Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (46)

45

Вървях слепешката по коридорите в болницата, без да се интересувам какво става около мен, без да изпитвам нищо. Чувствах се физически и емоционално изцедена до краен предел. Спрях и се облегнах на стената, мъчейки се да се овладея и да не рухна, а ръцете на Нейт се обвиха около кръста ми и ме привлякоха към облеченото му с дънково яке тяло. Отпуснах се и го оставих да ме притегли в прегръдките си, да ме притисне до гърдите си и да ме успокоява с нежни, нищо незначещи думи. Докато бродех слепешката по коридорите, дори не бях осъзнала, че плача.

— Скъпа… — прошепна Нейт в ухото ми.

— Тя… аз… Мислех си… мислех си, че тя ще… — гласът ми секна и аз обвих ръце около Нейт и се вкопчих в него с всичка сила. Той беше солиден и силен — скалата, от която се нуждаех в този момент.

— Шшт… — помъчи се да ме успокои той, — всичко е наред. Тя е добре. Всичко ще се оправи.

— Но всичко беше почти загубено — прошепнах едва чуто. Тя едва не умря. Тийгън, моето бебче, едва не умря. Ако се бяха забавили само с няколко минути, нямаше да бъдат в състояние да накарат дробовете й да заработят, нито сърцето й да бие както трябва. Всеки път, когато си помислех, че почти я бях загубила, ми се искаше да крещя, да вия до изнемога. Тя бе на прага на смъртта и се отърва като по чудо. Сега спеше. Дишаше сама, но гледката на крехкото й телце, проснато на леглото и свързано с монитор, който следеше сърдечния й ритъм, ми напомняше с кошмарна яснота за последните дни на Адел — отпусната в болничното легло и прикачена към машини.

Нейт нежно ме откъсна от себе си и ме погледна в очите.

— Всичко е наред — повтори той.

— Благодаря на Бога, че беше там — промълвих. — Нямаше да се справя без твоята помощ.

— Напротив, щеше — възрази той. — Ти така и не можа да оцениш по достойнство всичко, което правиш за нея. Тя е прекрасно дете и това се дължи на теб. Дори аз, който не обичам децата, мога да го разбера.

— Ласкател — казах и дори успях да се засмея лекичко.

Той ми се усмихна и отмести от челото ми кичур коса.

— Колкото и да не ми харесва да го кажа, случилото се е много показателно за достойнствата на сухата храна — чувала ли си някога за човек, който да е алергичен към хамбургери? — попита Нейт и успя да ме разсмее още повече. Усмивката му изчезна, заменена от поглед, който издаваше привързаност и загриженост. — Хей — каза той, — какво ще кажеш утре да подпиша онези документи, за да можеш най-накрая да продължиш по-нататък с осиновяването? Знам, че ме помоли за това още преди седмици, но някак си така и не се замислих сериозно. Утре обаче ще го направя, или дори още тази вечер, когато те закарам у вас.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да. Не знам защо отлагах толкова време. Предполагам, че се дължи на чувството за вина, задето я изоставям, но така или иначе тя е повече твое дете, отколкото мое. Още от самото й раждане ти винаги си й била като втори родител.

— О, опитваш се да намекнеш, че съм лесбийка, така ли?

Той повторно отмести кичура коса, който бе паднал обратно на челото ми.

— Разбира се, че не, красавице. Казвам само, че ще получиш Тийгън, както винаги си искала.

— Благодаря ти — отвърнах и притиснах устни до неговите в благодарствена целувка. Да, знаех, че има и други, вероятно по-уместни начини да изразиш благодарността си, но в онзи момент не ме интересуваше. В сърцето ми бушуваше океан от чувства — облекчение, страх, любов, желание, гняв, — който подпалваше вените ми. Всички тези чувства преливаха и се смесваха във взривоопасен фонтан от безразсъдство, който ме накара да целуна Нейт. В този момент не ме беше грижа за нищо. Трябваше да го целуна заради подкрепата, която ми бе оказал по време на един от най-ужасните епизоди в целия ми живот, и защото, като подпише документите, щеше да ми даде това, което най-много желаех. Защото човекът, който трябваше да бъде сега с мен, не беше тук.

Докато устните ни се сливаха, изпитах ново чувство, което затъмни всички останали: срам. Това, че Люк не беше тук, не бе по негова вина. Той трябваше да работи и нямаше ни най-малка представа какво става. Ако знаеше, щеше да бъде тук. Разбира се, че щеше.

Отдръпнах се от Нейт и внезапно си пожелах да не бях избързвала с целувката.

В продължение на няколко секунди Нейт се взира в мен объркано — не можеше да разбере защо го бях целунала, а после се бях отдръпнала почти незабавно. Ръката му бавно се вдигна към лицето ми и палецът му се плъзна по бузата ми. Всички мисли, които преди малко ме бяха отдалечили от него, избледняха при това докосване и когато Нейт притисна устни до моите, аз не се възпротивих. Оставих го да раздели устните ми с език и да го плъзне в устата ми. Позволих едната му ръка да обхване кръста ми, а другата да се зарови в косата ми. Целувката му ми бе така позната. Приятна. Неусложнена. Тя отключваше спомените ми и ме връщаше във времето, когато бях щастлива. Когато бях друга жена. Някога бях обичала мъжа, който сега ме целуваше. И още го обичах. Но не така, както обичах Люк. Люк. Лицето му изплува в съзнанието ми и без да се замислям, аз отблъснах Нейт от себе си. Не можех да го направя.

— Не мога да го направя, защото съм с Люк.

Вместо да ми отговори, Нейт просто прокара палец по очертанията на устните ми, галейки мястото, възбудено от целувката му — същия еротичен жест, който помнех от нощта, когато за пръв път се любихме. Обърнах глава настрани, преди да съм се поддала и отново да го целуна.

— Аз съм с Люк — казах отново.

— Наистина ли? — промълви той едва чуто и наведе глава. Само няколко милиметра деляха устните ни едни от други. — Тогава защо ме целуна, Камрин? — произнесе името ми като интимна ласка, напоена с копнеж и постигна ефекта, който търсеше — стомахът ми се сви от желание. Отчаяно исках да го целуна, да изживея отново всички онези спомени и усещания.

Погледнах настрана, твърдо решена да не се поддам на опита му да ме съблазни. Преднамерено насочих вниманието си към коридора и потърсих нещо, което да ми помогне да се отърся от магията на Нейт и да ме върне обратно към действителността. Нещо банално и всекидневно, което да успокои пламналия ми мозък. Погледнах към автомата за кафе. Към пластмасовите столове. Към празната болнична количка, оставена наблизо. Към Люк.

Люк стоеше в коридора и се взираше в мен. В нас. В това, което правехме.

Лицето му бе съвсем безизразно, сякаш всичките му чувства бяха блокирали от шока да ме види как целувам бившия си годеник — онова, от което се бе страхувал най-много.

— Мамка му! — изруга Нейт едва чуто, преди да проявя достатъчно разум да се освободя от прегръдката му и да пристъпя към приятеля си.

— Люк… — започнах, но той ме прекъсна грубо:

— Тя добре ли е?

— Люк, не е така, както…

— Тя добре ли е? — изрева той толкова високо, че заглуши обяснението ми.

Кимнах.

— Сега спи. Унесе се от антихистамина и адреналина. Ще се оправи.

Люк не каза нищо, изглежда обмисляше получената информация. Нейт направи крачка напред.

— Виж, това, което…

Ако погледите можеха да убиват, Нейт щеше вече да е мъртвец, така го изгледа Люк. Съобщението бе съвсем ясно: ако не си затвориш устата, ще се лее кръв.

— Мога ли да я видя? — попита той.

Кимнах.

— Тя лежи в самостоятелна стая, ето оттук…

Прекосихме коридора в потискащо мълчание и завихме зад ъгъла. Дори не вървяхме в еднакъв ритъм, защото Люк изоставаше с няколко крачки и не се и опитваше да се изравни с мен. Ако аз забавех, забавяше и той. Съобщението не можеше да бъде по-ясно, дори ако си го бе изписал на челото: „Не искам да вървя заедно с теб.“

Тийгън лежеше странично в леглото си със завеси. Косата й изглеждаше още по-светла на фона на бялата възглавница, а лицето й бе съвсем бледо. Люк се отпусна на стола от лявата страна на леглото и впи поглед в нея. На лицето му се изписа болка, за която знаех, че не се дължи на онова, което бе видял в коридора. Той страдаше, защото тя изпитваше болка — защото се бе наранила, а той не е бил там, за да я предпази. Главата му се извърна настрани, а устните му се стиснаха здраво, сякаш се мъчеше да не заплаче.

— Откъде разбра? — попитах тихо, без да помръдвам от рамката на вратата.

— Отмених срещата — прошепна той в отговор, без да откъсва поглед от Тийга. — Стигнах дотам, а после обърнах колата и подкарах обратно. Не можех да понеса мисълта, че ще пропусна рождения ден на Ти, затова се върнах. Отидох в залата и там госпожа Кай ми каза какво се е случило… Какво казват лекарите? Ще се оправи ли? Ще има ли някакви странични ефекти?

— Ще се оправи — прошепнах. — Оставиха я тук за през нощта само за всеки случай, да не би да се появят някакви усложнения, но ще се оправи. Ще е доста уморена през следващите няколко дни, докато антихистаминът е още в организма й, но няма да останат никакви трайни странични ефекти.

Люк взе малката й бледа ръка в своята, наведе глава и притисна устни до опакото на дланта й.

— До утре, красавице — промълви той едва чуто. — Лека нощ.

Надигна се от стола, без да престава да я гледа, после се обърна и за миг застина на място, сякаш напълно бе забравил за присъствието ми, но си наложи да се успокои. Мина покрай мен така, сякаш съм невидима и излезе от стаята.

Последвах го в коридора, по който той вървеше така бързо, че в никакъв случай не можех да го настигна.

— Люк! — извиках, стараейки се да не повишавам гласа си твърде много — не бях забравила, че все пак се намираме в болница.

Не мога да кажа, че не ми обърна внимание. Не ми отговори наистина, затова пък ускори крачките си още повече — несъмнен знак, че ме е забелязал. Забързах след него. Шумът от стъпките ни се приглушаваше от застлания с линолеум под.

Така излязохме от болницата и се отправихме към паркинга. Отвън вече можех да повиша глас, което и сторих.

— Люк! — изревах с такава ярост, че сама се стреснах.

Той спря, после се обърна рязко към мен и двамата се блъснахме един в друг, понеже се бях приближила до него повече, отколкото бе мислил. Стисна ме в ръцете си, а после ме блъсна настрана, сякаш допирът до мен щеше да го отрови. Залитнах назад. Той остана на мястото си, без да откъсва поглед от мен. Златистокафявите му очи, които се бяха взирали с такава нежност в Тийга преди по-малко от пет минути, сега горяха, изпълнени с чувство, което много приличаше на омраза.

— Какво искаш? — попита с толкова напрегнато овладян глас, че се уплаших.

— Позволи ми да ти обясня — казах, без да се осмеля да направя дори една крачка към него.

Той поклати глава.

— Не.

— Но…

— Но какво? Не ми трябва никакво обяснение. Съвсем очевидно е какво става. Правила си ме на глупак още от първия ден. Аз бях нещо като заместител — някой, с когото да можеш да си играеш на семейство, докато се върне той.

— Знаеш, че не е вярно! — почувствах се дълбоко наранена. Как можеше Люк да си помисли такова нещо за мен?

Люк неохотно кимна.

— Да — призна той, — знам, че не е вярно — направи крачка към мен и когато видях изтощението, изписано на лицето му, си припомних, че е прекарал почти целия ден в шофиране. — Знаеш ли обаче кое е вярно? Вярно е, че аз… — той забучи пръст в гърдите си — я обичам. Че аз… — повторно забиване на пръст в гърдите — бих направил всичко заради нея. Ако трябва, ще умра заради нея. Искам да й бъда баща! А той… — Люк гневно насочи показалеца си към сградата на болницата, — … той не иска. Не дава пукната пара за нея. Никога няма да я обикне — прибра пръста си само да го насочи отново към болницата с подновена ярост. — Той никога няма да я обича така, както я обичам аз.

За едно нещо беше прав. Нейт никога не би могъл да обикне Тийгън така, както я обичаше Люк. Можеше да се опита, но всичките му усилия в крайна сметка щяха да си останат само това — опит. Опит да обича Тийгън. Опит да я разбере. Ако и той самият мислеше, че съществува дори най-малката възможност нещата да потръгнат, да я обикне така, както баща обича детето си, тогава нямаше да бъде готов да подпише документите, с които се отказва от всички родителски права.

— Той се върти около нея само заради теб. Защото те иска. А ти си толкова тъпа, че си се хванала на играта му.

— Не ме наричай тъпа — отвърнах. — На нищо не съм се хванала. Нейт не е дотолкова пресметлив и циничен.

— Направо си жалка — злобно рече Люк. — Така да го защитаваш. Да защитаваш човек, който не може дори да се престори, че поне малко му пука, когато дъщеря му е закарана по спешност в болницата. Всъщност не, сигурно си е помислил, че тази случка е нещо като подарък — идеалния повод да се сближи с теб.

— Пукаше му достатъчно, за да присъства на рождения ден на дъщеря си — троснах му се в отговор. — А къде беше ти? На работа. Ако не друго, Нейт поне не постави работата си пред дъщеря си.

— Ти май наистина не можеш да разбереш, че всичко, което прави, го прави, за да се намърда в леглото ти, а?

— Е, Нейт поне ме намира за привлекателна.

Лицето на Люк се смръщи. Изглеждаше напълно объркан.

— Какво?

— Ако не друго, то поне знам, че Нейт ме намира за привлекателна. Винаги е смятал така. Още от мига, в който ме видя, той винаги е мислил, че съм красива. Сексапилна. Привлекателна. Никога не е смятал, че съм грозна или че имам нужда да отслабна.

Очите на Люк потъмняха. Той наведе глава.

— Не мога да повярвам, че се връщаш на тези глупости. Беше толкова отдавна. Тогава нещата бяха съвсем различни.

— И си мислиш, че от това боли по-малко? Че някога ще мога да забравя начина, по който ме гледаше тогава, и нещата, които ми казваше?

— Не, сигурно не. Но предполагам, че ако преспя с най-добрата ти приятелка и й направя дете, това ще можеш да го забравиш, нали? Ще си готова да скочиш в леглото с мен още при първата възможност.

Сега беше мой ред да наведа глава. Покрих лицето си с ръце. Този разговор изобщо не се развиваше така, както бях очаквала. Трябваше да го обсипя с извинения, да започна да обяснявам, че е било случайност, която за нищо на света няма да се повтори, че никога повече няма да целуна друг мъж, освен Люк.

— Рин, обичам те — каза той с тих и овладян глас. Погледнах нагоре към него и видях, че изразът на лицето му е омекнал. — От самото начало знаех, че ти и Тийгън вървите заедно — че не мога да имам едната, без да приема и другата. И за да бъда честен, ще ти призная, че за мен това бе идеално. Наистина те обичам, въпреки че Тийгън ме привлече към вас в началото. Не разбирам обаче… не мога да разбера защо искаш мъж, който не обича дъщеря ти така, както я обичаш ти.

— Аз не искам Нейт.

Люк въздъхна, завъртя очи и поклати глава.

— Не мисля, че ми казваш истината — каза той. — И не смятам да се въртя около теб достатъчно дълго, за да открия дали съм прав или не.

— Напускаш ли ме? — за малко щях да падна на земята, такъв шок изпитах.

— Рин, не можеш да целуваш друг мъж и да очакваш все още да бъдеш с мен.

— Но, Люк, изобщо не беше така. Не съм… Толкова се страхувах за Тийгън и той беше там, а ти не, а аз исках теб. И после той ми каза, че ще ми позволи да осиновя Тийгън, и аз бях…

— Рин — прекъсна ме той. — Кажи го на някого, на когото му пука.

Завъртя се на пети и си тръгна. Колата му беше паркирана само на няколко метра по-нататък, но той си тръгна пеш.

Стоях и го гледах как излиза от паркинга на улицата и се слива с тълпата, която минаваше покрай болницата в съботния следобед.