, както слузта и изпражненията на тялото. Негодувах, че човек пропилява така собственото си вещество за почти винаги злополучни начинания, че говори за целомъдрие, преди да е проумял действието на пола, споря за свобода на волята, наместо да изследва хилядите неясни причини, които го карат да мига, щом някой замахне с тояга към очите му, или пък за ада, преди да се е вгледал по-отблизо в смъртта.

— Знам я аз смъртта — прозя се военачалникът. — Между изстрела от аркебуза в Черизоле и глътката ракия, която ме свести, зее черна яма. Без манерката на сержанта още щях да съм в нея.

— Съгласен съм — каза алхимикът, — макар че много може да се говори както в полза на безсмъртието, така и срещу него. Мъртвите биват лишени най-напред от движение, после от топлина и накрая, повече или по-малко бързо, в зависимост от въздействията, на които са изложени — и от образ: дали и душата не губи движението и образа, но не и веществото си при смъртта?… Бях в Базел по време на черната чума…

Анри-Максимилиан го прекъсна, за да каже, че той тогава живеел в Рим и чумата го сварила в дома на една блудница.

— Бях в Базел — продължи Зенон. — Преди това в Пера за малко се разминах с негово височество Лоренцо ди Медичи Убиеца, наричан на подбив от народа Лорензачо. Този прокуден княз сводничеше като вас, братко Анри, изпълняваше някаква заръка на Франция при Високата порта. Искаше ми се да опозная сърцатия мъж. Четири години по-късно в Лион, където бях отишъл, за да предам на книжаря си, горкия Доле, моето „Изследване върху физическия свят“, го зърнах, печално подпрял глава в задната стаичка на една кръчма. По не са такива, че да надживеят хартията, върху която ги печата книжарят ми на мои разноски, щом се случи да посъбера някоя и друга пара, за да си позволя и аз украсена заглавка и измислена титла. Лаврите на Хипокрен не са за мен: няма да мина през вековете, подвързан в телешка кожа. Но като гледам колко малко хора четат Омировата „Илиада“, е по-леко сърце приемам участта си на рядко прелистван поет. Обичали са ме жени, но почти винаги не онези, за чиято любов бих пожертвувал живота си… (И в същото време пред огледалото си казвам: каква наглост е да си въобразявам, че муцуната ми ще привлече някоя от хубавиците, предметна моите въжделения…) Ванина от Неапол, почти моя съпруга, си я бива, но уханието й не е на амбра, а рижите й къдрици не са всичките нейни. Върнах се за известно време в родния край: майка ми вече е покойница — господ да я съхрани, горката женица беше с добро чувство към вас. Баща ми, предполагам, стиска в ада торбите си с жълтици. Добре ме посрещна брат ми, но подир седмица разбрах, че е време да си обирам крушите. Понякога съжалявам, че не съм се сдобил с наследник, но не искам племенниците си за синове. И аз също съм честолюбив, но случи ли се някое величие да ми откаже поръчителство или издръжката си, каква радост е да изскочиш от преддверието, без да трябва да благодариш на негово високопреосвещенство, и да тръгнеш напосоки из улиците с ръце в празните джобове… Много наслади съм изживял: благодаря на всевишния, че всяка година въвежда нов набор от съзряващи девици, и че всяка есен в бъчвите наливат вино — понякога си казвам, че много ми отива животът на безстопанствено псе: чести битки и от време на време кокал. Въпреки всичко рядко съм се разделял с някоя любовница без въздишка на облекчение, досущ като ученик на излизане от училище — мисля си, че със същата въздишка накрая ще напусна и живота. Споменахте за статуи: едва ли има удоволствие, по-възвишено за мен от съзерцанието на мраморната Венера, онази от неаполитанската галерия на моя приятел кардинал Карафа — белият й образ е толкова чист, че премахва от сърцето всякакви долни щения и ме изпълва с желание да заплача. Но опитам ли се да я гледам десет минути поред, и очите, и съзнанието ми престават да я виждат. Почти във всяко земно нещо, братко, има не знам точно каква утайка и блудкавина, която в крайна сметка те отблъсква, а редките предмети, достигнали съвършенство, навяват смъртна скука. Философията не е моя работа, но понякога си казвам, че Платон е прав, а също и каноникът Кампанус. Нейде на друго място не може да няма нещо, по-съвършено от нас, някакво Добро, чието присъствие ни изпълва със смут, а отсъствието му не можем да понесем.

— Sempiterna Temptatio^[6] — каза Зенон. — Често си мисля, че с нищо на света, освен с някаква извечна разпоредба или неясна прищявка на веществото да надскача само себе си, не може да се обясни защо всеки ден се силя да разсъждавам по-ясно от предишния.

Той седеше, свел брадичка в изпълнената с влажен сумрак стая. Червеното зарево на огнището осветяваше ръцете му, нашарени от киселините, дамгосани тук-там от бледите белези на изгаряния — виждаше се, че е погълнат да съзерцава тези причудливи продължения на душата, големите сечива от плът, чрез които се влиза в допир с всичко.

— Благословен да съм аз — извика той накрая с жар, по която Анри-Максимилиан позна онзи някогашен Зенон, опиянен от механически мечти заедно с Кола Хейл. — Не мога и не мога да се начудя, че тази плът, крепена от своите прешлени, този ствол, съединен с главата чрез провлака на врата, разположил равномерно наоколо членовете си, съдържат, а може би и произвеждат дух, използуват очите ми, за да вижда, и движенията ми, за да опипва… Зная пределите му, зная, че не ще му стигне време да отиде по-нататък или пък сили, ако случайно му е отредено достатъчно време. Но той е, и в този миг той е Този, който Е. Зная, че се заблуждава я лута, че често тълкува погрешно уроците, получени от всемира, но зная също, че сам разполага с възможност да познае, понякога и да поправи собствените си грешки. Обиколил съм поне една част от това кълбо, нашето местонахождение, изучавал съм точката на топене на металите и възпроизвеждането на растенията, наблюдавал съм звездите и съм надничал във вътрешността на телата. В състояние съм да извлека ето от тази главня в ръката ми понятието тегло, а от пламъците й — понятието топлина. Зная, че не зная онова, което не зная — завиждам на онези, които ще знаят повече, — но зная също, че и те като мен ще трябва да мерят, да теглят, да заключават и да се вглеждат с недоверие в заключенията си, да предполагат наличието на нещо точно в невярното и да държат сметка за неизбежната неточност във вярното. Никога не съм притурял към една истина подправката на лъжата, за да я преглътна по-безболезнено. Никога не съм изкривявал доводите на противника си, за да го сразя по-лесно — дори тези на Бомбаст при нашия спор за антимона: благодарност, разбира се, не дочаках. Не, все пак съм се хващал от време на време и всеки път съм се хокал, както се хока нечестен слуга, и отново съм възвръщал доверие в себе си само след като съм се заричал да внимавам занапред. Моите блянове аз сам съм ги сънувал и не си въобразявам, че са друго освен блянове. Пазех се да не превърна истината в кумир и я наричах с по-скромното име точност. Тържествата и бедите ми не са точно там, където ги търсят: има и друга слава освен славата и други клади освен кладите. Почти успях да се отърся от доверието в думите. Ще умра мъничко по-малко глупав, отколкото съм се родил.

— Чудесно — прозина се пълководецът. — Но мълвата ви приписва по-осезаема сполука. Вие добивате злато.

— Не — каза алхимикът, — но други ще добиват. Въпрос на време и на подходящи уредби, за да се изведе опитът до успешен край. Какво са няколко века?

— Доста, ако става дума да се плати сметката в „Златното агне“ — шеговито подметна воинът.

— Да се добива злато един ден ще бъде толкова лесно, колкото да се духа стъкло — продължи Зенон. — Ако достатъчно дълго гризем със зъбите си обвивката на нещата, ще стигнем най-сетне до скритата причина за привличанията и отблъскванията… Едно механично вретено или един самонавиващ се рудан не са кой знае какво, но низ от подобни дребни находки може да ни отведе по-далече, отколкото стигнаха Магелан и Америко Веспучи. Побеснявам, като си помисля, че човешката изобретателност се е спряла след първото колело, след първия струг и първата ковачница — ние едва-едва сме си направили труда да разнообразим приложението на откраднатия от небесата огън. А е нужно само малко да залегнем, за да изведем от няколко прости закономерности цяла поредица хитроумни направи, способни да умножат човешката мъдрост и мощ: приспособления за получаване на топлина чрез движение, тръби, които ще пренасят огън, така както сега се пренася вода — тогава уредби като на древните хипокаусти и източните хамами ще се нагодят за пречистване и топене… Ример от Регенсбург вярва, че ако опознаем законите на равновесието, ще можем да построим за нуждите на войната и мира летящи във въздуха и плуващи под водата коли. А нали и вашият топовен барут, обърнал на детска игра подвизите на Александър, се е родил така, от главоблъсканиците на един мозък…

— Чакайте! — прекъсна го Анри-Максимилиан. — Когато бащите ни за пръв път доближили пламъка до фитила, някой може да си е помислил, че това гръмливо откритие ще преобърне с главата надолу военното изкуство и ще съкрати сраженията, защото няма да останат сражаващи се. Нищо подобно, слава богу! Войните станаха по-кръвопролитни (а и в това се съмнявам) и моите хора стрелят с аркебузи наместо с арбалети. Но старата храброст, старото малодушие, старата хитрост, старата съгласуваност и старото неподчинение си остават и до ден-днешен същите, както и изкуството да настъпваш, да отстъпваш, да оставаш на място, да внушава страх и да изглеждаш безстрашен. И сегашните предводители все така подражават на Анибал и изучават Вегеций. Ние още се влачим в коловоза на учителите.

— Отдавна съм разбрал, че унция душевна леност тежи повече от крина мъдрост — с горчивина каза Зенон. — Известно ми е, че за вашите владетели науката е само средство, по-несигурно от техните конни шествия, перушини и почести. Но аз познавам, братко Анри, тук-там, пръснати из разни кътчета на света, пет-шестима дрипльовци, по-луди, по-гладни и по-опасни от мен, мечтаещи тайно за власт, по-страшна от тази, която някога ще притежава цезар Карл. Ако Архимед имаше опорна точка, не само щеше да повдигне света, но и да го катурне в бездната като строшена черупка… И честно казано, в Алжир, когато се сблъсках с турските безчинства и зверства, или пред лицето на яростта и безумието, развихрени навсякъде из нашите християнски кралства, съм си казвал понякога, че да тикаш средства в ръцете на човешкия род, да го поучаваш, обогатяваш или въоръжаваш, е може би най-лошото в нашия вселенски хаос и че не от непредпазливост, а съвсем съзнателно един ден Фаетон ще подпали земята. Кой знае дали накрая от аламбиците ни няма да излети някоя комета? Дам ли си сметка докъде ни довежда умуването, братко Анри, не се чудя толкова, че ни горят на кладата.

И като скочи внезапно, каза:

— Дочух, че гонението срещу моите „Предвиждания“ отново започва. Засега още няма заповед, но в близките дни всичко може да се случи. Аз рядко спя в тази ковачница, предпочитам за през нощта по-закътани убежища. Да излезем заедно, но ако се опасявате от любопитно око, по-разумно ще е да се разделим още на прага.

— За какъв ме мислите? — възрази воинът, може би с повече безгрижие, отколкото притежаваше.

Той закопча дрехата си, бълвайки ругатни срещу доносниците, които си пъхат носа в чуждите работи. Зенон отново се загърна в поизсушения клашник. Преди да излязат, двамата мъже си поделиха малкото вино, останало в стомната. Алхимикът затвори вратата и окачи огромния ключ под една греда, за да го намери слугата. Вече не валеше. Нощта припадаше, но бледите отблясъци на залеза още сияеха по скорошния сняг върху планинските склонове, над плочата от сиви покриви. Пътьом Зенон проучваше с поглед напластения по ъглите мрак.

— Не че съм много добре с парите — каза воинът. — Все пак сте в такова затруднение…

— Оставете, братко — прекъсна го алхимикът. — При нужда нунцият ще ми даде колкото да си плюя на петите. Пазете си жълтиците, могат на вас да потрябват в беда.

С пълен ход в тясната уличка навлезе една каляска, придружавана от стражи — вероятно някаква високопоставена особа отиваше към императорския дворец в Амбра. Те се отдръпнаха, за да й сторят място. Когато трясъкът позатихна, Анри замислено попита:

— Нострадамус в Париж предсказва бъдещето и никой не го закача. Вас в какво ви обвиняват?

— Той твърди, че получавал помощ отгоре или пък отдолу — отвърна философът, докато изтриваше с ръкав пръските кал. — А на господата, изглежда, голото предположение им се струва нечестиво, както и липсата на целия панаир от бесове и ангели в пеещи котлета… И после, четиристишията на Мишел Нотрдамски, за когото нищо лошо не казвам, държат в напрежение любопитството на тълпите с пророчество за всеобщи беди и кралска гибел. Мен самия сегашните грижи на крал Анри II не ме вълнуват толкова, че да се опитвам да предскажа бъдещия им изход… Но ми хрумна нещо при моите пътешествия: не може ли след толкова път през пространството, щом Тук знам, че ме очаква Там, макар още да не съм стигнал, да опитам някакъв начин за бродене и през времето. Да запълня бездната между сигурното предвиждане на затъмнение от звездоброеца и значително по-неувереното предсказание на лекаря, предпазливо да потърся по-здрава връзка между предчувствието и състоянието на нещата, да очертая в континента, на който още не сме стъпили, картата на океаните и на изплувалите вече земи… Измориха ме тези опити.

— И вас ще сполети съдбата на кукления доктор Фауст от панаирите — на шега подметна военачалникът.

— Нищо подобно — каза алхимикът. — Оставете на бабичките тази глупава приказка за съглашения и за погубената душа на някакъв доктор-многознайко. Истинският Фауст другояче би гледал на човешката душа и на ада.

Оттук нататък внимаваха само да избягват локвите. Вървяха покрай реката — Анри-Максимилиан се бе настанил близо до моста. Изведнъж воинът попита:

— Къде ще спите тази нощ?

Зенон погледна изпод вежди спътника си.

— Не зная още — каза той предпазливо.

Отново се възцари мълчание: и двамата бяха изприказвали словата си. После Анри-Максимилиан се спря, извади от джоба си тефтер и зачете пред някакво златарско дюкянче. Собственикът се бе забавил до късна тази нощ и през прозорчето струеше светлината на една свещ иззад стъклено кълбо, пълно с вода.

— … Stultissimi, inquit Eumolpus, tum Encolpii, tum Gitonis aerumnae, et precipue blanditiarum Gitonis non im-raemor, certe estis vos qui felices esse potestis, vitam tamen aeruranosara degitis et singulis diebus vos ultro novis torquetis cruciatibus. Ego sic semper et ubique vixi, ut ultimam quamque lucem tanquam non redituram consumarem, id est in summa tranquillitate…

— Разрешете ми аз да ви го преведа на френски — каза воинът, — струва ми се, че от аптекарския латински сте забравили другия. Старият негодник Евмолп отправя към двамата хубавци Енколпий и Гитон думи, които ми се сториха достойни за моя молитвеник: „Празноглавци — рече Евмолп, припомняйки си патилата на Енколпий и на Гитон и особено прелестите на последния, — вие можете да сте щастливи, а водите жалък живот и всеки ден ви спохождат нови беди. Аз всеки ден живея така, сякаш той ми е последен — ще рече, в пълен покой.“ Петроний — поясни той — е един от моите свети застъпници.

— Добре е — съгласи се Зенон, — че вашият любим писател дори не си представя последния ден на един мъдрец другояче освен изпълнен с покой. Хубаво ще е да си го припомним, когато дойде и нашият ред.

След един завой двамата се озоваха пред някаква църква, озарена от светлини за бдение. Зенон се устреми към нея.

— Какво ще правите сред тия лицемери? — попита воинът.

— Нали ви казах — отвърна Зенон. — Ще стана невидим.

Той се промъкна през кожената завеса, препречила входа. Анри-Максимилиан се помая за малко, тръгна, върна се обратно, после потегли решително, с отколешната си песничка на уста:

Тръгнахме двама другари, две момчета,

далече — през девет планини в десета.

Големи кошници нарамили…

У дома си намери писмо от синьор Строци, слагащо край на тайните преговори по сиенските дела. Анри-Максимилиан си помисли, че мирише на война или че някой го е наклеветил пред флорентинския пълководец и е убедил негово височество да си вземе друг посредник. През нощта отново заваля дъжд, после го обърна на сняг. На другия ден воинът си стегна нещата и тръгна да търси Зенон.

Къщите, забулени в бяло, напомняха лица, които крият помислите си под еднообразни качулки. Анри-Максимилиан с удоволствие прекрачи прага на „Златното агне“ — тук виното си го биваше. Докато му наливаше, кръчмарят каза, че още на разсъмване Зеноновият слуга върнал ключа от ковачницата и платил наема. Към обед пристигнал един от хората на Инквизицията със заповед за задържането на Зенон и заставил кръчмаря да му окаже помощ. Но явно някакъв демон предупредил навреме алхимика. Нищо подозрително не открили в бърлогата му освен купчина старателно начупени стъкленици.

Анри-Максимилиан стана бързешката и остави върху масата стойността на изпитото. Няколко дена по-късно се добра до Италия през Бренер.