Майкъл Джаксън
Лунна разходка (6)

Глава шеста
Всичко, от което се нуждаеш, е любов

Планирах да прекарам по-голямата част от 1984 г., в работа по реализация на някои от филмовите си идеи, ала тези планове се поотложиха. Първо, през януари бях обгорен по време на серия търговски реклами за „Пепси“, които заснемахме с моите братя. Стана чисто и просто от глупост. Снимаха ни през нощта и аз трябваше да слизам надолу по едно стълбище, а непосредствено зад мен от двете ми страни да избухват магнезиеви бомбички. Всичко изглеждаше толкова просто… Направихме няколко кадъра, които бяха великолепно синхронизирани. Бомбичките с ефект на светкавици бяха страхотни. Ала доста по-късно открих, че те са били само на две стъпки от двете страни на главата ми, което беше абсолютно незачитане на разпоредбите за сигурност. Принуден съм бил да стоя в средата на магнезиеви експлозии…

По едно време Боб Джиралди режисьорът, дойде до мен и каза: „Майкъл, ти започваш да слизаш твърде рано. Искам да те видя горе, на най-горното стъпало. Когато светкавиците започнат да избухват, искам да открия, че ти си още там. Така че почакай!“ И аз почаках… Бомбичките заизбухваха от двете страни на главата ми, а искрите от тях запалиха косата ми. Танцувах надолу по рампата, обръщах се, въртях се, без да зная, че съм обхванат от пламък. Внезапно почувствувах, че рефлективно ръцете ми се насочиха към главата, опитвайки се несъзнателно да потушат огъня. Паднах и се помъчих да се отърся от пламъците. Джърмейн се обърнал и ме видял на земята непосредствено след експлозиите. Помислил, че някой от тълпата ме е застрелял, тъй като снимахме пред голяма публика.

Мико Брандо — един от моите помощници, беше първият човек, който достигна до мен. След това настана хаос… Беше някаква лудост. Никакъв филм не би могъл да предаде точно драмата, която се разигра през онази нощ. Тълпата пищеше. Някой викаше: „Давайте лед!“ Носеха се неистови крясъци… Хората ревяха: „О, не!“ Дойде линейката и докато ме слагаха в нея, видях ужасените администратори на „Пепси“, притиснати един до друг в ъгъла. Спомням си как медицинските работници ме сложиха на носилката, а момчетата от „Пепси“ бяха толкова изплашени, че дори не се приближиха да проверят какво е станало с мен. През това време като че ли бях почти в съзнание, въпреки ужасните болки. Наблюдавах цялата драма като на длан. По-късно ми казаха, че съм изпаднал в шок, но аз си спомням удоволствието, което изпитах, че ме карат към болницата в линейка с виещи сирени. Никога не съм мислил, че ще ми се случи подобно пътуване. Винаги съм мечтал да се возя в кола с надути сирени. Когато пристигнахме, ме уведомиха, че пред болницата са се събрали репортери. Помолих за ръкавицата си. Беше страхотен кадър аз… ръкомахам от носилката с ръкавица на ръката…

Наскоро след това един от лекарите ми каза, че съм оживял като по чудо. Някакъв пожарникар беше споменал, че когато дрехите ви се запалят, в повечето случаи цялото ви лице се обезобразява и дори може да се стигне до смърт. Това е то! Аз имах изгаряния от III степен на тила, които стигаха до черепа и ми причиниха доста проблеми, но… излязох късметлия.

Онова, което си спомням сега е, че инцидентът създаде голяма реклама за търговците. „Пепси“ се продаваше повече от всякога. По-късно представителите на фирмата ми предложиха най-големия в историята хонорар за търговска реклама. Той беше дотолкова безпрецедентен, че влезе в книгата „Гинес“. „Пепси“ и аз направихме още една реклама, която нарекохме „Дете“. Тогава им създадох проблеми по лимитиране на кадрите с мен. Дългите кадри, в които искаха да ме заснемат, нямаха ефект. По-късно, когато рекламата се оказа успешна, те признаха, че съм имал право.

Още си спомням колко изплашени бяха онези администратори на „Пепси“ в нощта на пожара. Тогава са си мислили, че моето изгаряне вероятно ще остави лош вкус в устата на всяко американско дете, което пие „Пепси“. Те знаеха, че бих могъл да ги осъдя можех, разбира се, но проявявах тактичност и деликатност по този въпрос. Преди всичко деликатност. Дадоха ми един милион и петстотин хиляди долара, с които веднага основах медицински център „Майкъл Джаксън“ за лекуване на изгаряния. Бях толкова развълнуван от нещастието на останалите обгорени пациенти, които срещнах, докато бях в клиниката, че поисках да направя нещо за тях.

След това последва турнето „Победа“ с репертоар от едноименния ни албум. Заедно с моите братя за пет месеца изнесохме петдесет и пет концерта.

Не исках да тръгна на това турне и всячески се съпротивлявах. Чувствувах, че най-благоразумно за мен би било да не участвувам в него, но моите братя го желаеха и аз го направих за тях. Казах си, че щом като веднъж съм приел, то би трябвало да вложа душата си в тази работа. Що се отнася до участието в програмата, аз бях гвоздеят, т.е. повечето от номерата бяха мои, но когато си на сцената, не мислиш за тези неща… Целта ми в турнето „Победа“ беше да дам във всяко свое изпълнение всичко, на което съм способен. Очаквах, че може да ме гледат хора, които дори не ме харесват. Надявах се, че други ще пожелаят да видят шоуто само защото хората говорят за него. Искаше ми се да има невероятен устен отклик за програмата ни такъв, че широк кръг от хора да я посетят. Устните отзиви са най-добрата реклама. Нищо не ги превъзхожда. Ако при мен дойде някой, комуто вярвам, и ми каже, че нещо е страхотно, разбира се, че ще се поддам на внушението.

В дните на турнето се чувствувах много силен, на върха на успеха, непоколебим. С шоуто сякаш казвахме. „Ние сме върхът. Дошли сме да споделим нашата музика с вас. Ние имаме нещо, което искаме да ви кажем.“ В началото на програмата се появявахме на висок подиум и тръгвахме надолу по широки стъпала. Драматично и ярко откриване… Когато светлините ставаха все по-ярки и публиката ни видеше, ако имаше таван над главите ни, можеше да се срути от аплодисменти.

Беше приятно чувство отново да свиря с моите братя. То ни даде шанс да съживим онези дни от времето на „Джаксън 5“ и „Джаксънс“. Всички пак бяхме заедно и Джърмейн се беше върнал… Това беше най-голямото турне, което някоя група беше правила някога на огромни открити стадиони.

Но… още от началото се почувствувах разочарован от турнето. Та нали бях искал да развълнувам света така, както никой не го е правил! Желаех да представя нещо, което би накарало хората да кажат: „Чудо на чудесата! Това вече е забележително!“ Откликът, който получавахме, беше великолепен и почитателите ни бяха страхотни, но… аз си оставах недоволен. Нямах времето или възможността да го усъвършенствувам така, както бих желал. Бях разочарован от постановката на „Били Джийн“. Искаше ми се тя да бъде много по-добра. Не харесвах осветлението и никога не сполучвах да направя стъпките си точно така, както си ги представях. Всичко това ме унищожаваше… че трябва да приемам тези неща и да се примирявам…

Имаше моменти, понякога непосредствено преди концерта, когато известни обстоятелства от делови или личен характер ме безпокояха. Мислех си: „Не зная как да се справя, как да го изпълня… Не зная как ще бъда приет… Не мога да се представям така. Не бива!“

Но щом веднъж се доближа до сцената, става чудо. Ритъмът ме поема, светлините ме зашеметяват и… проблемите изчезват. Винаги става така, сякаш по внушение от Бога: „Да, ти можеш. Ето, че можеш. Почакай! Само почакай да чуеш това! Изчакай, докато видиш онова!“ А съпровождащият ритъм пулсира в гръбнака, вибрира, води ме… Понякога почти губя контрол над себе си. „Какво прави той?“ — си казват музикантите и се впускат да ме следвал. В такова състояние мога да променя цялото „разписание“ на пиесата. Спирам и започвам от линията на старта, старая се да правя всичко, както е замислено, но песента ме повлича в друга посока.

В турнето „Победа“ по време на концерт имаше такъв момент — правех една тема в „скат“^[1], а публиката повтаряше това, което произнасях. Аз казвах „да, де, да, де“ и тя повтаряше „да, де, да, де“. Понякога някои започваха да тропат. И щом към тях се присъединяваха и останалите, ставаше нещо като земетресение. О, страхотно е чувството, че си в състояние да направиш всичко това с толкова много хора — цели стадиони — и те да повтарят онова, което правиш ти. То е най-славното усещане на света. Вглеждаш се в публиката и виждаш дребосъчета и юноши, дядовци и баби, както и двадесет-тридесет годишни хора. Всеки се люлее, ръцете им са горе и всички пеят. Ти помолваш да запалят осветлението, виждаш лицата им и казваш: „Хванете се за ръце!“, те се хващат, а ти им казваш: „Станете!“ или „Пляскайте!“ и те го правят. Забавляват се и с удоволствие ще се присъединяват към всичко, което им кажеш. Толкова е хубаво хора от всички раси заедно да правят нещо. В мигове като този си казвам: „Огледай се! Виж себе си! Погледни! Погледни наоколо! Виж какво направи ти!“ О, то е толкова хубаво. Твърде голямо. Това са чудесни мигове…

Откакто преди две години излезе „Трилър“, турнето „Победа“ беше моят първи шанс да открия почитателите на Майкъл Джаксън. Някои реагираха странно. В коридорите се натъквах на хора, които ме отминаваха с думите: „Не-е, това не може да бъде той. Той не може да бъде тук.“ Аз бях слисан и се питах: „Защо да не съм аз? Та нали всъщност и аз съм жител на земята? По всяко време мога да бъда някъде. Защо не тук?“ Някои почитатели си представят, че ти си нещо като илюзия, една халюцинация, която не съществува. Когато те видят, им се струва, че си чудо или нещо подобно. Имал съм почитатели, които са ме питали дали използувам банята. Подобни въпроси ме поставят в неудобно положение. Поради възбудата си някои губят връзка с реалността. Нали и аз съм като тях. Но… мога да ги разбера, тъй като бих се чувствувал по същия начин, ако срещнех например Уолт Дисни или Чарли Чаплин.

 

 

Турнето започна от Канзас Сити. Вървяхме край басейна на хотела, когато Франк Дилео загуби равновесие и падна вътре. Хората видяха това и се засуетиха. Някои от нас се почувствуваха неловко, а аз се смеех. Франк не се обиди, а по-скоро се учуди. Ние прескочихме през ниския зид и се намерихме на улицата без всякаква охрана. Никой не можеше дори и да предположи, че ще се разхождаме по улицата просто така. Хората се държаха на значително разстояние от нас.

По-късно, когато се завърнахме в хотела, Бил Брей (той оглавява екипа на охраната ми още от моето детство) само поклати глава и се засмя, докато ние му разказвахме нашите приключения. Бил е много старателен и необикновено професионален в своята работа, но не се ядосва за нещо, след като то е станало. Той е с мен навсякъде, а понякога при по-късни пътувания е единствената ми компания. Не мога да си представя живота без Бил — сърдечен, забавен и безусловно влюбен в живота. Той е страхотен мъж.

А ето какво се случи, когато турнето достигна до град Вашингтон. Бях излязъл на балкона на хотела с Франк, който имаше пословично чувство за хумор и се забавляваше, като си правеше шеги сам със себе си. Закачахме се взаимно и аз започнах да издърпвам стодоларови банкноти от джобовете му и да ги хвърлям на хората долу. Това причини едва ли не метеж. Франк се опитваше да ме спре, но и двамата се смеехме. Ситуацията ми напомняше за лудориите, които с братята ми правехме по турнетата. Франк изпрати хората от нашата охрана долу, за да се опитат да намерят някоя и друга неоткрита банкнота в храстите.

 

В Джаксънвил местната полиция едва не ни уби при една транспортна злополука, докато пътувахме от хотела към стадиона. А трябваше да изминем само четири пресечки. По-късно, в друга част на Флорида, когато отново се беше появило старото познато отегчение от дългото турне, избиващо обикновено в случки като описаната по-горе, аз изиграх малък трик на Франк. Помолих го да се качи в моя апартамент, а щом влезе, му предложих малко диня. Тя беше на масата в другия край на стаята. Франк се запъти да си вземе парче и се спъна в моята боа — Масълс, която беше на турнето с мен. Масълс е безобидна, но Франк ненавижда змиите и изпищя. Започнах да го преследвам из стаята с боата. Както и да е. Франк постигна надмощие. Панически избяга от стаята и сграбчи револвера на човека от охраната. Щеше да застреля Масълс, но го успокоиха. По-късно каза, че единственото нещо, което му идвало на ума, било: „Трябва да я спипам аз тази змия.“ Така открих, че много жилави мъже се страхуват от змии…

Отсядахме в хотелите из цяла Америка, както някога. Аз и Джърмейн или аз и Ранди се залавяхме за старите си номера — да изливаме кофи с вода от хотелските балкони по хората, които се хранеха в преддверията най-долу. Ние бяхме толкова високо, че водата се превръщаше в мъгла, докато достигне до тях. Беше като в старото време: отегчени в хотелите… държани под ключ от нашите собствени пазители далеч от почитателките ни… неспособни да отидем където и да е без желязна охрана.

Ала имаше много дни, които бяха и забавни. В това турне имахме доста свободно време, така че направихме пет малки ваканции с отклонения към „Светът на Дисни“^[2]. Веднъж, когато бяхме отседнали в тамошния хотел, се случи нещо изумително. Няма никога да го забравя. Бях на балкона, откъдето можех да обхвана с поглед голямо пространство. Както винаги, в парка имаше много посетители. Толкова беше претъпкано, че хората се блъскаха един в друг. И някой в тази навалица ме разпозна и започна да крещи името ми. Хиляди хора започнаха да скандират: „Майкъл! Майкъл!“. Отекваше из целия парк. Това продължи, а виковете станаха толкова силни, че би било невъзпитано да не поблагодаря. Казах: „О, това е толкова прекрасно, толкова хубаво.“ Веднага всички запищяха… Целият ми труд, вложен в „Трилър“, сълзите и вярата, работата над песните, заспиването от умора до стойката на микрофона — всичко това беше изплатено чрез тази проява на привързаност.

Преживявал съм моменти, когато влизам в театър, за да гледам пиеса, а всички започват да ме аплодират. Просто защото са доволни, че случайно и аз съм там. В подобни мигове се чувствувам възнаграден и щастлив. Те доказват, че целият този труд не е отишъл на вятъра.

Първоначално турнето „Победа“ щеше да се нарича „Финална завеса“, тъй като всички ние осъзнавахме, че то ще бъде последното турне, което правим заедно. Но после решихме да не слагаме ударение на този факт.

Харесвах турнето. Знаех, че ще бъде дълго, а накрая — „твърде дълго“. За мен най-хубавото в него беше да виждам децата в публиката. Много от тях пристигаха всяка вечер облечени официално. Бяха толкова възбудени. Искрено се въодушевявах от тях — дечица от всички етнически групи и възрасти. Мечтата ми още от дете беше да обединя някак си хората от целия свят чрез любов и музика. И досега настръхвам, когато чуя „Бийтълс“ да пеят „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“. Винаги съм искал тази песен да стане химн на света.

Обичах шоупрограмите, които направихме в Маями, както и времето, прекарано там. В Колорадо също беше славно. Починахме си за известно време в ранчото „Канадски елен“. А в Ню Йорк на шоуто дойдоха Емануел Луис, Йоко, Шон Ленън, Брук и много други добри приятели. Като се замисля за онова време, пред мен отново оживяват миговете на сцената, концертите и всичко станало зад кулисите. Открих, че в някои от тези шоупрограми съм се забравял от вълнение. Спомням си как размахвах жакетите си и ги хвърлях към публиката. Гардеробиерите ми се ядосваха, а аз съвсем честно казвах: „Съжалявам, нищо не мога да сторя. Просто не мога да се контролирам. Нещо ме прихваща. Зная, че не бива да го правя, но човек понякога не може да се владее. Обхваща те някакво душевно състояние на радост и взаимност и ти се иска да го оставиш да се отприщи на воля.“

Бяхме вече на турнето, наречено от нас „Победа“, когато разбрахме, че сестра ми Джанет се е омъжила. Всички се страхуваха да ми го кажат, защото знаеха колко съм привързан към нея. Шокиран бях! С нея винаги се чувствувах защитен. Малката дъщеря на Куинси Джоунс беше тази, която внимателно ми съобщи новината.

Винаги съм се радвал на великолепни взаимоотношения и с трите ми прекрасни сестри. Ла Тойа е един наистина прекрасен човек. Тя е много отзивчива, но понякога може да бъде и твърде чудата. Отиваш в нейната стая, но не бива да сядаш на кушетката, не бива да пипаш леглото, не бива да ходиш по килима… Това е! В противен случай ще те изгони от стаята си. Тя иска всичко там да бъде безукорно. Казвам й: „Все някога трябва да стъпиш на килима“, ала тя не желае да има стъпки по него. Ако се закашляш на масата, тя покрива чинията си. Ако кихнеш — Господ да ти е на помощ! Мама казва, че просто си е такава.

Затова пък Джанет винаги е била мъжко момиче. От много отдавна тя е моят най-добър приятел в семейството. Ето защо останах поразен, като научих, че тя ни напуска и се омъжва. Ние с нея правехме всичко заедно. Имахме еднакви интереси, еднакво чувство за хумор. Когато бяхме по-малки, ставахме сутрин в свободните дни и си правехме пълно разписание. Обикновено можеше да се прочете следното: „Ставане… хранене на животните… закуска… гледане на мултипликационен филм… отиване на кино… отиване на ресторант… отиване на друго кино… връщане вкъщи, плуване.“ Това беше нашата представа за чудесен ден. А вечерта отново поглеждахме в листа и си спомняхме за всичките забавления, които сме имали.

Славно беше да бъдем двамата с Джанет, тъй като не беше необходимо някой от нас да се безпокои, че другият няма да хареса нещо. Ние обичахме еднакви неща. Понякога си четяхме един на друг. Тя ми беше като близнак. Докато Ла Тойа и аз сме съвършено различни. Тя не желае да храни животните — достатъчна е миризмата им, за да я прогони. А за филми — да не говорим. Тя не разбира какво толкова намирам в „Междузвездни войни“, в „Срещи отблизо от третия вид“ или в „Челюсти“. Вкусовете ни към филмите са отдалечени с километри.

Когато Джанет беше наблизо, а аз не работех над нещо, бяхме неразделни. Знаех, разбира се, че все някога ще се променим, ще развием свои собствени интереси и пристрастия. Това беше неминуемо.

За съжаление бракът й не трая дълго, но сега тя отново е щастлива. Мисля, че женитбата може да бъде нещо прекрасно, ако към нея и двамата се отнасят почтено. Вярвам в любовта, при това — безусловно. Как е възможно да не вярваш в нея, след като си я изпитал? Вярвам във взаимността. Зная, някой ден и аз ще намеря подходящата жена и ще се оженя. Често си представям, че имам деца. Всъщност би било хубаво да имам солидно семейство нали самият аз идвам от такова. В мечтите за голямо домочадие се виждам с тринадесет дечица.

Точно сега моята работа ангажира най-голяма част от времето ми и преди всичко емоционалния ми живот. Работя винаги. Обичам да създавам нещо, да измислям нови проекти. А колкото до бъдещето — Que sera, sera — каквото ще стане, ще стане. Времето ще покаже. За мен би било трудно да бъда зависим от другиго, но мога да си го представя, ако се опитам. Има толкова много неща, които ми се иска да направя, и толкова работа трябва да бъде свършена. Засега не ми остава нищо друго, освен да попадам понякога на някоя от критиките, насочени към мен. Журналистите, изглежда, са готови да твърдят каквото и да е, само да продадат вестника. Казват например, че съм си разширил очите, че искам да изглеждам по-бял. По-бял? Що за изявление е това? Не аз съм изобретил пластичната хирургия. Тя съществува отдавна. На много от най-добрите и порядъчни хора е правена пластична хирургия. И никой не пише за това, никой не ги подлага на такава критика. Не е почтено. Повече от онова, което пишат, е измислица. Иска ти се да попиташ: „Какво стана с истината? Не е ли вече модерна?“

 

В края на краищата най-важното нещо е да бъдеш верен на себе си и на онези, които обичаш, и преди всичко да работиш упорито. Под това разбирам да работиш така, сякаш няма да има утре. Тренирай! Бори се! Имам предвид истинска подготовка и култивиране на твоя талант до максималния му предел. Бъди най-добрият в онова, което правиш. Заеми се да научиш повече за своята специалност, повече от всеки друг! Възползвай се от изразните средства на своята професия, ако това са книги — от книгите, ако това е танц — от подиума, ако е плуване — от водата и тялото си! Каквито и да са — те са твои. Ето какво винаги съм се опитвал да помня. Много мислих за всичко това през време на цялото турне. Към края му усетих, че съм се докоснал до много хора. Разбира се, не точно така, както бих желал, но почувствах, че то щеше да стане по-късно, когато тръгна независим от останалите по свой път в изпълнителската дейност и във филмовото производство.

Всичките пари от моето участие в турнето дарих за благотворителни цели и на клиниката за изгаряния, която ми помогна след пожара, станал при заснемането на рекламата за „Пепси“. Дарението надхвърли четири милиона долара. Ето това беше за мен турнето „Победа“ — щедро отдаване.

След придобития опит в него започнах да вземам решенията за кариерата си с много по-голямо внимание. Бях извлякъл добър урок и от една по-предишна обиколка, която ясно си припомнях по време на трудностите в настоящата. Става дума за турнето, направено от нас преди години с човек, който ни пренатоварваше. Но от него научих нещо важно. Той казваше: „Слушай, всичките тези хора работят за теб. Ти не работиш за тях. Ти им плащаш.“

Той продължи да ми го повтаря, докато най-сетне разбрах какво искаше да каже. Това беше една съвършено нова концепция за мен, тъй като в „Мотаун“ всичко се правеше вместо нас, т.е. други хора вземаха решенията. Подсъзнателно се страхувах от тази практика: „Вие трябва да облечете това… Вие трябва да направите онези песни… Вие идвате тук… Вие ще направите това интервю и ще вземете участие в онова телевизионно шоу…“ Ето как вървяха нещата. Ние не можехме да възразим нищо и когато споменатият човек ми каза, че са ме управлявали, аз най-сетне се пробудих. Осъзнах, че това беше вярно. Въпреки всичко имам дълг към него — дълг на признателност.

„Капитан Ио“ (Captain Eo) се роди заради киностудията „Дисни“, чиито представители пожелаха да отида на една нова разходка из парковете на резервата. Казаха ми, че им е все едно какво ще правя, стига да е нещо градивно. Имах една продължителна среща с тях и по време на този следобед не скрих, че Уолт Дисни е мой кумир, а неговата история и философия винаги твърде много ме е интересувала. Искаше ми се да изпълня с тях нещо, което самият мистър Дисни щеше да одобри. Чел съм доста книги за Уолт Дисни и за неговата творческа империя, ето защо беше от голямо значение за мен да направя нещата така, както той би ги направил.

В края на срещата ме помолиха да заснема един филм и аз приех. Споменах, че ми се иска да работя с Джордж Лукас и Стивън Спийлбърг. Оказа се, че Стивън е зает, но Джордж доведе Франсис Форд Копола. Това беше екипът на „Капитан Ио“.

Няколко пъти летях до Сан Франциско, за да посетя Джордж в неговия дом — ранчото „Небесен пешеходец“, и постепенно достигнахме до сценарий за един късометражен филм, в който ще бъдат въплътени всички съвременни достижения на технологията 3-Д^[3].

Така публиката на „Капитан Ио“ щеше да се чувствува като участник в космически полет. Филмът трябваше да покаже трансформацията, начина, по който музиката може да помогне да бъде променен светът. Джордж предложи името „Капитан Ио“, от гръцката дума „ио“ — зора. Филмът разказва за един млад човек, който се отправя към една злочеста планета, управлявана от жестока кралица. Нему е поверена мисията да донесе на обитателите й светлина и красота. Това е велико тържество на доброто над злото.

Работата над „Капитан Ио“ подсили всичките положителни емоции, които съм изпитвал винаги, когато съм правил филми, и ме накара да осъзная повече от всякога, че навярно моята бъдеща траектория води към киното. Обичам киното и съм го обичал от най-ранната си възраст. За някакви си два часа то е в състояние да ви пренесе къде ли не. Ето това харесвам в него. Сядам и си казвам: „О’кей, нищо друго не съществува сега. Заведи ме в някое прекрасно място и ме накарай да забравя затрудненията, неприятностите и всекидневното си разписание.“

Обичам също да се намирам пред 35-милиметрова камера. Често съм чувал братята ми да казват: „Веднъж да свършат тези снимки!“ — и не разбирах защо това не им прави удоволствие. А аз наблюдавах, учех се, мъчех се да отгатна какво се опитва да постигне режисьорът, какво прави освежителят… Искаше ми се да зная откъде идва светлината и защо режисьорът заснема една сцена толкова много пъти… Радвах се, когато се правеха промени в сценария… Всичко това беше част от нещо, което считах за моето образование в киното. Прокарването на нови идеи винаги е било вълнуващо за мен, а изглежда точно сега филмовата индустрия страда от недоимък на идеи — толкова много народ фабрикува едни и същи неща. Големите студии ми напомнят за начина, по който „Мотаун“ действуваше, когато имахме несъгласия. Те искат лесни решения, желаят техните хора да осъществяват принципа „шаблонна формула — сигурен залог“, само че публиката често се отегчава. Много от тях произвеждат едни и съши старомодни сантименталности. Джордж Лукас и Стивън Спийлбърг са изключения.

Аз ще се постарая да направя известни промени. Някой ден ще се опитам да завъртя нещата в друга посока.

Марлон Брандо стана близък и доверен мой приятел. Не мога да ви опиша колко неща научих от него. Седяхме и с часове разговаряхме. Много неща за киното ми е казал. Великолепен актьор, работил с такива колоси в тази област — от артисти до кинооператори. Той изпитва респект пред художествената страна на филма, което ме кара да изпадам в благоговение пред него. Чувствувам го като баща.

Оттогава киното е моята първостепенна мечта, макар че имам и много други.

В началото на 1985 г. записахме „Ние сме светът“ (We Are the World). Участвуваха много звезди. Направихме записа една нощ след церемонията по връчването на Американските музикални награди. След като видяхме ужасните кинопрегледи за гладуващите хора в Етиопия и Судан, аз и Лайънъл Ричи написахме песента.

По онова време често молех Джанет да ме последва в някое помещение с интересна акустика, например в килера или в банята, където започвах да й пея една мелодия само от звук и ритъм. Не биваше да има думи или каквото и да е друго въздействие. Само звук със затворена уста. Казвах й:

— Джанет, какво си представяш? Какво виждаш, като слушаш този звук?

А този път тя отговори:

— Умиращи деца в Африка.

— Права си! Точно това се мъчех да внуша.

После Джанет добави:

— Ти разказваш за Африка. Говориш за децата, които умират.

Ето откъде дойде „Ние сме светът“ — от една тъмна стая, в която аз пеех. Според мен певците би трябвало да могат да бъдат въздействуващи, дори и ако това става в тъмна стая. Телевизията ни отне много неща. Трябва да си способен да вълнуваш хората без цялата тази напредничава технология, без да ти помагат образи, използувайки единствено звука.

Аз съм изпълнител, откакто се помня, и зная много подобни тънкости и секрети.

Мисля, че „Ние сме светът“ е твърде одухотворена, като спиричуъл, но спиричуъл в особен смисъл. Гордеех се, че имам дял в тази песен и че съм един от музикантите, които я изпълниха през онази нощ. Ние бяхме обединени от единственото желание да променим нещата. Тази песен сякаш правеше света по-добър, а беше и от значение за гладуващите хора, на които ние искахме да помогнем.

Събрахме за нея няколко награди „Грами“ и започнахме да чуваме наред с „Били Джийн“ дори и в асансьорите олекотените варианти на „Ние сме светът“. Отначало, след като я написах си мислех, че тази песен би трябвало да се пее от деца. Когато чух версията, продуцирана от Джордж Дюк, в изпълнение на деца, едва не се разплаках. Това е най-добрият вариант, който съм чувал.

След „Ние сме светът“ отново реших да се оттегля от сцената. През следващите две години и половина посветих голяма част от времето си на записите за следващия си албум, който трябваше да бъде озаглавен „Лошият“ (Bad)^[4].

Защо беше необходимо толкова време, преди да се появи албумът „Лошият“? Отговорът е в решението ни с Куинси да направим този албум безукорен, доколкото се простират човешките възможности. Един перфекционист винаги оползотворява времето си. Той моделира, оформя, извайва, докато творбата му стане съвършена. Той не може да я зареже, преди да е удовлетворен — не е способен на това.

Ако нещо не е наред — захвърли го и започни отново! Работи над него, докато стане добре! Когато то е толкова изкусно, колкото ти можеш да го направиш, чак тогава го изложи на показ! Фактически трябва да се добереш до онзи стадий, в който то ще бъде точно каквото трябва — ето тайната. В това е разликата между плоча номер тридесет и плоча номер едно в класацията, която седмици наред остана първа. Такава е добрата плоча. Стои тя там горе и целият свят се интересува кога ще започне да се спуска.

Едва ли ще съумея да обясня как Куинси Джоунс и аз работим заедно над създаването на един албум. Какво правя аз? Пиша песните и изпълнявам музиката, а след това Куинси извлича най-доброто от мен. Това е единственият начин, по който мога да го обясня. Куинси слуша и прави промени. Казва например: „Майкъл, тук трябва да промениш нещо“… и аз пиша промяната. Така той ме направлява и ми помага да творя, подкрепя ме да създавам и да работя над нови съчетания от звуци, над нов тип музика.

Често спорим. Например през звукозаписния период на „Лошият“ ние бяхме на различно мнение по някои неща. Но ако се противопоставяме въобще един на друг, то винаги е за новите елементи, за най-новата технология. Аз казвам: „Куинси, ти знаеш, музиката непрекъснато се променя и в тази песен ще искам най-новия саунд на ударни инструменти, който се прави сега.“ Ще искам дори да проникна отвъд най-новите неща, а после… ще продължаваме да работим, докато направим най-добрата плоча според нашите възможности.

Ние дори не се опитваме винаги да угаждаме на почитателите си. Просто се стараем да отразим качеството на песента. Хората няма да купуват боклуци. Те ще търсят само онова, което им се нрави. Ако си направиш труда да се качиш на колата си, за да отидеш в магазина за плочи и да поставиш парите си на щанда, то ти трябва наистина да харесаш това, което ще купиш. Нима казваш: „Ще купя тук една кънтри-песен заради кънтрито, рок песен заради рока…“ и т.н. Лично на мен са ми близки всички различни стилове музика. Обичам доста рок песни, няколко кънтри, някои мелодии в стил „поп“ и всичките стари рокендрол плочи.

Ние се ориентирахме към рок песента след мелодията „Махай се!“. Привлякохме Еди Ван Хален да свири на китара, защото знаехме, че той ще се справи най-добре. Албумите би трябвало да задоволят всички раси, всички музикални вкусове.

Много песни в края на краищата сами изявяват своя стил. Ти просто казваш: „Това е тя. Ето такава трябва да бъде.“ Разбира се, не всяка песен може да е в страхотно танцово темпо. Например „Рок с тебе“ не е съвременен танц. Тя е предопределена да напомни за стария танц рок. Но това не се отнася за „Не спирай“ или за „Работя ден и нощ“, както и за песни от типа на „Започвайки нещо“, с които можеш да бъдеш ефектен на дансинга, ала докато ги изработиш, трябва доста да се поизпотиш.

Дълго време работихме над „Лошият“. Години… Струваше си, колкото и трудно да беше, тъй като накрая се оказахме доволни от това, което бяхме постигнали. Напрежението беше голямо, понеже чувствувахме, че се съревноваваме със самите себе си. Твърде трудно е да твориш нещо, когато усещаш, че си в надпревара сам със себе си, защото, както и да изглеждаш в новата си работа, хората винаги ще я сравняват с предишната — ще съпоставят „Лошият“ на „Трилър“. Можеш колкото си искаш да повтаряш: „О-о, забравете «Трилър»!“ — ала никой не ще може да го забрави.

Мисля, че в този случай имам леко преимущество, тъй като винаги, когато работя под напрежение, давам най-доброто от себе си.

 

 

„Лошият“ е песен за улицата. Тя разказва за момчето от квартал с лоша репутация, успяло да отиде в частно училище. Когато се връща в старата си махала, тамошните момчета започват да му създават неприятности. Той пее: „Аз съм слаб, вие сте зли. Кой е лош? Кой е най-добрият?“, като с това иска да каже: „защо е необходимо, щом си силен и хубав, да бъдеш лош?“

„Човекът в огледалото“ (Man in the Mirror) е едно послание. Обичам тази песен. Ако Джон Ленън беше жив, щеше да бъде съпричастен с нея заради основната й мисъл — ако искаш да направиш света по-добър, първо промени себе си. Нещо подобно имаше предвид Кенеди^[5] когато каза: „Не питай какво може да направи твоята страна за теб — питай какво можеш да направиш ти за нея.“ Щом искаш да направиш света по-добър — огледай себе си. Започни с човека в огледалото! Започни със себе си! Не се заглеждай в другите! Сложи ти началото!

Това е истината. Тази истина проповядваха Мартин Лутър Кинг и Ганди. Ето в какво вярвам аз.

 

 

Няколко души ме питаха дали съм имал някого предвид, когато съм писал „Не мога да спра да те обичам“ (Can’t Stop Loving You). Не съм имал наистина. Мисля за някого, докато я пея, но не и по време на писането й.

Написах всички песни за „Лошият“ с изключение на две: „Човекът в огледалото“, която написаха Сийда Гарет с Джордж Балард, и „Само добри приятели“ (Just Good Friends), която е от двамата автори, написали „Какво общо има любовта с това“ (What’s Love Got to Do with It) за Тина Търнър. Нуждаехме се от един дует за мен и Стиви Уондър. Дори и не предполагах, че са си я представяли като дует. Бяха я написали за мен, но знаех, че би звучала по-цялостно, ако я изпеем заедно със Стиви.

„Другата ми половина“ (Another Part of Me) беше една от първите песни, написани за „Лошият“. Тя направи своя дебют пред публика в края на филма „Капитан Ио“, когато главният герой изрича прощалните думи. „Демонична скорост“ (Speed Demon) е стереотипна песен. „Така, както ме караш да се чувствувам“ (The Way You Make Me feel) и „Ловък престъпник“ (Smooth Criminal) са буквално отражение на формата, в която се намирах по това време. Ето как бих ги преценил.

„Остави ме сам“ (Leave Me Alone) е запис, поместен единствено в компактдиска^[6] на „Лошият“. Работих упорито над тази песен, наслоявайки вокалите във високия регистър, сякаш са пластове от облаци. Мисията ми тук е проста — остави ме сам. Песента разказва за връзката между момче и момиче, ала онова, което всъщност искам да кажа с нея, е отправено към тези, които ме безпокоят — престанете да се занимавате с мен!

Тежестта на успеха води хората до странни състояния. Много от тях преуспяват твърде бързо и успехът се оказва мигновено явление в живота им. Някои, чиято сполука е била случайност, не знаят как да боравят с нея и не осъзнават какво се е случило с тях.

Аз гледам на славата от по-различна перспектива, тъй като съм отдавна в този бизнес. Научих се, че единственият начин да се съхраниш като личност е да отбягваш явяването на публични места и доколкото е възможно да оставаш незабелязан. В известни случаи това е добре, а в други — зле.

Най-жестоката участ е, че не можеш да имаш никакво уединение, никаква тайна, никакъв личен живот. Спомням си, когато филмирахме „Трилър“, при мен в Калифорния дойдоха Джаки Онасис и Шей Архарт^[7], за да разискваме по настоящата книга. Толкова фотографи имаше навсякъде, дори и по дърветата, че ни беше невъзможно да направим нещо, без то да бъде забелязано и отразено.

Цената на славата е висока. Струва ли си да плащаш толкова скъпо за нея? Като имаш предвид, че всъщност не притежаваш никакъв личен живот, че наистина не можеш да направиш каквото и да е, без да бъдат взети специални мерки. Средствата за масова информация отпечатват всичко, което казваш, съобщават всичко, което правиш. Те знаят какво купуваш, кои филми гледаш… Ако отида например в една обществена библиотека, на другия ден те докладват заглавията на книгите, които съм върнал. Веднъж във Флорида изчерпателно описаха във вестника цялото ми разписание — всичко, което бях правил от десет сутринта до шест вечерта: „Той направи това, после свърши онова, по-късно се занима с еди-какво си, тогава отиде там, а след това излезе от тази врата, влезе в онази врата и после той…“

Мисля си… какво ли би било, ако направя нещо, което не „желая“ да бъде оповестено във вестника! Всичко това е цената на славата.

Считам, че моят образ достига доста деформиран до общественото мнение. Въпреки обема на информацията, за който споменах по-горе, хората не добиват ясна и пълна представа що за човек съм аз. В някои случаи неистини се обявяват за факти. Често историята се разказва наполовина, а премълчавана обикновено се оказва точно онази част, която може да хвърли светлина върху фактите. Като последица от всичко ми се струва, че някои хора не си представят, че аз съм човек, способен да оценява и направлява събитията в своята кариера. Нищо друго не би могло да бъде по-далеч от истината.

Обвиняват ме, че съм обладан от някакво уединение — истина е. Когато си прочут, хората се взират в теб. Наблюдават те и това е разбираемо, но не винаги е приятно. Ако ме попитате защо толкова често нося слънчеви очила на обществени места, бих ви признал, че просто не обичам постоянно да срещам погледите на хората. Това е начин да скрия нещичко от себе си. След като ми бяха извадени мъдреците, зъболекарят ми предписа да нося вкъщи санитарна маска, за да ме предпази от инфекция. Обичах я тази маска! Чудесно беше — много по-добре от слънчевите очила, и аз известно време се забавлявах, носейки я тук-таме. В моя живот има толкова малко скрити неща, че замаскирането на една малка част от мен е начин да си дам отдих. Възможно е то да бъде обявено за странно, зная го, но аз обичам да имам свои съкровени неща.

Така или иначе не мога да отговоря доколко ми харесва, че съм известен, ала с положителност обичам реализацията на поставените цели. Обичам не само достигането до установения предел, който съм поставил пред себе си, а и прехвърлянето на тази граница. Да постигна повече, отколкото съм мислил, че бих могъл — това е едно велико преживяване. Нищо не може да се сравнява с него! Мисля, че е много важно да поставяш цел пред себе си. Тя ти дава представа накъде искаш да вървиш и как да стигнеш. Ако не се прицелиш в нещо, никога не ще узнаеш дали би могъл да го улучиш.

Винаги съм се шегувал, че не съм „поисквал“ да пея и танцувам, но това е самата истина. Щом си отворя устата — излиза музика. За мен е чест, че имам тази способност. Благодаря на Бога всеки ден заради нея. Опитвам се да култивирам онова, което той ми е дал, и чувствувам, че съм длъжен да го правя.

Около нас има толкова много неща, заради които трябва да бъдем благодарни. Не беше ли Робърт Фрост^[8] този, който написа, че човек може да съзре цяло едно вълшебно царство в един-единствен лист? Убеден съм, че е истина. Ето защо обичам да бъда с деца. Те забелязват всичко, не са преситени, вълнуват се от неща, за които ние отдавна вече сме забравили да се вълнуваме. Те са толкова естествени и така непреднамерени. Обичам да бъда сред тях! Вкъщи винаги има куп дечица, които всякога са добре дошли. Те ме изпълват с енергия, стимулират ме, достатъчно е просто да бъда около тях. Във всичко се вглеждат с такава свежест в очите, с такава непредубеденост. Това е малка част от предпоставките, които правят децата градивни. Те не са затормозени от правилата. При тях например не винаги е необходимо рисунката да бъде в средата на листа или небето да бъде синьо. Те приемат хората с открита душа. Единственото условие, което поставят, е да бъдат обичани и всички да се отнасят честно към тях. Нима и ние, възрастните, не желаем точно това?

Ще ми се да мисля, че аз съм един импулс за децата, които срещам. Искам те да харесват моята музика. За мен тяхната преценка значи много повече от всяка друга. Винаги малчуганите са тези, които познават първи коя песен ще бъде хит. Гледаш дребосъчета, които още не могат дори и да говорят, а вече са започнали да схващат ритъма. Странно е! Но те могат да бъдат и трудна публика. Всъщност те са най-упоритите слушатели. Много родители са идвали при мен, за да ми кажат, че тяхната рожба знае „Махай се!“ или обича „Трилър“. Джордж Лукас сподели, че първите думи на дъщеря му били „Майкъл Джаксън“. Литнах на седмото небе, когато ми го каза.

Голяма част от свободното си време прекарвам в Калифорния^[9], а когато пътувам — в посещения на детски болници. Обстоятелството, че имам възможност да разведря деня на тези деца само като се появя и поприказвам с тях, ме прави много щастлив. Докато изслушам онова, което имат да ми кажат, разбирам, че съм успял да им помогна да се почувствуват по-добре. Децата са толкова тъжни, когато са болни, и повече от всеки друг не заслужават такава участ. Много често те дори не могат да разберат какво ги боли. Сърцето ми се свива пред такава гледка. Искам просто да ги притисна в прегръдките си и да направя всичко да бъде по-добро за тях. Понякога у дома или в хотелската ми стая, когато съм на турне, ме посещават болни деца. Случва се някой родител да влезе във връзка с мен и да попита дали неговото дете може да ме посети за няколко минути. Тогава като че ли по-добре разбирам какво е трябвало да преживее моята майка със своя детски паралич. Животът е твърде скъп и много кратък, за да не протегнем ръка и да докоснем човека до нас с любов.

Знаете ли, когато изживявах онзи тежък период с изблиците на моето юношество, имаше момчета, които никога не ме изоставиха. Те бяха единствените, които приеха факта, че аз не съм вече малкият Майкъл, но че душевността ми е останала същата, независимо от пубертетните промени. Никога няма да забравя това. Славно нещо са децата. Ако живеех само заради единствения аргумент да им помагам, то той щеше да е достатъчен за мен. Малчуганите са удивителен народ. Чудесен!

Аз съм личност, която твърде добре управлява живота си. Притежавам екип от изключителни хора, работещи за мен, които вършат превъзходно работата си. Като ме запознават с фактите и събитията, те ме държат в течение на всичко, което става в „Ем Джей Джей Продакшънс“^[10]. Така съм в състояние да преценявам възможните варианти и да вземам навременни решения. Що се отнася до творческата страна на нещата, това вече е лично моята сфера, която ми доставя не по-малко удоволствие в живота от всички останали.

Мисля, че в пресата ме представят като прекален светец. Ненавиждам това, но ми е трудно и да го опровергавам, тъй като обикновено избягвам да говоря за себе си. Срамежлив човек съм. Това е истина! Не обичам да давам интервюта или да говоря в шоупрограми. Когато „Дъбълдей“^[11] ми направи предложение за написването на „Лунна разходка“, аз приех главно поради възможността да поговоря за онова, което чувствувам в една наистина моя книга. От нея ще звучи моят глас, моите думи… надявам се, че тя ще помогне да се променят някои погрешни мнения за мен.

Всеки си има своите странности и аз не правя изключение. Често съм плах и резервиран, когато съм сред хора. Далеч по-различно се чувствувам, когато се намирам пред блясъка на камерите и втренчените очи на публиката. Моите приятели, моите близки сътрудници знаят, че съществува друг Майкъл, комуто по мое мнение е твърде трудно да се проявява в необичайните „публични“ ситуации, в каквито често го поставят.

Съвсем различно е обаче, когато съм на сцената. Тогава се освобождавам от себе си. Тогава съм в състояние напълно да се контролирам. Не мисля за нищо. От момента, в който изляза на сцената, зная какво искам да постигна и обичам всяка минута там. Фактически на сцената си почивам. Напълно се отпускам. Хубаво е! Чувствувам се естествено и в студиото. Там винаги зная дали нещо е усетено добре и ако не е, зная как да го оправя. Всичко трябва да бъде на мястото си. Когато е така, се чувствуваш добре, доволен си. Хората често подценяваха и способността ми да пиша песни. Те не гледаха на мен като на песенен автор, и когато започнах да се явявам със свои песни, започнаха да се питат: „Кой всъщност написа това?“ Не зная какво са си мислили вероятно, че държа някого отзад в гаража, който пише песните вместо мен? Но… времето разсея тези недоразумения. Винаги трябва да доказваш себе си на хората, а много от тях не желаят да повярват дори и когато си се доказал. Слушал съм историята за Уолт Дисни, който в началото на своята кариера неведнъж е бил отхвърлян, ходейки от студио в студио в безуспешни опити да продаде своята творба. Когато най-сетне му дали шанс, всеки осъзнал, че той е най-великото явление.

Понякога, когато се отнасят към теб несправедливо, това те прави по-силен и по-решителен. Робството е ужасен факт, но черните хора на Америка са се измъкнали от него закалени и укрепнали. Сега те знаят какво значи духът ти да бъде потиснат от хора, които властвуват над твоя живот, и никога няма да допуснат това да се повтори. Възхищавам се от такъв тип издръжливост. Онези, които я притежават, умеят да отстояват възгледите си и да отдават себе си, своята плът и кръв на това, в което вярват.

Хората често ме питат по какво се увличам. Надявам се, че тази книга ще отговори на някои от тези въпроси, а и следните изречения също биха могли да помогнат. Любимата ми музика е еклектична смесица от всичко. Например обичам класическата музика, луд съм по Дебюси… Прелюдия „Следобедът на един фавн“ и „Лунна светлина“… А Прокофиев? Бих могъл да слушам „Петя и вълкът“ отново и отново, и… още веднъж… Копланд^[12] е един от моите постоянно предпочитани композитори. Веднага можеш да го различиш по характерната звучност на медните духови инструменти. „Били-хлапакът“ (Billy the Kid) е нещо невероятно. Много слушам и Чайковски. Сюитата „Лешникотрошачката“ ми е любима. Притежавам също и голяма колекция от безсмъртни шоу-мелодии — Ървин Бърлин, Джони Мърсър, Лърнър и Лоу^[13], Харолд Арлън, Роджърс и Хамърстайн и знаменитите Холанд — Дозиър — Холанд. Наистина уважавам тези „момчета“.

Много обичам мексиканската кухня. Аз съм вегетарианец, така че любими са ми пресните плодове и зеленчуци.

Обичам играчките и миниатюрните механични залъгалки. Приятно ми е да разглеждам току-що произведени стоки и… когато нещо е наистина красиво, да си го купувам.

Луд съм по маймунките, особено по шимпанзетата. Моето шимпанзе Бъбълс^[14] е един вечен възторг за мен. Прави ми удоволствие да го вземам със себе си на къси пътувания или екскурзии. То е удивително развлечение! Страхотен галеник!

Обичам Елизабет Тейлър. Въодушевен съм от нейната устойчивост. Много е преживяла и пак е оцеляла. Преминала през суровата житейска школа, тази лейди отново се е изправила на краката си със собствени сили. В нея идентифицирам себе си заради нашия ранен опит като деца-звезди. Когато за първи път разговаряхме по телефона, тя ми каза, че има чувството, че от години се познаваме, а и аз бях усетил същото.

Катрин Хепбърн също ми е скъп приятел. В началото се боях от срещата с нея. Разговаряхме известно време, когато се снимаше филмът „На Златното езеро“ и като гост на Джейн Фонда аз пристигнах пръв. Катрин ме покани да вечерям с нея на следващата вечер. Почувствувах се безкрайно щастлив. Оттогава ние се посещаваме взаимно и останахме близки. Помните ли, че Катрин Хепбърн беше тази, която тактично ме накара да сваля слънчевите си очила, когато ми връчваха наградите „Грами“? Голямо е влиянието й над мен. Тя е другата силна и независима личност, която уважавам.

Убеден съм, че като пример за своята публика хората на изкуството трябва да се стремят да бъдат силни. Изумително е това, което човек може да постигне, стига само да опита! Ако си под напрежение — отхвърли го и го използувай като предимство, за да правиш по-добре онова, което можеш. Заради хората артистите са длъжни да бъдат силни, красиви и честни.

Често в миналото изпълнителите са били трагични фигури. Немалко от истински знаменитите личности са страдали или са починали от напрежение, наркотици, алкохол. Жалко! Чувствуваш се измамен, ощетен като техен почитател, че няма да можеш да видиш тяхното развитие, съзряващо с годините. Човек не може да не се пита какви биха били изпълненията на Мерилин Монро или какво би могъл да направи Джими Хендрикс през 80-те години.

Много от знаменитостите казват, че не желаят децата им да се впускат в шоубизнеса. Мога да разбера техните чувства, ала не съм съгласен с тях. Ако имам син или дъщеря, щях да кажа: „Разбира се, моля, заповядай! Аз съм на твоите услуги. Влизай направо! Щом искаш да го правиш — прави го!“

За мен нищо не е по-важно от това да правиш хората щастливи, да им помагаш да се отърсят от своите проблеми и грижи, да облекчиш товара им. Искам, когато си тръгнат от мой концерт, да казват: „Страхотно беше! Отново трябва да дойда. Прекарах чудесно.“ Според мен в това се крие всичко. А то е прекрасно. Ето защо не разбирам знаменитостите, които казват, че не желаят да видят децата си в бизнеса.

Мисля, че го казват, защото самите те са страдали. Това вече го разбирам. И аз съм го изпитал.