Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (6)

5

— Дойдох да видя Тийга — казах на жената, която ми отвори вратата на петстайната къща на петнадесет минути разстояние с такси от центъра на Гилфорд.

Тя ме изгледа тъпо. Едва тогава си припомних, че никой друг, освен мен не наричаше детето Тийга.

— Искам да кажа, дойдох да видя Тийгън.

Този път в очите на Мюриъл проблесна искрица, явно ме разпозна. Мащехата на Дел беше мършава, измамно крехка жена, която изглеждаше така, сякаш всеки повей на вятъра може да я пречупи надве. Посивяващата й коса носеше следи от едри ролки и беше напръскана с толкова много лак, че се беше втвърдила като камък. Когато я срещнах за първи път, облеклото й приличаше на униформа: пола от туид с подходяща жилетка и наниз от перли на шията. Видът на Мюриъл и днес отговаряше на очакванията ми: дори в тази жега тя носеше зелена плетена блуза с пола от кафяв туид, а нанизът от млечнобели перли плътно обвиваше сбръчканата й шия. Бях поразена колко нормална изглеждаше. Правеше впечатление на почтена, порядъчна и дори хрисима възрастна дама. Никой не би предположил каква е в действителност. Аз обаче знаех какво тече във вените й — отрова, а не кръв.

Дел ми беше показала на какво е способна тази жена. Бях видяла сребристите кръгчета по бедрата й там, където нейната мащеха бе гасила цигарата си. Бях видяла изкривения малък пръст на лявата й ръка, който бе зараснал накриво, след като тази жена го бе извила дотолкова, че бе разместила ставата. Знаех, че белегът на челото й, точно под линията на косата, е спомен от онзи път, когато Мюриъл бе запратила по нея една стъклена чаша.

— Аз съм Камрин. Помните ли ме? Кръстницата на Тийгън — умишлено се постарах да запазя тона си равен, за да прикрия омразата си. — Приятелката на Лусинда-Джейн.

Всъщност Дел се беше отказала от имената си Лусинда-Джейн още със самото си пристигане в университета — предпочиташе третото си име, Адел. След завършването промени и фамилията си на Бренън, моминското име на майка си. За хората, с които се запозна след Лийдс, тя беше просто Адел Бренън. Помня какво голямо парти устроихме, когато най-после името й беше официално променено. Баща й обаче упорито продължаваше да я нарича Лусинда-Джейн и тя дори не си и помисляше да го поправи.

По израза й съдех, че разпознаването все още е в ход, макар че досега Мюриъл трябваше да си е припомнила съвсем точно коя съм — единствената от приятелките на Адел, с която някога се бе срещала. Дел нямаше навика да се връща в милия си роден дом при всяка възможност, а когато все пак го правеше, бе вземала само един човек със себе си — мен.

— Да, помня коя сте — рече завалено Мюриъл. „Интересно дали днес е на шери, на вино или пък на джин и тоник“ — зачудих се аз разсеяно. По време на първата ни среща преди години бутилката беше нейната най-добра приятелка и нейна постоянна спътница. Очевидно нищо не се бе променило.

— Мога ли да видя Тийгън? — попитах, след като разбрах, че тя няма намерение да каже нищо повече.

— Точно в този момент е невъзможно.

— Защо? Не е ли вкъщи?

— Вкъщи е, но в момента не приема посетители.

— Не приема посетители? Дете на пет години? — попитах раздразнено, без да мога да повярвам на ушите си. — Кой знае защо не мога да си представя Тийгън да казва: „Ако някой реши да се отбие, кажете му да напусне къщата.“

Мюриъл ме изгледа така, сякаш бях нещо мръсно, попаднало върху подметката й.

— В момента госпожицата изтърпява наказание — надменно заяви тя, — ако това изобщо ви влиза в работата.

— Случайно ми влиза в работата — изговарях всяка дума преднамерено спокойно, защото в противен случай щях да закрещя. — Аз съм нейна кръстница. Аз съм тази, която пое задължението да се грижи за нея, ако нещо се случи с майка й.

— Ще трябва да дойдете друг път, защото в момента тя изтърпява наказание, както вече ви обясних.

Тя понечи да затвори вратата в лицето ми. В този миг цялата ми ярост, цялата омраза и гняв, които бях сдържала по време на разговора, изригнаха и разбиха самоналоженото ми спокойствие на пух и прах. Наведох се напред, всеки мускул в тялото ми се напрегна, а дланта ми се стовари върху синята врата и я задържа отворена.

— За какво я наказвате? — попитах.

Внезапното ми действие беше накарало Мюриъл да подскочи. Тя погледна настрани, без да ми отговори.

— Попитах за какво я наказвате — повторих и този път в гласа ми се промъкна нотка на заплашително ръмжене.

Мюриъл продължаваше да мълчи.

— Искам да я видя.

— Не й е позволено да се вижда с никого.

— Няма да си тръгна, докато не я видя.

— Не мога да ви пусна — смънка тя приглушено. — Нямате представа какво ще направи Роналд с мен, ако ви позволя да я видите.

— Не, вие нямате представа какво ще направя с вас, ако не ми позволите да я видя още сега — отвърнах й с глас, който прозвуча заплашително и страховито, дори и в собствените ми уши. Бях чула тази мелодраматична реплика в някакъв филм и ето че думите ми се изплъзнаха от езика, преди да успея да се спра.

Зачервените очи на Мюриъл се присвиха злобно, но си пролича, че е уплашена. Добре знаех на какво е способна тази жена, но само когато имаше насреща си беззащитно дете. Тя, от друга страна, беше в пълно неведение на какво съм способна аз. Ако трябва да бъда честна, и самата аз не знаех. През целия си тридесет и две годишен живот не бях удряла никого в изблик на ярост, но това не значеше, че няма да го направя, ако се наложи.

Злобата в погледа на Мюриъл нарасна. В отговор аз придадох на лицето си още по-твърдо изражение. Тази жена наистина нямаше представа колко гняв бях насъбрала у себе си. Да пропътувам двеста мили за един ден, да заваря приятелката си на смъртно легло и да се озова тук, на мястото, където Дел бе изтърпяла толкова страдания… Настроението ми далеч не беше миролюбиво и не се опитвах да го скрия.

Тялото на Мюриъл се отпусна, тя отстъпи от вратата, признала поражението си, обърна се и се отправи към голямото стълбище, като си мърмореше, но достатъчно ясно, че да я чуя:

— Не сме молили тя да идва тук.

Въздъхнах с облекчение, без да казвам нищо. Ами ако ме беше принудила да изпълня заплахата си? Не исках и да мисля за това.

Къщата си беше същата, както и при последното ми посещение преди осем години. Двете с Дел се бяхме отбили за малко, за да приберем дрехите и книгите, които си бе оставила тук. Естествено, това не бе нищо друго, освен претекст. Беше се справяла без тези неща в продължение на години, така че защо й бяха притрябвали точно сега? Не, целта й бе да се помири с баща си, да направи последно усилие да се сближи с него. Той се държа много учтиво заради моето присъствие, но в същото време изключително хладно. От поведението му ме побиха студени тръпки и в мига, в който останах сама, позвъних на родителите си да си поговорим. Когато се качихме в таксито, вече знаех със сигурност, че Дел никога няма да се върне тук. Не беше нужно да ми го казва. Беше се опитала за последен път да оправи нещата със семейството си и не беше успяла. Беше време да остави миналото зад гърба си.

Къщата изглеждаше съвсем същата, каквато я помнех от онзи отдавна отминал ден: същият светъл килим на пода, същите стени с цвят на магнолия, същите потискащи провинциални пейзажи, окачени на тях. Все пак имаше нещо, което се беше променило — атмосферата. Сега от къщата лъхаше на застой, на пустота и безжизненост.

Мюриъл спря пред една боядисана в бяло врата и посегна към ключа в ключалката. Видях как покритата й със старчески петна ръка застина за миг, преди да го превърти. „Те държат Тийгън заключена вътре? Държат я заключена? Дори и да излезе от стаята си, тя не е достатъчно висока, за да стигне бравата на външната врата. Къде си мислят, че би могла да отиде?“

Стаята на Тийгън беше два пъти по-голяма от всекидневната в моя апартамент. И тук стените бяха боядисани в цвят на магнолия, но килимът беше тъмносин. На две от стените имаше рафтове, отрупани с кукли, кубчета и плюшени играчки, с мечета и книги, но всички те изглеждаха така, сякаш никой никога не ги бе докосвал — просто си лежаха по рафтовете като украшения, чиято цел бе да създадат илюзията за безоблачно и щастливо детство, а не истинска радост за децата. Тийгън не си бе играла с нито едно от тези неща, сигурна бях. До големия прозорец с изглед към градината се намираше старателно оправено легло.

Въпреки ярките цветове на играчките, стаята изглеждаше студена и неприветлива. По средата бяха сложени червена масичка от пластмаса и жълт стол, също пластмасов, на който седеше Тийгън.

Още преди да вляза, разбрах, че нищо не е така, както трябва. Тийгън седеше на стола с изправен гръб, без изобщо да се помръдва. Малкото й телце изглеждаше сковано от страх. Светлорусата й коса не беше мита от дни и сега висеше около лицето й на мазни кичури. Беше облечена с мръсна розова блузка, цялата измачкана. Очите й не се отделяха от чинията с храна, сложена на масата пред нея.

Шокът разтърси цялото ми тяло като физическо усещане. Последния път, когато бях видяла Тийгън, очите й бяха широко отворени и жадно вперени в мен, докато аз й четях приказка. Тя не беше от децата, които обичат спокойствието и не можеше да остави никого и нищо на мира. При нея винаги ставаше нещо, и то на пълна скорост. Тийгън винаги трябваше да тича, да играе, да чете или да стисне някого в прегръдките си до задушаване.

— Тийга — прошепнах аз и бавно прекосих стаята. — Тийга, това съм аз. Леля Камрин. Помниш ли ме? — приклекнах, за да застана очи в очи с нея, и я погледнах с очакване.

Тя не отговори веднага, но след няколко мига кимна, без да ме поглежда. Очите й бяха вперени в чинията с храна пред нея — сивкави на цвят варени картофи, отвратителен, сбръчкан от старост грах и една засъхнала вече пържола, покрита с бяла коричка плесен. Гадната миризма на развалена храна ме блъсна в ноздрите и аз отстъпих назад, като се мъчех да не повърна.

— Спомняш си леля Камрин, нали, Тийга? — попитах, като се борех с гаденето.

Тийгън кимна повторно.

— Чудесно. А помниш ли мама да ти е казвала, че може да дойдеш и да поживееш известно време с леля Камрин?

Ново кимване.

— А ти искаш ли?

Раменцата й се повдигнаха нагоре, после хлътнаха повторно и тя прошепна с тъничък й дрезгав глас:

— Не знам.

Бавно протегнах ръка да прибера един мръсен кичур коса зад дясното й ухо, за да мога да видя лицето й, но преди да я докосна, тя се сепна и се сви уплашено, отдръпвайки се от мен, а ръцете й инстинктивно се вдигнаха нагоре, за да я защитят от удар.

Аз също се отдръпнах, потресена. Тийгън се страхуваше, че ще я ударя. Това малко момиченце си мислеше, че искам да му причиня болка. Погледнах я изумена и сърцето ми заби по-бързо. Тогава забелязах, че дланта на дясната й ръка беше подута и пресечена от три алени ивици. Синьо-черни петна обезобразяваха китката й. Приличаха на отпечатъци от пръсти, сякаш някой насила е държал ръката й разтворена, докато отгоре се е стоварвала някаква пръчка или може би бастун.

Тези червени ивици по нежната кожа на Тийгън се оказаха капката, която преля чашата. Нещо вътре в мен се пречупи, разбивайки последните остатъци от самообладанието ми на пух и прах. Не изпитвах желание да крещя, да се нахвърля върху Мюриъл или да изпотроша всичко в стаята. Беше нещо много повече от това. Изпитвах ярост. Дълбока, всепоглъщаща ярост, която обхващаше цялото ми тяло и не оставяше място за никакви други чувства. Никога през живота си не бях изпитвала такова нещо. Гняв, страдание, възмущение, болка, шок — това да. Когато бях разярена, ги изпитвах дори всичките наведнъж, заедно с яростта. Не и този път обаче. Това, което изпълваше вените ми днес, си беше чиста ярост, която не оставяше място за каквито и да било примеси.

Внезапно разбрах какво точно трябва да направя. Изправих се и видях как Тийгън се успокои и телцето й се отпусна, когато се отдръпнах от нея. Прекосих устремно стаята на две крачки и се спрях пред белия гардероб и белия скрин до него. Със замах издърпах най-горното чекмедже, награбих колкото можах от спретнато подредените горни дрешки вътре и го затръшнах, за да отворя друго. В третото намерих блузките и гащичките на Тийгън и взех и тях.

— Какво правиш? — изписка Мюриъл.

Дори не я удостоих с поглед. Ръцете ми бяха пълни с дрехи във всякакви цветове, така че отидох до мястото, където лежеше чантата ми, дръпнах ципа и напъхах всичко вътре.

— Не можеш да го направиш! — изкрещя Мюриъл, докато аз отварях вратата на гардероба.

— О, мога, и още как — отвърнах, докато се пресягах за якенцата и обувките, които намерих вътре. — И не само че мога, ами го и правя.

— Ще повикам полиция — заплаши ме тя.

Главата ми се извъртя назад толкова рязко, че вратът ми изпука. Без да му обръщам внимание, аз вперих леден поглед в Мюриъл.

— Моля, заповядай. Ще ми бъде много интересно да те чуя как обясняваш, защо Тийгън е стояла немита дни наред, защо тази чиния тук е пълна с развалена храна и откъде са се появили тези рани по ръката й. Като се замисля, май аз би трябвало да позвъня на полицията — запратих дрехите на Тийгън върху торбата си и вече с освободени ръце, бръкнах в джоба на сакото и извадих мобилния си телефон. — Момент да се сетя какъв беше номерът… А, да, девет-едно-едно — натиснах бутоните и отново погледнах към Мюриъл. — Искаш ли ти да натиснеш „повикване“, или да го направя аз?

— Добре де, вземи я, ние и бездруго ще се радваме да се отървем от нея веднъж завинаги — злобно изрече Мюриъл, обърна се на пети и излезе от стаята, затръшвайки силно вратата.

Изчаках секунда, за да видя дали ще заключи след себе си, защото в такъв случай щеше да ми се наложи да повикам полицията. Как иначе двете с Тийгън щяхме да излезем от стаята? Но не, Мюриъл само затвори вратата, така че вместо да натисна бутона за позвъняване на мобилния, аз се извърнах към Тийгън и срещнах погледа на две тъмносини очи, зачервени от плач.

Малкото й личице със следи от сълзи по бузите, с полегато носле и нацупени устнички беше обърнато право към мен и от изражението му се зачудих дали Тийгън не ме мисли за луда.

Прекосих стаята и като внимавах да не се доближавам твърде много, за да не я уплаша повторно, приклекнах до нея и попитах:

— Имаш ли си любима играчка?

Тя кимна, очевидно притеснена. Все още ми нямаше доверие.

— Добре тогава, вземи я. Вземи всичко, което обичаш, и ми го донеси тук.

Очите й се разшириха тревожно.

— Тръгваме си от тази къща — обясних й аз. — Ще дойдеш с мен. Ще поживееш за малко у леля Камрин.

Личеше, че мисълта да се махне оттук много допада на Тийгън. Тя обаче не беше глупава. Все още не ми вярваше и продължаваше да ме гледа подозрително, но сега просто нямахме време за дългата игра за печелене на доверие. В този момент Мюриъл сигурно звънеше на съпруга си. Той можеше да се върне всеки момент и не исках да мисля какво може да стане, ако ни завари все още тук. Това беше неговия дом, неговата крепост, така че щеше да се чувства напълно в правото си. Като нищо можеше да употреби и физическа сила.

— Хайде, Тийга, прибери си нещата и ела с мен. Утре отиваме да видим мама.

— Мама? — уплашеното й личице грейна. — Мама?

— Да, мама.

Тийгън избута стола си назад и шумът потъна в дебелия килим. Тя отиде до леглото си, застана на колене и извади скритата отдолу пъстра раница, а после се върна при мен и ми я подаде. Усмихнах й се широко и тя ми отвърна. Най-после двете започвахме да се разбираме.

Спомените ми за следващите минути са доста неясни. Зная само, че в един момент се озовах на ъгъла на улица в един непознат за мен град, с петгодишно дете в ръцете и половин дузина чанти — по-точно моята чанта, пъстрата раница и четири найлонови торби. Нямах представа къде ще отида оттук нататък. Не, къде ще отидем оттук нататък. Не знаех нито един номер, на който да позвъня за такси, не знаех дори как да стигна до най-близката автобусна спирка.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попитах Тийгън.

Тя ме погледна така, сякаш каквото и да кажех, не можеше да я изненада и поклати глава.

— Днес е рожденият ми ден.

Да, така беше. Въпреки че от щастливата сутрин ме делеше цяла вечност, рожденият ми ден все още не бе свършил.

Тийгън кимна и дори се усмихна, макар и колебливо.

— Честит рожден ден — прошепна тя и склони уморената си главица на рамото ми.

— Благодаря — казах и довърших наум: — „Днес е също така и деня, когато ще ме арестуват за отвличане.“