Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (16)

15

Чувах шумоленето на страниците, които директорката прелистваше. Наблюдавах я, без да казвам нищо. Тийгън, както можеше да се очаква, седеше неподвижна и безмълвна на удобния си стол до мен.

Без да обръща внимание на нашите нервни погледи, директорката се спря на една страница и въпреки че очилата й бяха на носа, присви очи, за да вижда по-добре, а после вдигна глава и ме удостои с поглед. Усетих как лицето ми се стегна от безпокойство. Тя ме дари със заучена професионална усмивка, от която продълговатото й лице ми се стори някак по-широко, преди да наведе глава и да се върне към досието. Сърцето ми заби по-силно, докато тя продължаваше да разглежда страниците, подредени в бежова на цвят папка. „Откъде имат толкова много листа, толкова много информация, когато аз не съм им казвала нищо? Нито пък съм попълвала някакви формуляри?“ На практика, когато позвъних в началното училище, за да попитам каква е процедурата за записване на дете за следващия срок, оттам ми отговориха, че единственото, което е необходимо, е да им дам името на детето си, предишния му адрес и името на предишното му училище, без да попълвам каквито и да било формуляри.

— Изобщо никакви, така ли? — поисках да се уверя аз.

— Не — гласеше отговорът.

— Но това не означава ли, че така всеки може да дойде при вас по всяко време и да каже: „Имам дете и искам да го запиша в това училище?“

— Необходимо е да живеете в района и, разбира се, трябва да има свободно място — обясни ми училищната секретарка.

— Тоест всеки, който живее в района, може да дойде по всяко време и да каже: „Имам дете и искам да го запиша в това училище?“

— По принцип, да.

— Това не ми звучи правилно — заявих.

— Защо?

— Защото излиза, че е по-лесно да запишеш детето си в началното училище, отколкото да получиш карта на редовен клиент за някой супермаркет. Ами ако се появи самозванец?

— Фалшиво дете?

Въпросът прозвуча така, сякаш жената ме смяташе за луда. По принцип обаче, съмненията ми изглеждаха оправдани. През целия ми живот при опит да се присъединя към каквато и да било група — „Гърл Гайдс“, студентския съюз, в банката, на работа — винаги бе трябвало да попълвам формуляри, да предоставям сведения за себе си, да оголвам парчета от душата си пред целия свят. Очаквах тук да бъде дори по-трудно и в крайна сметка помолих за среща с директора. Причина за тази среща — освен желанието ми да си усложня живота — бе това, че исках да се запозная с мястото. Не възнамерявах да изпращам Тийгън в нова среда, при това такава, която щеше да играе важна роля в живота й, без самата аз да съм я видяла с очите си. Исках да съм наясно точно за какво става дума, когато тя ми разказва как е минал деня й, и непременно да се уверя, че всички изчетени от мен описания на училището като хубаво и безопасно място, отговарят на истината. Исках да знам със сигурност, че там няма открити шахти и течове по стените. Бях помолила за срещата преди една седмица, когато все още вярвах, че училището трябва да докаже, че отговаря на висотата на моите изисквания. С течение на времето обаче тази моя увереност се разколеба и започнах да се тревожа да не би оттам да ми откажат. Да не би да направя нещо не както трябва, нещо, което в крайна сметка да ги накара да решат да не приемат Тийгън. Този страх растеше, докато накрая мисълта за подобна възможност се превърна в абсолютна сигурност, че ще стане точно така. Тази сутрин бях преоблякла и двете ни безброй пъти, докато накрая се спрях на черен костюм с пола и бяла блуза без яка за мен и червена дънкова рокличка с бяла тениска отдолу за Тийгън. Бях изправила косата си с брилянтин и я бях сресала на една страна с път по средата, а косата на Тийгън бях прибрала на конска опашка, прихваната с червена панделка.

Ръцете ми така лепнеха от пот, че през целия път от апартамента до училището трябваше постоянно да пускам ръката на Тийгън, за да ги бърша. През целия си живот не бях очаквала никоя друга среща с такава тревога, но докато ни въвеждаха в кабинета на директорката, ми се стори, че някой ме е изритал с всичка сила в корема, и разбрах, че съм способна да изпитвам дори още по-силен страх.

Директорката, госпожа Холъби, беше някъде към петдесетгодишна, ако се съди по бръчките по продълговатото й лице и посивялата коса, пристегната в нисък кок. Начинът, по който бе облечена обаче — бяла тениска с името на училището, изписано върху нея с ярки букви, и протрити еластични дънки — рязко контрастираше с външността й, като същевременно ме караше да се чувствам натруфена и не на мястото си.

Поизправих се и изпънах рамене, опитвайки се да създам впечатление, че изпитвам поне част от онази увереност, която на времето беше убедила борда на директорите на „Анджелис“ да приемат моята идея за списанието. За съжаление обаче, имах чувството, че погледът ми ме издава. Да, по очите ми сигурно си личеше как се разкъсвам от въпроси, като например откъде беше взела това досие и какво беше написано в него. Дали пишеше за смъртта на Адел? Дали се разкриваше истината за бащата на Тийгън? Дали се съобщаваше как жената, която някога бе вписана в документите им като най-близка роднина, ги бе изоставила?

— Госпожо Матика… — започна госпожа Холъби, като вдигна глава и ме погледна.

— Госпожица Матика — прекъснах я аз.

— Госпожица? — повтори тя и в гласа й се промъкна леко въпросителна нотка, отнасяща се до семейния ми статус. Разведена ли бях, или пък бях една от онези свободомислещи жени?

— Госпожа, госпожица, звучат толкова еднакво — отвърнах. — Никога не съм била омъжена, но не искам хората да го знаят. Не е тяхна работа. Искам да кажа, никой не иска от мъжете да дават обяснения за семейното си положение, нали така? — засмях се нервно, но звукът прозвуча неестествено и кухо и потвърди впечатлението, че се държа като пълна откачалка.

— Разбирам — каза тя неутрално.

— Моля, наричайте ме Камрин.

На лицето й се изписа поредната заучена професионална усмивка. Вместо да ме ободри, тя предизвика ледена тръпка по гръбнака ми.

— Камрин — от нейната уста името ми прозвуча като констатация на нелицеприятен факт. — Жалко, че вашият партньор не е могъл да дойде заедно с вас днес.

— Нямам партньор — тихо отговорих.

Госпожа Холъби се намръщи.

— В такъв случай, вие сте родителя на Тийгън?

— Точно така.

— Нейния единствен родител?

— Да.

Страниците отново зашумоляха, когато директорката започна повторно да ги разгръща, опитвайки се да намери някакво обяснение, някакъв отговор на въпроса как е възможно Тийгън, с нейната млечнобяла кожа и руса коса, да има за родител Камрин с шоколадената кожа и гарвановочерна коса.

Докато я гледах как търси необходимото късче информация, за момент се замислих дали да не я оставя да се лута напред-назад, както едва-що събудил се човек слепешката се опитва да намери ключа на лампата, за да светне. Само че не можех. Трябваше да й кажа истината. Хората, които щяха да носят отговорност за Тийгън по време на престоя й в училището, трябваше да знаят какво се е случило. Беше за нейно добро.

— Аз съм официалния настойник на Тийгън — обясних ясно и сбито, като се постарах от тона ми да стане ясно, че не смятам да се впускам в подробности в присъствието на самата Тийгън. За да съм сигурна, че жената отсреща ме е разбрала, погледнах многозначително към детето, което седеше точно по средата на стола и притискаше до себе си Мег, без да изпуска „госпожата“ от погледа си. По някаква причина бе очарована от тази жена и сега я наблюдаваше, както се наблюдава някое рядко, невиждано досега животно.

Директорката разбра затруднението ми и дългата й ръка посегна към телефона, пръстите й набраха някакъв номер, преди да заговори в слушалката, за да повика някого да дойде в кабинета. След няколко минути се появи млада жена с дълга до кръста кестенява коса. Тя носеше същата тениска с името на училището и сини дънки като госпожа Холъби. След като размени няколко думи с директорката, тя застана пред стола на Тийгън и се наведе към нея. Обясни, че се казва Мая, и попита момиченцето дали иска да го заведе и запознае с някои други деца на игрището.

Главата на Тийгън се завъртя рязко към мен. Очите й бяха разширени от тревога.

— Не е нужно да отиваш, ако не искаш — помъчих се да я успокоя.

Очите й се разшириха още повече, но в синевата на ирисите й, зениците все още изглеждаха големи и аз осъзнах, че в действителност не е изплашена. Искаше й се да отиде при другите деца, но беше срамежлива и не смееше да изрази мнението си в присъствието на двете непознати жени. Усмихнах се окуражително.

— Можеш да отидеш, ако искаш. Искаш ли?

Тя кимна.

— Тръгвай тогава. Ще дойда да те взема по-късно, става ли?

Устните й се извиха в усмивка.

— Става — отговори тя, плъзна се от стола на земята и хвана ръката на Мая.

Докато наблюдавах как двете излизат от кабинета, нов страх се надигна в гърлото ми и почти ме задуши: ами ако никога повече не я видя? Не знаех нищо за Мая. Ами ако избягаше от училището и отвлечеше Тийгън?

— Всичко ще бъде наред — каза госпожа Холъби на обърнатия ми към нея тил.

Отново се отпуснах на стола и се обърнах с лице към нея.

— Знам. Просто се тревожа.

Лицето й придоби загрижено изражение.

— Виждам.

Въздъхнах тежко и издишах всичкия въздух от дробовете си, докато се подготвях за това, което следваше. Да допусна в живота си напълно непознат човек. След разочарованието, което ми причини предателството на Нейт и Адел, не си бях позволявала да бъда напълно открита пред когото и да било. Тед знаеше някои неща за мен, но винаги внимавах да не му разкривам твърде много. Колкото повече лични неща споделяш с другите, толкова по-голяма е опасността някой да те нарани.

— Аз съм официалния настойник на Тийгън — започнах и си поех дъх. Бавно. Трябваше да напредвам с малки крачки. — Нейната майка, моята най-добра приятелка, почина съвсем скоро и така наследих Тийгън. Аз нося отговорност за нея.

Директорката се надигна, заобиколи бюрото и се настани на стола, на който доскоро бе седяла Тийгън. Столът ми се бе сторил огромен с Тийгън на него, но сега, с възрастен човек на нейното място, изглеждаше значително по-малък. Госпожа Холъби допря длани, изучавайки ме със същото внимание, с което бе разглеждала страниците в досието на Тийгън. Погледът й се впиваше в мен по начин, от който ми се струваше, че тя едва ли не очаква думите от моя разказ да се изпишат по свръхестествен начин върху лицето ми. За миг ми се стори, че иска да ме прегърне, затова се отдръпнах леко.

— Смятам да я осиновя, защото обещах на майка й, че ще го направя.

Не бях го казвала на никого досега. Всички знаеха, че оттук нататък аз ще се грижа за нея, но никой нямаше представа, че ще я направя Матика.

— Нейната майка поч… ни напусна преди няколко седмици, но аз трябва да продължа да действам по въпроса с осиновяването.

— Сигурно ви е много трудно — рече тя.

— Наистина ли е толкова очевидно? — опитвах се да прозвучи смело, но гласът ми потрепери. Разговорът се оказа по-труден, отколкото очаквах.

Веждите на госпожа Холъби се сбърчиха загрижено, а на устните й се появи съчувствена усмивка. Извърнах поглед встрани, сякаш да се отдръпна от нея и от съчувствието й. Нямах нужда от състрадание, а любезните жестове от страна на непознати ме омаломощаваха, оставяха ме съвсем без сили. Загледах се една точка зад рамото й, към големия прозорец и към света, който се разкриваше отвъд него. Всичко днес беше толкова ярко. Ярко и слънчево. Беше лято и светът наоколо беше жив и изпълнен с жизненост, щастлив и окъпан в слънце.

— Имате ли социален работник? — попита тя.

— Ъъъ, всъщност досега не съм имала време да помисля за това — отговорих, все още, без да я поглеждам. — Опитвах се да направя ремонт в апартамента, така че Тийгън да си има своя собствена стая, а после дойде ред на драмата с шампоана, за която дори не искам да говоря. С боядисването и разместването, и мебелите, и шампоана едва успях да направя това — да потърся училище. Мислех си, че ако успея да я запиша някъде, оттам биха могли да ми препоръчат някоя занималия или група, където да я оставям през деня по време на лятната ваканция, защото трябва да се върна на работа. Но ще си намеря социален работник. Обещавам.

Ръката й леко докосна моята и аз почти подскочих от изненада, а после се напрегнах, очаквайки тя да ме прегърне.

— Това не беше упрек, Камрин. Попитах ви, защото един социален работник може да ви окаже помощ. Това е работата им. Те могат да ви помогнат не само за осиновяването, но и при всеки проблем, с който се сблъскате. Навярно ще ви посочат някого, с когото Тийгън да може да поговори.

„За какво да говори?“ — удивих се и чух в главата си предупредително звънче.

— Тъгата е трудна за всички — обясни госпожа Холъби. — Ако Тийгън я потиска в себе си, може би ще има нужда да поговори с някого друг, освен вас. Така или иначе, ще ви е нужен социален работник за осиновяването.

— Разбирам. Да. Мисля, че знам това.

— А какво ще кажете за здравен консултант?

— Тийгън не е болна — отново чух в главата си острия предупредителен звън.

— Един здравен консултант ще ви обясни много неща. Ще помогне както на детето ви, така и на вас самата. Ако се тревожите за каквото и да било, свързано с родителските ви задължения, тези хора могат да ви окажат помощ.

— Разбирам.

— Много хора могат да ви окажат помощ. Трябва само да помолите.

Не можех да помоля за помощ. Едва бях успяла да обясня ситуацията, в която се намирах. Точно сега ми бе невъзможно да призная, че срещам проблеми.

— Една от другите майки тук също преминава през процедурите по осиновяването — продължи директорката. — Бих могла да поговоря с нея. Може би тя ще прояви готовност да сподели своята история с вас.

Отново се отдръпнах лекичко. Не знаех кое ме плаши повече, дали възможността тя да ме прегърне, или мисълта за предварително уговорена среща с друг човек, която ми звучеше подозрително близка до родителската версия на филма „Среща с непознат“.

— Доколкото разбирам, не сте от онзи тип хора, които обичат да споделят, права ли съм? — проницателно попита тя.

Усмихнах се.

— Така е, не съм.

— Много добре.

— Е, приети ли сме? Искам да кажа, Тийгън приета ли е? Ще мога ли да я запиша тук?

Тя кимна.

— Да, тя живее в района и за мен бе удоволствие да се запозная с нея. Струва ми се, че е прекрасно дете.

— Такава е. А занималнята?

— Да, разбира се. Тук имаме занималня, която работи от осем до шест и половина часа. Осигуряваме на децата закуска, обяд и следобедна закуска, преди родителите им да ги приберат. Имаме различни занимания за през деня, четене и рисуване, а също така следобеден сън.

— Предполагам, че е доста скъпо.

— Така е.

Колкото и скъпо да беше, със сигурност щеше да ми излезе по-евтино, отколкото да наемам детегледачка. Бях пресмятала отново и отново, свивайки бюджета ни до минимум. Накрая реших, че ще си купуваме дрехи неведнъж годишно, а през година, и ще ядем само макарони с домашно приготвен сос. Дори и така обаче ни предстояха тежки времена и големи трудности с парите. Занималнята бе единственото, което бих могла да си позволя, при положение, че ще трябва да работя през обедната почивка, за да мога да си тръгвам навреме вечер, като си вземам работа за вкъщи, след като сложа Тийгън да спи.

— Имате ли място?

Госпожа Холъби се усмихна, от което бръчките се вкопаха още по-дълбоко в лицето й.

— Ще намерим място за Тийгън.

Изпитах такова невероятно облекчение, че й се хвърлих на врата и преизпълнена с благодарност, извиках:

— Благодаря ви! Толкова ви благодаря!

Поне едно нещо се беше уредило. Нещо малко, но от голяма важност. Госпожа Холъби се скова в прегръдката ми и аз най-накрая се овладях и я пуснах.

— Безкрайно съм ви признателна. Това наистина е чудесно — казах вече по-спокойно. — Може ли в такъв случай да отидем да потърсим Тийгън?

Нещо не беше наред в кабинета на директорката, в света, който той въплъщаваше, и аз добре знаех какво е то: Тийгън я нямаше. Бях свикнала да е постоянно до мен или да седи насреща ми, където да мога да я виждам по всяко време. Двете бяхме непрекъснато заедно, докато тя беше будна, освен когато отивах да взема душ, и сега се чувствах неспокойна, тъй като не беше наблизо.

Коридорите, по които се отправихме, бяха със син под и бели стени. Между големите прозорци бяха окачени табла, отрупани с ярки детски рисунки. Удостоих картинките с поглед на учтиво внимание, докато преминавахме покрай тях, и с гордост установих, че съм в състояние да различа по някоя и друга крава, кон или дракон, дело на по-даровитите сред малките художници.

Когато прекрачих прага и излязох на игрището, светлината на слънцето ме заслепи. Присвих очи от острата болка и потърсих с поглед Тийгън. Бях сигурни, че е някъде тук сама, здраво стиснала Мег, и се моли да дойда по-бързо и да я взема, но не я видях никъде. Отново огледах игрището. Тя не беше застанала близо до площадката за игри. Не стоеше изоставена и нещастна до червената тухлена стена. Сърцето ми се сви от страх. Какво беше направила Мая с нея? Дали не я беше отвлякла? Тъкмо се канех да сграбча директорката, да я разтърся и да изискам от нея да намери детето ми още в същия миг, когато най-накрая видях Тийгън. Беше застанала до други четири момичета и петте разговаряха оживено с приглушени гласове. Лицата им бяха толкова сериозни, като че ли всеки миг щяха да произнесат присъда по дело за убийство. Всички бяха горе-долу на възрастта на Тийгън и две от тях имаха гарвановочерна коса, третата беше руса, а косата на последната бе червеникавозлатиста. Несъмнено Тийгън беше най-хубавата от всички, при все че единственото, което можех да видя от другите момиченца, бяха гърбовете им. Тя нямаше защо да се разхубавява повече, тъй като вече бе зашеметяваща.

Сякаш почувствала, че мислено я провъзгласявам за кралица на красотата в училищния двор, Тийгън вдигна очи към мен. Погледите ни се срещнаха и тя ме озари с блестяща усмивка, повдигна Мег и ми помаха с нея, а после, без да чака за отговор, отново се върна към разговора си.

— Струва ми се, че Тийгън вече си е намерила място тук — обади се госпожа Холъби.

 

 

— Днес се запознах с много хора.

Тийгън ме беше хванала за ръката и я люшкаше, подскачайки по тротоара. В другата й ръка Мег се поклащаше в същия ритъм.

— Това е много хубаво — отвърнах, погледнах я и видях, че не ме изпуска от поглед.

— Запознах се с Кристъл. Тя има брат на име Козмо, но той не е голям като нея. Запознах се и с Ингрид, и тя има голям брат. Казва се Лаклан. Аз нямам брат, нали?

— Не.

— Запознах се и с Матилда. Тя има много братя и сестри. Едната й сестра се казва Марлийн, а другата — Мари.

— Това е едно и също име.

— Не, не е. Едната се казва Марлийн, а другата Мари. Това не е същото име.

— Така ли? Добре.

— Тя има и брат на име Деклан, и друг брат, който се казва Дориан. И трети — Дарил.

— Това са много братя и сестри.

Тя кимна, разтърсвайки опашката си.

— Знам. Матилда попита дали ще дойда пак утре. Ще отида ли, мамо Рин? Позволяваш ли ми да отида?

— Не утре, но следващата седмица — да. Значи ти хареса в училището?

— Да.

— Нямаш нищо против да се върнеш там?

— Искам да се върна — в гласа й прозвуча въодушевление. — Там имам много приятелки. Кристъл и Ингрид, и Матилда.

Когато бях дете, не можех лесно да завързвам приятелства. Ако трябва да бъда честна, и сега, вече пораснала, не ми беше лесно. За разлика от мен, Тийгън нямаше никакви трудности в това отношение.

— Добре тогава, можеш да се върнеш.

Усмивката, която озари лицето й, бе толкова широка, че ме прободе ревност. Аз щях да полудея, когато двете бяхме разделени едва за десет минути, а тя нямаше търпение да се отдели от мен.

— А ти ще дойдеш ли да играеш с нас през цялото време другата седмица? — попита тя.

— Не, трябва да се върна на работа.

По средата на тротоара, Тийгън спря да люшка ръката ми и замръзна на място.

— Защо? — попита ужасена. Мисълта, че няма да бъда близо до нея, я изпълваше с панически страх. Когато си бях пожелала тя да почувства нещо при раздялата ни, да й е мъчно за мен, нямах предвид ужаса, който сега бе изписан на лицето й.

— Трябва да ходя на работа.

— Но защо не можеш да дойдеш с мен?

— Защото съм възрастна, а възрастните хора трябва да ходят на работа. Но ти можеш да си играеш по цял ден с приятелките си, а по-късно да ми разказваш за това.

— Ти ще дойдеш ли по-късно?

— Да, вечерта. Тогава ще можеш да ми разкажеш за всичките си нови приятели, с които си се запознала, а също така и за техните братя и сестри.

— Обещаваш ли, че ще дойдеш по-късно? — попита тя.

— Обещавам.

— Обещаваш за днес, утре и завинаги, честно?

— Да — отговорих, но тя продължи да ме гледа, докато накрая казах: — Обещавам за днес, утре и завинаги, честно.

Тийгън ми се ухили и отново заподскача по тротоара, единият крак пред другия: скок-подскок, скок-подскок, скок-подскок. Босите й крачета, обути в червени сандали с отворени пръсти, сякаш летяха нагоре-надолу.

— Какво ще кажеш да си купим нещо за ядене и да поседим в парка до вечерта? — попитах.

— Да — съгласи се Тийгън. — Но първо трябва да отидем у дома, нали така?

— Защо?

— Защото трябва да съблечеш красивите си дрехи.

— Да, предполагам, че имаш право.

Устните на Тийгън се извиха нагоре, разкривайки белите й зъби, бузките й се издуха с разширяването на усмивката, а очите й се присвиха и заблестяха. Внезапната розовина, избила по бузите й, и сиянието в погледа й ми напомниха за Адел — за първия път, когато Дел ми се усмихна истински. Как ме омагьоса и плени тази усмивка. Едва тогава осъзнах, че Тийгън бе казала: „Първо трябва да отидем у дома.“ У дома. Бе го изрекла, без да я окуражавам. Това означаваше, че тя наистина се чувства у дома си в апартамента. С мен.

— Можеш ли да познаеш? — попита Тийгън.

— Какво?

— Кристъл си има котка.