Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (47)

46

— Радвам се, че си по-добре — каза Люк на Тийгън. — Толкова се тревожех за теб, но ти си по-добре.

Стоях до вратата на малката болнична стая и ги наблюдавах. Изпитанията от предишния ден бяха оставили отпечатъка си върху сърцевидното личице на Тийгън: кожата й бе загубила всякакъв цвят от лекарствата, под очите й имаше тъмни кръгове, а устните й имаха нездрав сивкав оттенък.

Люк й бе донесъл в болницата още един подарък за рождения ден — фотоалбум, подвързан в кафява кожа, с щампована в долния десен ъгъл златна буква Т. Вече бе сложил вътре първата снимка — на тях двамата на плажа, когато бяхме отишли до Уитби за един ден.

Тийгън задържа албума в ръцете си, докато тъмносините й очи изучаваха лицето на Люк с подозрение и нетърпение — усещаше, че нещо не е наред. Люк не умееше да прикрива чувствата си и болката, която изпитваше, се излъчваше от него на мощни вълни. Бях му позвънила предната вечер, оставяйки дълго и объркано съобщение на телефонния му секретар. Молех го да ми се обади, за да поговорим, но той не го направи. Нейт, който не можеше да изрази с думи колко съжалява и който наистина, не бе искал да разруши връзката ми — не се заблуждавах, той от все сърце искаше аз и Люк да се разделим, но не по този начин — бе готов да ме закара до апартамента на Люк, но аз отклоних предложението му. Люк очевидно не желаеше да говори с мен и честно казано, не можех да го обвинявам. Бях объркала всичко и го бях наранила жестоко. Защо да иска да говори с мен?

— Какво се е случило, Люк? — попита Тийгън.

— Нищо — отговори той, избягвайки погледа й.

— И мама Рин казва така, когато нещо се е случило — не му повярва тя.

Люк трябваше да е разбрал досега, че тя няма равна в отгатването на чувствата на хората, които смята за близки.

— Добре де, случи се нещо — призна той.

Кръвта ми се смрази. Щеше ли да каже на Тийгън какво съм направила?

— Трябва да замина.

— Къде да заминеш? — очите на Тийгън се разшириха. Имах чувството, че и с моите става същото.

— Спомняш ли си, когато миналата година ходих в Ню Йорк? — тя кимна. — Значи, пак трябва да летя до там и да остана там да живея. Но първо трябва да отида до Лондон, за да приключа със сегашната си работа — продължи той. На лицето на Тийгън се изписа ужас. — Явих се на интервюто, докато бях в Ню Йорк — даде той отговор на всички въпроси, които напираха на устните ми. — Направиха ми предложението преди няколко седмици. Вчера го приех.

— Но защо? — попита Тийгън.

— Защото това е работата ми.

— Отиваш в рая при Исус и ангелите, и при мама, нали така? — попита тя подозрително.

Люк поклати глава.

— Не, Ти, съвсем не. Отивам в Америка, показах ти я на картата, помниш ли?

— Защото се разболях ли си отиваш? — попита тя. — Вече няма да се разболявам, обещавам. За днес, утре и завинаги, честно.

Лицето на Люк се сви от болка, докато слушаше умолителния й глас.

— Не, разбира се — той посегна и взе ръката й в своята. — Разбира се, че не. Скъпа, дори да беше здрава, аз пак щях да замина. Това е нещо, което трябва да направя. Трябва да отида там.

— Не ме ли харесваш вече? — попита тя.

— Тийгън, аз не само те харесвам, аз те обичам. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало през целия ми живот. Иска ми се остана, но не мога. Съжалявам.

Тъжното изражение на Тийгън стана още по-печално.

— Не сме ли приятели повече? — попита тя.

— Разбира се, че сме — отвърна той. — Ти и аз винаги ще бъдем приятели.

— Ти все още ли си приятеля на мама Рин?

Затаих дъх и зачаках отговора на Люк.

— Не мога да бъда нейния приятел, щом съм в Америка.

— Не искам да отиваш там — промълви тя с тъжен глас, в който не се долавяше надежда, че би могла да го убеди да остане.

— И аз не искам, но трябва.

Ъгълчетата на устата й се извиха надолу и тя сведе поглед към ръцете си — опитваше се да не се разплаче. Колко беше смела.

— Добре, миличка — каза най-после Люк и се наведе над нея. — Трябва да вървя.

— И никога ли няма да се върнеш?

— Не — отвърна той. — Но ще ти се обаждам по телефона и ще ти пиша писма.

— Добре — отвърна тя тъжно, очевидно изобщо не му повярва.

Люк я прегърна и затвори очи. Тя обви ръце около тялото му толкова високо, колкото можеше да стигне. От месеци не я бях виждала толкова тъжна. Когато Люк я пусна и се освободи от прегръдката й, забелязах, че очите му са овлажнели. Той я целуна по челото и като се усмихна насила, каза:

— Довиждане, Ти. Тийгън. Обичам те.

— Довиждане, Люк — прошепна тя.

— След минутка се връщам — казах на Тийгън, докато Люк затваряше вратата след себе си. Натиснах дръжката на бравата, за да го последвам. Това бе последния ми шанс да говоря с него. Последния ми шанс да го спра, преди да ни напусне.

Бях подготвена да ми се наложи да тичам след него, за да го догоня, но той се оказа съвсем наблизо — беше се спрял малко по-надолу по коридора. От начина, по който изглеждаше — облегнат на стената, покрил лицето си с длан, с тяло, което се тресеше от конвулсии — разбрах, че плаче. Застанах до него и положих ръка на рамото му. Когато той не я отблъсна, я обвих плътно около раменете му.

— Нека поговорим — казах.

 

 

Отидохме в стола на болницата и без да си поръчваме нищо за пиене, седнахме и се приведохме над ламинираното меню на масата. Когато той се съгласи да поговорим, останах изненадана, но доволна. Това съгласие ми даваше поне малък повод за надежда. Въпреки това, не спирах постоянно да поглеждам към стенния часовник, защото трябваше скоро да се върна при Тийгън. Не биваше да я оставям сама за дълго, не и ако Люк все още възнамеряваше да ни напусне.

— Люк, съжалявам, задето целунах Нейт — подхванах аз. Точно така трябваше да започна вчера — с извинение. — Съжалявам също така, че ме видя, но това беше първия път, когато го направих. Единственият път. Просто бях много уплашена заради Тийгън и чувствата ми бяха страшно объркани. Щях да ти кажа за тази целувка, повярвай ми, защото искам да бъда откровена с теб. Знам, че така и не можа да го разбереш докрай, но, Люк, ти си този, с когото искам да бъда. Обичам те. Не беше лесно, защото ние с теб имахме трудности дори само да започнем да се харесваме един друг, но ти се появи в живота ми точно когато имах нужда от теб. Ти ми помогна да израсна. Да, знам, че това се дължи най-вече на Тийгън, за която трябва да нося отговорност, но се дължи и на теб. Ти ми помогна, помогна също така и на Тийгън. Не искам да си отиваш.

Зачервените очи на Люк не ме изпуснаха от погледа си.

— Беше само една целувка, нищо повече, и само този единствен път. Нищо повече. Не съм спала с него. Не бих могла да ти причиня това. Зная колко боли и за нищо на света не бих ти го причинила. Тази целувка изобщо не биваше да се случва и аз съжалявам. Безкрайно съжалявам, но моля те, не ни напускай заради това.

Той ме остави да говоря, без да ме прекъсва и без да сваля очи от мен. Когато свърших, каза:

— Рин, ако Тийгън обичаше Нейт така, както обича мен, сега щяхме ли да водим този разговор? Или вече щеше да си се върнала при него?

Не отговорих веднага. Беше ми писнало, повдигаше ми се от това все аз да съм тази, която има подозрителни мотиви и порочни мисли. Защо трябваше все аз да имам проблеми, задето не съм винаги наясно защо правя нещата, които правя? Никое човешко същество не можеше да бъде сто процента сигурно през цялото време, какво точно иска, никога да не изпитва изкушение, да не се разколебава поне за миг. Със сигурност не бях единствения човек на света — и със сигурност не единствената в нашата връзка — който изпитва съмнения, но някак си все аз бях постоянно разпъвана на кръст заради тях и през цялото време трябваше да се защитавам, да защитавам дори и мислите си, въпреки че не ги изразявах на глас. Ако щяхме да си играем на „какво щеше да стане, ако“, можехме поне да го направим като хората, а не така той в ролята на прокурора, а аз — на подсъдимия.

— Не знам какво щеше да стане тогава, Люк — отвърнах. — Работата е там, че тя не обича Нейт, а теб те обича, така че не мога да отговоря на този въпрос, дори и чисто хипотетично, защото дори ако сега наистина си тръгнеш, не можеш да промениш факта, че вече си бил тук, с нас, така че чувствата, които тя изпитва към теб, винаги ще бъдат барометъра. Но щом си решил да си играем на предположения, тогава позволи ми и аз да те попитам нещо: ако Тийгън я нямаше, щеше ли дори да си помислиш дали да проведеш с мен нормален разговор, без да ме обиждаш? Да не говорим за това да ме целунеш или да излезеш с мен.

Този път бе негов ред да забави отговора си. Паузата прерасна в едно от онези негови мълчания, които казваха повече и от най-високия крясък. Не можеше дори да се измъкне с някоя лъжа. Даваше ли си сега сметка колко нечестно беше това „какво щеше да стане, ако“, когато при други обстоятелства някой изисква от теб да примириш чувства, които си изпитвал преди време, с това, което чувстваш сега, когато трябва да се оправдаваш, задето си искал нещо съвсем друго в един напълно различен момент?

— И докато сме все още на тази тема, бих искала да разбера и нещо друго: защо не си ми казал, че си се явил на интервю за работа, докато беше в Ню Йорк. И защо дори не ми спомена, че са ти предложили длъжността?

— Защото смятах да откажа.

— Но това беше причината за колебанието ти, когато ти предложих окончателно да се преместиш при нас, права ли съм? Все още се колебаеше дали да не приемеш длъжността. И да се върне при Никол.

Последва ново мълчание, защото той не можеше да отрече истината.

— Добре, може би, ще можеш да ми отговориш на следния въпрос: когато ти казах, че не желая да имам повече деца, ти не повярва, че говоря сериозно, права ли съм?

— Но ти ще бъдеш толкова добра майка…

Гласът на Люк заглъхна насред изречението, когато той осъзна какво е казал. Дори след цялото това време, след всичките ни разговори, след всичките му уверения колко добре се справям, той все пак го каза.

— Ти не мислиш за мен като за майка на Тийгън, нали? — уморено попитах. — А щом ти, от всички хора, не ме смяташ за нейна майка, как бих могла да очаквам някой друг да го направи?

— Смятам те. Изобщо не исках да го кажа така, както прозвуча. Наистина гледам на теб като на нейна майка. Виждам колко добре се справяш с нея и исках да имаш и други деца. Наши деца.

— Но нали ти казах, че аз не желая. Не ми ли повярва? Смяташе, че ще си променя мнението, или какво?

Люк не ми отговори.

— Заявих ти, че не искам деца, и не съм си променила мнението. Никога няма да го променя. Подозирах, че не си го разбрал, но не обърнах внимание, защото се надявах, че нещата ще се оправят от само себе си…

— Това вече е без значение, нали така? — прекъсна ме той. — Аз си тръгвам.

О, значи играта вече не му харесваше. Не и когато той бе единствения онеправдан.

— Да, тръгваш си — повторих с равен глас. Той щеше да ни напусне и да замине, и аз не можех да направя нищо повече, за да го спра. Бях се извинила, бях обяснила, бях му казала как се чувствам, но от всичко това нямаше никаква полза. Той вече бе решил да си тръгне и нямаше сила, която да го накара да промени намеренията си. Онзи далечен ден в хотела, когато Нейт се бе опитал да ме убеди да се върна у дома, нищо, което би могъл да ми каже, не би могло да ме накара да тръгна с него — нищо, освен „Това не е истина.“ Сега Люк си тръгваше и аз трябваше да се примиря с това.

— Надявам се, че с Нейт ще бъдете много щастливи — злобно подметна той.

— Благодаря — отвърнах, без да се хващам на въдицата му. Надигнах се от мястото си и в същия момент реших, че съм приключила с оправданията и извиненията. Бях сгрешила, като целунах Нейт, но това не бе толкова лошо, колкото, че позволих Адел да умре, без да съм й простила. Нищо не би могло да бъде по-лошо от това.

— Моля те, обаждай се на Тийгън, пиши й. Страшно ще й липсваш.

— И тя на мен. Довиждане.

— Довиждане.

 

 

— Каза ли довиждане на Люк? — попита Тийгън, притиснала албума до гърдите си.

Кимнах и се опитах да се усмихна, а после седнах до леглото й, на стола, където преди това бе седял Люк и сложих глава в скута й.

— Той ще ми липсва — признах. Вярно беше. За по-малко от година бях загубила трима души, които обичах — първо Адел, след това Тед и сега Люк. Прекалено много загуби. Щяха да бъдат прекалено много за цял един живот, а се бяха случили в рамките само на една година.

— Мамо Рин, Люк наистина ли отива в Америка?

— Да.

— Сигурна ли си? Не отива ли в рая?

Завъртях глава, за да я погледна. Тя стисна устни и сбърчи нос по начина, който показваше, че иска да покаже колко сериозно говори и кимна.

— Не отива в рая, Тийга, уверявам те. Заминава за Америка и вината не е твоя, и в това те уверявам. Люк трябваше да замине, това е всичко.

— Добре — каза тя, потупа ме по главата и започна да гали косата ми, сякаш бях котката, която преди известно време толкова много бе искала.

— Няма да бъде толкова лошо да сме си само двете с теб — обещах й. — Всичко ще бъде наред.

— Ще бъде страхотно — съгласи се тя.

— Можем да заминем на почивка — да отидем в Италия при моя приятел Тед.

— Наистина ли? — попита тя развълнувано. — Ще се возим на самолет и всичко останало?

— Да. Може да отидем през лятната ваканция. Само ти и аз.

— Мамо Рин, ще бъде страхотно! Ще мога да направя безброй снимки с новия си фотоапарат и после ще ги сложа в албума.

— Дааа.

Тя се усмихва на тези мисли в продължение на цяла минута, а после въздъхна.

— Иска ми се Люк да дойде с нас — сподели тя.

— И на мен.

Та-ра-та-та! Звукът дойде откъм вратата. С Тийгън се спогледахме озадачено и аз отвърнах:

— Влез!

Вратата се отвори и в рамката й се появи Мег. Лицето на Тийгън грейна.

— Вижте кого намерих в колата си — изрече познат глас и през вратата надникна главата на Нейт. — Помислих си, че може да я искаш, Тийгън. Прав ли съм?

— Да! — засмя се тя.

— Добре, защото не мисля, че на нея й хареса да стои в колата. — Той влезе в стаята и подаде на Тийгън платнената кукла.

— Господин Нейт, Люк замина за Америка й никога няма да се върне — съобщи Тийгън, докато Нейт се настаняваше на ръба на леглото й.

Тъмносините му очи се стрелнаха към мен за потвърждение и аз кимнах. Той се намръщи. В очите му се четеше въпросът дали Люк си е тръгнал заради целувката. Отново кимнах и на лицето му се изписа израз на моментно съжаление.

— Това е тъжно, защото го харесвах — каза Нейт на Тийгън. Може и да не го мислеше наистина, но го каза и дори успя да прозвучи убедително.

— Ти нали няма да отидеш в Америка, господин Нейт?

— Не, няма — отвърна той. — Никъде няма да ходя.

Обърна се към мен, срещна погледа ми и ме прикова на място с немигащите си зеници. Усетих как устните ми се извиват в усмивка, защото знаех, че говори сериозно. Знаех, че за разлика от всички останали в живота ни, той никога няма да ни напусне.