Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (4)

3

Адел и аз се познавахме от четиринадесет години, тоест през почти половината от нашия тридесет и две годишен живот. Бяхме се срещнали през първата си година в колежа в Лийдс, когато ни възложиха съвместен проект по английски език.

Когато разбрах, че ще трябва да работя с Адел Хамилтън-Макензи, изпитах желание да изкрещя. На осемнадесет години аз бях обикновено, здраво стъпило на земята момиче от работническата класа, а сега от мен се очакваше да си сътруднича с момиче, очевидно от заможно семейство, както си личеше от двойното име, а и от други неща. В добавка, тя беше една от най-привлекателните в колежа, с акцент, който ме караше да изпитвам желание да я ударя. Видях я да извръща русата си глава и да оглежда аудиторията, за да разбере коя е Камрин Матика, а после ми се усмихна и кимна. Аз й отвърнах със същото, преди тя отново да се обърне напред. „Мили Боже — помислих си горчиво, — тя си въобразява, че целият свят се върти около нея. Сега ще се опита да ме командва наляво и надясно. Господи, вече няма съмнение, че съм прокълната. И част от това проклятие е, че съм принудена да работя с една празноглава кукличка с превзет акцент.“

Когато часът свърши, припряно събрах нещата си с намерението да изчезна по най-бързия начин, но докато се изправях, след като бях натъпкала учебниците и химикалките си в платнената раница, видях пред себе си стройно осемнадесетгодишно момиче, облечено като петдесетгодишна матрона със син пуловер с поло яка и безформени сини панталони. Изненадах се колко бързо се бе озовала тук, сякаш се бе материализирала от въздуха.

Тя ми се усмихна широко, разкривайки безупречните си зъби, и отметна назад водопада от копринени руси къдрици.

— Здравей, аз съм Адел — представи се весело и съвсем естествено.

„Не само шик, а и нахакана. Господи, какво ли още ме чака?“ — помислих си аз.

— Искаш ли да изпием по едно кафе и да поговорим за проекта?

Не прозвуча като предложение, а по-скоро като учтива форма на заповед.

— Мисля, че е по-добре да се видим след няколко дни. Така и двете ще имаме време да го обмислим предварително — отговорих, усмихвайки се през стиснати зъби. Никой не можеше да ми дава заповеди, било то учтиво или не. И изобщо, кой нормален човек на осемнадесет години започва да работи по задача още същия ден, в който я получи? Не и аз, благодаря.

Непринудеността на Адел се стопи изведнъж. Раменете й увиснаха, а погледът й тъжно се сведе надолу към пода. Оказа се, че тя далеч не е толкова самоуверена, колкото показваше поведението й. Аз, от друга страна, съвсем не бях нахакана и безсърдечна, колкото и да се правех на такава. Вярно, успявах да създам подобно впечатление, да се държа студено и недостъпно колкото ми душа иска, но накрая неизменно се отказвах. Съвестта ми се обаждаше и аз й се поддавах, защото нямах закваската на истинска безсърдечна кучка.

— Честно казано, не обичам кафе — казах, опитвайки се да прозвуча дружелюбно, — но можем да пийнем нещо в барчето, ако искаш.

— Сигурна ли си? — попита тя колебливо.

— Да — измърморих с усещането, че току-що са ме изработили много майсторски. — Сигурна съм.

 

 

— И така, що за име е Камрин? — попита Адел, без да се смути ни най-малко.

— Измислено — отговорих кратко. По-рано, докато тя ровеше в портмонето си за дребни, бях успяла да хвърля поглед върху студентската й карта и знаех, че в момента споделям време и скъпо струващо питие с Лусинда-Джейн-Адел Хамилтън-Макензи, така че подобен въпрос от устата на госпожица Виж-дали-можеш-да-запомниш-името-ми, ми се стори доста нахален.

— Сигурна ли си, че няма някаква грешка при изговора? Камрин ли се казваш наистина? К-А-М-Р-И-Н — Адел го произнесе буква по буква, — а не К-А-М-Е-Р-Ъ-Н, като мъжкото име Камерън, така ли?

— Всъщност е Камерън, признавам, но си мислех, че ще е по-интересно, ако го произнасям различно, защото ми е приятно да ме питат за това. Господи, ама ти наистина си умна, веднага ме разкри. Да не си роднина на мис Марпъл?

Адел повдигна вежда, а начервените й устни се извиха в иронична усмивка.

— Ти май не си от най-дружелюбните, а?

— Така изглежда — съгласих се аз. Трябваха й четири питиета, докато стигне до извода, че не съм човек, който обича да споделя. Твърде много хора имат склонност към излишни откровения. Защо, за Бога, някой би искал да даде на друг човек такава власт над себе си? Защо да им даваш оръжие, с което да те наранят? Да допуснеш някого твърде близо до себе си, означава, че си просиш въпросният някой да ти забие нож в гърба един ден.

— Е, поне си наясно с това — и Адел гаврътна на един дъх половината от своето „Малибу“, след което изискано отпи малка глътка, както подобава на дама. — Но аз все пак те харесвам.

— Господи, с каква чест ме удостояваш.

— Не, аз се чувствам удостоена — тя притисна изящната си ръка до сърцето. — Наистина.

Изразът на лицето й беше така приятелски и искрен, че не можах да се сдържа. Захапах въдицата.

— И защо така?

— Защото си прекрасна — прозвуча, сякаш наистина бе убедена в думите си. — Не съм срещала много прекрасни хора и когато се запозная с някого от тях, се чувствам удостоена с висока чест. Когато за пръв път те видях в аудиторията, веднага разбрах колко си изключителна. Знам, че се преструваш на груба, но под повърхността, при това не много дълбоко под повърхността, ти си просто невероятна.

— Ти лесбийка ли си, или какво? — попитах, без много да го увъртам, и тя се разсмя.

— Не, но ако бях, ти щеше да бъдеш моя тип, повярвай ми.

— Не се съмнявам в това — излъгах. Истината бе, че дори ниските, дебели и грозни мъже не изпитваха интерес към мен. Не че ги укорявах, не и след като винаги носех широки безформени дрехи, които да прикриват излишните ми килограми; след като лицето ми с мазна, осеяна с пъпки кожа никога не бе виждало грим, след като единствения ми опит да укротя масата от безредни къдрици, които стигаха до раменете ми, беше да ги сплитам на плитки. Никога не бях се заблуждавала, че съм красива, хубавичка или достатъчно миловидна, за да привлека подходящия вид внимание от страна на мъжете, особено когато, освен че далеч не изглеждах блестящо, ми липсваше и je ne sais quoi^[1] — онова неназовимо качество, което прави дори и грозните жени очарователни за мъжете. Не бях интересна, не бях приветлива и не използвах секса като оръжие да получа внимание. Накратко, под завивките на Злата магьосница от Запада навярно ставаха по-интересни неща, отколкото под моите.

Адел се изкикоти.

— Големи простотии приказваш — каза тя. (От нейната уста думата „простотии“ изглеждаше ужасно не на място. Изречени от мен, с моя лондонски акцент, ругатните звучаха съвсем естествено, освен ако не ги произнасях особено натъртено; от изтънчената уста на Адел обаче не приличаха на нищо друго, освен на бунт. Как би могло да бъде другояче, когато за гласа, изговора, интонацията да каже „Как ли не!“ или „Големи приказки“, или „Какви ги говориш!“ вместо „простотии“ щеше да прозвучи много по-нормално и смислено, а не така, сякаш Адел нарочно се опитваше да шокира хората около себе си.) — Изобщо не го вярваш — продължи тя. — Затова си толкова груба. Мислиш си, че никой никога няма да те хареса, и се стараеш да се държиш така, сякаш мнението на другите изобщо не те интересува. Познавам твоя тип. Тормозили са те в училище, нали? Защото си различна от другите и защото не си искала да се промениш, за да се приобщиш.

Отдръпнах се от нея като попарена. „Откъде знае всичко това? Как е възможно? На лицето ми ли е изписано?“ Нима всички онези подигравки, обидни бележки, телефонни обаждания, драсканици по стената бяха изложени на показ и всяка глезена принцеса можеше да ги види? Господи, какво щях да правя, ако беше вярно? Колежът в Лийдс, на двеста мили разстояние от мястото, където всеки ме познаваше, беше моето убежище. Моето спасение. Моята възможност да оставя тези кошмарни години зад гърба си, да стана друг човек. Мили Боже, нима всичко това беше просто загуба на време? Нима бях белязана с думата „неприспособима“, дамгосана на челото ми?

Усмихнах се насила, защото не исках Адел да разбере, колко болезнено ме бяха засегнали думите й. „Какво да кажа сега? Как да й отвърна подобаващо?“ В отговор на усмивката ми тя продължи:

— Познавах едно момиче като теб. Бяхме приятелки в училище. До такава степен я бяха изтормозили, че не й остана никаква самоувереност. Отчужди се от всичките си приятели, защото не мислеше, че може да им вярва повече. Но всъщност тя не ми беше истинска приятелка. Ако искам да бъда откровена, трябва да призная, че нямам много приятели.

— Съвсем нормално — ужилих я аз. — Естествено е, ако говориш такива неща през цялото време.

— Но аз само казах, че…

— Може би не би трябвало „само да казваш“, особено когато не знаеш нищо за мен. И какво изобщо те кара да мислиш, че разбираш нещо, когато очевидно си родена в съвършено семейство с богати родители, които могат да си позволят да те изпратят в най-доброто частни училища? — знаех, че се държа като истинска кучка, но изобщо не ми пукаше. Исках да я засегна така жестоко, както ме беше наранила тя. Исках да й го върна. — А? Какво те кара да мислиш, че знаеш каквото и да било за това животът ти да е прецакан?

Тя взе чашата си в ръка и я завъртя. Полуразтопените кубчета лед вътре изтракаха. Адел ме изгледа безмълвно за няколко мига, а после сведе поглед надолу към чашата си.

— Майка ми е умряла скоро след раждането ми от усложнения, получени при него. Баща ми изобщо не е искал деца и ми го повтаря почти всеки ден, а освен това ме обвинява за смъртта на майка ми. Никога не се е интересувал от мен, така че прекарвах времето си с детегледачка, докато той не се ожени повторно. Съпругата му не ме харесва особено и никога не си е правила труда да го крие.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Нямам много приятели, защото съм твърде напориста. Прекалено много се опитвам да се харесам, така ми каза последната ми най-добра приятелка. Прекалено много се опитвам и това прави общуването с мен доста трудна задача. Но не мога да се променя. Не зная как да бъда нещо различно от това, което съм. Твърде много време съм прекарала с хора, които не ме харесват, затова се старая да не ги огорчавам. И съм съвсем наясно, какво е чувството животът ти да е прецакан. Знам, че има далеч по-лоши случаи от моя, но повярвай ми, моят живот със сигурност не е идеален.

Почувствах се направо като сериен убиец.

— Извинявай — измърморих смутено. — Не знаех…

Най-лошото беше, че тя не се опитваше да ме накара да се чувствам виновна, задето я бях преценила така погрешно, не, тя просто излагаше фактите. У Адел липсваше каквато и да било манипулативна жилка.

Ако беше вярно, че аз не притежавам закваската на истинска кучка, то това в пълна мяра важеше и за Адел. Тя просто беше откровена и напълно прозрачна във всичко, което правеше.

— Всичко е наред — каза, седна по-изправена на стола, отметна косата си назад и ме озари с широка и сияйна усмивка. — Нямаше откъде да знаеш.

— Слушай, Адел, ако ще висим заедно, трябва да престанеш с това.

— С кое да престана?

— Да се държиш толкова мило през цялото време. Не е естествено.

Сиво-сините очи на Адел грейнаха.

— Искаш да кажеш, че искаш да висиш с мен? Че искаш да бъдеш моя приятелка?

Свих рамене колкото се може по-небрежно.

Тя ми се ухили в отговор. Да, елегантната, изтънчена Адел, която говореше така, сякаш устата й е пълна със сливи, грейна в широка усмивка, която озари цялото й лице, очите й заблестяха, а бузите й порозовяха. И в този момент, докато тя ме гледаше с тази сияйна усмивка, аз буквално се влюбих в нея. Наистина. Не можех да не я харесам. Тя щеше да присъства в новия ми живот, да бъде важна част от него. Щеше да ми помогне да стана такава, каквато исках да бъда. Не ме питайте откъде ми хрумна това. Просто го знаех. По някаква неизвестна причина бях уверена, че тя ще бъде част от живота ми за много дълго време.

От този ден двете станахме неразделни. Развихме се заедно. След като Адел свикна със студентския живот, тя откри себе си. Престана да се облича като матрона и да загрозява съвършената си фигура с безформени панталони. Научи се да дава воля на гнева си и започна да си позволява понякога да изразява чувствата си с крещене, ругатни и яростно запращане на предмети на пода. Когато видях току-що пробития пиърсинг на пъпа й, разбрах, че кротката, плаха Адел, с която бях изпила онова първо питие, е окончателно мъртва.

Аз от своя страна отслабнах, усмихвах се по-често и окончателно оставих предишната Камрин в миналото, когато отказах да правя секс с един великолепен мъж, защото носеше гащета с цветен десен. Но всичко това се случи много по-късно. Единственото, което знаех в този момент, беше, че Адел е истински, невероятно щастлива, задето се бях съгласила да висим заедно, и че самата аз бях не по-малко щастлива, задето някой смяташе, че съм прекрасна.

— Всъщност аз си мислех, че и без това сме вече приятелки — каза Адел. — Не си ли чувала, че всеки непознат е приятел, с когото все още не си се срещнал?

— О, млъкни и дай насам питиетата.

 

 

Надигнах се от масата съвсем трезва. Смятах да се напия до безсъзнание, за да забравя всичко, което се беше случило днес — пътуването до Лондон, осъзнаването колко болна беше Дел, но когато влязох в бара с намерението да си поръчам двойна водка с портокалов сок — предпочитаното ми средство за забрава, се чух да поръчвам двойна водка с портокалов сок без водката.

Без да се впечатли особено, барманът се пресегна за чаша. По погледа му можех да отгатна, че според него просто се опитвах да се направя на интересна. „Не се правя на интересна прииска ми се да му кажа. Приятелката ми никога вече няма да има възможност да пийне алкохол, затова и аз не мога. Въпрос на солидарност.“ Знаех обаче, че той няма да ме разбере, а и да разбереше, нямаше да му пука. И защо ли би трябвало?

Дори без водка обаче, чашата с портокалов сок си остана неизпита. Аз просто седях, припомняйки си първата ни среща с Дел.

Припряно навлякох червения си шлифер. Беше време да тръгвам за Гилфорд. В действителност бе станало време още преди час. Бях отлагала неизбежното колкото се може по-дълго. В момента, в който се озовях във влака за Съри, щях да се въвлека още по-дълбоко във всичко това. Когато тръгнах към Лондон тази сутрин, не бях си и помисляла, че нещата ще стигнат дотам. Исках само да посетя Дел, да видя колко е болна в действителност и щом изляза от болницата, да хвана първия влак за Лийдс. Ако не успеех да хвана последния, щях да си намеря стая в някой евтин мотел за през нощта и да се кача на първия сутрешен влак. Никакви разходки по улиците, никакви посещения у приятелите и роднините, които не бях виждала от цели две години, тоест откакто напуснах Лондон. Сега обаче бях въвлечена в ставащото с Дел и Тийгън, и с всеки миг затъвах в него все повече и повече.

Преметнах голямата си раница през рамо. „Хайде, малката — опитах се да уговоря сама себе си — знаеш, че ако не отидеш в Гилфорд, ще останеш тук и само ще се напиеш здравата.“

 

 

Адел се превърна в част от семейството ми. Когато се прибирах вкъщи за коледните и великденските празници, както и за летните ваканции, тя винаги идваше с мен. Баща й и жена му не се оплакваха, че не си отива у дома. Истината беше, че те изобщо не се интересуваха от нея и дори не си даваха труд да се преструват, че не е така. Ако се случеше да позвъни у тях, винаги ме изненадваше, че го прави, затваряше телефона напълно разбита. От очите й се стичаха сълзи, едва потискаше пристъпите на гадене и постоянно се питаше на глас какво би могла да направи, какво у себе си би могла да промени, за да накара баща си да я обича поне мъничко. Бързо свикнах да я успокоявам, да я уверявам, че е прекрасна и достойна за обич, защото аз я обичам, защото има толкова хора, които я обожават. Повтарях й, че може би един ден той ще я види такава, каквато я виждам аз, каквато я виждаме всички ние, и тогава всичко ще бъде наред. Не го вярвах дори за секунда, но тя искаше да повярва, така че ги казвах, и колко убедително при това.

Господин Хамилтън-Макензи никога нямаше да се промени, знаех го, не и след като омразата му към нея стигаше до такива размери. Често пъти в началото на нашето познанство, след като се напиеше здравата, Адел ми описваше колко ужасен е бил животът й, преди да дойде в Лийдс. Разказваше ми как баща й я наказвал през цялото време. За всичките пъти, когато се бе озовавала в болницата със счупена ръка или крак, а веднъж дори и със строшена челюст, като резултат от неговото „възпитание“. Веднъж я беше сграбчил и я беше запратил срещу прозореца на приземния етаж, при което парче стъкло се беше забило в гърба й само на няколко сантиметра от бъбрека толкова дълбоко, че трябвало да го извадят с операция. Друг път я бил с токата на колана си и на лявото й бедро беше останал огромен белег, така че тя рядко носеше поли.

Бях изумена, вбесена, ужасена, когато научих, че никой от хората наоколо не е разбрал какво става. Или може би просто не са желали да се замесват. Никой не бе забелязал драмата, разигравала се зад затворените врати на дома на Хамилтън-Макензи. Всички приемали като нещо нормално многобройните случаи, когато господин Хамилтън-Макензи, достопочтен представител на бялата раса и средната класа, се оплаквал отново и отново от постоянната непохватност на дъщеря си, от навиците й на непоправима мъжкарана, които й докарвали нови и нови драскотини, от глупостта й да излиза с неподходящи момчета все грубияни и побойници.

Колежът се превърна в спасение за Дел, също както и за мен. Тя отчаяно копнееше баща й да я обича и единствения начин, по който можех да й помогна, беше да се преструвам, че той е способен на това; да й казвам, че един ден ще се случи. Не зная дали Дел вярваше на думите ми, но те поддържаха у нея надеждата, а дори и аз знаех, че всеки има нужда от надежда, за да оцелее.

Моето семейство не беше идеално, но те се тревожеха при това на доста висок глас, ако се случеше да не се върна вкъщи за повече от няколко месеца; редовно ми звъняха по телефона и понеже Адел беше моя приятелка, те я приеха като една от своите. Със семейство Матика, Дел откри мястото, което можеше да нарече свой дом. Това не беше нейния роден дом, не беше любовта на баща й, но всеки път, когато майка ми ни се караше, задето сме разбудили цялата къща с нашето прибиране в три сутринта; всеки път, когато баща ми бръкваше в портмонето си и й даваше десетачка, за да си купи нещо; всеки път, когато сестра ми я молеше за съвет за любовния си живот, беше почти толкова хубаво, колкото би било, ако се бе случило в родния й дом. Дел се чувстваше обичана и приета.

Да, имаше само едно нещо, което можеше да застане между нас и да ни раздели: мъж.