Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (44)

43

Шестият рожден ден на Тийгън означаваше, че вече ще бъде официално пораснала, поне тя така казваше. „Когато стана на шест, ще мога да правя много неща“ — повтаряше ми всеки ден, докато правехме приготовления за тържеството й.

Лично аз не можех да се сетя за нито едно нещо, което тя да не може да прави на пет години, а на шест — да може, но всеки път й отговарях със „Зная“, за да не помрача ентусиазма й. Когато рожденият й ден най-после дойде, Люк не беше с нас. Беше отишъл на работа, преди да потегли за срещата, която не пожелах да промени само заради нас двете. Мъчителният период преди Коледа се оказа райска преживелица в сравнение с последните три седмици, през които не бяхме престанали да водим мълчалива война заради това пътуване до Шотландия. През тези три седмици не можехме да спрем да се зъбим един на друг, след като сложехме Тийгън да си легне, той се прибираше в апартамента си в Олудли и бяхме правили секс само три пъти. За всичко това си имаше причина — съгласието му да отиде на тази среща ясно показваше, че за него ние не сме план А.

— Когато в края на дните си, правиш равносметка на живота си, сигурно ще се почувстваш страшно горд, че в деня на шестия рожден ден на Тийгън си бил не с нея, а някъде на делова среща — казах му вечерта, преди да замине.

— Моля те… Рин, и така се чувствам достатъчно зле. Не помислих, когато се съгласих, а сега вече е късно да направя каквото и да било. Съжалявам.

— Това го кажи на детето си. О, искам да кажа, моето дете. Някакво дете.

Люк се отдръпна назад и отклони поглед. Челото му се сбърчи, зъбите му се стиснаха здраво, а лицето му се стегна, сякаш можеше да заплаче всеки миг. Разбрах, че съм стигнала твърде далеч и наистина съм го наранила.

— Съжалявам — прошепнах, като взех ръката му в своята и я целунах. — Това, което казах, беше жестоко. Знам, че не мислиш така. Хайде да се сдобрим, какво ще кажеш?

— Имаш пълно право да ми се сърдиш, постъпих ужасно. Наистина гледам на Тийгън като на свое дете. Знаеш го, нали?

Кимнах.

— Разбира се, че го знам.

Така че се целунахме и се сдобрихме. Тийгън прие новината значително по-добре от мен. Единственото, което попита, бе:

— Но нали ще дойдеш сутринта след рождения ми ден?

— Това ще бъде първото, което ще направя.

— Добре — тя сви рамене, изглеждаше доволна. — Ще има балони, знаеш ли?

За празненството бяхме наели общинската зала, която се намираше малко по-надолу по пътя, а точно зад нея бяхме сложили голям надуваем замък в червено и жълто. Бяхме поканили тридесет деца, повечето от които бяха от нейния клас в училище, а останалите — от занималнята, в която ходеше през ваканцията.

Госпожа Кай се бе оказала незаменима помощничка при организирането на партито, а там, където бях очаквала да получа помощ от Люк, се бе намесил Нейт. В деня преди тържеството той ме закара до супермаркета, откъдето се върнахме натоварени с храна, която ни струваше почти двеста лири: наденички, малки рулца, кренвиршчета, мини пици, хамбургери, чипс, кексчета, газирани напитки и огромно количество бял хляб. За да дам израз на уважението си към здравословното хранене, бях купила също така и ягоди, круши и ябълки, с които възнамерявах да направя плодова салата, а по-късно Нейт бе прекарал по-голямата част от нощта в апартамента ми, майсторейки пирожки с говеждо и нарязвайки хляба на кръгчета, за да може да направи от тях хамбургери. Хладилникът пращеше от храна и Нейт ми бе обещал да дойде рано, за да ми помогне да приготвя сандвичите.

Станах в пет и се захванах да мажа хляба с масло за сандвичите. Тийгън влетя в кухнята в седем, стиснала Мег, и започна да крещи с пълно гърло:

— Днес е моето тържество!

— Знам! — отвърнах и я вдигнах на ръце. Сега ми се струваше истинска — топло, живо човешко същество, а не онази плаха сянка, уплашена дори да диша, която бях взела от Гилфорд. Тъмносините й очи се взряха право в лицето ми и аз не можах да не се усмихна.

— Сега ли иска Тийгън да получи подаръка си, или предпочита да изчака до празненството?

— Сега! — изписка тя въодушевено.

Отидохме до дивана и аз я сложих да седне до мен. Пресегнах се надолу през страничната облегалка и взех пакета, който бях скрила там предната вечер, след като Тийгън си беше легнала. Бях го увила в златиста хартия, привързана с червена панделка. Внимателна както винаги, Тийгън остави Мег на дивана до себе си, взе пакета в малките си ръце и го загледа с благоговение.

— За мен ли е наистина? — попита тя.

— Прочети картичката и ще разбереш.

— „За моята любима Тийгън. Честит шести рожден ден, мама Рин“ — прочете тя прилежно. — За мен е! — засмя се щастливо и хвана подаръка в две ръце така, както се държи кукла.

— Защо тогава не го отвориш?

— О, да! — изкикоти се тя и започна да разглежда пакета, търсейки място, откъдето би могла да го отвори, без да разкъсва хартията. Когато не можа да намери такова, тя прехапа долната си устна и ми отправи поглед, в който се четеше объркване.

— Искаш ли да ти помогна? — попитах.

Тя кимна и аз й показах мястото, където бях залепила дебелата златна хартия, а после я разтворих внимателно, за да не травматизирам маниакално привързаното си към реда дете.

— Заповядай.

Със светнали очи, Тийгън отвори пакета и челюстта й увисна, а очите й се разшириха.

— Ау — прошепна тя, посегна между гънките на хартията и извади бялата рокля на червени точки с дълга пола, дълги ръкави и червена панделка около талията. — Това е рокля! — възкликна тя. — Много е красива.

— Помислих си, че може да пожелаеш да я носиш на празненството.

— Позволяваш ли? Ама наистина, честно?

— Да, наистина. Все пак си мисля, че трябва да видиш и подаръка на Люк преди това.

Пак се пресегнах през страничната облегалка и взех подаръка, който Люк бе опаковал и оставил там предната вечер. За да спестя време, направо разтворих опаковката и й дадох подаръка. Тя смъкна хартията и отдолу се показа кутия за обувки. Тийгън повдигна капака и вътре намери бели обувки на червени точки.

— Същите са като роклята ми!

— Значи можеш да си ги сложиш днес.

— Благодаря ти! — възкликна тя и обви ръце около врата ми. — Прекрасни са, мамо Рин!

— Има още един подарък, който трябва да отвориш. Извадих трети пакет, по-малък от първите два, и повторих процедурата по разтварянето на опаковката.

„На Тийга!

С любов, Нейт“.

Тя ахна от радост.

— Господин Нейт ми е купил подарък!

Нетърпеливо го отвори и примигна объркано, когато видя какво има вътре — малка копринена чантичка, която напълно подхождаше на роклята и обувките й.

— Това е чанта. Днес можеш да слагаш в нея разни неща и да ги носиш със себе си целия ден.

— Много е хубава — произнесе се тя.

— Да, и ти ще бъдеш много хубава с нея.

— Иска ми се мама да можеше да ме види — тя изкриви личице и кимна. Вместо да се натъжи обаче, изглеждаше щастлива — сякаш се бе примирила, че майка й няма да може да дойде на празненството, сякаш бе приела, че никога повече няма да я види.

— И на мен. Но аз ще ти дам нещо, което твоята майка остави за теб.

Очите на Тийгън, които и бездруго се бяха разширили, сега се ококориха още повече.

— От рая ли го е изпратила? — ахна тя.

— Не, сладкишче, тя ми го даде, преди да отиде в рая.

Знаех, че вече е готова за това — изглеждаше несравнимо по-спокойна в сравнение с времето, когато я бях довела в Лийдс — но все пак си бях помислила дали да не отворя плика и да прочета картичката, преди да й я дам. Исках само да проверя дали вътре няма нещо, което би могло да я разстрои, после обаче си дадох сметка, че Адел не би написала нищо, което би могло да огорчи дъщеря й. Пък и белият плик не бе предназначен за мен, а за Тийгън. Извадих го от джоба на пеньоара си и й го подадох. Тя го пое с малките си пръстчета, прехапа долната си устна и се загледа за миг в белотата му, преди да ме погледне за напътствие.

— Да го отворя ли?

— Ако искаш, миличка.

Тя отвори плика много предпазливо и все тъй внимателно извади картичката отвътре. На предната страница имаше русокоса принцеса с розова корона и огромна цифра шест на розовата рокля, а най-отгоре пишеше:

„Честит шести рожден ден“

Тийгън я разгърна на следващата страница.

„Моя скъпа Тийгън, честит рожден ден.

Съжалявам, че днес не мога да бъда с теб, но винаги ще те обичам. Никога не забравяй това. Мама те обича.

Сигурна съм, че днес ще прекараш чудесно. Танцувай за мен. Надявам се, че си добра с Камрин.

С обич, мама“

Лицето на Тийгън се озари от сияйна усмивка, докато се обръщаше към мен.

— Мама ме обича — обяви тя. — Написала ми го е. В картичката за рождения ми ден.

— Знам.

Усмивката й стана още по-широка.

— Ти си Камрин, нали, мамо Рин?

— Да, това съм аз.

— Аз добра ли съм с теб?

— Ти не само си добра с мен, ти си идеална за мен.

— Значи мама ще бъде доволна.

Отново тази логика, която не очаквах да чуя от дете на шест години. Приведох се напред и я взех в прегръдките си. Напоследък изпитвах непреодолима нужда постоянно да я прегръщам. Често се случваше тя да се занимава със собствените си дела — да гледа телевизия, да рисува или да чете — и изведнъж да се окаже притисната до задушаване в обятията ми съвсем неочаквано и без да ме е молила. Не можех да се въздържа. Изпитвах нужда да се уверя, че тя наистина съществува и че мога да я докосна. През тези последни няколко седмици двете си бяхме разменили ролите. В дните непосредствено след смъртта на Адел, Тийгън искаше постоянно да бъда до нея, за да мога да я успокоя с поглед или докосване, а сега аз бях тази, която изпитваше нужда непрекъснато да се уверява, че тя винаги ще бъде тук, че е истинска и че няма да направи онова, което бе сторила Адел — да ме изостави. Знаех и че не ми остава много време, преди тя да започне да се изплъзва от ласките ми и да се смята за твърде голяма за такива бебешки неща като прегръдки. Точно сега обаче, Тийгън ме оставяше да я гушкам, без да се съпротивлява и без да задава въпроси.

— Ставай, миличка — казах накрая и я пуснах, — имаме да свършим много работа преди твоето тържество. Трябва да те изкъпем и после ще закусиш, преди господин Нейт, имам предвид Нейт, да дойде да ни помогне за сандвичите. Харесва ли ти този план?

Тя кимна, пресегна се и взе Мег, без да изпуска, картичката от ръката си. Оказа се, че ще я носи със себе си през целия ден и ще забрави за нея едва много, много по-късно.