Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (5)

4

Бях избягала от Лондон преди повече от две години и завръщането ми ме караше да се чувствам някак особено. Нереално. Това усещане сякаш се засилваше от конкретната част на Лондон, в която се намирах. Ватерло.

Вървях през огромната станция на Ватерло и спомените ме заливаха на всяка крачка. Никой не забелязваше странното ми поведение и аз крачех бавно, мъчейки се да открия в тълпата онова момиче, което някога бе Адел, или дори другото, онова, което бе Камрин Матика преди години. Покрай мен минаваха забързани пътници, високоговорителите предаваха съобщения за пристигащи и заминаващи влакове. Животът кипеше, безразличен към това, което изживях в момента. Никой не се интересуваше, че точно тук, на това място, се срещахме с Адел да пийнем по едно след работа. Да, това се беше превърнало в нещо като ритуал, някога, когато и двете бяхме още свободни и тя не беше тази бледа, слаба сянка, която бях оставила да спи в болничното легло. В онези дни Адел работеше точно зад онзи ъгъл. Моята служба бе на Оксфорд Стрийт, така че вземах метрото дотук, за да изпием по чашка, преди да се върнем заедно вкъщи.

Ватерло се беше запечатало в паметта ми и по друга причина. Това беше мястото, където го бях срещнала. Него. Мъжът, който щеше да застане между мен и Адел. Бяхме се запознали на едно парти съвсем наблизо, само малко по-нагоре по пътя.

Трябва да кажа, че той не беше, който и да е. Не беше случаен мъж. Той беше Нейт Търнър, моя годеник.

Нейт влезе в живота ми през една студена априлска вечер и заяви, че повече не иска да излезе от него. Никога. Отговорих му да опита този трик с някоя друга, някоя, която може и да му повярва.

— Ще те накарам ти да ми повярваш — зарече се той напълно сериозно.

— И по-добри мъже от теб са се опитвали — отвърнах също толкова сериозно.

Осемнадесет месеца по-късно решихме да се оженим, а след още три години определихме датата — през следващата година. Не че връзката ни беше съвършена, съвсем не. По-важното беше, че се разбирахме един друг, искрено и дълбоко. Той трябваше да се примири с много неща, за да ми помогне да се справя с демоните си.

Моите демони не бяха от тези, които се виждат с просто око. Бях работила върху себе си толкова дълго и упорито, че по времето, когато срещнах Нейт, вече създавах впечатлението, че съм неуязвима, че всички тези години, през които постоянно ме наричаха дебела и грозна, не са оказали никакъв ефект върху мен, освен да ми дадат стимул да успея. Никой, освен може би Адел, дори не подозираше, че под лустрото на успеха и самоувереността ми, на страхотната работа и на възможността да преспя с привлекателен мъж, когато пожелая, продължава да тупти сърцето на несигурно момиче, изпълнено с безброй страхове.

Останалите хора — и дори Адел до известна степен, бяха заблудени от външния ми облик, от непроницаемата бляскава маска, която си бях изградила и която поддържах с ревностно усърдие. Всички вярваха, че съм точно толкова спокойна и високомерна, уверена и способна да се справя с всичко, колкото изглеждах. Нейт обаче беше видял истинската ми същност. Беше разбрал почти незабавно онова, което ме ужасяваше, което ме плашеше повече от всичко останало. Беше открил моето слабо място, моята дълбока вътрешна фобия, а именно — хората.

Този страх водеше началото си от много отдавна, още отпреди тормоза в училище. Може би той дори беше предизвикал тормоза. Хулиганите усещаха, че нещо у мен не е наред, че не умея да се смесвам с другите, че под всички мои привидно нормални действия тлее ужасът, как останалите ще разберат, че не съм като тях. И използваха този страх срещу мен.

Като че ли някъде в моето развитие е било изпуснато онова, което ни обвързва един към друг, механизмът, който ни прави човеци. Опитвах се да наваксам тази липса, да изградя връзки с хората, пък били те и чисто платонични. Родена в голямо семейство, аз бях близка с братята и сестра си, но неизвестно защо, никога не знаех как би трябвало да реагирам, когато изпадна в непредвидена ситуация. Притеснявах се да не направя нещо погрешно, да не кажа нещо погрешно, да не разгневя човека срещу себе си, така че всяко общуване неизменно се превръщаше в ужасено очакване това да стане. С други думи, в изтезание. И тази особеност на характера ми ме караше да изглеждам сдържана, надменна и склонна да раздавам присъди, а в по-късните ми години ми придаваше облика чисто и просто, на студенокръвна кучка. Не че не исках да се смеся с хората — аз просто не знаех как.

Трябваше да срещна Адел, за да разбера, че общуването не е непосилна задача за мен. Че не е нещо невъзможно. Постепенно започнах да вярвам, че няма нищо, което да не ми е наред. Повярвах, че съм нормална и че мога да създавам приятелства като всички останали.

Бях започнала да излизам с Нейт от няколко седмици, когато той ми каза, че е разкрил тайната ми. Беше ме завел на служебно парти и от момента, в който влязох през вратата, знаех, че мястото ми не е там. Не бях облечена елегантно като останалите жени, не притежавах онзи блясък, който беше като втора природа за тях, и не работех в областта на електронните медии. Опитвах се да водя разговор, но знаех, че всяка дума, излязла от устата ми, показва, че мястото ми не е тук. Когато, три кошмарни часа по-късно, Нейт попита: „Да тръгваме ли?“, се озовах навън и махах за такси, преди да е довършил думата „тръгваме“. По-късно, увит около мен като котка около краката на стопанина си, той рече:

— Ти май се страхуваш до смърт от хората, прав ли съм? Затова се държиш толкова студено. Видях те тази вечер как се опитваше да водиш разговор, да общуваш, но очите ти бяха изпълнени със страх.

Понякога си мисля, че хората могат да видят какво у мен не е наред, да съзрат празнотата там вътре. Под професионалните ми умения, под дрехите и грима няма нищо. Понякога си мисля, че представлявам само обвивка, празна черупка, и не мога да разбера как е възможно някой да ме харесва. И срещите с непознати ми напомнят за това. Че не съм истинска, че съм нещо нереално. Не му го казах, разбира се. Дори и да бях съумяла да се принудя да произнеса думите, дали Нейт би поискал да ги чуе? Това, което изживявахме двамата, беше само мимолетно увлечение, нищо повече. Тъй като мълчах, той продължи:

— Няма защо да се страхуваш повече, защото аз винаги ще се грижа за теб. Мисля, че си невероятна. Ти си всичко за мен, скъпа. Целия ми свят.

Тези думи ме разстроиха толкова силно, че се облякох и си тръгнах.

Нейт не се интересуваше, че невинаги бях сто процента силна, самоуверена и способна да се справя с всякакви ситуации; не го беше грижа, че е напълно възможно да изпадна в отчаяние и да се вкопча в него с всички сили. Прие ме такава, каквато бях: обичаше ме, когато бях мила, обичаше ме и когато ставах съвсем ужасна. Нейт просто приемаше всичко, което стоварвах върху главата му и проявяваше безкрайно търпение.

Не че това беше едностранен процес. Аз също трябваше да положа немалко усилия. Нейт ме караше да се чувствам сигурна, но самият той представляваше кълбо от неврози, с които трябваше да се справя, след като реших да задълбоча връзката ни. Да, двамата с Нейт бяхме постигнали истинска хармония, съвършената симетрия от любов, доверие и откровеност. Шест месеца по-късно споделих с Адел, че с Нейт думи като „обвързване“ и „завинаги“ не бяха само красиви фрази. Те бяха действителност.

 

 

Събота през нощта.

Беше събота през нощта преди две години. Двете с Дел бяхме сложили Тийгън да спи с намерението да обсъдим някои детайли около сватбата ми, която щеше да се състои само два месеца по-късно, но се бяхме разсеяли с четири бутилки вино и един пакет хапки за коктейл. Дел се беше изтегнала на тапицирания с кафява кожа диван. Копчетата на тъмнозелените й панталони бяха разкопчани, а долният край на тениската бе вдигнат нагоре и затъкнат по средата на сутиена. Коремът й беше съвсем плосък и единствено сребристобелите ивици, които набраздяваха съвършената кожа, показваха, че бе родила преди три години. Иначе Дел изглеждаше съвсем както преди и дори беше започнала да носи отново халката от бяло злато на пъпа си.

Аз се бях проснала на другия диван и също бях освободила горните копчета на джинсите си. Бях свалила сутиена си, но далеч не плоският ми корем и гърдите с ивици от разтягане бяха покрити с бяла тениска, която се бе наложило да взема назаем от Дел. По-рано същата вечер Тийгън ме бе измокрила цялата, докато я къпех, и ме остави без връхни дрехи и дори без сутиен.

Вместо да говорим за разположението на местата по време на церемонията, ние се бяхме прехвърлили на темата за мъжа, с когото Дел излизаше напоследък. Знаех, че Нейт страшно ще се ядоса, когато се прибера без план за местата в църквата (когато ми предложи той да се заеме с това, аз вирнах нос и обидено заявих: „Не ми обръщай внимание. Мислех си, че тази сватба е и моя, но явно съм сгрешила.“), но въпросът за срещите на Дел беше наистина важен. Тя беше срещнала въпросния мъж неотдавна и в момента се намираше в началото на това, което двете с нея наричахме „ритуал на ухажването“. Този ритуал започваше с желанието да си припомня отново и отново всяка подробност от първата им среща, последвано от вълнението на втората среща. После настъпваше периодът на сладостно очакване преди „специалната“ среща. Времето от четвъртата до десетата среща беше изпълнено с радостна възбуда. За съжаление, после идваше ред на онзи етап, в който единият от двамата вече не се обаждаше на другия. Това беше също така и периодът, в който Дел се чудеше какво у нея не е наред, какво не е направила както трябва и защо и тази връзка се е провалила.

В момента двамата се намираха на среща номер шест и интересът им един към друг все още не бе започнал да избледнява.

— Той прави онова нещо с бедрата си и усещането е… Ааах! — сподели Дел. — Направо ме подлудява.

Макар и да я подлудяваше, въпросният мъж все още нямаше представа, че тя има дете. Ако стигнеха до среща номер петнадесет, тя щеше да му каже, но това едва ли щеше да се случи. Вярно, Дел го харесваше, но той не беше Единствения. Дори не беше Този-който-ще-се-задържи-за-дълго, така че не възнамеряваше да огорчава Тийгън, като я запознае с човек, който накрая щеше да си отиде от живота им. Дел защитаваше Тийгън със зъби и нокти. В живота на дъщеря й трябваше да има колкото се може по-малко сътресения и всеки, който по някакъв начин попречеше на това, се излагаше на смъртна опасност. Тя по-скоро би прекарала живота си съвсем сама, отколкото да запознае Тийгън с някого, който накрая щеше да си отиде. А ако кажеше за дъщеря си, мъжете щяха да се почувстват задължени да пожелаят да я видят, така разсъждаваше тя.

— Нейт прави такива неща с устата си… — доверих й аз. — Започва да ближе вътрешната част на бедрата ми бавно, много бавно, а после пуска устата си в действие и… Усещането е… — ухилих се аз и въздъхнах: — … изумително.

Нямах навика да споделям подробностите от нашия сексуален живот с никого, дори с Дел, но пък от друга страна нямах и навика да изгълтвам две бутилки вино на вечер. В този момент бях готова да й опиша всичко, всяка подробност от подробностите.

— Чувствам се сякаш… Цялата се разтрепервам само като си помисля за това.

— Даааа, знам — съгласи се Дел и в следващия момент се вцепени. Буквално замръзна на мястото си в мига, в който думите излязоха от устата й.

Сърцето ми спря да бие, а дъхът ми секна в гърлото. Времето сякаш спря.

Очите на Дел се отправиха към моята част на стаята, две бездънни езера от сиво-син ужас. Някак си успях да издишам, но стегнатите ми на възли мускули не се отпуснаха ни най-малко. Вдишах дълбоко. „Не, сигурно греша — казах си. — Разбира се, че греша. Но нали я чух? Чух я как казва «Знам». Изрече го така, сякаш наистина знае. Защото е вярно. Защото и на нея й се е случило. Направила го е с Нейт. Дел го е направила с Нейт. Неговият език е бил там, между бедрата й, а устните му са…“

Бавно се надигнах до седнало положение и спуснах краката си на пода, за да запазя равновесие, защото стаята лудо се въртеше около мен. Отново издишах бавно и с усилие. Вдишах дълбоко.

— Кога? — едва успях да попитам.

Дел мълчеше. За момент си помислих, че ще отрече, че ще се опита да измисли някаква лъжа, за да се измъкне, но тя само затвори очи и преглътна, преди да срещне погледа ми.

— Преди много време — прошепна тя, без да сваля очи от моите. — Преди много, много време. Цяла вечност.

Дъхът ми отново секна и аз се опитах да си поема дълбоко въздух, за да накарам дробовете си да заработят отново, но напразно. Тялото ми застина съвсем неподвижно, като вкаменено. Не можех нито да вдишам, нито да издишам, толкова силна бе болката, която раздираше гърдите ми.

— За колко време?

— Веднъж. Само веднъж.

Усетих как клепачите ми започнаха да парят от сълзите, които се събираха зад миглите ми, а мускулите на челюстта ми се стегнаха до скъсване. Не плачех, но влагата в очите и болката в челюстта ми подсказваха, че ми остава съвсем малко.

Дел също се изправи до седнало положение, прокара изящните си пръсти през косата си и избърса мокрите си очи с дланите си.

— Само веднъж — повтори тя.

Веднъж. Само веднъж. Като че ли имаше някаква разлика. Нима фактът, че се бе случило само веднъж, го оправдаваше по някакъв начин? Нима го правеше по-правилно, отколкото ако се бе случило два пъти? Или петдесет пъти? Вече беше свършено, те двамата го бяха направили. Нима беше по-редно, защото бе само веднъж? Примигнах, но това не помогна; сълзите продължиха да замъгляват очите ми.

„Защо?“ — попитах безмълвно.

Дел се премести напред на дивана и раменете й се приведоха, а лактите й се подпряха на коленете. Панталоните й все още бяха разтворени. Тя зарови ръце в косата си, без да отмества очи от ламинирания паркет.

„Защо?“ — повторих аз все тъй безмълвно.

Тя продължаваше да гледа към пода, без да чува мълчаливия ми въпрос, потънала в собствените си мисли, в собствения си свят. Един свят, който вече не беше същия, след като си беше признала. След известно време вдигна очи към снимката на Тийгън, поставена върху телевизора, само за миг, преди отново да сведе поглед към пода.

В този момент разбрах всичко. Този неволен, инстинктивен жест ми разкри тайната, която Дел бе пазила толкова дълго и с цената на такива усилия, и аз ахнах на глас.

— Не! — прошепнах едва чуто. Говорех не на нея, а на себе си. Опитвах се сама да се убедя, че мисълта, току-що минала през ума, е невъзможна; че сърцето ми е пропуснало няколко удара за нищо.

Когато обаче Дел чу ахването ми, тя вдигна рязко глава. Очите ми се преместиха от лицето й върху снимката и после отново се върнаха обратно. Погледите ни се срещнаха и видях как всичката кръв се оттече от лицето й.

Поклатих глава, опитвайки се да прогоня тази мисъл от съзнанието си; да забравя, че изобщо ми е минала през ума. Очите ми обаче сякаш по своя воля се насочиха отново към снимката и аз за пръв път забелязах носа на Тийгън. Формата му ми беше така позната. Тийгън беше дете на Нейт.

Всичко ми стана съвсем ясно. Последните части от пъзела най-накрая си дойдоха на мястото. В действителност те си бяха там през цялото време, но аз просто не ги бях видяла досега. Не бях успяла да ги събера, за да сглобя цялостната картина преди тази вечер, когато всичко най-после ми се изясни. Вече знаех защо Тийгън ми се струва толкова позната. Не защото беше същинско копие на майка си, въпреки че и това беше вярно, а защото бе наследила полегатия нос на баща си, формата на очите му, ироничната извивка на устните. Тези черти ми бяха пред очите през цялото време, разбира се, но съзнанието ми не беше направило връзката.

Когато Дел разбра, че е бременна, я попитах за бащата. Нейният изречен през сълзи отговор гласеше, че било грешка, че всичко помежду им вече е свършено, че е женен мъж, с когото се е запознала по работа, но вече не се виждат.

— Копеле! — изсъсках аз.

— Не — възрази тя. — Той не знаеше какво ще се случи между нас, нито пък аз. Беше грешка, нито един от нас не го очакваше.

Припомних си всички разговори, които двете с нея бяхме водили за бащата на детето й: всеки път, когато я бях чувала да казва, че той не е способен да обича само нея, да не говорим за дете; всеки път, когато тя повтаряше отново и отново, че е било грешка — най-хубавото нещо, което някога й се е случило, но все пак грешка; всеки път, когато беше заявявала, че няма нужда от бащата, който само би объркал живота и на двете им. И че има мен, заместник — бащата. Аз я придружавах на курсовете за подготовка за раждането, аз бях в родилната зала заедно с нея, пребледняла като платно от гледката, помагах й с всичко, с което можех — и, аз през цялото време се опитвах да я убедя да съобщи на бащата, защото така беше правилно, защото дори мисълта да му каже да не й допадаше, той все пак имаше право да знае. Можеше да отблъсне и нея, и детето и да докаже колко права съм била да го наричам копеле — но това можеше да стане само, при условие че тя му каже. Смятах, че един ден Тийгън също може да поиска да узнае истината за баща си, и често го казвах на Дел. Повтарях: „Какво ще й кажеш тогава? Че не си искала той да разбере, че е станал баща, и така си й отнела възможността да си има баща като другите деца?“

Отговорът на Дел винаги беше един и същ: „Нямам намерение да се тревожа за това отсега. Ще му мисля, когато ми се наложи.“

Беше дошъл моментът да помисли по въпроса.

Господи, каква глупачка бях. Каква невероятна идиотка, без капка мозък в главата. Като си спомня как я поучавах, как настоявах да каже на мъжа на моя живот, че й е направил дете.

Успях някак си да се надигна от дивана, но когато се изправих на крака, се оказах почти превита надве от нажежената до бяло болка в стомаха ми. Все още бях замаяна от преживяния шок и когато действителността се стовари върху ми с пълна сила, лицето ми се сгърчи от болка.

Нейт имаше дете. Беше станал баща на детето на най-добрата ми приятелка.

Започнах да събирам нещата си: все още влажния сутиен, колана, който бях свалила, защото се забиваше болезнено в корема ми, тетрадките, които бях извадила, за да й покажа как искам да са подредени местата в църквата, плана за разположението на масите, разноцветните химикалки. Събирах ги непохватно, като от време на време прокарвах пръсти през черната си коса, за да не влиза в лицето ми. Чорапите ми бяха на пода до отсрещния диван, но за нищо на света не исках да се доближавам до нея, така че нахлузих обувките си на бос крак.

С треперещи пръсти навлякох върху бялата тениска мократа блуза, която бях свалила по-рано; после си спомних, че тениската беше нейна. На приятелката, която ми бе забила нож в гърба. Смъкнах блузата и изхлузих тениската, преди да я запратя на пода. Навлякох влажната си блуза на голо, тъй като сутиенът ми бе натъпкан в чантата.

— Кам, остави ме да ти обясня — изрече Дел умолително. — Моля те, Кам, ще ти обясня всичко.

Гласът й беше колеблив, сякаш не бе сигурна в думите си. Не й отвърнах. Никога не съм била човек, който разрешава с приказки това, което го разстройва. По-скоро бях от хората, които предпочитат да обърнат гръб на цялата ситуация с надеждата, че причината за нея ще изчезне от само себе си. И изобщо, имаше ли за какво да говорим? За това колко добър в леглото е моят годеник, така ли? Или да сравним колко бихме му писали по десетобалната система? Може би да си побъбрим по въпроса дали той знае, че Тийгън е негова дъщеря, и дали все още иска да се ожени за мен? Щеше да каже „да“ само след два месеца, въпреки че бе извършил нещо толкова ужасно. След осем седмици — ОСЕМ СЕДМИЦИ — щеше да застане пред всичките ни познати и да ми се закълне във вечна любов, да се закълне, че ще ми бъде верен, че за него не съществуват други жени. Ала това щеше да бъде лъжа, нали? Той не ми е бил верен в миналото, защо тогава да очаквам, че ще ми бъде верен за в бъдеще?

— Нейт не знае за Тийгън — каза Дел с ясен, овладян и твърд глас. Сигурна бях, че не се преструва. Когато ставаше въпрос за Тийгън, тя нямаше да позволи нещо да се обърка. Най-малко пък това. — Не искам да научи — продължи тя. — Не желая да обърквам живота на Тийгън. Каквото и да направиш отсега нататък, моля те, не разрушавай живота на Тийгън. Това, което се случи, не е нейна грешка.

Искаше ми се да изкрещя, да започна да я обиждам, да я зашлевя, да изскубя косата й из корен, но не, можех. Просто не бях такава. Направих единственото, което ми беше по силите — тръгнах си. Напуснах стаята и живота на Дел.

Завинаги.