Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (20)

19

— Значи тук идват страхотните деца — каза Люк, излягайки се на одеялото ми за пикник, разчупи надве един сандвич с пълнеж от пилешка салата и отхапа.

Говореше буквално, разбира се. През последния съботен ден от лятната ваканция няколко деца от групата на Тийгън в занималнята се наслаждаваха на пикник в Хорсфорд Парк — играеха раундърс^[1], похапнаха от донесената храна и пиеха газирани напитки. С други думи, забавляваха се от сърце преди началото на училищния срок.

Популярността на Тийгън сред другите деца ме изпълваше с радост. Самата аз никога не съм била част от нещо страхотно или популярно, но Тийгън беше. Другите деца — Кристъл, Матилда и Ингрид — бяха основното ядро на групата и като прибавим братята и сестрите им, се оказахме придружени от почти двадесет деца. Продължих да се наслаждавам на популярността на Тийгън до момента, в който тя поиска да й дам телефонния номер на Люк, за да го покани да дойде с нас.

— Трябва ли наистина? — изхленчих.

— Да, на него ще му хареса — беше отговорът й.

Люк, естествено, прие незабавно и каза, че той ще донесе храната. Оказа се, че разполага с повече пари, отколкото със здрав разум, тъй като очевидно бе опразнил докрай щандовете на най-близкия супермаркет „Теско“ — появи се с най-различни сандвичи, сосове, чипс, наденици и салами, шоколадчета и бисквити. С други думи, достатъчно храна, за да стигне за всички на пикника и пак да остане за обяд до края на седмицата.

Това обаче не стигаше, за да ме накара да го харесам. Всъщност каквото и да направеше моят шеф, нямаше да се окаже достатъчно. Намирах известна утеха във факта, че чувствата ни бяха взаимни. Отношенията ни се влошаваха все повече с всяка минута, прекарана заедно.

— Никога не съм виждала двама души, които толкова да се мразят — каза ми Бетси след една от срещите ни с Люк.

— Значи не си въобразявам, че и той изпитва същото? — попитах.

— Съвсем не! Дори не е онази привидна омраза, която само прикрива сексуалното привличане между двама души. Това си е съвсем истинска, чиста омраза.

— Дааа, знам.

— Да не си му направила нещо лошо в някой предишен живот? — зачуди се Бетси.

— Не си спомням.

— Той се държи много добре с всички нас, останалите… Защо те мрази толкова?

— Защото ме смята за грозна — отвърнах и стомахът ми се сви, докато изричах думите. Веднага го бях разбрала. Погледът на Люк го бе издал още в първия миг на срещата ни. Досега не бях изричала тази мисъл на глас, но сега бях принудена да го сторя. Не можех повече да отричам. Люк не ме харесваше по една-единствена причина: защото мислеше, че съм грозна.

Това обаче не бе най-лошото. Не, най-неприятната част от всичко бе, че не можех да го оставя зад себе си дори когато си тръгна от работа. Не можех, защото Тийгън постоянно го молеше да дойде пак. В продължение на три последователни съботи и две недели, той се отбиваше в нашия апартамент и двамата с Тийгън рисуваха или редяха картонена мозайка. Когато един уикенд не можа да дойде, си навакса пропуснатото като ни посети една вечер през работните дни. Подозирам, че в началото идваше просто за да се увери, че се държа добре с Тийгън. Сега вече го правеше, защото му бе приятно да я вижда. От своя страна, тя бе така запленена от него, че ми бе невъзможно да го отпратя. Следователно трябваше да го търпя. С течение на времето започнах истински да ценя неговото приятелство с моето петгодишно момиченце. Нищо в поведението му не намекваше, че постоянните му посещения имат някакъв скрит мотив, и фактът, че не ги оставях насаме, не се дължеше на страха, че той може да й направи нещо, а на простото обстоятелство, че нямаше къде другаде да отида. В апартамента ми нямаше чак толкова място. Макар да ме мразеше, Люк не беше от лошите, знаех това. В крайна сметка, двамата свикнахме да се зъбим един на друг само през работно време, с други думи — от девет до пет. Извън работа си говорехме много малко или изобщо никак. Както сега.

Отпуснах се обратно на одеялото на червени, зелени и сини карета и се облегнах на лакти с прострени напред крака и вдигната глава, за да мога да наблюдавам играта на децата. Повечето от родителите се бяха включили в нея в един отбор с децата си и ритаха и гонеха топката, опитвайки се да отбележат точка. В това отношение аз бях от този тип родители, които предпочитат да наблюдават отстрани.

— Значи тук идват страхотните деца — повтори Люк.

— Да, моето дете е наистина страхотно — отвърнах.

Люк не каза нищо повече и двамата потънахме в мълчание — обичайното ни състояние, когато се намирахме извън офиса. След няколко минути той направи нов опит:

— Значи…

„Ако отново започнеш със: «Значи тук идват страхотните деца», ще те зашлевя“ — обещах си аз. Той обаче не го направи и тази единствена дума остана да виси във въздуха. Една-единствена дума: „Значи“.

— Значи? — изрекох с въпросителен тон и се обърнах към него. Гъвкавото му тяло, облечено в бяла тениска и памучни шорти до коленете, бе проснато на одеялото в същата поза като мен: с изпънати крака и подпряно на лакти. Лицето му бе полускрито от слънчевите очила на Д&Г.

За един кратък миг по лицето му пробягна сянка на притеснение. Истината бе, че с него не можехме да си кажем нищо приятно. Дори не можехме да поддържаме празен светски разговор. Отново се загледах в играта. Тийгън бе облечена в червена тениска и синьо долнище на анцуг с бяла ивица отстрани. Синята бейзболна шапка бе плътно нахлупена на главата й. Бе застанала близо до първа база с изпънато от напрежение тяло, докато се подготвяше да хване топката веднага щом питчърът я хвърли. Изпитвах безкрайна гордост от нея точно в този момент. Тийгън не само бе добра в игрите, за нея да си намери място сред другите бе толкова естествено, колкото и дишането. С каквото и да се захванеше, тя му се посвещаваше изцяло. За нея не съществуваха половинчати мерки — каквото и да правеше, правеше го така, сякаш бе въпрос на живот и смърт.

— Защо Тийгън те нарича „мама Рин“? — попита Люк.

Отново погледнах към него.

— Защото съм такава. Не съм я родила, но тя гледа на мен като на своя майка.

— Не, имах предвид, защо те нарича Рин. Защо Рин, а не Камрин или дори Кам?

— Когато Тийгън беше малка, хората често ме наричаха Кам, което ненавиждам — още щом изрекох думите, разбрах със сигурност, че той ще ме нарича Кам до края на живота ми. — А аз постоянно ги поправях: „Рин. Казвам се Камрин.“ Тийгън си мислеше, че името ми е Рин, защото ме бе чувала да го повтарям толкова пъти, така че когато проговори, започна да ми вика Лин, което после се превърна в Рин и така си остана.

— Прекрасна история — промърмори Люк и дори успя да ме дари с искрена, макар и бегла усмивка. — А как ти казват приятелите й?

— Не знам. Чудачката, която живее с Тийгън, може би?

Люк избухна в смях, от което лицето му се разкриви, което пък на свой ред накара мен да се разсмея с глас. Гледахме се и се смеехме. Може би той все пак не беше толкова лош.

— Знаеш ли какво? Трябва повече да се усмихваш — отбеляза той. — Отива ти. И ако отслабнеш малко…

Усмивката ми изчезна и лицето ми се вкамени. Надигнах колене и се приведох напред към тях в опит да скрия изражението си от него. Сведох очи надолу към одеялото и усетих, че лицето ми е пламнало от притеснение, а очите ми започнаха да парят. Той ме смяташе не само за грозна, но и за дебела, освен това. Не можех да разбера обаче, защо ми причиняваше толкова голяма болка да го чуя от неговата уста. През целия ми живот мъжете ми бяха казвали такива неща, било открито, било завоалирано, и аз ги бях отминавала, без да им обръщам внимание. Но точно този мъж притежаваше силата да ме нарани. Дали се дължеше на факта, че никой не бе показвал толкова явно пренебрежение към външността ми от години? Или бе, защото полагах толкова усилия да бъда силна в новия си живот, че не ми бяха останали сили да се справя с нападки от този вид?

— Не исках да прозвучи така — каза той. Забелязах, че дори и сега не се отрича от думите си: не бе искал да прозвучи така, но точно това бе имал предвид.

Скрих лицето си и се опитах да прикрия и срама си от погледа му. Нямаше да му позволя да ми причини това. Трябваха ми години, за да успея да си изградя някаква самоувереност. Някакво самочувствие. Нямаше да допусна Люк Уайсмън да разруши постигнатото.

Опитвайки се да не мисля за него, вдигнах поглед от одеялото точно когато във въздуха покрай мен профуча жълта топка за тенис. Наведох глава, но Люк не се оказа достатъчно бърз. Видях как топката забърсва странично бузата му, като му изкриви очилата, преди да се приземи на одеялото. За съжаление, едва ли го заболя повече, отколкото ако някой го бе пернал съвсем лекичко по лицето.

Всички играчи замръзнаха на местата си в очакване да видят какво ще направи Люк. Той смъкна очилата, вдигна ръка и се ухили. Децата избухнаха в смях, а той скочи на крака, грабна топката и ми подхвърли: „Само ще им я върна“, след което се устреми и се включи в играта.

След като той се отдалечи, тялото ми се отпусна също както и нервите ми. Неговото присъствие притежаваше силата да ми оказва такова въздействие: през цялото време, което прекарвахме заедно, аз бях нащрек в очакване на поредната обида, на поредния пренебрежителен поглед. Легнах странично на одеялото и се повдигнах на лакът, за да мога да виждам Тийга. На всеки няколко минути тя ме търсеше с поглед и когато уловеше очите ми, лицето й се озаряваше от широка, многозъба усмивка, тя ми махваше с ръка и чакаше да й помахам в отговор, преди да се върне към играта.

Навярно имаше и по-приятни начини, по които човек би могъл да прекара съботата, но в този момент не можех да се сетя за нито един.

 

 

Първата ми мисъл след края на играта бе: „Чака ни дълъг път до вкъщи.“ Тийгън изглеждаше толкова уморена, че сякаш щеше да заспи на място, както бе коленичила, за да ми помогне да приберем неизядената храна. Започвах да се чудя как ще успеем да пренесем всичко това обратно до апартамента без помощта на Люк. Веднага щом играта свърши, той каза: „Ей сега се връщам“ и се отправи към тоалетните, а аз държах непременно да си тръгнем, преди да се е върнал.

Може би просто трябваше да оставя тук кошницата. Погледнах към Тийга. Изпод синята й бейзболна шапка стърчаха разрошени кичури коса, на лицето й бе изписан израз на пълно съсредоточаване, докато затваряше отново пакетите. По никакъв начин не бих могла да я убедя да си тръгне, оставяйки на произвола нещо, което принадлежи на Люк.

— Извинете, госпожо Бренън? — прозвуча женски глас над главите ни. Аз и Тийга едновременно погледнахме нагоре.

До нас бе застанала една от майките, взели участие в пикника. Често я бях виждала в училище, когато отивах да взема Тийгън, но досега не бяхме разговаряли, а само си разменяхме усмивки. Жената имаше слабо лице с високи скули, топли кафяви очи и гарвановочерна коса, която стигаше до раменете. Представляваше по-възрастно копие на една от приятелките на Тийгън.

— Госпожо Бренън? — повтори тя.

Изправих се на крака и изтърсих тревата и прахта от ръцете си.

— Не се казвам госпожа Бренън. Аз съм госпожица Матика. Камрин Матика — настойницата на Тийгън.

— Разбирам — рече тя, въпреки че очите й се присвиха объркано.

— Много е сложно — продължих. — А вие сте?…

— Госпожа Кай, Дела Кай — тя направи кратка пауза — чудех се дали… Разбирате ли, Матилда — аз съм майка й, между другото — тя постоянно пита дали Тийгън може да й дойде на гости. Да ни дойде на гости, искам да кажа.

— Но разбира се — отвърнах и едва след това осъзнах, че съм говорила, без да помисля. Каква беше тази жена? Къде живееше? — Искам да кажа, Тийгън не ми е споменавала… — Тийгън бе вперила в госпожа Кай поглед, изпълнен със страх. Човек би си помислил, че току-що й се е скарал не друг, а самата директорка на училището. — Тийгън?

Уплашеният й поглед се премести от госпожа Кай към мен.

— Знам, че си много заета на работа — каза Тийгън.

— Нямам нищо против да отидеш на гости на приятелката си. Можеш да отиваш там винаги когато пожелаеш — извърнах се към госпожа Кай. — Когато поиска. Кога ще ви бъде удобно?

— Всъщност си мислех, че… — започна тя. — Тъй като Матилда и Тийгън са толкова добри приятелки, дали няма да е най-добре да вземам и Тийгън, когато отивам да прибера момичетата от училище, а после тя да остава у нас за няколко часа, докато се върнете от работа? Така ще е по-лесно за вас, когато другата седмица започне училището и децата не могат да остават след четири часа.

— Ъъъ… — толкова можах да изрека, поразена от великодушието на предложението.

— Това няма да представлява проблем, уверявам ви. Всички ще се радваме Тийгън да е при нас.

— И няма да имате нищо против?

— Така или иначе се грижа за шест деца. Едно повече не е никакъв проблем.

Тийгън все още изглеждаше уплашена. Може би не искаше да отиде у Матилда и това да беше истинската причина да не ми спомене за поканата.

— Може ли да го обсъдя с Тийгън и да поговорим по-късно?

Госпожа Кай изглеждаше доволна от отговора ми, даде ми телефона си и след като се сбогува, си тръгна.

Докато я наблюдавах как се отдалечава, усетих някаква тежест, която задуши гърлото ми и слезе надолу към гърдите ми. Защо Тийгън не ме бе помолила за това? Колко още други неща не ми казваше?

Разгърнах одеялото и седнах, а после потупах мястото до себе си.

— Нека да седнем за малко — предложих, опитвайки се скрия колко наранена се чувствам. Тийгън прехапа долната си устна, премести левия си крак зад десния и седна.

— Тийга, нали знаеш, че можеш да ми кажеш всичко? — когато изрекох думите, разбрах, че всъщност й казвам да не се страхува от мен. — Тийга, това, което имам предвид е, че няма да се разсърдя, ако искаш да отидеш у приятелките си за няколко часа след училище. Искам да кажа, ти, ти… — спрях и облизах устните си. — Ти можеш дори да оставаш при тях. Трябва само да ми кажеш и ще намерим начин.

— Но аз знам, че си заета — пророни тя тихичко.

— Няма значение. Ще намерим начин да го уредим. Говоря сериозно, ако наистина искаш да отидеш на гости на приятелките си или… — гласът ми секна, когато осъзнах, че по всяка вероятност не е отишла на няколко рождени дни просто защото не ми бе споменала за тях. — Или каквото и да е друго. Само ми кажи и ще намеря начин да те заведа. Разбрахме ли се?

Тийгън го обмисля в продължение на една секунда, две, три… а после кимна.

— Разбрахме се — гласчето й прозвуча още по-тихо отпреди.

— Не съм сърдита — уверих я. — Ни най-малко.

Раменете й се отпуснаха и тревогата й се стопи.

— В такъв случай искаш ли да оставаш у Матилда след училище? — така можехме да спестим доста пари от занималнята и освен това щях да съм по-спокойна, ако някой път се случеше да не успея да се прибера навреме от работа. Нямах намерение да злоупотребявам с великодушието на семейство Кай, но поне нямаше да ругая наум цялата железопътна система на Великобритания всеки път, когато влакът закъснееше с една минута.

— Позволяваш ли? — попита Тийгън.

— Да, миличка, стига ти да искаш. А ако не искаш, трябва само да ми кажеш и ще отидеш на занималия.

— Добре тогава, искам да отида у Матилда.

Усмихнах й се широко. Най-много от всичко исках тя да има и други приятели, освен мен. И това включваше не само Люк. Дори и аз разбирах, че Тийгън трябва да общува с хора извън нашето малко трио. Аз лично бях доволна да имам ограничен брой приятели и живот, съсредоточен върху работата — доскоро съсредоточен върху работата, — но не можех да натрапвам този модел на Тийгън. Щеше да бъде ужасно да причиня подобно нещо на общително дете като нея. Трябваше да я науча да вярва на хората, а като се има предвид всичко, което бе преживяла напоследък, тази задача нямаше да бъде никак лека.

— Добре. Много се радвам — казах. Наистина приветствах от все сърце решението й да остава у Матилда след училище.

— Няма да бъдеш тъжна, нали? — попита тя.

— Не и ако ти си щастлива. Ще кажа на госпожа Кай, че трябва да ми се обаждаш всеки ден в четири и половина — така се бяхме споразумели след онзи път, когато я бях забравила в училището. Тя ми се обаждаше всеки ден, за да разбере по кое време ще дойда да я взема, да решим какво ще си приготвим за вечеря и да ми разкаже как е минал денят й. С други думи — обаждаше ми се, за да е сигурна, че няма да я забравя пак.

— Хайде, ставай — казах й и отидох до кошницата. — Нека опаковаме всичко, преди Люк да се е върнал.

— Може ли да дойде на вечеря у нас? — попита тя.

— Ако иска — отвърнах.

— Сигурна съм, че иска — рече Тийгън уверено. Когато ставаше въпрос за Люк, тя можеше да бъде невероятно смела. Не смееше да ме попита дали може да отиде на гости у приятелката си, но когато ставаше въпрос за Люк, не се колебаеше дори за миг.

— Както казах, трябва да видим дали иска.

— Той обича ли да идва у нас? — попита Тийгън.

— Като съдя по това колко често го прави, сигурно да.

— Значи ще иска да дойде на вечеря — тя разсъждаваше така логично, че трябваше да си напомня, че е едва на пет.

— Ще видим дали иска.

— Кой какво да иска? — попита Люк, карайки сърцето ми да подскочи. Бях завряла глава в кошницата, за да мога да се мръщя, без Тийгън да вижда и не бях чула приближаването му.

Измъкнах главата си от кошницата и го погледнах. Дори след играта той все още изглеждаше безупречно: бялата му риза блестеше от чистота, по шортите му не се забелязваше нито едно петънце от трева, а обраслите му със светлокафяви косми крака бяха позагорели на лятното слънце.

— Ъъъ, всъщност се чудехме дали не искаш да дойдеш у нас на вечеря.

Лицето на Люк се озари от нескрита радост и аз видях как сигурно е изглеждал като дете, когато е получил коледния подарък, за който е мечтал. Видях как трябва да са се издули бузите му, когато пълните му устни са се изтеглили назад в широка усмивка, как трябва да са грейнали от щастие очите му, когато е погледнал към родителите си, неспособен да произнесе дори и дума от радост. Запитах се какво ли се е случило, та това щастливо момче се е превърнало в арогантния мъж, когото познавах.

— Наистина ли ще ми позволите? — попита Люк.

— Разбира се, защо не — отвърнах.

— Ще бъде страхотно — обяви той и пренасочи усмивката си към Тийгън, която сияйно му се усмихна в отговор.

— Само това, което остана от пикника — предупредих го, — нищо особено — изглеждаше толкова щастлив, че със сигурност очакваше нещо по-специално.

— Знам — отвърна той дружелюбно и сви рамене. — Хайде, дай да ти помогна.

Коленичи и довърши опаковането. Когато приключихме с приготовленията — опаковахме храната, прибрахме всичко в кошницата и събрахме боклука, който бяхме направили — станахме на крака и той преметна плетения кош през рамото си.

— Преместих колата по-близо до парка, така че ще е по-лесно да занесем багажа дотам — каза той.

Кимнах и протегнах ръка на Тийгън. Тя промуши пръстчета в дланта ми, докато с другата си ръка здраво стискаше чантата, която й бях дала да носи. Преди да тръгнем по тревата след Люк, Тийгън леко ме подръпна и аз се наведох, за да чуя какво ще ми прошепне на ухото.

— Видя ли? — заяви победоносно. — Казах ти, че ще дойде да вечеря с нас.