Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (38)

37

Когато прочетох и последната страница, се облегнах назад на дивана и се загледах пред себе си. Не можех да помръдна.

Адел беше тук, с мен. Усещах присъствието й, сякаш седеше точно до мен и чакаше да види какво ще направя сега, когато вече бях прочела разказа й; чакаше да чуе какво ще кажа, какви чувства изпитвам и как ще ги изразя с думи.

Обърнах глава настрани, но нея я нямаше. Не я видях седнала на пода с разпиляна около лицето буйна коса и прилепнало към стегнатото й тяло боди. Не беше вдигнала към мен сиво-сините си очи, изпълнени със страх и очакване. Лека-полека усещането, че е тук, до мен, избледня и се стопи във въздуха и аз останах сама.

„Защо? Защо го е направил Нейт?“ Сега вече знаех, че за нея е било чисто импулсивно действие. Такава беше Дел, импулсивна, спонтанна, първо действаше и после мислеше. Нейт обаче бе човек, който обмисляше всичко предварително. Дори когато на другите им се струваше, че някоя от постъпките му е спонтанна, обикновено се оказваше, че тя е била едно от многото неща, върху които бе разсъждавал, преди да ги извърши. Вечерта, когато ме покани на питие, той бе казал, че се чувствал много зле по онова време — беше ли възможно да се е опитал да се почувства по-добре? Като си представя, че прави любов с Адел, така ли? Нима беше възможно през цялото време да е чакал тази възможност и когато най-после му се е удала, да я е сграбчил?

Трябваше да разбера. Вдигнах мобилния телефон от страничната облегалка на дивана и се втренчих в бутоните. Не можех да му позвъня сега, не и от къщи, не и когато Тийгън и Люк бяха тук. Скочих на крака, хукнах като луда към закачалката, грабнах палтото си и наблъсках писмото в един от джобовете. Следващото, което направих, бе да напъхам босите си крака в обувките на Люк, без да се интересувам, че ми хлопат. Отворих вратата, като същевременно мушнах ключовете си в джоба, затворих я тихо и се спуснах по стълбите, за да изляза навън в тъмната зимна нощ.

Застанала пред входа, набрах номера. След петото иззвъняване той най-после вдигна.

— Ало? — изрече с предрезгавял от сън глас.

— Защо го направи? — попитах аз по-високо, отколкото бях възнамерявала.

— Какво? — чух приглушени звуци, сякаш той се размърдваше в леглото.

— Защо го направи? — повторих. — Защо?

— Кам? — той прочисти гърлото си. — Часът е четири сутринта. Какво правиш?

— Трябва да разбера. Тя ми каза. Каза ми какво се е случило. Сега зная защо го е направила, но все още не знам защо си го направил ти. Защо?

— Мили Боже, Кам, какво правиш? Къде си?

— На улицата.

— Какво? — чух го как се събужда изведнъж, как сяда в леглото. — На коя улица?

Подсмръкнах — на този студ като нищо можех да хвана някоя хрема.

— Трябваше да изляза навън, защото те спят… Защо? Толкова ли бях ужасна? Нали не бях? — внезапно ужасна тежест притисна цялото ми тяло, като че ли всичките ми органи бяха стегнати в менгеме. Пръстите ми стиснаха телефона по-здраво, докато болката вътре в мен ставаше все по-силна. — Съжалявам — прошепнах. — Бях такава кучка. Знаех, че един ден ще ме напуснеш, защото съм такава кучка.

— Кам, идвам. Стой там, където си. Веднага идвам, чу ли?

Кимнах.

— Кам?

Подсмръкнах.

— Да — казах тихичко.

— Добре — сега гласът му беше по-ясен и по-силен, той очевидно ставаше от леглото. — Веднага идвам.

 

 

Тридесет и пет минути по-късно сребристото „Ауди“ на бившия ми годеник спря пред моя блок и аз се надигнах от мястото си до входа — бях прекарала цялото това време притисната до стената, обвила плътно ръце около тялото си, за да се стопля, доколкото мога.

Нейт очевидно се бе облякъл много набързо: черно долнище на анцуг, омачкана черна тениска и тъмносиньо палто. Краката му бяха напъхани на босо в обувките и дори не си бе направил труда да се среше, поради което косата му все още бе разрошена от съня. Той прекоси тротоара пред моя вход, докато аз вървях срещу него да го посрещна. Срещнахме се пред вратата.

От пръв поглед забелязах смесицата от объркване, тревога и сънливост, изписана на лицето му. Неочаквано почувствах прилив на такъв свиреп, необуздан гняв, че дори за миг не се спрях да помисля. Ръката ми сама се вдигна и се стовари с всичка сила върху лицето му.

Ударът накара главата му да се извърне настрана, но на лицето му не се изписа никаква изненада. Той само сведе очи към земята. В продължение на няколко мига никой не каза нищо, а после Нейт вдигна ръка към лявата си буза, върху която се бе стоварил удара.

— Отдавна трябваше да се случи — рече той.

Блъснах го силно и той залитна назад, но се задържа на крака.

— Това също трябваше да се случи отдавна — заявих и отново го блъснах. Той отново се олюля назад, като този път се удари в колата си. Исках да го ударя с всички сили, но се страхувах да не го нараня сериозно — в действителност точно това исках да направя. В гърдите ми бушуваше такава ярост, че бях в състояние да му нанеса тежка телесна повреда и да изпитам удоволствие от това.

— Защо? — попитах го. — Защо я привлече обратно към себе си? Знам каква е тя, познавам я. Знам, че е подвластна на импулсите си. Знам, че бе в състояние да те целуне, без да има нищо предвид — без изобщо да се замисли и без да продължи по-нататък. Ти обаче защо я привлече към себе си? Как можа, Нейт? Защо го направи?

Нейт продължаваше да мълчи.

— Защо, Нейт? Какво ти бях сторила? Толкова ужасна ли бях? Не беше нарочно, аз просто… просто си бях кучка по природа.

Това го накара най-после да вдигне поглед от земята. Той се пресегна и ме взе в прегръдките си.

— Шшшт… — прошепна в ухото ми. — Тихо…

Продължи да ме успокоява, докато накрая спрях да говоря. Едва тогава заговори той, без да ме изпуска от прегръдките си:

— През цялото време си мислех, че не си страдала кой знае колко много. По онова време ти нито веднъж не се държа така, както се държиш сега — нито веднъж не си позволи такъв изблик. Мислех, че си ме изоставила единствено защото съм те предал, като съм спал с Адел. Не съм си и помислял, че съм те наранил толкова много. Понякога е толкова трудно човек да разбере какво изпитваш.

— Разбира се, че страдах, просто нямах сили да говоря за това. В продължение на повече от две години не бях в състояние да обеля и дума за случилото се помежду ни, защото не бих могла да го понеса и защото знаех, че всичко е по моя вина. Всичко стана заради мен. Аз бях тази, която ви тласна един към друг.

— Изобщо не беше така, Кам. Аз и Адел бяхме само приятели.

— Защо тогава си я привлякъл обратно към себе си? Защо си я целунал? Защо си се любил с нея? Тя ми разказа, знаеш ли? Каза ми как те е целунала и как е щяла да побегне, но ти си я притеглил обратно. Защо?

— Защото…

Вцепених се в ръцете му, защото знаех какво ще каже: че го е направил, защото се държах с него така ужасно. Държах се ужасно в леглото, ужасно и извън него. Толкова отвратителна бях, че той просто трябваше да ми го върне по някакъв начин. По какъвто и да било начин. Още от самото начало това бе моя кошмар, страха ми, истинската причина да не мога да говоря за случилото се: защото то само би потвърдило за пореден път колко съм различна. Пречупена. Адел и Нейт бяха преспали заедно, само защото аз бях толкова ужасна.

— Защото след като ме целуна и аз се отдръпнах от нея, тя изглеждаше така ужасена. Уплашена до смърт. Прехапа долната си устна, очите й се разшириха и изведнъж ми напомни за това, как изглеждате ти след първия път, когато правихме любов. Ти се облече и ми каза, че се прибираш у вас, а аз те попитах дали ще те видя пак, помниш ли? Тогава се обърна, залепи целувка на дланта си и я хвърли към мен, а после каза: „Времето ще покаже“ и си тръгна. Точно преди да ми изпратиш целувката, лицето ти придоби съвсем същото изражение. Изглеждаше толкова уплашена, така изненадана и не знам ти ли го беше усвоила от нея или тя от тебе, но ти прехапа долната си устна. Знаех, че е само част от флирта, но у теб този жест изглеждаше толкова искрен, че в този миг се влюбих в теб. Онази нощ, нощта, в която бях с Адел, се чувствах толкова объркан и несигурен по отношение на нас двамата. Знаех, че ни трябва съвсем малко, за да се разделим, и тогава отново видях онзи поглед. Той ме накара да си спомня за мига, в който се влюбих в теб. Исках да върна времето назад. Исках да правя любов с теб — с жената, в която се бях влюбил тогава, а не с онази, с която бях прекарал последните шест месеца. Зная, че не беше правилно, но все пак го направих. Затова онзи ден ти казах, че поемам отговорността за действията си. Онова, което извърших, бе проява на чист егоизъм. Изобщо не помислих за Адел, нито за който и да било друг — мислех само за себе си и се опитвах да си върна нещо, което не можех. Ако знаеш как се мразя, но истината е, че тогава през цялото време си мислех за теб, и това не са само празни думи, това е истината. Нейното тяло беше така различно от твоето, така че почти можех да си представя, че двамата с теб отново изживяваме първия си път заедно. Това причиних на Адел — използвах я, за да се почувствам аз по-добре, а после, когато тя ти разказа за случилото се, се държах с нея като същински негодник. Тя така и не разбра, че в действителност я обвинявам за нещо, което стана по моя вина. Имаш ли изобщо някаква представа колко се ненавиждам, задето не се помъчих да се сдобря с нея, преди да е станало прекалено късно?

— Да — отговорих. — Защото аз се ненавиждам още повече.

Нейт леко се отдръпна настрана.

— Ти не си се сдобрила с нея, така ли? Но нали си взела Тийгън… Тогава откъде знаеш какво се случи онази нощ?

Извадих от джоба си смачканото на топка писмо.

— Намерих това — обясних. — Мислех, че си разбрал, че преди това не знаех. Защо според теб ти се обадих точно сега? Току-що научих.

— И изобщо не си говорила с нея?

Поклатих глава.

— О, Господи, Кам… — той отново ме привлече към себе си. — Защо?

— Не можех да понеса дори да си помисля за това, камо ли да говоря за него. Освен това съществуваше Тийгън. Вие двамата й бяхте дали живот. Аз нямах нищо общо с нея, но вие — да. И затова ви намразих — защото имахте дете. Никога не съм искала да имам дете, но ако все пак си бях пожелала това да стане, щях да искам детето да бъде от теб. Ти бе единствения човек на света, когото бих избрала за баща на детето си, но вече имаше дете от друга жена — от жена, която обичах. Това бе причината, поради която трябваше да си тръгна. Не можех да остана, не и когато ти бе създал дете — един нов живот — с друга жена — знаех, че говоря несвързано, но не можех да се спра. След продължилото толкова време мълчание, думите напираха да се излеят от устата ми като неудържим поток. — Освен това си мислех, че имам време — че имам повече време. Мислех, че ми остават няколко месеца, през които да свикна с мисълта, че тя отново е част от живота ми. Тогава щяхме да говорим за това, някой ден. Но тя умря. Умря така ненадейно. Знаех, че рано или късно ще стане така, но когато наистина се случи… — притиснах ръце към очите си. — Не бях готова… Дори не се сбогувах с моя. Не й казах, че съжалявам за всичко и че изобщо не я мразя. Не й казах, че я обичам. Просто излязох от болницата както всеки ден, без да подозирам, че никога вече няма да я видя.

Нейт продължаваше да ме държи в прегръдките си. Ръцете му бяха единственото, което ме предпазваше да не рухна на земята, докато малкото сила, която ми бе останала и досега ме бе предпазвала да не се поддам на тъгата си, се стопи.

— Аз съм лош човек. Ужасен. Тя умираше, а аз така и не й позволих да говори и знаеш ли защо? Защото се страхувах от това, което щеше да ми каже. Но исках да се сбогувам с нея. Наистина исках.

Нейт мълчеше, все така, без да ме изпуска от прегръдките си. Никога досега не го бе правил — не му се бе налагало да го прави. В нашата връзка винаги аз бях по-силната. Вярно, Нейт се грижеше за мен, правеше живота ми по-лесен, даваше ми невероятна и безусловна любов — и нямам предвид само секса. Вдъхваше ми самоувереност, която никога не си бях представяла, че мога да изпитвам. Когато обаче възникнеше какъвто и да било сериозен проблем, аз се заемах с него, аз намирах изход. Аз й Нейт се допълвахме взаимно и макар че той познаваше някои страни на характера ми, за чието съществуване другите дори не подозираха, никога не му се бе налагало да се справя с една Камрин, обляна в сълзи. Камрин, изпаднала в нервна криза.

— Скъпа — прошепна той в ухото ми, докато всичко, което се бе трупало у мен седмици наред, се изля в неудържим поток от сълзи. Не можех да се контролирам повече. Не можех да се спра. — Всичко е наред — успокои ме Нейт. — Всичко ще се оправи.

Най-после потокът от сълзи секна. Започнах да се давя в сухи хълцания, от които цялото ми тяло се тресеше, а после и това спря, и аз замрях неподвижно, изцедена докрай от изблика си, в силните ръце на Нейт.

— Съжалявам — прошепнах. Чувствах се така изтощена, че едва намирах сили да говоря. — Не исках да рухвам така.

Не зная откъде намерих у себе си тези последни капки сила, който ми трябваха, за да се освободя от прегръдката му. Дълбоко засрамена, потърках с ръце зачервените си очи. Не знаех, защо се бях сринала така. От дълго време си давах сметка, че рано или късно ще се случи, но защо трябваше да бъде точно пред него? Ако трябваше да рухвам пред някого, то този някой трябваше да бъде Люк, а не Нейт.

— Всичко е наред — увери ме Нейт и загрижеността, изписана на лицето му, прозвуча и в гласа му. — Винаги можеш да говориш с мен. Винаги — направи крачка към мен с намерението да ме прегърне отново, но аз отстъпих настрани и повдигнах ръце, за да го спра. Трябваше най-после да сложа край на всичко това.

— Нейт, всичко тази вечер е ужасно объркано и изобщо не биваше да се случва. Изобщо не трябваше да рухвам така, не и пред теб. Имам си приятел и го обичам. Пред него трябваше да избухна в сълзи, не пред теб. Просто исках да разбера защо, нищо повече. Изобщо не си представях, че ще се срина така. Дори не знам защо се случи. Ти попадна на неподходящото място в неподходящ момент, това е всичко.

— Не ме отблъсквай — умолително изрече той. — Не ме изключвай от живота си.

— Ти вече си вън от живота ми, Нейт, и колкото по-скоро свикнем с тази мисъл, толкова по-добре и за двама ни — студенината в гласа ми смрази дори мен самата.

Той кимна едва забележимо и се извърна. Не можех да не забележа съкрушеното изражение на лицето му.

— Съжалявам — изтърсих. Не можех да го оставя да си отиде, не и така. Ами ако никога вече не го видя? Ако стане така, както с Адел? — Не исках да прозвучи по този начин. Извинявай. Съжалявам, че го казах. Съжалявам, задето те ударих. И задето те отблъсквам сега. Съжалявам за всичко. Наистина.

Той тъкмо отваряше вратата на колата си, но спря и се завъртя, за да застане лице в лице с мен.

— И аз съжалявам. Така и не ти го казах, но е вярно. Съжалявам за всичко, което направих. Че разруших връзката ни. Че разруших приятелството ти с Адел. Съжалявам, че те нараних толкова много. Наистина съжалявам.

Кимнах. Нейт се бе състарил видимо в сравнение с последния път, когато го бях видяла. Времето бе оставило върху лицето му своя отпечатък. Изглеждаше изтощен. Очите му бяха зачервени, а устните му, красивите устни, които ме бяха помолили да повторя още веднъж предложението си за женитба, бяха здраво стиснати в права линия.

— Скоро ще ти се обадя — казах.

— Да — отвърна той и докато отварях вратата на входа, чух как колата му потегля.

Изкачих се по стълбите и тихо отключих вратата на апартамента. Дори не забелязах, че осветлението в хола е изключено. Окачих палтото си на закачалката, изритах обувките на Люк от краката си и влязох боса в спалнята.

Така се стреснах, че подскочих половин метър нагоре във въздуха: Люк седеше на леглото съвсем облечен, в дънките и дебелия си, ръчно плетен син пуловер. Лампата беше угасена, но дори в тъмнината видях как изглежда: сякаш само ме бе чакал да се върна, за да може да си тръгне. Забелязах, че краката му бяха обути в чорапи, но не носеше обувки. Разбира се. Нямаше друг избор, трябваше да изчака завръщането ми, преди да си тръгне, защото бях излязла с неговите обувки.

— Видях ви с Нейт отвън — тихо каза Люк. — Какво става?

По лицето му се бореха гняв и страх. Разбира се. Ако наистина ни бе наблюдавал през прозореца, значи бе видял как Нейт ме прегръща, как гали косата ми и ме успокоява. Сигурно си мислеше, че искам да се върна при Нейт — предположение, което бе абсолютно невярно. Бавно се приближих към леглото и се отпуснах на него, свита на кълбо.

— Прегърни ме — прошепнах.

Люк се поколеба, но все пак легна до мен и нагласи тялото си плътно около моето. Притиснах се до него и изведнъж усетих как цялото ми тяло се отпуска. Топлината му бе толкова приятна и успокояваща след студа на зимната нощ отвън. Сложих ръце върху неговите и веднага почувствах как пръстите ми започват да се затоплят.

— Какво става? — попита той с безпокойство в гласа. Като говорех на пресекулки, му разказах всичко.