Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (7)

Смърт в Мюнстер

Симон Адриансен старееше. Забелязваше го не толкова по умората, колкото по някаква нарастваща яснота на духа. Беше като кормчия, чийто слух все повече отслабва и той едва дочува рева на бурята, но продължава ловко да използува силите на теченията, приливите и ветровете. През целия си живот бе прекрачвал от по-малко богатство към по-голямо, златото само прииждаше в ръцете му; напуснал бе семейното огнище в Миделбюрх, за да се премести в дом, изграден под негов надзор върху един от новопостроените кейове на Амстердам, когато придоби пълномощничество за търговия с подправки в това пристанище. В долепеното досами Шрайерсторен жилище бяха подредени като в съкровищница всякакви отвъдморски богатства. Но Симон и жена му живееха откъснати от този разкош в една гола като корабна каюта стаичка на последния етаж и цялото имане служеше само за утеха на бедните.

За тях портите бяха ден и нощ отворени, хлябът току-що опечен, лампите — запалени. Сред дрипльовците имаше не само неплатежоспособни длъжници или болни, върнати от претъпканите приюти, но и гладуващи актьори, оскотели от ракията моряци, прибрани от позорните стълбове тюрмаджии с нашарени от бича рамене. Подобно на бог, който желае всички да стъпват по земята му и да се радват на слънцето му, Симон Адриансен не подбираше, или по-точно, от презрение към човешките закони се спираше на обявените за най-лоши. Преоблечени в топли дрехи лично от ръцете на стопанина, смаяните голтаци сядаха край трапезата, иззад вратите скрити музиканти изпълваха ушите им с предугаждане на райското блаженство, за своите гости Хилзонда слагаше най-скъпите си рокли и така още повече издигаше цената на своите подаяния, а чиниите пълнеше собственоръчно със сребърен черпак.

Подобно на Аврам и Сара, на Яков и Рахил дванадесет години Симон и жена му живяха в благополучие. Но и те си имаха грижи. Няколко рожби, посрещнати с нежна обич и внимание, им умряха една след друга. Всеки път Симон свеждаше глава и казваше:

— Бог е отецът. Той знае дела на всяко дете.

И този истински набожен човек учеше Хилзонда на сладостта от смирението. Но в дъното на душата му се утайваше горчивина. Най-накрая им се намери момиченце и оживя. Оттук насетне Симон Адриансен заживя с Хилзонда като брат със сестра.

От всички краища на света неговите кораби пореха водите към амстердамското пристанище, но Симон мислеше за голямото пътуване, което неизбежно завършват за всеки един от нас, богат или беден, с крушение пред незнаен бряг. Мореплаватели и географи свеждаха с него глави над портуланите, съставяха карти, но не те му бяха мили, а всякакви нехранимайковци, търсачи на път към друг един свят, одрипани апостоли, подигравани и освирквани по стъгдите пророци, някой си Ян Матис, побъркан хлебар, един скитащ смешник на име; Ханс Боколд, когото Симон веднъж бе прибрал вечерта полузамръзнал от прага на някаква кръчма — той пък призоваваше Царството на духа с панаирджийски глуми. Най-смирен от всички, криещ огромните си знания, драговолно оглупял, за да го осени свободно божественото вдъхновение, сред тях се мяркаше в охлузени кожени дрехи и Бернард Ротман, едновремешният любим ученик на Лутер, който сега бълваше огън и жупел срещу витенбергския лъжеправедник, задето гали с едната ръка зелката на богаташа, а с другата козата на бедняка и безводно се люшка между истината и заблудата.

Безсрамието на Светците, нагласата, с която изтръгваха в словата си богатството на гражданина и първенството на велможата, за да ги преразпределят посвоему, бяха привлекли върху главите им хорския гняв — наплашени от смърт или незабавно изгнание, Милостивите се събираха на съвет в дома на Симон, подобно на моряци върху потъващ кораб. Но ето че в далечината като платно се замярка надеждата: Мюнстер, където Ян Матис бе успял да пусне корен, след като изгонил епископа и управниците му, ставаше истински Божи град — за пръв път агнетата се сдобиваха с подслон на тази земя. Всуе се заричаха императорските кълчища да сравнят със земята новия Йерусалим на низвергнатите: бедняците от целия свят ще се скупчат около своите братя, от град на град ще плъпнат тълпите, за да разграбят срамните черковни богатства и да съборят кумирите, ще окачат червен гердан на дебелия Мартин в неговата тюрингийска кочина и на папата в неговия Рим. Симон слушаше тези речи и поглаждаше бялата си брада — навикнал бе с опасните начинания и приемаше, без да трепне, гибелните заплахи на благочестивите изпитни: ведрината на Ротман, лакърдиите на Ханс изличаваха и последните му съмнения, успокояваха го, както бяха го успокоявали невъзмутимият глас на капитана и смеховете на моряците върху някой от собствените му кораби, опъващ платна в бурните месеци. С леко сърце се загледа той една вечер подир своите окаяни гости, докато газеха рамо до рамо калта и лапавицата — нахлупили шапки до очите, придърпващи около вратовете си разбриданите краища ща вълнени шалове, готови да се завлекат така до своя бленуван Мюнстер.

Най-после един ден, или по-точно една нощ, в сивото февруарско утро той се изкачи до стаята, където осветена от мъждиво кандилце Хилзонда лежеше изпъната и неподвижна в постелята. Позова я с тих глас и щом се увери, че не спи, отпусна се тежко в краката й и също като търговец, който прехвърля със стопанската си сметките от деня, я осведоми за събранията в малката стаичка долу. Не й ли е омръзнал и на нея животът в този град, където парите, плътта и суетата се пъчат глупашки по площадите, а човешката мъка, изглежда, се е втвърдила в камъни, в тухли, в ненужни и обременяващи вещи, неосенени от Духа? Затова той е намислил да остави, или по-точно да продаде (бива ли да се пилее без плод едно благо, принадлежащо богу?) къщата и другите имоти в Амстердам, за да идат, докато е време, в мюнстерския ковчег — вече пълен до пръсване, където техният приятел Ротман все още може да им намери покрив и храна. Даваше на Хилзонда две седмици, са да обмисли това предложение, от чието дъно надничаха сиромашията, изгнанието, може би и смъртта, но също и щастието да са сред първите, пристъпващи в небесното царство.

— Две седмици, жено — повтори той. — Но нито час повече, времето не чака.

Хилзонда се повдигна на лакът, разтвори изведнъж широко очи и ги вторачи в него:

— Двете седмици изтекоха, съпруже — каза тя със спокойно пренебрежение към всичко, което загърбваше.

Симон я похвали, че за лишен път го е изпреварила с един разкрач по пътя към бога. Почитта към неговата другарка бе надделяла похабяването на всекидневния живот. Старият човек сам извръщаше очи от несъвършенствата, сенките и недъзите, явно прозиращи под повърхността на душите, за да запази от избраниците си само онова, което те може би представляваха в най-чистата си същина или пък се стремяха да бъдат. Под жалката външност на своите посетители той припознаваше светци. Затрогнат още при първата среща от светлите очи на Хилзонда, отклоняваше поглед от почти лукавата гънка на скръбната й уста. Тази слаба и морна жена си оставаше за него един голям ангел.

Разпродажбата на дома и покъщнината бе последната успешна сделка на Симон. Както винаги безразличието по паричните въпроси помами щастието, спести му грешките, предизвикани от страха да не загуби, както и другите, докарани от алчността да спечели колкото може повече. Доброволните изгнаници напуснаха Амстердам, заобиколени от почитта, която всякога съпътствува богатите, дори и за срамотите да вземат страната на голтаците. Една ладия ги откара до Девентер, оттам с кола продължиха през току-що раззеленените хълмове на Гелдре. Отбиваха се във вестфалските гостилници да си хапнат пушен бут — за тези градски чеда пътят до Мюнстер бе като че някакъв излет сред полето. Една слугиня на име Йохана, уважавана от Симон, задето някога бе изтърпяла мъчения за анабаптистката вяра, се грижеше за Хилзонда и детето.

Бернард Ротман ги посрещна пред портите на Мюнстер, сред стълпотворението от коли, чували и бурета. Подготовката за обсадата напомняше трескава предпразнична суетня. Докато двете жени разтоварваха от колата люлката и другите партушини, Симон слушаше обясненията на Великия възобновител: Ротман бе спокоен — подобно на посветената от него тълпа, помъкнала из улиците зеленчука и дървата от околните поля, той се уповаваше на божията десница. При все това Мюнстер имаше нужда от пари. А още по-голяма нужда имаше от подкрепата на дребните, на посеяните из целия свят недоволни и роптаещи, които чакат само първата победа на новия Христос, за да отхвърлят всякакво кумиропоклонство. Симон си оставаше богат човек: раздавал бе заеми от Любек и Елбинг чак до Ютландия и далечната Норвегия и сега трябваше да прибере тези полагащи се единствено на всевишния пари. А по пътя си ще намери начин и да предаде на благочестивите сърца посланието на разбунтуваните Светци. Името му на разсъдлив и имотен човек, дрехите му от хубаво сукно и мека кожа ще отворят ушите за гласа му там, където един окъсан проповедник се натъква само на залостени врати. Новооглашеният богаташ бе най-добрият пратеник, на който можеше да се надява Съветът на нищите.

Симон се съгласи. Трябваше да бърза, за да избегне клопките на властниците и поповете. Той целуна набързо жена си и дъщеря си и потегли начаса, яхнал най-запазената ослица от онези, които го бяха докарали пред вратите на Ковчега. Ден-два по-късно кръгозорът настръхна от железните остриета на наемниците: войските на княза епископ се разположиха на стан край града, без да нападат, но решени да стоят колкото трябва, докато изморят от глад дрипльовците.

Бернард Ротман настани Хилзонда и детето й в къщата на градоначалника Книпердолинг, най-отдавнашния защитник на Чистите в Мюнстер. Сърдечният и кротък дебелак я прие като своя сестра. Под наставленията на Ян Матис, който месеше един нов свят, както някога бе месил хляба в харлемската си изба, нещата ставаха по-различни — лесни, опростени. Плодовете на земята бяха общо достояние, подобно на въздуха и божията виделина; притежателите на бельо, съдини и покъщнина ги изнасяха на улицата, за да бъдат поделени. Всички се обичаха със сурова любов, помагаха си, поправяха се, дебнеха се един друг, за да си обаждат грешките; гражданските закони бяха премахнати заедно с църковните тайнства: въжето бе наказание за богохулство и за плътско общуване; забулени жени се мярваха тук-там като големи тревожни ангели, а площадът кънтеше от риданията на общи покаяния.

Малката твърдина на Добрите, впримчена от католическите пълчища, живееше в неистово общение с бога. Всяка вечер повдигаха духовете с проповеди на открито: Боколд, любимият светец, се нравеше най-много, защото подслаждаше кървавите картини от Апокалипсиса с панаирджийски смешки. Налягали под сводовете около площада в хладната лятна нощ, болните и първите ранени от обсадата притуряха стенанията си към кресливите гласове на жените, които измолваха подкрепата на всевишния. Хилзонда беше от най-разпалените. Права, висока, източена като пламък, майката на Зенон клеймеше римското безчестие. Ужасяващи видения кръжаха пред замъглените й от сълзи очи и сгърчвайки се надолу, превита изведнъж одве като дълга, прекалено тънка свещ, Хилзонда ридаеше от покруса, от умиление и надежда за скорошна смърт.

Първата всеобща жалейка бе по повод гибелта на Ян Матис, убит при един набег срещу епископските войски, начело на тридесет мъже и цяло войнство ангели. С нахлупена на главата кралска корона, възседнал кон, покрит с епитрахил наместо с чул, Ханс Боколд набързо бе провъзгласен за цар пророк в преддверието на църквата; издигнаха скеле и всяка сутрин новият Давид заседаваше върху него, съдеше без право на обжалване земните и небесните дела. Няколко успешни излаза прекатуриха епископските казани, докараха плячка от прасета и кокошки, на скелето засвириха цафари, народът празнуваше. Хилзонда се смя заедно с останалите, когато пленените помощник-готвачи на противника бяха заставени да сготвят яденето, а после убити от тълпата с юмруци и ритници.

Малко по малко вътре в душите наставаше промяна, подобна на онази, която нощем неусетно превръща сънищата в кошмари. От самозабрава Светците залитаха като пияни. Новият Христос вседържател нареждаше пост подир пост, за да се пестят припасите, натрупани по зимници и хамбари из целия град — все пак от време на време, когато се случеше каче с херинга да замирише нетърпимо или върху заоблената страна на някой бут да избият петна, започваше пиршество. Изнемощял и болен, Бернард Ротман не излизаше от стаята си, безгласно подкрепяше решенията на новия цар и се задоволяваше да проповядва на скупчения под прозорците му народ Любовта, която помита всичката земна смет, както и търпеливо очакване на царството божие. Книпердолинг тържествено бе повишен: наместо премахнатата длъжност градоначалник получи друга — палач; новите задължения очевидно изпълваха със задоволство дебелия червеноврат мъж, сякаш цял живот тайно бе мечтал за касаплък. Убиваха много: царят нареждаше да се премахват страхливците и умерените, за да не плъпне заразата по останалите, а и всяка смърт пестеше по една дажба. В къщата, където бе настанена Хилзонда, се говореше за изтезания, както някога в Брюж — за цената на вълната.

Ханс Боколд смирено се съгласяваше при земните събрания да го наричат Йоан Лайденски, по името на родния му град, но пред своите поклонници приемаше едно неизразимо име, от което се излъчваше свръхчовешка сила и жар. Седемнадесет съпруги бяха живото потвърждение за несекващото мъжество на бога. Страхът или суетата караха еснафите да поднасят на живия Христос жените си, така както бяха отдали златото си; на блудници, измъкнати от тъмни вертепи, бе оказана честта да доставят съпружески наслади на царя. Той пристигна в дома на Книпердолинг, за да склони Хилзонда. Тя пребледня от докосването на дребния мъж с неспокойни очи, чиито тършуващи длани разтваряха с шивашки похват дантелите на пазвата й. Пряко волята си се сещаше как още в Амстердам, докато беше само един гладуващ панаирджия, пуснат на трапезата й, бе издебнал момента, когато тя се навеждаше над него с чиния в ръка, за да й препипа бедрата. С погнуса отстъпваше сега пред целувките на тази влажна уста, но погнусата се обръщаше в изстъпление: последните остатъци от благоприличието на живота се смъкваха като дрипи или като мъртвата кожа, изстъргвана в баните, и окъпана в този зловонен и горещ дъх, Хилзонда преставаше да съществува, а заедно с нея и страховете, задръжките и горчивините на Хилзонда. Притиснат към нея, царят се любуваше на това тънко тяло, чиято слабост — казваше той — като че още повече изтъква благословените женски окръглености — продълговатите увиснали гърди и изпъкналия корем. Свикнал с продажни жени и недодялани матрони, мъжът се дивеше пред изтънчеността на Хилзонда: със слабите си ръце, положени върху нежното руно на скута, тя му напомняше господарка, небрежно заплела пръсти в своя маншон или в къдрите на кученцето си. Разказваше й за себе си: на шестнадесет години разбрал, че е бог. Натъртил се зле, когато паднал отвисоко в дюкянчето на някакъв кърпач на дрехи — станал чирак, после го изгонили и тогава, сред крясъците и пръските слюнка, небесата се разтворили пред него. Отново почувствувал шемета, който е бог, зад кулисите на пътуващия театър, където играел ролята на вечно бит смешник; в една плевня, когато за пръв път лежал с жена, прозрял, че бог е тази шаваща плът, тези голи тела — еднакво отдалечени както от бедността, така и от богатството — тази могъща струя живот, отнасяща и смъртта, изтичаща като ангелска кръв. Той изнасяше речите си на витиеват панаирджийски език, изпъстрен със селски грешки в правоговора.

Няколко вечери поред я води да седне сред Христовите невести на празничната трапеза. Масите се огъваха от натиска на тълпата наоколо, гладниците ловяха във въздуха кокошите шийчици и крака, милостиво подхвърляни от царя, и го молеха да ги благослови. Пестниците на младите пророци, телохранителите на царя, сееха страхопочитание сред сганта; Дивара, първата сред всички царици, довлечена от един амстердамски бардак, дъвчеше невъзмутимо и при всяка хапка показваше зъбите и езика си — приличаше на ленива, пращяща от здраве телица. Царят ненадейно вдигаше ръце за молитва и тогава театрална бледнина покриваше напомадените му скули. Или пък духваше в носа на някой сътрапезник, за да му предаде Светия дух. Една вечер той вкара Хилзонда в задната стаичка и запретна полите й, за да покаже на младите пророци Църквата в бялата й голота. Свада избухна между новата царица и гордата с двадесетте си години Дивара, която я нарече бабичка. Двете жени се изтърколиха на плочите, заскубаха си кичури коса — царят ги помири, като стопли тази нощ и двете върху сърцето си.

Пристъпи на деятелност разтърсваха сегиз-тогиз тези замаяни, объркани души. Ханс нареди незабавно да се съборят кулите, камбанариите и онези покриви, които с ръста си надменно превишават останалите и оскърбяват задължителното пред бога равенство. Чети мъже и жени, повлекли със себе си пискливи дечурлига, плъзнаха по стълбите на кулите; градушка от керемиди и купища тухли полетя надолу, счупи главите на неколцина минувачи и проби покривите на ниските къщурки; успяха да смъкнат наполовина от върха на „Свети Маврикий“ бакърените светци и те останаха да се кривят между земята и небето; изтръгваха греди и в домовете на бившите богаташи зейваха дупки, откъдето свободно нахлуваха дъжд и сняг. Една старица се оплака, че жива замръзва в отворената си отвсякъде стаичка и бе изгонена извън града: епископът отказа да я приеме в своя стан и няколко нощи поред от рововете наоколо долитаха виковете й.

Привечер тружениците спираха работа и с увиснали над бездната крака източваха вратове, за да търсят по небето белези за свършека на вековете. Но аленият заник бледнееше, сумракът и този ден изсивяваше, после почерняваше и изнурените разрушители се спускаха в своите коптори, за да легнат и да заспят.

Някаква тревога, напомняща веселие, тласкаше хората да скитат по затрупаните с отломки улици. От върха на укрепленията хвърляха любопитен взор към разпростряното наоколо, недостъпно за тях поле, също както пътниците оглеждат развълнуваното море край кораба — а и прималяването от глада напомняше гаденето, което изпитва излезлият в открито море. Хилзонда неуморно бродеше напред-назад по едни и същи улички, по едни и същи засводени преходи, изкачваше се по едни и същи стълби в стражевите кули — понякога сама, понякога помъкнала и детето. Камбаните на глада кънтяха в празната й глава, тя се чувствуваше лека и пъргава като птичките, които се стрелкат между островърхите черковни камбанарии — с омекнали крака, но сякаш току преди мига на върховна женска наслада. Случваше се да отчупи дълга ледунка, провиснала от края на някоя греда, да отвори уста и да засмуче свежата прохлада. Хората наоколо изглеждаха обладани от същата гибелна омая и с изключение на свадите за коричка хляб или за една изгнила зелка някаква нежност струеше от сърцата, слепяше в общ калъп тези прегладнели клетници. Все пак от известно време насам недоволните се осмеляваха открито да роптаят — вече не убиваха умерените: твърде много бяха станали.

Йохана предаваше на господарката си зловещите слухове за произхода на раздаваното месо. Хилзонда продължаваше да дъвче, сякаш думите не стигаха до слуха й. Някои се хвалеха, че ядат таралежи, плъхове и още по-лоши неща, също както други, довчера смятани за порядъчни еснафи, ни в клин, ни в ръкав започваха да се перчат с невъобразими блудства, очевидно извън възможностите на тези призрачни скелети. Вече не се криеха, за да облекчават нуждите на болните си тела, от умора спряха да погребват мъртвите, но мразът превръщаше струпаните из дворищата трупове в чистички неща, без мирис. Никой не говореше за чумата, която несъмнено ще плъзне с първото априлско затопляне: не се надяваха да доживеят дотогава. Никой не говореше и за приготовленията на врага, зает с по-следователно засипване на рововете, нито пък за скорошното, както смятаха всички, настъпление. Лицата на верните бяха придобили лукавото изражение на подгонени кучета, които се правят, че не чуват плясъка на камшика зад ушите си.

Един ден някакъв човек, изправен до Хилзонда върху укреплението, посочи с ръка в далечината. Сред гънките на равнината се мяркаше дълга върволица — наредени един след друг коне газеха размекнатата от топенето земя. Прокънтя ликуващ вик, химнически припеви се надигнаха от изнемощелите гърди: нима това не беше събраното в Холандия и Гелдре анабаптистко войнство, чието пришествие Бернард Ротман и Ханс Боколд неуморно вестяха — братята, стекли се да помогнат на своите братя? Но скоро новодошлите полкове се смесиха с епископската войска, задушаваща Мюнстер, стяговете плющяха на мартенския вятър, сред тях разпознаха и знамето на хесенския княз — значи този лутеранец се присъединява към кумиропоклонниците, за да изтребва племето на Праведните. Мъжете успяха да откъртят от върха на стената голям камък и смазаха двама-трима войници на врага, които работеха в подножието на кулата. Един от стражите се прицели и улучи някакъв хесенски вестоносец. Обсаждащите отвърнаха с нестройна стрелба от аркебузите си и убиха неколцина. Никой не предприе нищо повече. Но очакваният пристъп не дойде нито тази нощ, нито следващите. Пет седмици се изнизаха в сънно бездействие.

Бернард Ротман отдавна бе раздал и последния къшей хляб, както и стъкълцата си с лекарства, царят продължаваше, според обичая си, да хвърля през прозорците шепи зърно на народа, но не посягаше към скритите припаси под дюшемето си. Спеше по много. Прекара две нощи и един ден в мъртвешки сън, преди да излезе и да изнесе последната си проповед на полупразния площад. От някое време насам бе спрял да навестява нощем ложето на Хилзонда, на мястото на седемнадесетте си позорно изритани съпруги прибра едно още съвсем невръстно девойче, малко пелтечещо, надарено с прорицателски дар, което той нежно зовеше своя бяла птичка и ноева гълъбица. Изоставената от царя Хилзонда не изпитваше нито мъка или негодувание, нито изненада: за нея границата между бивалото и небивалото се изтриваше, тя, изглежда, дори не си спомняше, че по някое време Ханс я бе имал като наложница. Но всичко беше позволено: случи й се посред нощ да чака завръщането на Книпердолинг от любопитство дали ще успее да разнежи този чувал с плът — той мина с мърморене покрай нея, без дори да я погледне, твърде погълнат от други грижи, за да се занимава с жени.

Нощта, когато епископските войски нахлуха в града, Хилзонда се събуди от писъците на един заклан страж. Двеста наемници, водени от предател, се бяха вмъкнали през таен проход. Предупреден с първите, Бернард, Ротман изскокна от болнишкото си легло и се втурна по улиците, като полите на ризата се оплитаха смешно в мършавите му крака — уби го милостиво един маджарин, който не бе разбрал епископската заповед водачите на метежа да бъдат заловени живи. Изненадан в постелята, царят се сражаваше от стая в стая, от пруст в пруст със смелостта и пъргавината на сгащена от песове котка; призори Хилзонда го видя да пресича площада, лишен от панаирджийската си позлата, съблечен до кръста, превит на две под ударите на камшика. С ритници го вкараха в една голяма клетка, където самият той обикновено затваряше негодуващите и умерените, преди да бъдат изведени на съд. Ни жив, ни умрял, Книпердолинг бе оставен на една пейка като труп. Целия ден из града кънтяха тежките стъпки на войниците и техният отмерен тропот означаваше, че обичайният ред отново завладява крепостта на побърканите в лицето на тези мъже, които продават живота си срещу твърдо уговорена плата, ядат и пият под час, при сгода грабят и насилват, но си имат някъде стара майчица, пестовна стопанка, дребен имотец, където ще се върнат сакати и остарели да доживеят дните си; ходят на черква, щом ги заставят, и вярват умерено в бога. Изтезанията се подновиха, но този път по заповед на законната власт, благословени и от папата, и от Лутер, За добре хранените наемници тези мършави дрипльовци, с гноясали от глада венци, бяха нещо като гнусни гниди, които е лесно и справедливо да смажеш.

Мина ли първата суматоха, на площада пред катедралата, в подножието на скелето, където бе заседавал царят, се разположи правосъдието. Умиращите смътна долавяха, че обещанията на техните пророци се сбъдват по-другояче, както е винаги с пророчествата: светът на терзанията свършваше и те с една крачка се озоваваха в необятно червено небе. Малцина проклинаха човека, който ги бе докарал до този изкупителен танец. Някои вътре в себе си бяха наясно, че отдавна са желаели да умрат, също както прекалено изопнатото въже несъмнено желае да се скъса.

Хилзонда изчака реда си до вечерта. Облякла бе най-хубавата от останалите й рокли, сребърни игли прихващаха плитките й. Най-сетне се зададоха четирима войници — почтени колачи, съвестно гледащи занаята си. Тя стисна за ръката малката Марта, която се разпищя, и й каза:

— Ела, рожбо, ще ходим при бога.

Единият от мъжете изтръгна невинното отроче и го хвърли в обятията на Йохана — а тя го притисна до черния си елек. Хилзонда тръгна с тях, без да каже думица повече. Крачеше толкова бързо, че палачите й трябваше да ускорят ход. За да не се спъне, придържаше с две ръце дългите поли на зелената си копринена рокля и сякаш стъпваше по вълни. Щом стигнаха до скелето, тя като през мъгла разпозна неколцина от мъртъвците, една бивша царица. После се свлече върху неизстиналия още куп и проточи шия.

Пътуването на Симон се превръщаше в голгота. Главните му длъжници го отпратиха, без да платят, от страх да не напълнят джоба и дисагите на анабаптистите — наложи се да изслушва укори от устата на измамници и скъперници. Шуреят му Жюст Лигр заяви, че не бил в състояние веднага да наброи значителните средства, вложени от Симон в анверското му представителство: той беше убеден, че по-добре стопанисва имуществото на Хилзонда и детето от този празноглавец, тръгнал да се побратимява с враговете на царщината. Симон излезе с наведена глава, досущ напъден просяк, през резбованата и варакосана като мощехранилница врата на тази търговска къща, в чието основаване бе вложил своя дял. Провали се и в събирането на помощи: само неколцина бедняци склониха да жертвуват нещичко в полза на своите братя. Задържан на два пъти от църковните власти, той плати, за да избегне затвора. Така до края си оставаше богаташът, закрилян от своите флорини. Една част от събраните оскъдни средства отмъкна някакъв любекски гостилничар, при когото изпадна, засегнат от вътрешен кръвоизлив.

Здравето му го принуждаваше да пътува с кратки преходи и той достигна Мюнстер едва няколко дни преди настъплението. Напразна остана надеждата да се вмъкне в обсадения град. Приет враждебно, но не и тормозен в стана на княза епископ, комуто навремето бе правил услуги, той съумя да се настани в един чифлик току до рововете и сивите стени, които скриваха от него Хилзонда и детето. Сядаше край чамовата маса на стопанката заедно с някакъв съдия, привикан заради предстоящия верски съд, с един военачалник на епископа и неколцина измъкнали се от Мюнстер бегълци, чиито уста не се уморяваха да хулят безумията на верните и злодеянията на царя. Но Симон едва надаваше ухо за празнословията на тези предатели, които позоряха мъчениците. На третия ден след превземането на града най-сетне получи разрешение да влезе в Мюнстер.

Едва се влачеше по задръстените с войска улици, мъчеха го слънцето и сухият вятър на юнското утро и той налучкваше слепешком пътя из този град, познат само от описания. Под някакъв свод на Пазарния площад зърна Йохана, седнала върху един праг с детето на колене. Момиченцето започна да пищи, когато непознатият се доближи, за да го целуне; Йохана, без да каже думица, се поклони на господаря си. Симон бутна вратата с разбитите резета, обиколи пустите стаи на приземието, после и горните катове.

Излезе отново на площада и се запъти към лобното място. Ивица зелен брокат висеше от скелето и по нея отдалече разпозна Хилзонда, затисната под грамада трупове. Без да се задържа с излишно любопитство при това тяло, от което душата се бе отделила, той тръгна обратно при слугинята и детето.

От улицата се дочуха виковете на един кравар, затеглил добичето си, с ведро и столче за доене в ръка; в къщата отсреща отново разтваряше вратите си кръчма, Йохана употреби няколкото петака, дадени й от Симон, за да напълни калайдисаните менчета. В огнището запука огън, скоро в ръчичките на малката звънка лъжичка. Домашният живот постепенно се възвръщаше около тях и изпълваше полека-лека опустошената къща, също както приливът покрива песъчливия бряг с разхвърляните по него отломки, изпадалите съкровища и допълзелите от дълбините раци. Прислужницата постла за господаря си леглото на Книпердолинг, та да му спести уморителното качване по стъпалата. Отпърво посрещна с настръхнало мълчание въпросите, които й задаваше старецът, докато отпиваше от стопленото пиво. Когато проговори най-накрая, устата й забълва поток от жлъч, с дъх на помия и Библия едновременно. За старата хуситка царят си бе останал най-обикновен голтак, когото пускат да яде в кухнята, а той се намъква в кревата на господарката. Когато каза каквото имаше да казва, тя нарами всевъзможни четки и ведра и се запретна да търка дъските с шумно пляскане на мокрия парцал.

Тази нощ той спа малко, но чувството, което го разкъсваше, не бе, както предполагаше слугинята, негодувание или срам, а онази по-сладка болка, жалостта. Симон се задушаваше в хладната нощ и в мислите си виждаше Хилзонда като изгубена без време дъщеря. Кореше се, задето я бе оставил самичка в труден час, после си казваше, че всеки е с участта си, всекиму се пада отделен, само негов пай от погачата на живота и смъртта и право е, дето Хилзонда е изяла къшея си по свое желание, когато й е дошло времето. Още един път тя го изпреварваше — преди него бе преминала върховните изпитания. Той продължаваше да държи страната на праведните срещу Църквата и държавата, които ги бяха смачкали: Ханс и Книпердолинг бяха пролели кръв, но можеше ли друго да се очаква в един кървав свят? Вече над петнадесет века Божието царство на земята, зърнато навярно от Йоан, Петър и Тома с очите на живи хора, се отлагаше лениво за края на времената от страхливите, равнодушните, ловките. Пророкът бе дръзнал да обяви тук, на място, пришествието на Горното царство. Той сочеше правия път, дори и сам да бе кривнал случайно по невярна диря. Симон продължаваше да вижда в Ханс един Христос, както всеки човек може да бъде Христос. Неговите безумства не изглеждаха така скверни, както благоразумните прегрешения, на фарисеи и мъдреци. Това, че Хилзонда бе потърсила в обятията на царя наслади, които сам той отдавна вече не можеше да дарява, не възмущаваше вдовеца: оставени сами на себе си, Светците бяха пили до пресита от щастието на телесното сливане, но и тези разкъсали земните връзки тела, вече мъртви за всичко, без съмнение бяха познали в сплитането си едно по-горещо общение на душите. Пивото отпускаше гърдите на стареца и улесняваше опрощението, дял в което имаше изнемогата, а също и една чувствена, разкъсваща доброта. Поне Хилзонда бе намерила покой. Привлечени от запалената свещ до главата му, по постелята лазеха мухи — тия дни в Мюнстер гъмжеше от тях: може би бяха кацали и върху нейното бяло лице и той усещаше съгласие с това гниене. Изведнъж мисълта, че всяка сутрин плътта на новия Христос става плячка на щипците и нажеженото желязо, го завладя целия и преобърна вътрешностите му — свързан като с верига за своя смешен великомъченик, той наново се сгромоляса в пъкъла на телата, орисани на толкова малко радост и на толкова мъка. Отдаваше се с Ханс на страданието, както Хилзонда се бе отдавала на удоволствията с него. Цялата нощ под завивките, в тази жалка стая, той се блъскаше в образа на затворения в клетката си на площада цар, също както човек със забрал крак непрекъснато удря нараненото място. Молитвите му вече не правеха разлика между болката, която малко по малко отново стягаше неговото сърце, плъзваше по жилите на рамото, спускаше се до китката на лявата ръка, и клещите, впити в мишците и гръдта на Ханс.

Щом се посъвзе дотолкова, че да ходи криво-ляво, той се потътри до клетката на царя. Мюнстерци бяха обръгнали на зрелището, но залепените за решетките хлапетии неуморно хвърляха вътре топлийки, фъшкии и остри парченца кост, върху които пленникът бе принуден да стъпва с боси крака. Както някога в залата за празненства, стражите небрежно разпъждаха сганта. Негово преосвещенство Фон Валдек държеше царят да бъде запазен жив до деня на смъртното наказание, предвидено най-рано за средата на лятото.

Тъкмо бяха върнали затворника след последните изтезания: сгушен в един ъгъл на клетката, той още трепереше. От късата му дреха и язвите се носеше смрад. Но очите на дребния мъж все така шареха, гласът му още звучеше затрогващо.

— Шия, кроя, вдявам — подпяваше си страдалецът. — Сирото шивашко чираче съм аз… Дрехи от кожа… Подгъв на неръкотворна дреха… Не разпаряйте делото ха…

Спря внезапно и се огледа крадешком като човек, на когото хем не му се иска да разкрие тайната си, хем му се ще да намекне за кея. Симон Адриансен разбута пазачите и успя да провре ръка между железата.

— Господ да те закриля, Ханс — каза той и му подаде десница.

Симон се прибра капнал като след дълго пътуване. От последното му излизане бяха настъпили големи промени и Мюнстер малко по малко възвръщаше обичайния си плосък лик. Катедралата кънтеше от черковни песнопения. Епископът отново бе настанил на две крачки от владишкия дворец любовницата си, хубавата Юлия Алт, но тази сдържана жена не вдигаше шум около себе си. Симон приемаше всичко с безразличието на човек, който се готви да отпътува от един град и събитията наоколо вече не го засягат. И само голямата му едновремешна доброта пресъхна като извор. Щом си стигна у дома, той ядно нахока Йохана, задето не бе изпълнила нареждането му да намери перо, шишенце с мастило и хартия. Когато всичко това бе доставено, седна и написа писмо до сестра си.

От петнадесетина години не се бяха виждали. Благодушната Саломе водеше един от по-малките синове на известните банкери Фугерите. Лишен от наследство, Мартин бе натрупал самичък богатство и от началото на века живееше в Кьолн. Симон ги молеше да поемат грижата за детето.

Писмото намери Саломе в полската й къща в Лулсдорф, където наглеждаше изпъването на платната. Тя остави постилките и долното бельо на слугините, поръча незабавно да приготвят колата й, без дори да попита банкера, чиято дума не тежеше кой знае колко у дома му, натовари завивки, храна и потегли за Мюнстер през опустошените от размириците земи.

Свари Симон на легло, с глава, положена върху сгъната на четири стара наметка и начаса му подпъхна една възглавница. С плиткоумната женска добронамереност, която се старае да сведе болестта и смъртта до обикновено навървяне на безобидни болежки, повод за разгръщане на майчински грижи, гостенката и слугинята подеха разговор за храненето, чаршафите и издънения стол. Хладният поглед на умиращия бе разпознал сестрата, но Симон се възползуваше от положението си на болен, за да отложи за малко досадата на задължителните приветствия. Накрая се повдигна, размени обичайната целувка със Саломе. След това отново възвърна трезвостта си на търговец и започна да изброява принадлежащото на Марта, както и онова, което незабавно трябваше да се прибере за нея. Завити в мушама, ценните книжа лежаха до главата му. Синовете му се бяха наредили — кой в Лисабон, кой в Лондон, кой собственик на печатница в Амстердам — и не се нуждаеха нито от тези раздробени земни блага, нито от благословията му: Симон оставяше всичко за детето на Хилзонда. Старецът сякаш бе забравил обещанията си пред Великия възобновител, за да преклони отново глава пред обичаите на света, който напускаше и вече не се опитваше да преобрази. Или може би, отхвърляйки начала, по-свети за него и от самия живот, той до дъно излизаше горчивата наслада да изостави всичко.

Саломе гушна детето и изпадна в умиление от слабите му пищялки. Тя не можеше да изрече и три думи, без да призове на помощ, Божията майка и всичките кьолнски светии: Марта щеше да бъде отгледана от кумиропоклонници. Това беше тежко, но не по-тежко от яростта на едните и вцепенението на другите, не по-тежко от старостта, която пречи на мъжа да ощастливява съпругата си, не по-тежко от това да оставиш някого жив, а да го намериш мъртъв. Симон се опита да мисли за царя, издъхващ в своята клетка, но днес мъките на Ханс нямаха същото значение, каквото бяха имали вчера: те ставаха поносили, както поносима ставаше в гърдите на Симон болката, умираща ведно с него. Той се молеше, но нещо му нашепваше, че Вечният не желае молитвите му. Направи усилие да види Хилзонда, но образът на мъртвата оставаше размит. Трябваше да се върне по-назад, към времето на брачното тайнство в Брюж, към хляба и виното, поделени скритом, към изрязаната на дъга пазва, из която надничаше дългата чиста гръд. И това изчезна, той зърна за миг първата си съпруга, тази добросърдечна жена, излязла с него на разходка в градината им във Флесинг. Сепнати от една дълга въздишка, Саломе и Йохана дотичаха. Погребаха го в черквата „Свети Ламбрехт“ с тържествено опело.