Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (22)

21

Още не бях отворила очите си докрай, когато ме прониза болка. Веднага ги затворих, защото светлината ги режеше като нож. Дори със здраво стиснати клепачи обаче усещах как светлината безмилостно нахлува в главата ми и сграбчва мозъка ми като в менгеме.

Посегнах настрани и слепешком потърсих възглавница, под която да се скрия. Пръстите ми обаче не успяха да напипат нито една и това ми се стори много странно. Обикновено в леглото ми имаше най-малко две-три възглавници. Едва след малко осъзнах, че причината да не мога да намеря нито една е в ръката ми, която изобщо не бе помръднала. Крайниците ми отказваха да се движат. Устата и очите ми — всъщност цялата ми глава — бяха подути и извънредно чувствителни. Освен това усещах болка, която ме караше да изпитвам желание да повърна. Всички тези симптоми показваха едно — мигрена. От това, че все още бях в състояние да мисля, можех да заключа, че главоболието засега е в начален стадий и ще мине известно време, преди да се прояви в цялата си сила.

Точно сега нямах време за мигрена. Имах да приготвям дете за училище, както и себе си — за работа. Железният юмрук около слепоочието ми затегна хватката си още повече.

„Дали госпожа Кай не би могла да дойде и да заведе Тийгън на училище?“ — зачудих се за миг, преди да отхвърля тази идея. Жената имаше цели шест деца, за които трябваше да се погрижи; не би могла да се справи и със седмо, не и при положение че не бях я уведомила предварително. Не, това беше моя работа и за да я свърша, се налагаше, за известно време да забравя за мигрената. Менгемето се стегна още по-плътно около главата ми и аз изпъшках.

„Или пък Люк?“ Знаех, че ще е готов да дойде и да заведе Тийга на училище — едва ли имаше нещо, което не би направил заради нея, а както бе започнало да ми се струва напоследък — и заради мен.

По това време вече бях разбрала, че когато ми предложи да започнем на чисто, бе говорил сериозно. През двете седмици, които бяха изминали от пикника, той не ми бе направил нито една груба забележка, нито пък бе отхвърлил някоя от идеите ми с лека ръка. Нещо повече, предложи ми да започнем да обсъждаме обновената маркетингова стратегия на „Анджелис“ всеки ден в кабинета му и постепенно открих, че очаквам с нетърпение тези срещи, защото да работя съвместно е Люк бе почти толкова хубаво, колкото на времето с Тед. Отново се чувствах като част от екип. Апатията и чувството на безсилие отстъпваха място на стария ми ентусиазъм, поне за известно време. Да, в продължение на половин час всеки ден отново се превръщах в предишната Камрин, за която не съществуваше нищо друго, освен работата й. Аз и Люк не бяхме приятели, а само колеги. Той бе започнал да разчита на мнението ми, да се убеждава, че наистина си разбирам от работата и че ако ми бяха дали възможност да кандидатствам, той щеше да има в мое лице сериозен съперник за сегашната си длъжност. Когато се виждахме извън офиса, говорехме за най-различни неща, несвързани с работата. Отношенията ни се развиваха в положителна посока и някой ден можеха дори да се превърнат в истинско приятелство. В тази нова атмосфера на мир и хармония знаех, че ако му звънна, той незабавно ще дойде в апартамента ми и ще заведе Тийгън на училище. Трябваше само да се пресегна и да вдигна слушалката.

Времето минаваше, а аз все още не можех да заставя крайниците си да се раздвижат. Не можех дори да се размърдам в леглото и със сигурност не можех да стигна до телефона. Будилникът започна пронизително да звъни и аз се сгърчих в агония. Нямах сили да го изключа, така че зачаках сам да спре. Сигурно отново съм заспала, защото Тийгън изведнъж се озова пред леглото ми, без да си спомням кога е влязла.

— Мамо Рин — каза тя, улови ме за ръката и я задърпа.

— Хъхххх — беше моят отговор.

— Време е да ставаме — изтананика тя.

— Не… не мога.

— Но аз трябва да отида на училище.

Някак си успях да отворя очи и да ги фокусирам върху момичето с червена карирана пижама, което стоеше пред мен и ме гледаше със същия поглед на дълбоко неодобрение и леко раздразнение, както на времето майка ми, когато сутрин не исках да ставам за лекции.

— Не се чувствам добре — изломотих. Подутият ми език едва успяваше да се обърне в подпухналата уста.

— Болна ли си? — попита тя.

— Да, Тийга, наистина съм болна. Съжалявам.

Очите й станаха кръгли като чинийки и тя се обърна и побягна. Излетя от стаята ми, преди да успея да заставя подутите си устни да изрекат „Чакай!“ Въпреки че едва имах достатъчно сила да повдигна клепачите си, трябваше да отида при нея и да я попитам какво има.

Събирайки цялата си воля, повдигнах ръка, сграбчих ръба на чаршафа, с който бях покрита, и го отдръпнах назад. Това малко движение предизвика вълни от болка, които се плъзнаха нагоре по гръбнака ми и се разбиха в очите ми. Трябваше да си почина за няколко секунди, преди да провеся краката си надолу и да седна в леглото. Стъпалата ми докоснаха пода и меката му повърхност ми се стори покрита с хиляди иглички. Успях да се изправя, но се олюлях и трябваше да се подпра на нощната масичка, за да не загубя равновесие.

Опрях дланите си на стената и започнах да се придвижвам, като се държах за нея, за да запазя равновесие, и изтласквах тялото си напред крачка по крачка. Когато, стигнах до прозореца, трябваше да се хвана за радиатора, за да продължа да се движа, и после отново се подпрях на хладните бели стени. „Хайде, хайде“ — окуражавах се сама. Най-накрая стигнах до вратата, улових се за рамката й и прехвърлих отмалялото си тяло от спалнята в коридора.

Повлякох се по коридора, който, след завоя от спалнята, бе милостиво прав, като се подпирах на вградените шкафове, докато най-после видях целта си — стаята на Тийгън. Почувствах се като бродник, изгубен в непрогледна нощ, който най-накрая е намерил пътеводна светлина.

Още една стъпка, само още една. Отблъснах се от стената и най-после постигнах целта си — застанах в рамката на вратата на Тийгън.

Тя седеше с кръстосани крака на леглото, стискаше Мег толкова здраво, сякаш животът й зависеше от нея, и се полюляваше напред-назад. Лицето й беше изкривено от болка, а в очите й блестяха сълзи.

— Тийгън, какво има? — попитах и се облегнах на рамката на вратата, за да не се строполя на пода.

— Ти си болна — тя все още се полюляваше напред-назад, взирайки се надолу към пода. — Болна си и ще отидеш в рая при Исус и ангелите, и при мама.

— Какво?

— Ти ще отидеш в рая като мама — каза тя обвинително.

— Тийга, не, това е само мигрена, само главоболие, и ще отмине. Ще от… — думите ми бяха прекъснати от звънеца. Стори ми се, че главата ми ще се пръсне. Не можех да пренебрегна звука. Само още едно иззвъняване стигаше, за да ме довърши. — Почакай малко — казах на Тийгън и продължих в белия интерком: — Кой е?

— Люк — отвърна гласът от другата страна на линията.

„Какво прави той тук по изгрев-слънце?“ Въпреки че по-рано бях обмисляла да му позвъня, в крайна сметка не го бях направила. Натиснах бутона за отваряне на входната врата и отворих тази на апартамента.

Люк се появи само секунди по-късно. Все още носеше синята риза, тъмносинята вратовръзка и черния костюм, с които бе дошъл на работа предния ден. Усмихваше се доволно, а очите му блестяха.

— Здравей, бях на гости на един познат недалеч оттук и си помислих, че мога да мина да ви закарам на училище и… Господи, изглеждаш ужасно — каза той на един дъх, докато правех крачка назад, за да му позволя да влезе.

— Мислех, че вече сме преодолели онзи етап, когато ме смяташе за грозна — казах шеговито.

Тийгън се появи в коридора, очевидно познала гласа на Люк.

— Камрин? — чувах го съвсем слабо, като че ли ми шептеше от другия край на дълъг тунел. — Да не би да…

Нова вълна на болка нахлу в главата ми и светът изведнъж избухна в пулсиращи розови, сини, зелени и жълти светлини, а после всичко стана бяло.

 

 

Бавно отворих очи и този път не ги затворих незабавно. Светлината не прониза главата ми като нож, както по-рано. Все още усещах пулсиращата зад дясното ми око болка, но не ми се гадеше повече. На челото ми бе поставено нещо хладно и мокро, което облекчаваше паренето от мигрената. Посегнах към него и открих, че е кърпа.

— А, най-накрая се събуди — Люк бе придърпал до леглото ми един от кухненските столове и седеше на него с книга в ръце. Единият му крак бе вдигнат върху дървената рамка на леглото. Той остави книгата на нощната масичка. Видях тревогата в светлокафявите му очи, докато внимателно изучаваше лицето ми.

— Къде е Тийгън? — изграчих аз.

Той посочи към другата страна на леглото. Обърнах глава натам и я видях все още облечена в пижама и сгушена до мен като котенце. Дори и потънала в сън, не изпускаше Мег от ръцете си.

— Не искаше да се отдели от теб.

— Припаднах ли?

Люк кимна.

— Когато се свлече на пода, се стреснах здравата, но тя направо изпадна в истерия и започна да крещи, че ще отидеш в рая като нейната майка. Отказа да отиде на училище, защото бе убедена, че ако излезе оттук, ти ще отидеш в рая без нея.

Погледнах надолу към Тийгън. Дори в съня, личицето й изглеждаше неспокойно. Внезапно очите й се отвориха и аз почти подскочих от изненада. Тя седна в леглото и примигна към мен.

— По-добре ли си? — попита и зачака отговора ми, цялата скована от напрежение.

— Мъничко — отвърнах, опитвайки се безуспешно да накарам гласа си да прозвучи нормално.

— Хей, Ти, защо не отидеш в кухнята да донесеш на Камрин нещо за пиене? Оставил съм една чаша на масата — намеси се Люк и продължи да говори вече на мен: — Ти каза, че имаш мигрена, така че се обадих на лекарката и тя препоръча да пиеш много течности.

Тийгън се премести в долния край на леглото, обърна се настрани и подпря единия си крак върху рамката, и другия спусна на пода, след което стъпи и с двата крака, и хукна към кухнята.

Веднага щом тя излезе, Люк зае нейното място на леглото.

— Доколкото разбирам, майката на Тийгън е починала наскоро? — приглушено попита той.

Кимнах.

— Колко скоро?

— Много.

— Камрин, можеш да ми имаш доверие.

Може да не се мразехме вече, да водехме интересни разговори и с течение на времето бе възможно да се превърнем дори в истински приятели, но точно сега не възнамерявах да му казвам каквото и да било повече.

Тийгън се върна от кухнята, крепейки висока стъклена чаша с двете си ръце. Езикът й бе изплезен от старанието да я държи изправена и тя пристъпваше с малки предпазливи крачки, за да не разлее нито капка. Направих усилие да се изправя и успях да седна в леглото, при което кърпата се свлече от челото ми. Люк я взе и излезе. Секунди по-късно чух шуртенето на вода в банята.

Поех чашата, наведох глава, отпих и веднага усетих как хладната вода успокои пресъхналото ми гърло. Жадно отпих още няколко глътки и казах:

— Благодаря ти.

— Ще оздравееш ли? — попита тя, местейки тежестта си от крак на крак и кършейки преплетените си пръсти. Никога не си бях представяла, че може да свърже някое мое разболяване със смъртта. Че може да си помисли, че ще умра като майка й. Но всъщност защо не? Толкова пъти самата аз се бях събуждала посред нощ, обзета от ужас, който ме караше да се втурна към стаята й, за да се уверя, че е добре. Ирационалният страх от смъртта всъщност не беше толкова ирационален и със сигурност не беше чувство, което могат да изпитват само възрастните.

— С компреса и водата ще се оправя за нула време — казах.

Тийгън изкриви устни на една страна и ме погледна подозрително, убедена, че го прикрива добре. Докато наблюдавах реакцията, предизвикана от моя отговор, си дадох сметка, че Тийгън се нуждае от човек, на когото може да се облегне. Някой, който ще се грижи за нея, когато аз не съм в състояние.

Люк се върна, стиснал оранжевата кърпа в ръка, и понечи да я постави на челото ми, но размисли и ми я подаде.

— Заповядай.

— Ще се оправя — уверих аз Тийгън и й протегнах ръка.

Тя пъхна в нея своята малка длан и аз си спомних деня на погребението — деня, в който задържах ръчицата й в своята и изпитах ужасен страх при мисълта за тази нова отговорност. Отговорност до края на живота ми. От мен зависеше тя да се превърне във възрастен човек, да е здрава и щастлива, да развие интелектуалните си заложби и всичко останало. Самотните родители бяха презирани от по-голямата част от обществото, докато всъщност трябваше да бъдат чествани като герои, защото някак си успяваха да отглеждат децата си без ничия помощ и без да рухнат по пътя. Това за мен представляваше същинско чудо. Правех го едва от няколко месеца и ми беше безкрайно трудно. Колкото и да мразех да го призная — като човек, свикнал да разчита само на себе си — истината бе, че се нуждаех от някого, който да ми помогне.

Люк потупа скута си.

— Ела тук, Ти, и ще почетем малко на Камрин, преди пак да заспи.

Тя послушно се покатери в скута му. Люк отвори „Удавеният свят“ на Джеймс Балард на страницата, която бях отбелязала с разделителя и зачете на глас, като окуражаваше Тийгън да проследява редовете с пръста си. Затворих очи, заслушана в тихия глас, който изричаше думите, написани от любимия ми автор. Люк взе чашата от ръката ми и аз облекчено се плъзнах надолу в леглото и започнах да се унасям. За частица от секундата очите ми се отвориха и се спряха на Тийгън — сгушена в скута на Люк, загледана в книгата, която той ни четеше. Тази картина остана да ме съпътства в съня ми.

 

 

Когато се събудих за трети път този ден, Люк все още седеше до леглото ми и продължаваше да чете. Отместих влажната кърпа от челото си и това движение привлече вниманието му, издавайки, че съм будна. Лицето му се озари от онази нежна усмивка, която пазеше единствено за Тийгън.

— Здравей — каза той.

Без да се обръщам, потърсих с ръка Тийгън, но тя не беше до мен.

— Убедих я да погледа телевизия — съобщи ми Люк, когато видя какво правя. — Съгласи се само защото й обещах, че ще остана тук, а тя ще може да идва през няколко минути да се увери, че не си отишла никъде.

По време на съня ми болката се бе превърнала от хиляди остри иглички в неприятно глухо пулсиране. Подобрението от сутрешното изтезание бе несравнимо, но независимо от това, все още се движех тромаво, докато се изправях.

— Благодаря, Люк. Благодаря за всичко.

Той се наведе напред, взе чашата с вода и ми я подаде, а след като утолих жаждата си, я взе обратно.

— Обадих се в училището на Тийгън и им обясних ситуацията. Позвъних и в офиса и им казах, че и двамата ще отсъстваме за няколко дни. Ясно е, че си болна, така че аз ще работя вкъщи.

— Защо?

— Защото е повече от очевидно, че някой трябва да се погрижи за вас. И за двете ви.

— Никой не ми трябва — озъбих се аз.

Люк предпочете здраво да стисне устни, вместо да ми отвърне в същия тон.

— Просто си помислих, че мога да остана за известно време, ако нямаш нищо против.

— Сега всички в работата ще си помислят, че имаме връзка — придърпах чаршафа до шията си, внезапно осъзнала, че съм по бяла тениска без сутиен отдолу в присъствието на мъж, който смята тялото ми за отблъскващо.

— Има и по-лоши неща, за които да си мислят.

— Така ли?

Той сведе очи, видимо притеснен, и тогава се сетих за нещо. Люк живееше в апартамент с две спални в Олудли, така че, за да се озове в Хорсфорд, трябва да беше поел по много заобиколен маршрут към офиса.

— Какво правеше в този квартал?

— Ъъъ, бях на гости.

— Все още си с дрехите, с които беше вчера.

— Да, не съм се прибирал — очите ни се срещнаха.

Отлично разбрах какво иска да каже.

— Блондинка или брюнетка?

— Блондинка. Красива. С невероятно тяло, което не се страхува да използва.

— Толкова по-добре за теб.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— А сега какво правим?

— Камрин, напълно наясно съм, че държанието ми към теб бе отвратително, но трябва да признаеш, че и ти не си човек, с когото можеш да се разбереш лесно. Едва сега започвам да разбирам причината — ти скърбиш.

Не можех да понеса да го гледам повече, затова вперих поглед в празния екран на изключения телевизор.

— Няма да се преструвам, че разбирам какво преживяваш в момента, но знам, че да го таиш у себе си не е добре нито за теб, нито за Тийгън.

Това беше добър ход. Наистина ли вредях на Тийгън, като се опитвах да потисна чувствата си? Да избягам от болката?

— В началото си мислех, че Тийгън е просто случайно дете, което си осиновила, преди да си дадеш сметка каква огромна отговорност си поела. А и никой от службата не знаеше кой знае колко за теб. Това ми се видя доста странно, като взех предвид, че работиш там от години. Тед упорито си мълчеше, приятелката ти Бетси също не поиска да ми каже нищо, но ми се стори, че и тя самата не знае достатъчно.

— Защо тогава си мислиш, че ще кажа каквото и да било точно на теб?

— Защото си ми длъжница.

— За какво?!…

— Защото те хванах, когато припадна и те пренесох в леглото. Защото успокоих Тийгън и се обадих на лекарката, за да разбера какво трябва да направя за мигрената ти. И защото… защото дори се обадих в службата, за да кажа, че си болна. Длъжница си ми заради всичко това.

— Някой път ще те почерпя едно питие.

— Сериозно, Камрин, можеш да поговориш с мен. На никого няма да кажа, обещавам ти — той замълча за кратко в очакване да започна да си изливам сърцето. Нищо не казах. — Добре — въздъхна. — Някога бях сгоден и щях да се женя. Срещнах я, докато следвах в „Харвард“. Пътувах доста често, така че с нея ту се събирахме, ту се разделяхме в продължение на десет години. Искам да кажа, че бяхме заедно всеки път, когато се връщах в Ню Йорк. Последния път връзката ни продължи около три години — Люк бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади портфейла си, отвори го и ми показа снимката й. Не се изненадах, че беше хубава. Имаше дълга руса коса, безупречна кожа, съвършено оформени вежди и сочни розови устни. Тя беше повече от хубава — беше зашеметяващо красива и ако се съди по блясъка на кафявите й очи, отправени към камерата, очевидно беше влюбена в човека, направил снимката. Очевидно влюбена в моя шеф. Той затвори портфейла и го прибра обратно в джоба си. — Името й е Никол и действително бяхме определили дата за сватбата. После обаче получих предложение за работа в Лондон и предположих, че Никол ще дойде с мен, но тя отказа. Когато заявих, че ще отхвърля предложението, тя ми обясни, че не става въпрос за преместването в Лондон, а за чувствата й към мен. Обичаше ме, но същевременно не можеше да се реши да прекоси половината свят само заради мен. Не беше сигурна, че нещата помежду ни ще потръгнат, така че дойдох сам. Говорим си всяка седмица и продължавам да нося снимката й до сърцето си, както току-що видя, и… — гласът му затихна и той се загледа в килима. Изминаха няколко мига, преди отново да вдигне златистокафявите си очи към мен. — Все още отчаяно се надявам, че тя ще промени мнението си за нашата връзка. Това е. Никой друг в цяла Англия не знае тази история. Разчитам, че няма да я споделиш с никого другиго, защото все още ме боли, макар че минаха цели осемнадесет месеца. Все още искам да си я върна.

Докато той говореше, изпитах истински потрес. Бях ужасена да открия, че Люк, моят шеф, разголва душата си пред мен. Че споделя с мен. Точно с мен. Сигурно му бе струвало голямо усилие, но все пак го беше направил, само и само за да ме накара и аз да сторя същото.

Но да се разкрия до такава степен пред някого… Мисълта ме изпълваше с ужас, особено ако този някой беше Люк. Но той го беше направил. А и не ставаше въпрос за мен, а за Тийгън. Тя наистина го обичаше, а днес стана съвсем ясно, че и аз имам нужда човек, който да застане зад мен — някой, на когото да мога да разчитам, че ще се погрижи за нея, когато аз не съм в състояние. Люк беше този някой. В продължение на един безкрайно дълъг миг останах загледана в очите му, докато сърцето лудо се блъскаше в гърдите ми. „Заради Тийгън.“

— Добре — изрекох и започнах да говоря. Разказах му всичко, от нощта, когато открих истината за Адел и Нейт, до мига, в който самият Люк се появи в живота ни. През цялото време той не каза нищо, не зададе нито един въпрос, не поиска никакви пояснения — само слушаше с безизразно лице, като от време на време прокарваше длан по брадата си. Когато най-сетне млъкнах, той кимна.

— И си се борила да се справиш с всичко това съвсем сама? — попита и подсвирна тихичко. — Изненадан съм как така не си получила най-малкото нервна криза. Нищо чудно, че се държеше като абсолютна кучка.

— А какво е твоето извинение да се държиш като арогантно копеле?

— Такъв си ми е характерът — отвърна той.

Развеселено се подсмихнах и той ми върна усмивката.

— След малко ще приготвя вечеря.

— Няма нужда. Можеш да си тръгваш, вече съм по-добре.

— Може да няма нужда, но искам да го направя. Бих желал да ти помогна, ако ми позволиш.

В гласа му имаше толкова искреност, че се изненадах. Да, историята, която бе споделил с мен, го правеше по-човечен, уязвим дори, но думите, изречени сега, го правеха истински симпатичен.

— Защо?

— Защото харесвам Тийгън.

— Това не е достатъчно. Сигурно има и нещо друго.

— Може би да, може би не. Някой ден ще ти кажа.

Люк бе спасен от по-нататъшни въпроси от идването на Тийгън — влезе, подскачайки, в спалнята и се хвърли на леглото.

— По-добре ли си? — попита и се настани до мен.

— Много, много по-добре. Мога даже да стана от леглото и да дойда във всекидневната.

Тийгън цялата грейна.

— Ама съвсем наистина ли? Люк каза, че ще оздравееш.

— Не ми се случва да го казвам често, но Люк е прав.

Тя се плъзна от леглото на пода.

— Мога да пусна някое от моите дивидита.

Отхвърлих завивките и се изправих, като се опитах да се движа възможно най-нормално, за да не я уплаша пак. Люк се надигна от мястото си и направи крачка към мен, за да ми помогне, но аз се намръщих така, че се отказа.

Тийгън ме хвана за ръката и бавно ме заведе във всекидневната, където двете се строполихме заедно на дивана.

— Люк, докато си още прав, сложи чайника — казах и Тийгън се изкикоти.

— Да, Люк, сложи чайника — тя се сгуши до мен и аз я взех в прегръдките си.

— От какво умря последният ви роб? — измърмори Люк, но се подчини.

— От това, че си позволяваше да ни отговаря — обясних.

Той ми хвърли бърз поглед през рамо и аз му се усмихнах. Без да сваля очи от моите, той ми се ухили в отговор.

„Бих могла да харесам този мъж — осъзнах внезапно. — И то много.“