Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (42)

41

Нейт седеше приведен над чашата с кафе в „Хорсфорд Кофи Хауз“ на Таунстрийт, облегнал глава на ръката си и втренчил празен поглед в дълбините на бялата чаша. Позвъних му да се срещнем, като предложих да се видим в центъра на Лийдс, но той отвърна, че няма нищо против да дойде до моя квартал. Когато влязох в заведението и го видях да седи пред чашата с кафе, си спомних за първата ни среща преди толкова години.

Прекосих разстоянието от вратата до неговата маса, той вдигна глава и стомахът ми се сви от ужас. Нейт приличаше на мъртвец — на гротескна сянка на самия себе си. Очите му бяха обградени с тъмни кръгове, които ми подсказаха, че страда от безсъние, а скулите, които заплашваха да пробият кожата на лицето му, означаваха, че не се храни достатъчно. Брадичката му бе покрита с тъмна четина — явно дни наред не си бе давал труд да се бръсне. Ноктите на ръцете му бяха изгризани почти до живеца, а бавните му артистични движения показваха, че дори това да стои седнал му коства огромно усилие.

Той не се грижеше за себе си и това ме накара да изпитам болка, защото за мен Нейт бе безкрайно скъп. В крайна сметка бе баща на Тийгън и започвах да свиквам с този факт — малко по-малко да приемам, че миналото си е минало и не може да бъде променено. Не бях сигурна, че бих го променила, дори да бе във властта ми да го сторя. Както бе написано в писмото от Адел, Тийгън не би била Тийгън, ако баща й бе някой друг, а не Нейт. Но той ми бе безкрайно скъп не само заради това, а просто защото бе Нейт.

— Не съм закъсняла, нали? — попитах.

— Не, просто се развълнувах, че ще те видя — макар че по телефона звучеше така, сякаш се е случило нещо много сериозно — и дойдох по-рано.

Седнах на масата и го погледнах. Отблизо изглеждаше дори по-съсипан, отколкото си бях помислила първоначално. Изтощението сякаш се беше вдълбало в кожата му. Разбрах, че не става дума за преходно състояние — признаците се бяха натрупвали постепенно от известно време и сега най-после бяха видими с просто око.

— Добре ли си? — попитах.

Той кимна.

— Много съм добре, красавице. Я ми кажи сега, на какво се дължеше този сериозен тон по телефона?

Поколебах се. Искаше ми се да го разпитам по-подробно за здравето му, вместо да подхващам този разговор — в неговото състояние това, което исках да му кажа, бе последното, което имаше нужда да чуе. Въпреки това обаче, трябваше да го направя. Нейт имаше значение за мен, но Тийгън бе по-важна. Трябваше да го направя за нейно добро.

— Нейт… — подхванах и навлажних устните си с език — наистина ми беше приятно да си наоколо и да те виждам, но вече искам да подпишеш документите, с които ми позволяваш да продължа по-нататък с осиновяването на Тийгън.

Нейт сякаш се смали на мястото си и впери печален поглед в масата.

— Знам, че я харесваш, но това не е достатъчно, за да й бъдеш пълноценен баща по двадесет и четири часа на ден. Тя има нужда от стабилността, която ще дойде, когато я осиновя. След няколко седмици ще навърши шест години, а през последната година бе принудена да преживее загубата на майка си, преместването в друг град, откритието какво е чувството да си имаш татко, откритието кой е истинския й баща и всичко това се струпа върху другите неща, с които трябва да се бори всекидневно… Просто искам да й дам онази стабилност, при която тя ще знае, че никога няма да я изоставя. Нали ме разбираш?

Господин Търнър кимна с уморената си глава и се загледа в дълбините на чашата си, сякаш очакваше да намери там някаква утеха.

— Значи ще подпишеш?

Ново кимване — уморено и обезсърчено.

— Мога ли да идвам да я виждам понякога? — колебливо попита той.

— Разбира се. Ще трябва да се навърташ наоколо, защото сега вече си част от живота й и ако изчезнеш, ще й причиниш допълнителна травма. Искам да кажа, тя все още е малко стресната от новината, че ти си нейния баща, затова те гледа донякъде особено, но говори за теб през цялото време. Тя те харесва, господин Нейт, и то много. И не мога да я упрекна за това.

— Недей — измърмори той и поклати глава. — Моля те, недей да бъдеш толкова мила с мен, защото така само ми напомняш колко много обърках нещата.

— Не съм си мислила, че ще доживея ден, в който да ме помолиш да не бъда мила с теб. Никога не си помислял, че ще чуеш такива думи от моята уста и това те изненадва, така ли?

— Рин, наистина ли вярваш, че щях да се въртя около тебе, ако беше толкова гадна, за колкото, изглежда, се мислиш?

Свих рамене. Никога не съм можела да разбера как е устроен мозъка на мъжете.

— Ти се държеше така невероятно добре с мен. Винаги се грижеше за мен — следеше да се храня добре, переше дрехите ми, винаги идваше с мен на служебни партита, макар да знам колко мразиш подобни събирания. Спомням си колко често стоеше будна и ме чакаше да се върна от работа, когато бях нощна смяна. Постоянно ме окуражаваше. Когато бяхме заедно, ми се струваше, че мога да постигна всичко. Понякога се чудех защо не искаш деца — та ти толкова обичаш да се грижиш за хората. Не говоря само за себе си, а и за Адел… — той затвори очи и зарови пръсти в косата си. — Дори когато изпитваше интерес към някой друг, ти пак не се държа ужасно с мен — просто спря да общуваш с мен по същия начин. Точно така разбрах — дните станаха гладки и безцветни.

— Нейт, хайде да не… От начина, по който говориш, излиза, че връзката ни е била идеална, а не беше така. Аз те подтикнах да преспиш с друга жена. Накарах те да…

Бам! Юмрукът на Нейт се стовари върху масата и аз подскочих.

— Престани! — грубо каза той. — Престани да бъдеш толкова сурова към себе си. Точно това у теб ме подлудяваше открай време — че се съдиш толкова строго. Винаги се обвиняваш за неща, които не зависят от теб, убедена си, че когато се случи нещо лошо, то непременно се дължи на теб. Нищо не си ме накарала да направя — аз бях този, който ти изневери. Не беше по твоя вина — той си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои, и гласът му стана по-мек: — Това не бе твоя грешка, а моя. Аз обърках всичко, и то не само с теб, а и с Адел.

— Както и да е, трябва да се видя с Тийгън и Люк долу в парка — казах преднамерено жизнерадостно, сменяйки темата. Не исках да говоря за това, не сега. Ако продължах да мисля за тези неща, щях да започна отново да рухвам. Преди Коледа се намирах на ръба на нервен срив и избухването ми в сълзи в ръцете на Нейт бе част от това. Слава Богу, че се оказах в състояние да набутам бурните си чувства обратно в онова ъгълче на съзнанието си, където им беше мястото, преди да успеят да се проявят с пълна сила и да ме завладеят цялата. За нищо на света нямаше да рискувам отново да изпитам същата болка, като заговоря за това с Нейт. — По-добре да тръгвам.

— Добре — отвърна Нейт. — Искаш ли да те закарам?

— Добре.

Излязохме от кафенето и тръгнахме под сивото, покрито с дъждовни облаци небе към Морисън Парк, където Нейт бе оставил колата си. По всяка вероятност това не бе най-подходящото време за разходка в парка, но Люк и Тийгън бяха убедени, че разполагат най-малко с един час, преди да завали. Докато се приближавахме към сребристото „Ауди“, Нейт забави крачките си и се обърна към мен.

— Аз… — започна той и спря. Ръцете му се протегнаха и ме привлякоха в прегръдка. Погалиха ме надолу по гърба и после пак нагоре. — Изобщо ли не си мислила за възможността да се съберем отново? — прошепна той в ухото ми.

Бях направила доста повече от това само да си мисля. Бях си фантазирала, бях се надявала, бях копняла… Устните на Нейт докоснаха шията ми, докато ръката му здраво обхващаше кръста ми. Още целувки по шията. Той много добре знаеше, че ако има нещо, на което не мога да устоя, то това е целувка по шията. Коленете ми омекнаха и той ме притисна по-близо до себе си. Спокойствието ми се пропука и внезапно се озовах засмукана в онази машина на времето. Озовах се обратно в дните, когато двамата с Нейт стояхме на гарата, на улицата и понякога дори на опашката в супермаркета и той ме целуваше по врата, без да ни пука какво си мислят хората. Целувахме се така, сякаш се срещахме за първи път, и се смеехме, когато някой ни подвикваше: „О, намерете си стая!“

Нейт зарови свободната си ръка в косата ми и притисна устни по-твърдо към врата ми.

— Няма да ти оставя белег — прошепна той и действителността и настоящето ме блъснаха изведнъж с пълна сила.

— Престани, спри! — казах и го отблъснах, докато той отстъпи назад, оставяйки помежду ни безопасно разстояние. Гледахме се и гърдите и на двама ни се повдигаха и спускаха учестено, докато си поемахме дъх с усилие. — Никога вече. Това не може да се повтори — изрекох едва чуто. — Никога повече.

— Знам, че не може — той затвори очи и лицето му се разкриви от болка, закри го с длани. — Знам. Всичко се обърква… Всичко… Обърква се… Наложи ми се да си взема двуседмичен отпуск, защото не мога повече да изпълнявам задълженията си. Не мога да се съсредоточа.

Сърцето ми се сви от болка. Той винаги е бил толкова отдаден на работата си: независимо какво се случваше в личния му живот, нищо не бе в състояние да го накара да спре да работи. Какво ли означаваше за него отстраняването му от работа? Досега не бях осъзнавала колко уязвим е той.

— През по-голямата част от времето изобщо не знам какво правя — продължи той. — Нощем не спя, а лежа и си мисля за нас — потърка лице с кокалчетата на пръстите си и по жълтеникавата му кожа останаха бели следи. — Лежа и копнея да се съберем… Знам, че сега си с него, а най-лошото е, че той ми допада. Знам, че ме мрази, но не може да не ми харесва колко много обича Тийгън — Нейт се преви надве, все още притиснал с ръце очите си. — Спомняш ли си първата ни голяма разправия? Ти излезе побесняла и отиде право у Адел. Помниш ли? След около час и аз дойдох там, но тя категорично отказа да приеме, че това е сериозно. Спомняш ли си? Заяви ни: „Ако вие двамата сега скъсате, нито единия, нито другия ще получи попечителство над мен — ще отида да живея с родителите на Камрин.“ Нали помниш? — спомнях си. Кимнах. — Струва ми се някак нередно това, че ти отново се върна в живота ми, а тя не.

Нейт скърбеше. Досега дори не ми беше хрумвало да се замисля какво влияние ще му окаже смъртта на Адел. Ако само за миг се бях замислила, щях да разбера, че не би могъл да остане безразличен, защото той също бе загубил любим човек. За него тя бе като член на семейството му, а сега бе мъртва. Разбира се, че скърбеше за нея. Аз все още се обвинявах за всичко случило се преди смъртта й, но все пак двете бяхме направили първите колебливи стъпки към сдобряването. Последните думи, които Нейт бе казал на Адел обаче, бяха, че я ненавижда. Че няма никога да й прости. Целият им разговор бе изпълнен с горчивина, гняв и взаимни обвинения. Чувството на вина заради това, сигурно заплашваше да го погълне целия, разяждаше го отвътре.

Как съм могла да не обърна внимание на това? Особено когато той се бе опитвал да ми каже, че страда. Бе ми го казал в деня, когато отидохме на вечеря; бе ми го казал, когато ми предложи да плаща за Тийгън; бе ми го казал, когато го попитах защо полага такива усилия да се сближи с нея; бе ми го казал в нощта, когато говорихме на улицата. През цялото време ме бе молил за помощ; бе ме умолявал да видя болката му, но аз не бях разбрала. Предполагаше се, че го познавам, а не бях забелязала, че рухва. Моят любим се разпадаше на части.

— Тийгън толкова много прилича на Адел. Когато погледна към нея, виждам Адел да се взира в мен. Но тя прилича и на теб. Казва неща, които казваш и ти, придобила е някои от твоите маниери. Забелязвала ли си как си играе с кичура коса до ухото си, когато е уморена? Точно като теб. Обърнала ли си внимание на това?

Честно казано, не бях, а и точно сега нямаше значение. Той обаче имаше. Наведох се надолу към него и обвих ръка около раменете ми.

— Защо не си ми казал, че се чувстваш толкова зле, Нейт?

Той сви рамене.

— Не знам — отвърна със същия тон, с който говореше Тийгън, когато бе огорчена от нещо.

— Хайде ела, нека да отидем в парка, да се позабавляваме и да престанем да мислим за това.

— Добре — отвърна той толкова тихо, че едва го чух.

 

 

— Какво прави той тук? — попита Люк с нисък, сърдит шепот.

Очите му бяха придобили размера на чинийки за чай, когато ме видя да се приближавам заедно с Нейт и след като свали Тийгън от люлката, не престана да ме измерва гневно с поглед, докато най-накрая не отидох при него. Нейт седна на освободената от Тийгън червена люлка и се загледа надолу в земята.

— Нейт не е добре. Преживял е нещо като срив — обясних на Люк.

— Това трябваше да бъде нашето време — само за нас. Не мога да повярвам, че си довела и него — изсъска Люк.

— Но той се измъчва! Преживява тежко смъртта на Адел — при тези думи изражението на Люк поомекна, макар и съвсем малко. — До днес не си бях дала сметка колко страда — нито се храни добре, нито спи като хората. Бил е принуден да излезе в отпуск от работа. Разпада се на части, Люк и аз наистина се тревожа за него.

Люк въздъхна, очевидно изпитал състрадание към онова, което преживяваше Нейт, а после протегна ръце и ме привлече към себе си.

— Аз имам теб, за да ми помагаш да се справя — промълвих до гърдите му. — Нейт обаче си няма никого, така че трябва да бъда до него и да му помогна. Някога той бе един от най-добрите ми приятели. Не мога да го зарежа в такова състояние.

— Знам — отстъпи Люк. — Не ми харесва, но те разбирам — целуна ме по темето, а след това и по устните. Докато се връщахме към люлките, и двамата се спряхме на място, когато видяхме Тийгън, вперила в Нейт огромни сериозни очи, сякаш разглеждаше някой особено интересен екземпляр в зоологическата градина. За нея възрастните винаги бяха обект на любопитство, защото бяха толкова различни от нея. Повечето деца се интересуваха от другите деца, но Тийгън винаги наблюдаваше големите хора, опитвайки се да разкрие всичките им тайни, като внимателно изучаваше поведението им.

Най-накрая тя се пресегна, потупа Нейт по коляното и изчака, той да обърне глава към нея.

— Какво има, господин Нейт? — попита тя с тихо гласче. — Болен ли си?

Нейт й се усмихна и поклати глава.

— Не, само съм уморен.

— О, искаш ли да спиш в леглото ми? Много е удобно.

— Благодаря, но си имам легло у дома.

Тийгън накриви уста и започна да дъвче долната си устна. Намръщи се и набърчи чело — мислеше задълбочено, много сериозно.

— Можеш да останеш в моята къща, господин Нейт — заяви тя. — Ще облечеш пижамата на Люк и ще спиш в моето легло. Аз ще спя при мама Рин. Тя няма да ми се ядоса, никога не го прави.

— Благодаря, Тийгън, но мисля, че ще е по-добре ако спя вкъщи — усмихна се Нейт.

Небето натежа и паднаха няколко дъждовни капки. Това ми даде повод да ги прекъсна. Колкото и мил да бе този момент, вероятно бе тъга по Люк, тъй като тя се привързваше към Нейт по същия начин. Което, от своя страна, вменяваше чувство на вина у Нейт, заради приликата й с Адел.

— Смятам, че е време да се прибираме, момчета и момичета. Скоро ще завали — казах аз.

— Добре — отвърна Тийгън, като завъртя отегчено очи и погледна заговорнически към Нейт. — Ще дойдеш ли у дома за вечеря, мистър Нейт? — попита тя.

Нейт погледна към Люк, който стоеше до мен. Люк сви рамене и отмести поглед встрани, което се равняваше на „намини“, или поне така го прие Нейт.

— Добре Тийгън, ще дойда.

Тя засия.

— Да тръгваме тогава — подаде му ръката си, а той я пое и се изправи. — Можеш да ме наричаш Тийга, ако искаш — уведоми го малката, като кимна, за да потвърди становището си. — Не Тий, Люк ми казва така. Ти можеш да ми викаш Тийга.

— Добре Тийга. Благодаря.

Тийга му се усмихна още по-широко и пое надолу по пътеката като дърпаше Нейт след себе си. Ние ги последвахме. Аз пъхнах ръката си в тази на Люк и пръстите ни се преплетоха.

Нещата между нас четиримата можеха и да проработят, си мислех на път за вкъщи. Наистина биха могли. Стига само да престанех да докосвам врата си и да прокарвам пръстите си по следите от целувките на Нейт. И ако не усещах натрапчивото чувство, че се влюбвам в него отново.