Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (34)

33

Чук-чук-чук!

Погледнах към входната врата, чудейки се кой ли може да чука. Люк, който беше навън с Тийгън, имаше ключ, а Бетси, с която деляхме общ кабинет, отдавна не идваше вкъщи от страх да не се сблъска с Тийгън — не знаеше как да общува с малки деца. С което списъкът на хората, които биха могли да се отбият без предупреждение, свършваше.

Пуснах дебелата предпазна верига, която си бях сложила, откакто Тийгън заживя с мен, предпазливо открехнах вратата и надникнах навън.

Нейт.

Откакто вечеряхме заедно преди една седмица, нито се бях виждала, нито се бях чувала с него. Казвах си, че ще му изпратя документите някой друг ден. Някой друг ден, който не беше днес. Затръшнах вратата, с треперещи пръсти махнах веригата и пак я отворих.

— Какво правиш тук? — попитах и открих, че треперят не само ръцете, а и гласът ми.

— Исках да те видя.

— Не можеш просто ей така да се появяваш на прага ми без предупреждение.

— Щом съм тук, значи мога.

— Откъде знаеш адреса ми?

— Чух те, когато го даваше на шофьора на таксито — той се потупа по слепоочието. — Умът ми сече като бръснач.

— Какво искаш? — в гласа ми се бореха страх и враждебност. Това със сигурност нямаше да свърши добре. Люк само си търсеше повод да хвърли един здрав пердах на Нейт, а доколкото познавах пък самия Нейт — ревнивеца, с когото бях излизала цели шест години — той щеше на драго сърце да приеме възможността да размаже мъжа, с когото спях.

— Както вече ти казах, исках да те видя. Да видя и Тийгън.

Цялото ми тяло се сгърчи от ужас.

— Какво? Защо?

— Тя е… Виж, наистина ли искаш да водим този разговор на прага?

— Не, не — направих крачка настрани, за да му направя място да влезе и посочих към хола — кухня.

Нейт, облечен в черен пуловер с поло яка и сини дънки, не седна, а започна да разглежда хола — рафтовете с книги, някога белия диван, който през последните месеци бе придобил доста разнообразни оттенъци, големия червен стол, поставен пред телевизора, червения килим, който стигаше до малката маса за хранене разделяща хола от кухненската част. Погледът му се премести на белите шкафове в кухнята с дървени плотове над тях, на които бяха оставени съдовете от закуската и обяда. Бях възнамерявала да ги измия веднага щом събера сили да повдигна умореното си тяло от дивана.

— Къде е тя? — попита Нейт, скъсявайки разстоянието помежду ни, така че бях принудена да плъзна поглед нагоре по сто осемдесет и пет сантиметровото му тяло, за да видя лицето му.

— Тя е… Люк я заведе в парка да нахранят патиците или по-скоро тя заведе него. Нали разбираш, снощи реши, че патиците ще умрат от глад без нейната помощ, и не ни остави на мира, докато не се съгласихме да я заведем там след урока й по карате. Люк доброволно си предложи услугите, само и само да се спаси от миенето на съдовете.

Лицето на бившия ми годеник се разкриви от гняв.

— Той май доста често я извежда навън, а? — изръмжа. Никога не го бях чувала да говори с тези ниски обвинителни нотки на злоба в гласа си и се постреснах. — Роден е за семейство, нали така?

— Нейт, моля те, престани — докоснах ръката му. — Не ти е присъщо да се държиш по този начин.

Той въздъхна и напрегнатото му тяло се отпусна.

— Не, не ми е присъщо, вярно е — поклати глава. — Точно сега изобщо не мога да мисля. През по-голямата част от времето дори не знам какво правя или какво чувствам. — Отдръпна се от мен и се отпусна на дивана. Седнах и аз до него.

— Какво правиш тук?

— Не се шегувах, като ти казах, че искам да видя Тийгън.

Отново ме завладя паника.

— Но защо?

— Независимо как се е появила на този свят, тя е моя дъщеря. Трябва да поема отговорност за нея.

О, не. Не. В началото може и да не я бях искала, но сега не можех да си представя живота без нея. Тя беше единственото, което ме свързваше с Адел. Бях обещала на Дел да се грижа за нея. Бях обещала да я осиновя, но работата не беше само в това. Обичах я. Имах нужда от нея. Ами ако сега и Нейт се влюби в нея и също я поиска?

— Защо? Ти не искаш деца. Какво смяташ да правиш, да се опиташ да получиш права над нея ли?

Нейт се отдръпна назад и на лицето му се изписа ужас.

— Господи, не!

— Тогава защо искаш да я видиш?

— Камрин, тя е моя дъщеря.

— Но ти не искаш деца!

— Вече е малко късно да говорим за това, не мислиш ли? Въпросът е там, че имам дете и трябва да се справя с това.

— Ако не искаш да получиш попечителство над нея, защо тогава, искаш да я видиш?

— Що за човек ще бъда, ако поне не се опитам да я опозная, преди да се откажа от нея?

— Нейт, ти не разбираш, ако сега започнеш да вземаш участие в живота й, няма да ми позволят да я осиновя. От социалните служби ще изтълкуват присъствието ти като доказателство, че си в състояние да се грижиш за нея, а това означава, че няма да мога да я осиновя.

Той изучава лицето ми в продължение на няколко секунди.

— Ти сериозно ли очакваше на момента да се откажа от родителски права и да продължа да си живея живота, като че ли нищо не е станало?

Както го каза, звучеше така, сякаш го мисля за съвсем коравосърдечен тип, какъвто той не беше.

— Не, разбира се, че не… Не знам…

— Кам… Рин, ние с теб дори не сме започнали да говорим за онова, което се случи между нас. Няма да си тръгна, докато не го направим.

Тази мисъл ме накара да настръхна от ужас. За мен Нейт беше непознат, беше се превърнал в непознат в мига, в който открих какво е направил. В този ден, той престана да бъде Нейт, моята скала, и се превърна в мъж, способен на най-ужасното предателство. И макар, че не знаех със сигурност какво го бе подтикнало да го извърши, имах своите подозрения и те ме измъчваха ден и нощ, точно както угризенията, че не позволих на Адел да изрече всичко онова, което искаше да ми каже, преди да умре. Бяха се превърнали в част от онази бездна от вина и чувство на загуба, която постоянно раздираше съзнанието ми. Не исках да чуя как Нейт потвърждава тези ми мисли. Не исках нито една от тези опустошителни емоции да остави траен отпечатък върху личността ми.

— Не става въпрос за нас, а за Тийгън — казах. — Искам да й дам онази стабилност, която щеше да й осигури майка й. Ще направя всичко възможно да я осиновя.

— И дори не си помисляла за възможността ти и аз да се съберем отново и да отгледаме Тийгън като наша дъщеря? Да бъдем семейство?

Връхлетя ме нова вълна на ужас и този път тя беше като физически удар. Извърнах се настрана и се хванах за корема.

— Кам?

— Не ми я взимай — примолих се. — Тя е всичко, което имам. Моля те, не ми я взимай.

Той ме обгърна с ръце.

— Защо ще искам да ти я взимам? — попита. — Казах само, че ако си дадем втори шанс, можем да станем семейство.

— Но ако не се съглася, ти няма да подпишеш документите.

— Не съм казал това. Не исках да прозвучи така, сякаш те притискам. Не бих… Никога. Само искам да поговорим спокойно. Доколкото си спомням, онази нощ не разговаряхме нормално, а само крещяхме. Трябва да изясним всичко.

Поклатих глава.

— Не искам нищо да изяснявам.

— Не можем да оставим нещата така — Нейт започна да гали косата ми и всяко движение вливаше във вените ми утеха и успокоение. Той знаеше как да успокои нервите ми, понякога дори да ме накара да заспя. Имаше две неща, които действаха безотказно — галенето на косата и целувки по шията. Нейт знаеше това. За разлика от Люк. — Искам да оправя нещата помежду ни. И колкото и изненадващо да звучи, искам да поема тази нова отговорност… Как си с парите? Защото искам да започна да ти помагам финансово в грижите за нея.

Това бе последното нещо, което исках да чуя. Бях се надявала той да прояви всеизвестното си равнодушие към децата и по отношение на Тийгън, защото в никакъв случай нямаше да ми позволят да я осиновя, ако той се появи в живота й. Не биваше обаче да се изненадвам от реакцията му — Нейт си беше такъв, почтен и благороден. Добър човек.

— Мога да отделям по двеста и петдесет лири на месец. Достатъчно ли е?

Отново се сгърчих на мястото си. Тези пари щяха да представляват същински божи дар. Въпреки постоянните предложения на Люк да ми помогне финансово, не можех да се съглася той да плаща за Тийгън — тя бе моя отговорност, не негова, а освен това не желаех да разчитам на нещо, което Люк можеше да прекрати, когато пожелае. Бях реалистка и бях напълно наясно, че връзката ми с Люк може и да не трае вечно. В един момент можеше и да се разделим.

Нейт се плъзна надолу от ръба на дивана, коленичи пред мен и ме взе в прегръдките си.

— Достатъчно ли е? Може би, ако отделям от спестяванията си, тези двеста и петдесет лири ще могат да станат малко повече. Около триста, да речем? Не се тревожи, никога няма да си ги поискам обратно — искам да ти ги дам без никакви уговорки. Ще са твои завинаги, без значение какво ще се случи между нас. Ще й открия сметка, която ти ще управляваш, докато Тийгън навърши осемнадесет и ще видя дали имам възможност да й внасям повече, докато расте. Всъщност, нямаше смисъл да го казвам, а? Така или иначе ще трябва да внасям повече, докато расте, за това няма две мнения, нали така?

— Нейт, аз… Благодаря ти.

Той повдигна главата ми и се вгледа в очите ми, а после избърса сълзите ми с палци.

— Рин… — поде, но бе прекъснат от звука от превъртане на ключ в ключалката на входната врата. Без да мислим, и двамата скочихме и се обърнахме с лице към вратата. Припряно изтрих сълзите си.

— Върнахме се! — оповести Тийгън, докато двамата с Люк влизаха. След миг вече бяха в хола. Тийгън, плътно увита в червеното си зимно палто, с пухкавата си черна шапка на главата, черен вълнен шал около врата и пухкави черни ръкавици на ръцете, се спря на прага, когато видя високия бял мъж, застанал до мен. Люк, който я следваше по петите, също застина на място.

— Добре ли прекарахте? — попитах, като смръкнах последните си сълзи навътре.

— Да — ухили се Тийгън доволно и любопитните й сини очи се преместиха от мен към Нейт. — Кой е този? — попита, когато не можа да издържа повече.

— Това е Нейт. Помниш ли, казах ти, че е мой стар приятел.

— Ти имаше красива рокля — обърна се тя към Нейт.

Той се намръщи драматично.

— Не, виждал съм някои много красиви рокли, но никога не съм носил някоя от тях, честна дума.

Тийгън се изкикоти, макар че направи крачка назад и се притисна до крака на Люк в търсене на неговото познато, успокоително присъствие.

— Не ти! — изхихика тя. — Мама Рин. Тя имаше красива рокля, защото щеше да се омъжи — повдигна облечената си в ръкавичка ръка и посочи към него. — За теб.

Останах поразена, но не бях единствената, шокът от думите й разтърси всеки от нас, тримата възрастни. Направо онемяхме. Това, че някога бяхме сгодени с Нейт, бе нещо, който никой не би изрекъл на глас. Никой, освен Тийгън.

Аз се оказах първата, която се овладя достатъчно, за да проговори.

— Вярно е — потвърдих. — Не знаех, че още си спомняш за това.

Тийгън се ухили.

— Помня — тя погледна към Люк и зачака похвалата му.

Той й се усмихна, застана на колене и посегна към краката й.

— Каква умница си ми ти — каза и започна да развързва обувките й, за да ги събуе.

Когато отново се изправи, ми отправи въпросителен, пълен с укор поглед.

— Люк, това е Нейт. Нейт, това е Люк, моя приятел.

Нейт заобиколи дивана, отиде до Люк и протегна ръка. Люк неохотно я стисна.

— Радвам се да се запознаем — каза Нейт.

— Аха.

Тонът и изражението на Люк ми бяха добре познати — бях ги изпитала на гърба си първия път, когато се срещнахме.

— Ти ли си приятеля на мама Рин? — попита Тийгън, сигурно се уплаши, че не ни е притеснила достатъчно първия път.

— Бях, но това беше много отдавна — отвърна Нейт. — Сега вече не съм. Сега Люк е нейния приятел.

Тийгън изглеждаше доволна от отговора. Носът и устата й се сбърчиха и тя кимна в знак на съгласие. Люк изглеждаше така, сякаш искаше да друсне един на Нейт само заради удоволствието.

— С Люк нахранихме патиците — осведоми ни Тийгън. — Нали така, Люк?

— Точно така.

Лицето на Нейт се смекчи. Той погледна към Тийгън и на устните му се появи глуповата усмивка.

— Ау! — нададе възторжен вик. — И какви бяха на цвят тези патици?

— С патешки цвят! — изкиска се Тийгън.

— О, значи са били яркожълти?

— Не! — изквича тя.

— Добре, но това е цветът на патето в моята вана.

Откъде се беше взела тази новооткрита способност на Нейт да общува с деца? В миналото, когато Адел я бе оставяла за малко при нас, той беше готов да избяга на цяла миля разстояние, ако се случеше да го помоля да я наглежда, докато отида до тоалетната.

— Те изобщо не бяха много. И бяха кафяви, и зелени, и морави, и имаха жълто по врата. Люк каза, че отлитат надалеч за през зимата.

— Точно така — съгласи се Люк. — Е, време е да тръгвам.

Нейт отклони вниманието си от Тийгън и с видимо неудобство погледна към Люк.

— Трябва вече да си тръгвам. Имам да работя довечера — той се наведе към мен и докосна бузата ми с топлите си устни. Допирът му накара сърцето ми да забие по-силно. — Довиждане — каза ми той. — Всичко хубаво, Люк — протегна ръка и Люк я стисна. — И, Тийгън — наведе се, за да се изравни с нея, — за мен беше истинско удоволствие да те видя пак. Ще се видим скоро, нали така? — подаде й ръка и тя я пое, очарована, че се държат с нея като с възрастна.

Люк гневно оголи зъби и едва се сдържа да не халоса Нейт, когато той стигна до вратата. Затаих дъх, уплашена да не би наистина да последва порива си — желанието да го стори бе изписано съвсем ясно в очите му — но за щастие отстъпи настрани и когато Нейт излезе, заключи вратата след него.

— Той ми хареса — обяви Тийгън, влизайки в стаята, и се хвърли на дивана. Все още носеше палтото, шала, шапката и ръкавиците си. — Но не толкова, колкото ми харесва Люк — издърпа от ръката си едната ръкавица, взе дистанционното и започна да сменя каналите на телевизора. Сега, след като въодушевлението, предизвикано от новия ни посетител, бе отминало, започна да й става скучно.

Очите на Люк се преместиха от мен към коридора и той ми направи жест с глава. Тръгнах след него и двамата влязохме в спалнята ми, където той затвори вратата след мен.

— Не искам той да идва тук — процеди Люк през зъби.

— Не съм го канила аз, той сам е решил да дойде.

— Така ли?

— Не, Люк, в действителност аз изчаках да излезеш навън за неопределен период от време, преди да го поканя да дойде, за да правим секс.

— Не искам той да идва тук — повтори Люк.

— Това е моя апартамент.

— Опита ли се вече да те свали?

— Най-накрая стигаш до съществената част. Не, не се опита, а дори и да беше — което не направи — все едно, нямаше да се случи нищо. Ти си моя приятел.

— Какво искаше?

— Да види Тийгън.

Люк настръхна от ужас.

— Иска да я вземе ли? — звучеше толкова паникьосан, колкото се чувствах аз самата.

— Не знам. Затова ме завари да плача, когато се прибрахте. Нали забеляза? Не се бяхме впуснали в някакви пламенни любовни излияния, просто аз бях ужасена, защото той иска да поеме отговорност за нея, а това може да означава, че никога няма да одобрят молбата ми за осиновяване.

— По дяволите! — Люк се стовари на леглото.

— Никога преди не съм го виждала да се държи така с дете, дори и с Тийгън. Но пък от друга страна, никога преди не бях го виждала с дъщеря му. Страх ме е, Люк — седнах до него и той ме прегърна. — Страх ме е, че той ще се влюби в нея, ще я поиска и аз ще я загубя, и по този начин ще предам Адел — притиснах длан до челото си. — Страх ме е, Люк.

— Всичко ще се оправи — каза той, макар да прозвуча така, сякаш сам не си вярваше. — Обещавам ти. Всичко ще бъде наред.

Той не разбираше. Не се страхувах само от това да не загубя Тийгън, страхувах се от Нейт. Днес, когато го видях с Тийгън, как направи усилие да общува с нея, се запитах дали не бихме могли да станем истинско семейство — аз, Нейт и Тийгън. Страхувах се, защото вече започвах да изпитвам съмнения за мястото на Люк в живота ни.