Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (26)

25

— Няма да направим нищо лошо — обеща Тийгън.

Погледнах към момиченцето, седнало в скута на Люк, който на свой ред бе седнал на моя мек червен стол и повдигнах вежда. И двамата ме гледаха внимателно, докато стоях в рамката на вратата на хола — кухня.

— И очакваш да ти повярвам? — попитах, в случай че не е разбрала какво означава повдигането на веждата.

— Наистина няма да направим нищо — заяви Люк със същия убедителен тон като нея.

Бяха изминали почти две седмици от онази нощ, в която се бяхме целунали и не бяхме правили секс, защото бях заспала.

На сутринта той се бе върнал в апартамента и се бе държал както обикновено, сякаш между нас двамата не се бе случило нищо. Беше ни завел на разходка с колата, през цялото време говореше съвсем непринудено за какво ли не. Аз купих сладолед за всички ни, след което се заехме да нахраним няколко вече доста угоени патици в Раундхай Парк. Дори когато Тийгън заспа по време на обратния път, той не спомена нито дума за случилото се предишната нощ и в крайна сметка по времето, когато се върнахме в апартамента, вече бях започнала да се съмнявам дали наистина бе флиртувал с мен, дали изобщо се бяхме целували над мръсните съдове в мивката, дали бе започнал да ме разсъблича. Единственото доказателство, че всичко това се бе случило, беше бележката, която бях скрила под възглавницата си, но дори и тя изглеждаше двусмислена на фона на продължилото цял ден равнодушие на Люк. Параноята ми нарастваше все повече, докато накрая, докато Тийгън се приготвяше да я изкъпя, реших, че чисто и просто съм си измислила всичко — че дотолкова съм се отдала на фантазиите си, та съм загубила представа къде свършват те и къде започва реалността.

След като изкъпахме Тийгън, почетохме й и я убедихме да си легне, Люк се просна на дивана до мен.

— Тя е страшно изтощителна, особено когато е изтощена — оплака се той.

— Зная — отвърнах. — Е, най-добре да се захващам със съдовете.

Преди да се изправя обаче, той ме сграбчи за китката и ме дръпна обратно.

— О, не, не е най-добре — притисна ме до страничната облегалка и твърдите му, настойчиви устни намериха моите. — Знаех, че трябва да се държа настрана през целия ден — обясни той между целувките. — Ако заговорех за това или дори, ако само те погледнех за малко по-дълго, знаех, че няма да успея да се овладея.

Въздъхнах с облекчение.

— О, слава Богу. Бях започнала да си мисля, че всичко е било само плод на въображението ми.

— Не, не е плод на въображението ти — отново ме целуна, бавно и дълбоко. — Искам да отидем в леглото, но не и ако пак ще заспиш.

— Цял живот ли ще ми го напомняш?

— Не цял живот, но поне известно време. Струва ми се, че имам това право.

И това окончателно реши въпроса — отидохме в леглото и този път останах будна през цялото време, чак докато Люк си тръгна — не исках да спи тук, защото последното, което желаех, бе Тийгън да ни завари заедно в леглото.

Адел винаги бе толкова предпазлива, когато ставаше въпрос за Тийгън и за мъжете в живота й. Много малко от тях бяха виждали дъщеря й — преди да ги запознае, Дел искаше да бъде сигурна, че връзката е сериозна, държеше в живота на дъщеря и да има възможно най-малко сътресения и не желаеше Тийгън да се привърже към някого, който няма да се весне повече, ако връзката му с Дел приключи. Отново бях объркала всичко. Бях направила поредната грешка: моят мъж се появи в живота и на двете ни дълго преди да преспя с него. Ако нещата между нас не потръгнеха, все пак щяхме да бъдем принудени да изтърпяваме взаимно присъствието си, защото в противен случай Тийгън щеше да бъде съкрушена, така че дори две седмици по-късно ние все още държахме връзката си в тайна и се опитвахме да разберем дали между нас съществува нещо друго, освен сексуално привличане. Не ми харесваше да я лъжа, дори лъжата да се изразяваше само в това, че не й споменавах за мен и Люк, но така беше по-добре, отколкото да й позволя да си мисли, че тримата ще се превърнем в едно щастливо семейство, само за да открие няколко седмици по-късно, че Люк и аз не сме подходящи един за друг.

Въпреки това обаче, нещата изглеждаха обещаващи. Люк прекарваше в нашия апартамент поне три вечери всяка седмица и аз истински се наслаждавах на компанията му. Както и на тялото му. И на целувките му… Разговорите ни в леглото показваха искрена привързаност от негова страна. Когато бяхме сами, той ми посвещаваше цялото си внимание. Често ми пращаше съобщения на мобилния, за да ми каже, че мисли за мен. Всичко това ми доставяше удоволствие и аз откликвах по същия начин, но в края на краищата ставаше въпрос за секс и нищо друго. Не, не беше вярно, поне не съвсем. Ставаше въпрос за нещо повече от физически секс — за емоционален секс. Изпитвах невероятна смесица от страст към тялото му и харесване на личността му — мислех за него, когато не бяхме заедно, но въпреки че целувките му, докосванията и нежните думи достигаха до сърцето ми, те не успяваха да проникнат вътре. Той все още не бе успял да проникне в съкровената ми същност. Въпреки това обаче, беше прекрасно да сме заедно, особено в моменти като сегашния, когато се канех да си измия косата. Обикновено в тези случаи Тийгън сядаше на капака на тоалетната чиния и четеше или ми говореше, за да съм сигурна, че няма да подпали апартамента или да счупи нещо, докато съм в банята. Днес обаче Люк бе предложил да остане с нея в хола.

— Сигурни ли сте, че всичко ще бъде наред? — попитах повторно.

— Да! — отговориха те в един глас. За съжаление обаче, точно тези техни невинни очи и гладки лица ме караха да се чувствам нервна във връзка с цялата идея. По природа бях недоверчива, а когато те двамата очевидно нямаха търпение да се отърват от мен…

— Няма да счупим нищо — успокои ме Люк.

„Защо каза точно това?“ — загложди ме подозрение.

— Обещаваме — добави Тийгън. — Наистина.

Въздъхнах нечуто и се отправих към банята. Все пак трябваше да им имам доверие, нали така? Ако Люк щеше да се задържи в живота ми за по-дълго, да стане важна част от него, трябваше да им вярвам.

Водата потече от хромираната глава на ръчния душ и се изля на струя във ваната със съскащ звук. Коленичих, проточих шия, за да задържа главата си над ваната и намокрих косата си, след което пуснах душа във ваната и започнах да втривам шампоана във влажните черни кичури. „Господи! — помислих си, докато разтърквах образувалата се пяна. — Господи!“ Чувствах се отпусната. Спокойна. Това усещане ми беше почти непознато.

По природа бях неспокойна, припряна: опитвах се да се справя едновременно с безброй неща, докато си мислех за Тийгън и за това какво ще иска за вечеря, дали няма нужда от нови дрехи, дали се чувства добре, дали не е отегчена, дали не страда, дали да й позволя да се запише в курса по карате в събота сутрин, както искаше… Не ми се случваше често просто да се отпусна и определено не можех да се отпусна в офиса, особено след като новият директор по маркетинга (Люк) бе внесъл безброй нови идеи, които буквално удвояваха работата ми. Възнамерявахме да разширим „Анджелис днес“, като направим отделни списания за отделите, които се занимаваха с продажбите на вещи за дома, дрехи и детски принадлежности, а освен това трябваше да създадем и онлайн указател, и тъй като човекът, който отговаряше за публикациите бях аз, налагаше се да надзиравам подготовката на тези нови издания. Откакто беше започнала тази допълнителна работа, почти нямах време за обедна почивка, а след като сложех Тийгън да спи, сядах пред компютъра, докато Люк не ме примамеше в леглото. Понякога ставах да работя дори след като той си тръгнеше. Животът ми определено беше доста натоварен и рядко ми се случваше да се почувствам отпусната и спокойна както в този момент.

Започнах да отмивам шампоана с енергични движения, подсуших косата си с кърпа и започнах да нанасям балсама. Трябваше да изчакам десет минути, преди да го изплакна, за да може да проникне в корените и да придаде на косата ми копринен блясък. Погледнах радиочасовника в банята. Десет минути. Можех да ги оползотворя или като си почина в леглото, или като отида да проверя какви ги вършат онези двамата…

Килимът в коридора беше мек, а краката ми — боси, което означаваше, че Люк и Тийгън не могат да чуят приближаването ми. Дори не ме забелязаха, когато надникнах през процепа между рамката на вратата и пантата.

Двамата, все още седяха така, както ги бях оставила преди десет минути — Люк на стола, а Тийгън сгушена в скута му. На коленете си държеше моя глобус в зелено и синьо, и Люк й сочеше нещо на него с десния си показалец.

— Беше ужасно горещо — тъкмо казваше той. — Толкова горещо, че получих слънчев удар.

— Какво е слънчев удар? — не разбра Тийгън.

— Това е, когато не пиеш достатъчно вода, но прекарваш твърде дълго време на слънце, без да си добре покрит. Разболяваш се. Трябваше да прекарам няколко дни на легло, за да оздравея.

— Беше ли почти умрял? — осведоми се тя.

— Не, но бях болен.

— Мама умря.

Сърцето ми почти спря. Тя не споменаваше почти нищо за майка си в мое присъствие. След посещението на социалната работничка бях започнала да се питам, дали не го прави от страх, че ще ми писне от това и ще я изпратя обратно в Гилфорд. Самата аз също не бях сигурна дали е безопасно да подхвана разговор за Адел. Цялата литература, която бях изчела по въпроса как децата понасят смъртта на близък човек, съветваше да оставим детето само да започне да задава въпроси — понякога обаче ми се искаше да проверя как Тийгън се справя със загубата. Щеше ми се да я попитам дали иска да поговорим за Адел, дали иска да сподели с мен своите чувства или спомени, но винаги се оказвах подвластна на страха.

Боях се да не я огорча, да не огорча и самата себе си, и в крайна сметка си замълчавах. Дори и Тийгън да ми бе заговорила за майка си, аз нямаше да знам как да й отвърна. Люк знаеше ли?

— Тя отида в рая с Исус и ангелите — продължи Тийгън.

— Знам — отвърна Люк. — Рин ми каза. Тя липсва ли ти?

Тийгън прехапа долната си устна и кимна.

— Понякога — каза тихичко. — Искам да й разказвам за много неща, а не мога. Исках да й покажа домашното, на което имам звездичка, защото го направих много добре. Но не мога. Мама не може да го види.

— Говорила ли си за това с Рин?

— Не — отвърна тя толкова тихо, че трябваше да притисна глава до вратата, за да я чувам. — Тя плаче, защото мама отиде в рая. Не искам да я натъжавам.

„Откъде може да знае, че плача заради смъртта на Адел?“ Никога, никога не го бях правила пред нея. Не плачех пред други хора и толкова. Правех го само нощем, когато бях съвсем сама и дори тогава заравях лицето си във възглавницата, за да заглуша риданията си. Никога не плачех на глас. Но може би не го правех толкова дискретно, колкото си мислех. Може би, както и Люк, тя бе разбрала истината от празния израз, който се появяваше в очите ми, след като бях плакала.

— Зная, че на Рин й е мъчно, но тя ще се наскърби още повече, ако разбере, че не споделяш с нея нещо, което те натъжава. Ако искаш да говориш за майка си, трябва да й кажеш. Тя няма да има нищо против, защото те обича. Обещаваш ли, че ще го направиш?

За миг Тийгън не каза нищо, после отсечено кимна.

— Наистина ли? — настоя Люк.

— Да, Люк — увери го тя.

— Добро момиче.

Тя завъртя глобуса и го спря с пръст.

— Ходил ли си там? — постави пръстчето си върху друго зелено петно.

— Австралия — прочете Люк. — Не, но възнамерявам да отида някой ден. Може би ще отидем тримата заедно.

Тийгън ахна от възторг.

— Ти, аз и мама Рин? Ще летим със самолет и всичко останало?

— Да, ако Рин е съгласна.

Тази мисъл видимо обезсърчи Тийгън.

— Не, тя няма да иска да дойде.

— Защо не?

— Защото там няма да може да си прави косата.

Люк, негодникът, се разсмя с цяло гърло.

 

 

Сто осемдесет и пет сантиметровото тяло на Люк, обвито около моите сто шестдесет и пет сантиметра, бе нещо, с което постепенно започвах да свиквам. Усещането за запотената му кожа долепена до моята, за дългите му, добре оформени крайници преплетени с моите, бе толкова приятно и съвсем естествено. Едната му ръка лениво ме галеше, докато лицето му бе сгушено във врата ми. Тази нощ той се притискаше до мен дори по-плътно от обикновено — лицето му бе буквално заровено в шията ми. И сексът беше по-различен. През цялото време не ме изпускаше от поглед. Очите му бяха огромни и изпълнени с тъга, сякаш бе на ръба на сълзите. Притискаше ме плътно до себе си, сякаш се страхуваше, че ще изчезна, ако не ме държи достатъчно здраво.

— Рин — започна той.

— Хммм? — отвърнах и събрах сили да посрещна следващите му думи. Ниският му и колеблив глас ми подсказа, че се готви да ми съобщи нещо ужасно. Люк взе ръката ми в своята и целуна всяко едно от кокалчетата на пръстите ми — значи новината нямаше да бъде просто лоша, а извънредно лоша.

— Съжалявам за начина, по който се държах с теб — изрече той на един дъх.

— Моля? — това бе последното, което очаквах да чуя. Бях се подготвила за неизлечима болест, за съобщение, че го прехвърлят в чужбина или дори, че се кани да ме уволни, а не за извинение.

— Всички онези неща, които ти казвах, начинът, по който те гледах, нещата, които си мислех за теб… — той млъкна и потръпна, сякаш отново чуваше и виждаше всяка една от тези обиди. — Съжалявам. Толкова съжалявам. Сгреших ужасно. Ти си прекрасна и вътрешно, и външно. Не знам защо не можах да го видя по-рано. Когато си помисля за всичко, което правиш за Тийгън, и как се отнасяш с мен въпреки предишното ми поведение… Съжалявам. Безкрайно съжалявам.

— О, но това е минало. Пък и по всяка вероятност си имал право в преценката си. Искам да кажа, аз наистина не съм…

— Недей — прекъсна ме той твърдо, поставяйки пръст на устните ми. — Не се шегувай с това. Не бих могъл да го понеса. Само да знаеш колко се ненавиждам заради начина, по който се държах с теб.

— Всичко е наред — опитах се да го успокоя. — Не си първия и със сигурност няма да си последния.

— Как можа да изтърпиш това?

— Отнасяли са се с мен по този начин през целия ми живот. Просто не обръщам внимание.

Ръцете му ме притиснаха по-силно и аз продължих:

— Наистина, всичко е наред. Достатъчно дебелокожа съм, за да не вярвам на всичко, което хората ми казват. И никой не може да ме нарани, защото знам, че каквото и да ми казват, не е истина.

— Това отнася ли се и за хубавите неща?

Замислих се и си спомних, че ми беше отнело безкрайно дълго време, докато започна да вярвам на Нейт — а той винаги ми говореше прекрасни неща. Още от първия ден ми повтаряше, че съм красива. Казваше ми, че се сгрява от топлината на усмивката ми. Постоянно ме уверяваше, че съм жената на мечтите му. Въпреки това обаче ми трябваха години, за да му повярвам, да разбера, че наистина си го мисли. Когато проумях, че действително ме обича, започнах да очаквам с нетърпение комплиментите му, а когато вече не можех да разчитам на тях, се почувствах още по-нещастна.

— Защото, ако е вярно, това означава, че не си позволяваш да изпитваш каквито и да било чувства.

— Не, изпитвам много неща. Просто не позволявам мнението и убежденията на другите хора да ме засегнат.

— Значи не вярваш, че хората те харесват?

— Нямах предвид това. Казах само, че не позволявам тяхното отношение да ме засегне. Ако хората ме харесват, това е чудесно, но това не променя живота ми. Ако не ме харесват, пак е чудесно, защото не ме е грижа и продължавам да съществувам.

— Безкрайно тъжен начин на живот.

— Люк, ако си израснал, като всеки ден са ти повтаряли, че си грозна, дебела, глупава, че приличаш на мъж, че приличаш на куче, ти или се сдобиваш с дебела кожа и не разчиташ на останалите да определят твоето щастие и самоуважение, или им позволяваш да те смажат. Познай какво направих аз. Наложи ми се. Беше инстинкт за оцеляване.

— Но вече нямаш нужда от този инстинкт за оцеляване.

— Да, така си мислиш, но не много отдавна срещнах един мъж, който се настрои срещу мен, защото не съм особено красива и защото не съм слаба. Нали разбираш, че ако се бях освободила от този инстинкт, щях да позволя думите му да ме съсипят, точно когато трябваше да бъда най-силна?

— Съжалявам. А ти наистина си красива. Прекрасна си. Тялото ти е божествено. Ти цялата си божествена.

— Няма нужда да ми го казваш. Всичко е наред. Това не ме притеснява. — „Твърде много. Не ме притеснява твърде много“ — не го казах на глас, защото не исках това уточнение да бъде реално, а произнасянето му щеше да го направи такова, което щеше да ме притесни несравнимо повече.

— Израснал съм в детски дом — каза Люк.

Това бе една от многото причини, поради които Тийгън и Люк се разбираха толкова добре — и двамата имаха навика да прескачат от тема на тема. Когато вечер я слагах в леглото, преди и след като й прочетях приказката, тя бърбореше за всевъзможни неща — от това, което й се бе случило днес в училище, до това какво трябва да сложа в тарталетите, ако един ден се реша да направя такива, и как трябва да си мия зъбите два пъти дневно. Сега Люк правеше същото.

— Наистина ли?

— Затова съм наясно, че да живееш с инстинкт за оцеляване е много тъжно нещо.

„Затова толкова искаше да ни помогнеш.“

— О!

— И двамата ми родители са живи, знаеш ли? Те просто ме оставиха в детски дом. Разбираш ли, майка ми е англичанка и произлиза от много богато семейство. Била е на шестнадесет, когато е срещнала баща ми — испанец. Преди тридесет и шест години това не се е смятало за допустимо, така че, когато забременяла, семейството й я прогонило. Баща ми е бил само на осемнадесет, но са се опитали да живеят заедно. Било им е обаче прекалено трудно, затова когато съм станал на две години, майка ми ни е напуснала и се е върнала при родителите си. Баща ми не го биваше да гледа дете. Опита се, но бе твърде млад. Продължи да се опитва години наред и наистина имахме и добри времена. Беше добра компания и понякога чудесно се забавлявахме. Спомням си, че един ден ме заведе в зоологическата градина. Ходехме на гости при онези от роднините му, които живееха наблизо, и се наслаждавахме на чудесни испански обеди. Беше невероятно — езикът, смехът, миризмата на храната. Чувствах се като част от нещо. Той се преструваше пред семейството си, че се справя добре, но през повечето време я карахме доста зле. Понякога отивах на училище, друг път оставах вкъщи и чаках баща ми да се измъкне от леглото. Понякога не ставаше от леглото с дни и нито се миеше, нито се обличаше. Сега разбира се знам, че е бил потиснат, но тогава не го проумявах. Просто се опитвах да закърпя нещата. Когато бях на седем, от социалните служби дойдоха вкъщи и ме отведоха, защото от седмици не бях ходил на училище. Никога няма да забравя този ден, как крещях и виках баща си, но той не направи нищо, просто стоеше там и ги остави да ме вземат.

Изпитах болезнено желание да защитя Люк, да защитя момчето, отделено насила от семейството си. Обърнах се, обвих ръце около тялото му и го притиснах към себе си, като милвах бузата му, докато той продължаваше разказа си:

— Когато ме отведоха в детския дом, се уплаших до смърт. Престанах да плача, но не можех да говоря. Изпращаха ме в приемни семейства, все нови и нови. Някои от тях бяха добри, други — ужасни. Не знам как е възможно да изпращат деца да живеят там. Но това всъщност нямаше значение, защото където и да отидех, се държах ужасно. Исках да ме върнат в дома. Глупаво е, но си мислех, че ако съм там, баща ми ще дойде да ме вземе, защото ще знае къде се намирам. През цялото време той не дойде да ме види нито веднъж, но все си мислех, че може и да го направи.

Когато навърших десет, стана ясно, че няма кой да ме осинови. Никой не искаше проблемно десетгодишно момче от смесен брак и затова останах в дома. По това време осъзнах, че баща ми няма да дойде да ме прибере, така че се поукротих. Станах добро момче. Не защото исках да ме осиновят, а защото знаех, че това е единствения начин да оцелея. Бях твърдо решен да не разчитам на никого и просто да се съсредоточа върху това да успея. И наистина, когато на шестнадесет напуснах дома, оценките ми бяха блестящи. Намерих си квартира и работа на непълен работен ден, продължих образованието си и влязох в университета. По онова време научих и някои други уроци, като например, че майка ми не ме иска — той спря за момент и си пое дъх няколко пъти, за да се овладее. — Открих името й, както и че се е преместила в Австралия, в Пърт, още преди години. Писах й и й разказах за себе си, а тя ми отговори, че е започнала нов живот. Била оставила цялата тази глупост — буквално ме нарече „глупост“ — в миналото, и настоя да не я търся повторно.

Ахнах на глас, поразена от такава жестокост.

— Приех го доста тежко. Не можех да разбера какво не ми е наред и защо ме отблъсква. Трябваха ми две години, за да събера кураж да се обадя на баща си. Той се съгласи да се срещнем и аз приех това за добър знак. Но той също не се интересуваше от мен. Беше се оженил повторно, имаше две малки деца и определено нямаше нужда от мен, нито пък искаше да присъствам в живота му. Разбираш ли Рин, това беше по-лошо, отколкото отказа на майка ми да признае съществуването ми. Бях прекарал с него толкова години и все още си спомнях добрите времена, които бяхме преживели заедно. А той дори не мигна, когато му казах, че съм приет в университета.

— Виждал ли си го оттогава?

— Да, когато мога, отивам да го посетя. С времето обаче нещата станаха още по-лоши, а не по-добри. Мисля, че се чувства виновен, задето не се е опитал да опознае сина си, когато е има тази възможност, а сега гордостта не му позволява да опита.

— Въпреки това трябва да продължиш да му се обаждаш.

— О, Рин, ти просто не разбираш. Той не ме иска в живота си. Дори не призна пред децата си, че съм техен брат. Каза им, че съм син на негов стар познат.

Отново ахнах на глас.

— Страхувам се, че ако им кажа истината, той ще прекъсне окончателно всяка връзка с мен, а не бих могъл да го понеса. Сега поне се виждаме. Това все пак е по-добре от нищо… — гласът му секна.

— О, скъпи… — промълвих и го притиснах към себе си. Това обясняваше толкова много неща. Арогантността му, перфекционизма, защо постоянно се местеше. Люк никога не се бе чувствал желан. Сега вече разбирах, защо ми беше толкова ядосан, когато си мислеше, че съм осиновила Тийгън, без много да му мисля, и съжалявам за това — той знаеше какво е за едно дете да има до себе си човек, който не може да му осигури безусловна любов.

— Съжалявам — промълви той.

— Недей. Разбирам.

— Не, не разбираш. Не знаеш колко ти се възхищавам заради всичко, което правиш. Въпреки това, което ми разказа за раждането на Тийгън, ти все пак се грижиш за нея.

— Благодаря.

Люк обхвана лицето ми в дланите си и блестящите му златистокафяви очи се потопиха дълбоко в моите.

— Наистина си го мисля. Искам да ми повярваш. Ти си невероятна. Спаси Тийгън от това да се превърне в мое копие.

— Не си чак толкова лош — отвърнах. Люк беше дълбоко осакатен човек, дадох си сметка аз. Той никога не бе имал дом и никога не си бе помислял, че е желан от когото и да било. Никъде не се бе чувствал приет, така че работата и успеха се бяха превърнали в причина за съществуването му.

Докоснах устните му с нежна, успокоителна целувка и той ми отвърна жадно. Цялото отчаяние и тъга, които изпитваше, се изляха в тази целувка, а после и в начина, по който той внимателно ме обърна по гръб, легна върху мен и започна да ме люби.

По-късно, след секса, ми се прииска да го помоля да остане за цялата нощ. Не биваше да бъде сам точно сега, когато ми бе разкрил толкова много за себе си и ми бе показал една своя страна, която много малко хора бяха виждали. Но Тийгън… Не можех да рискувам да ни завари заедно.

Люк взе решението вместо мен, като стана и се облече.

— Ще се видим по-нататък — промърмори, докато излизаше през вратата. Така човек се разделяше с непознат, когото не очаква да срещне повече; страхувах се, че съм се разделила точно така с Адел, когато за последен път я видях жива. Ако Люк си тръгнеше така, можеше да го изгубим. Възможно бе да се почувства толкова уязвим, че да се отдалечи от нас, за да се защити.

Застанала на прозореца, го наблюдавах как излиза от сградата. Той отвори вратата на черната си кола и влезе вътре, но вместо да посегне към съединителя, се наведе над кормилото, зарови лице в ръцете си и заплака.

Докато гледах как широките му рамене се разтърсват от ридания, се пренесох мислено назад във времето, в хотелската стая, където бях държала Тийгън, докато тя крещеше от дълбините на душата си, изпълнена с ужас, че майка й я е напуснала, внезапно изправена пред жестоката истина, че е останала сама на света. Тогава бях завладяна от нуждата да я защитя, да й докажа, че има човек, който я обича безусловно. Затова пожелах да я осиновя. Същото чувство изпитвах и сега. Исках да защитя Люк, да го прегърна и да изтрия сълзите му. Исках да го накарам да разбере, че има хора, които го искат, че някой — Тийгън и аз — има нужда от него. Взех мобилния телефон и набрах номера му. Той вдигна след четвъртото позвъняване, подсмръкна и каза: „Да?“

— Върни се — изрекох в слушалката.

— Но Тийгън… — възрази той.

— Можеш да си тръгнеш, преди да се е събудила. Просто се върни.

Той го направи и заспа в прегръдките ми, а аз останах да лежа будна, като милвах лицето му и внимавах да не се успим.