Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (21)

Краят на Зенон

Когато вратата на килията се затвори след него с пронизително скърцане, Зенон замислено издърпа столчето и седна пред масата. Имаше още време до мръкване — черният затвор на алхимичните иносказания в неговия случай твърде много светлееше. През гъстата решетка на прозореца от заснежения двор нахлуваше оловна белота. Преди да се смени с нощния ключар, Жил Ромбо както винаги бе наредил върху подноса вечерята на затворника, този път по-обилна от всякога. Зенон я отблъсна: нелепо и почти безсрамно му се виждаше да превръща храната в полусмляна кашица и кръв, които няма да използува. Разсеяно си наля в калайдисаното тасче малко пиво и преглътна горчивата течност.

Разговорът с каноника прекъсна тържествения ход на смъртта, започнал с тазсутрешното четене на присъдата. Сега съдбата му, уж прикована вече, отново пърхаше. Отхвърленото предложение оставаше още няколко часа в сила. Нищо чудно в едно или друго кътче на съзнанието му да се потайва един Зенон, способен да каже да, и настъпващата нощ да изтика този плачливец пред него самия. Достатъчна бе възможност едно на хиляда: в така краткото и така злокобно за него бъдеще въпреки всичко оставаше място за несигурност — всъщност самият живот — и по силата на някакво странно заслепление, което често бе наблюдавал край постелите на своите болни, смъртта бе все още забулена с подвеждаща несигурност. Всичко се люшкаше: всичко щеше да се люшка до последния дъх. И въпреки това решението му бе взето вече: долавяше го не толкова по някакви възвишени проявления на непреклонност и саможертва, колкото по един заинатен отказ, подобен на скала, изпречена между него и идващото отвън, който сякаш преграждаше пътя на самите усещания. Зазидан в своя край, той вече ставаше Зенон in aeternum^[1].

Но нещо още по-тайно, грижливо скрито от каноника, надничаше като притулено иззад решението му да умре — решението смъртта да дойде от собствената му ръка. И тук обаче все още му оставаше необятна и обременяваща свобода: можеше по своя воля да изпълни намерението си или да се откаже от него, да нанесе удара, с който всичко свършва, или напротив, да приеме тази mors ignea^[2], не по-различна от гибелта на алхимика, подпалил по невнимание полите на наметалото си от жаравата на своя атанор. Колебанието между кладата и доброволната смърт, неизкоренимо загнездено до края в някаква нишчица на мислещата същина у него, не се мяташе вече от смъртта към някакъв вид живот, както когато въпросът беше ще приеме ли или ще отхвърли покаянието, а засягаше единствено средството, мястото и точния миг. Трябваше да реши на главния площад сред крясъците ли ще издъхне или на спокойствие, между тези сиви стени. И още — ще забави ли или ще ускори с няколко часа върховното деяние, ще пожелае ли да види изгрева на осемнадесети февруари 1569, или ще приключи още днес, преди да е превалила нощта. Забил лакти в коленете си, неподвижен, почти намерил покой, той гледаше пред себе си в празното. Както в сърцето на бурята се възцарява застрашително безмълвие, така нито времето, нито нещо в съзнанието му помръдваше.

Изби камбаната на „Света Богородица“: той отброи ударите. Изведнъж нещо в него се преобърна: изчезна тишината, отвя я ужасът, като завихрена сприя. Откъслечни образи се гърчеха във виелицата, изтръгнати от кладата в Асторга преди тридесет и седем години, от чутото за съвсем неотдавнашното мъченичество на Флориан или от случайно зърнатите на някой площад зловещи остатъци от човешкото правосъдие. Сякаш тялото му внезапно бе проумяло какво има да става и всяко едно от сетивата получи своя дял страхотии: той видя, усети, подуши и чу как ще свърши утре на тържището. Телесната душа, предпазливо държана настрани от изпитните на разсъждаващата душа, изведнъж и извътре бе научила онова, което Зенон криеше досега от нея. Нещо в него се скъса като въже, устата му пресъхна, космите по ръцете настръхнаха, зъбите му затракаха. Тази подлуда, досега ненаблюдавана върху него самия, го изплаши повече от всичко останало в бедата му: той притисна с две ръце челюстите си, задиша дълбоко и успя да усмири метежа на тялото. Стига толкова: трябваше да свърши, преди плътта и волята му да рухнат и да осуетят помощта, която сам трябваше да си даде. Той огледа нещата като лекар, преценяващ кое точно сечиво ще му трябва и какви са възможностите му.

Часът беше четири, донесли бяха яденето, дори любезно бяха прибавили към него полагащата се свещ. Тъмничарят бе заключил след завръщането от стаичката долу и щеше да се появи отново при вечерната камбана, а после на разсъмване. Сякаш имаше избор между два дълги промеждутъка от време, за да свърши намисленото. Но тази нощ се различаваше от другите: вратата можеше всеки миг да се отвори, за да му предадат досадно послание от епископа или каноника; случваше се от криворазбрано милосърдие да изпратят при осъдените някой черноризец или оглашен в Братството на праведната смърт, който да причести умиращия, да го кара постоянно да се моли. Не бе изключено и да разгадаят намерението му — можеха всеки миг да му завържат ръцете. Той се ослуша не се ли чуват скърцания, стъпки — всичко беше спокойно и все пак миговете бяха по-ценни откогато и да било при някогашните му принудителни бягства.

Ръцете му още трепереха, докато повдигаше капака на кутията с писмените принадлежности, поставена върху масата. Между две тънки дъсчици, наглед залепени, си стоеше скрито съкровището: едно тънко и гъвкаво острие, не по-дълго от два пръста, пъхнато отначало в подплатата на дрехата, а после пренесено тук, след като съдиите надлежно бяха огледали кутията. По двадесет пъти на ден проверяваше там ли е още тази вещ, за която някога нямаше да се наведе на улицата. Претърсиха го при задържането му в задната стаичка на „Свети Козма“ и после още на два пъти — след смъртта на Пиер де Хамарт и когато Катрин се разприказва за отрови; диреха подозрителни стъкълца, и прахове: слава богу, че не прибягна до тези безценни, но изветряващи или крехки средства, почти невъзможни за укриване някъде по тялото или в голата килия, които неизбежно щяха да издадат намерението му да потърси смъртта. Така губеше предимството на мълниеносния край, единствено милосърден, но все пак благодарение на това грижливо наточено парче от бръснач поне нямаше да дере чаршафите и да затяга възли, които често не издържат, или пък да се мъчи — най-вероятно напразно — с отломъци от счупени грънци.

Набегът на страха бе обърнал вътрешностите му. Отиде до чебъра в един ъгъл на стаята и изпразни каквото имаше в себе си. Мирисът на преварените и изхвърлени от човешката воденица вещества го блъсна за миг в ноздрите и за сетен път напомни близкото родство между гниенето и живота. Вече със сигурна ръка завърза вървите. Каната върху рафтчето беше пълна с ледена вода, той си намокри лицето и улови една капка с език. Aqua permanens^[3]: за него това ще е последната. Четири крачки го отведоха до леглото, върху което бе спал или будувал шестдесет нощи поред: сред мислите, които пресичаха светкавично съзнанието му, проблесна и тази, че спиралата на пътуванията го бе върнала в Брюж, Брюж бе свил пространството си в затвор и накрая кривата свършваше върху този тесен четириъгълник. Шепот се зачу зад него изпод развалините на пренебрегнатото и отхвърлено минало — пресипналият нежен глас на фрай Хуан говореше на латински с кастилско произношение в един сенчест манастирски двор: Eamus ad dormiendun, cor meum.^[4] Но не за спане беше време. Никога не бе чувствувал такава будност в тялото и ума: пестеливите, устремни движения бяха като при най-добрите му операции. Направи от грубото вълнено одеяло, дебела като плъст, един вид корито на пода до леглото, което да побере или да попие поне част от пролятата течност. За по-сигурно грабна ризата от предишния ден, нави я и натъкна с нея процепа под вратата. Не биваше по леко наклонения под да тръгне вадичка и прекалено рано да излезе навън — вдигнеше ли случайно глава, Херман Мор непременно щеше да види черното петно върху наочника. После безшумно си свали обувките. Чак такава предпазливост не бе необходима, но тишината сякаш го бранеше.

Той легна на постелята и отпусна глава върху коравата възглавница. Помисли си, че каноникът Кампанус ще бъде потресен от такъв край, макар че сам навремето му бе дал да чете древните, чиито герои умират по същия начин — но насмешката само за миг просветна върху повърхността на съзнанието, без да отклонява погледа му от едничката цел. Бързо, с онази сръчност на хирург бръснар, която най-много бе ценил у себе си — повече от останалите по-почитани, но и по-несигурни лечителски умения — той се сгъна на две, повдигна леко колене и преряза пищялната вена от външната страна на левия крак, на едно от обичайните места за кръвопускане. После, без да губи миг, за да изпревари винаги възможното прималяване, се изпъна, опря се на възглавницата, попипа ръката си и пресече радиалната жила. Едва усети кратката, повърхностна болка от разрязването на кожата. Потоците рукнаха, течността бликаше навън, сякаш разтревожена, че напуска тъмните лабиринти, из които обикаля затворена. Зенон провеси надолу лявата си ръка, за да е по-бързо изтичането. Победата не беше още пълна: можеше някой да влезе случайно и да го замъкнат утре на кладата, окървавен и превързан. Но всеки изтекъл миг бе едно тържество. Той погледна към одеялото, вече почерняло от кръвта. Сега разбираше онази първобитна представа, приравняваща течността към самата душа — нали кръвта и душата ни напускат едновременно. Грешката, дошла от древността, съдържаше една проста истина. Помисли с нещо като полуусмивка, че му се представя чудесен случай да допълни старите си изследвания за свиването и разпускането на сърцето. И натрупаните знания вече нямаха значение, както и спомените за станалото и за срещнатите лица — още за малко остана свързан с тъничка нишка за личността, но и тя, олекотяла вече, не се отличаваше от създанието. Изправи се с усилие, без някаква причина — просто доказваше пред себе си, че това движение още е възможно. Често му се бе случвало да се върне и да отвори една врата само за да се увери, че не я е затворил навеки, или пък да завърти глава подир някой минувач, за да отрече неотвратимостта на разминаването: така изпитваше краткотрайната си човешка свобода. Сега безвъзвратното бе станало.

Сърцето му тупкаше тревожно: трескаво, безредно брожение цареше вътре в него, като в победена страна, чиито защитници не са се предали още докрай, и някаква жалост го обземаше към това тяло, което добре му бе служило и можеше, ако всичко е в ред, да поживее още двадесетина години, но той сега го разрушаваше, без да е в състояние да му обясни, че така се спестяват по-жестоки и по-унизителни болки. Жаден беше и нямаше никакъв начин да уталожи жаждата си. Също както единият час, изтекъл от завръщането му в тази стая, бе побрал почти неразчленима необятност от мисли, усещания и движения, изнизващи се със светкавична бързина, така и разстоянието от няколко лакътя между леглото и масата се бе разтегнало до размера на онова, разделящо кълбата: калайдисаното тасче сякаш се полюшваше в дъното на някакъв друг свят. Но и жаждата скоро ще пресекне. Умираше със смъртта на ранените, които викат за вода в края на бойното поле — той включваше и тях със себе си в своето хладно съжаление. Кръвта от пищялката вена течеше вече на тласъци и с голямо усилие, както се повдига тежък товар, той успя да измести крака си и да го отпусне до леглото. Дясната му ръка продължаваше да стиска острието и бе леко порязана, но той не чувствуваше болката. Пръстите му помръдваха върху гърдите и се силеха да разхлабят яката на дрехата — опита се напразно да успокои тази възбуда, но гърчовете и страхът бяха добър знак. Ледена тръпка пробяга през цялото му тяло, сякаш му се гадеше, и това беше добре. Сред камбанния звън, гръмотевиците и крясъците на завръщащи се в гнездата си птици, които извътре блъскаха в ушите му, той чу отвън ясния звук на капчук: напоеното одеяло не задържаше вече кръвта и тя се оцеждаше на пода. Опита се да пресметне за колко ли време червената локва ще прелее отвъд прага, през тъпичката преграда от плат. Но какво значение имаше: той беше спасен. Дори ако за зла воля Херман Мор заотваря сега многобройните резета на вратата, слисването, страхът, тичането надолу по стълбите за помощ ще отнемат достатъчно време и никой няма да може да спре бягството. Утре ще изгорят само един труп.

Необятната гълчава на отиващия си живот продължаваше: чешмата в Еюб, ромоленето на изворчето в лангдокския Воклюз, буйният поток между Остерзунд и Фрьосьо се явиха в него, без да чувствува нужда да си спомня имената им. После сред толкова много шумове долови някакво хъркане. Накъсаният му, хриптящ дъх бе съвсем повърхностен и не пълнеше гърдите, а някой — вече не съвсем той, малко вляво от него самия — сякаш наблюдаваше с безразличие предсмъртното му мятане. Така диша изнемощял бегач, достигнал вече целта. Нощта бе дошла и той не знаеше — вътре в него или в стаята: всичко беше нощ. Нощта също не стоеше на едно място: мракът се отдръпваше, за да стори място на друг, бездна върху бездна, тъмен пласт върху тъмен пласт. Но сега чернотата бе по-друга от онази, която се вижда с очи, тя искреше в цветове, родени от това тяхно отрицание: черното преминаваше в мъртвешкозелено, после в чисто бяло, мъждеещата белота се преобразяваше в червена позлата, без да изчезва и първоначалната чернилка, също както огънчетата на звездите и северното сияние премигват от самата непрогледна нощ. За миг, който му се стори вечност, едно алено кълбо затрепка в него ли, извън него ли и обля с кръв морето. Подобно на лятното слънце в северните краища бляскавата топка сякаш се поколеба, готова да се спусне още мъничко към надира, после с неуловим подскок се възкачи към зенита, преди да се разлее в ослепителна светлина — но тя беше и мрак едновременно.

Вече не виждаше, но шумовете отвън продължаваха да достигат до него. Както някога в „Свети Козма“, забързани стъпки отекнаха в пруста — ключарят беше забелязал черната локва върху плочите. Миг по-рано ужас би завладял умиращия от мисълта, че ще го хванат и ще го насилят още няколко часа да живее и да умира. Но свършено бе със страха: той беше свободен, човекът, който идваше, можеше да бъде само приятел. Прискърцването на превъртаните ключове и отхвърляните резета се сляха за него в един нетърпимо остър звук на отваряща се врата. Дотук можем да проследим края на Зенон.