Майкъл Джаксън
Лунна разходка (2)

Глава втора
Обетованата земя

Когато научихме, че са ни одобрили на прослушването в „Мотаун“, тържествувахме. Помня как продуцентът Бари Горди^[1] ни настани да седнем, казвайки ни, че заедно с него ние ще правим история. „Аз ще създам от вас най-голямото явление в света — рече той. — За вас ще бъде писано в историческите книги.“ Наистина ни го каза, а всички ние, изопнати, го слушахме и повтаряхме: „О’кей!“ Никога няма да забравя този миг. Слушахме могъщия талантлив човек да говори как от нас ще излезе нещо значително, към това прибавяхме възторга си и от неговата къща и всичко ни изглеждаше като вълшебна приказка, станала действителност. „Вашата първа плоча ще бъде №1 в класацията. Така ще бъде и с третата ви плоча. Три плочи една след друга на първо място. Вие ще оглавявате класациите, както го правеха Даяна Рос и «Сюприймс».“ Това беше почти нечувано в онези дни, но той излезе прав. Ние сторихме точно това. Три подред!

Така че, както виждате, не Даяна^[2] ни откри първа, но аз не мисля, че ще успеем някога да й се отблагодарим достатъчно за всичко, което тя направи за нас в онези дни. Когато окончателно се преместихме в Южна Калифорния, ние фактически повече от година живяхме при Даяна. Някои от нас живяха при Бари Горди, другите у Даяна, а после се разменяхме. Тя беше великолепна, държеше се толкова майчински към нас и правеше всичко да се чувствуваме като у дома си. Година и половина мина, докато моите родители приключат с къщата в Геъри и намерят друга тук — в Калифорния, в която да живеем всички заедно. През това време Даяна истински ни подпомагаше и се грижеше за нас. Тя и Бари живееха на една и съща улица в „Бевърли Хилс“. Славно беше, защото можехме да ходим пеш до къщата на Бари и после да се връщаме при Даяна. Повечето от времето си през деня прекарвах в дома на Даяна, а през нощта — в дома на Бари. Това беше важен период от моя живот, тъй като Даяна обичаше изкуството и ме насърчаваше да го ценя високо. Тя отделяше от времето си, за да ме формира като личност чрез него. Излизахме почти всеки ден само двамата с нея и купувахме моливи, бои… Когато не чертаехме и не рисувахме, заедно ходехме в музеите. Тя ме запозна с творбите на великите художници Микеланджело и Дега и това беше началото, което беляза целия ми живот с интерес към изкуството. Тя наистина ме научи на много неща. За мен всичко беше така ново и толкова вълнуващо. Всъщност то беше и различно от това, което правех досега — да живея и да дишам чрез музиката, да репетирам всеки ден и винаги. Вие сигурно не бихте и помислили, че голямата звезда Даяна може да отделя от времето си, за да учи едно детенце да рисува и да му дава познания за изкуството, но тя го правеше… Заради това я обичах и все още я обичам. Луд съм за нея. Тя беше моя майка, моя любима, моя сестра и всичко това съчетано в една удивителна личност.

За мен и братята ми онези дни бяха наистина бурни. Когато прелетяхме от Чикаго до Калифорния, се усетихме като че ли сме в друга страна, в друг свят. Да идваш от нашата част на Индиана, толкова градска и сурова, и да се приземиш в Южна Калифорния беше все едно да попаднеш в някакъв великолепен свят на сънищата. Бях буквално стъписан… Къде ли не отидох: „Дисниленд“… „Сънсет Стрип“^[3]… крайбрежието… Моите братя също харесаха тези разходки. Посетихме всичко, стъпихме навсякъде. Бяхме като малчугани, попаднали за първи път в магазин за бонбони. Обзети бяхме от благоговение пред Калифорния, пред дърветата, отрупани с листа и портокали по средата на зимата, пред палмите и чудните залези, а и времето беше толкова топло! Всеки ден беше различен. Можех да правя нещо, което изглеждаше така забавно, че не ми се искаше да свършва, но сетне разбирах, че има и друго, което се оказваше още по-приятно и което очаквах с нетърпение да ми се случи отново. Шеметни дни бяха!

Но най-хубавото беше възможността да се срещаш с големите звезди на „Мотаун“, последвали Бари Горди в Калифорния, след като той напуснал Детройт. Помня мига, когато за първи път поех ръката на Смоуки Робинсън. То беше едно вълнение, сякаш съм се ръкувал с краля. Очите ми искряха и си спомням как казах на мама, че ръката му ми се е сторила като покрита с меки възглавнички. Когато си голяма звезда, явно не мислиш за малките неща, които хората отнасят със себе си като впечатления от теб, но почитателите ти долавят всичко. Или поне с мен беше така. Отминавах и си повтарях: „Ръката му е толкова мека.“ Сега, като си мисля за това, ми звучи глупаво, ала тогава явно ми е направило впечатление. Аз бях стиснал ръката на Смоуки Робинсън! Много артисти, музиканти и писатели уважавам днес, но когато бях малък, се интересувах само от истинските хора на шоуто: Джеймс Браун, Сами Дейвис-Джуниър, Фред Астер, Джийн Кели. Големият шоумен успява да се докосне до всекиго. Това докосване е тест за неговото величие. Тези мъже го имат. То е като с творба на Микеланджело. Тя винаги достига до теб, все едно кой си и какъв си. Винаги се вълнувам, когато имам шанса да се запозная с онзи, чието творчество е оказало по някакъв начин въздействие върху мен. Това може да е прочетена книга, която дълбоко ме е трогнала или ме е накарала да мисля за неща, над които никога преди не съм се фокусирал. Може да е някаква песен или стил на пеене, които ме стимулират и разчувствуват и ми стават толкова любими, че никога не ще ми омръзне да ги слушам. Някоя гравюра или живописно платно може да разбули вселената над мен така, както и едно актьорско или колективно изпълнение.

В онези дни в „Мотаун“ още не бяха записвали детска група. Всъщност единственото дете-певец, което те някога са продуцирали, беше Стиви Уондър. Фирмата беше решила, че ако трябва да издига деца, то за предпочитане е това да са деца, които да умеят не само да пеят и танцуват, а и нещо друго. Хората трябваше да ни харесват не единствено заради плочите ни, а и заради нас самите. Ние трябваше да бъдем за пример в училище, да сме приветливи с нашите почитатели, с репортерите и всеки, който влезе в контакт с нас. Това не ни затрудняваше, защото мама ни беше възпитавала да бъдем учтиви и внимателни. То ни беше втора природа. Нашият единствен проблем се оказа училищната работа, тъй като щом станахме известни, ние вече не можехме да ходим на училище. Хората бяха готови за един автограф или снимка да влязат в класната ни стая дори през прозорците. Опитвах се да вървя в крак с моя клас, но на края това се оказа невъзможно и ни осигуриха преподавател, който да ни учи вкъщи.

През този период една дама на име Сузан де Пас имаше огромно въздействие върху нашия живот. Тя работеше в „Мотаун“ и беше тази, която се зае с религиозното ни възпитание, когато се преместихме в Лос Анджелис. Тя стана също и менажер на „Джаксън 5“. Живеехме при нея понякога, хранехме се с нея и дори играехме заедно. Ние бяхме буйна, жизнерадостна група, а и тя самата беше млада, преизпълнена с веселие. Наистина Сузан много допринесе за оформянето на „Джаксън 5“ и аз никога не ще успея да й се отблагодаря достатъчно за всичко сторено.

Помня как тя ни показваше скици — на нас, петимата, — нарисувани с въглен. Във всяка скица имахме различна прическа, а в друг цветен комплект бяхме нарисувани в различни дрехи, които можеха да се приплъзват една над друга като в шарените книжки с приказки. След като взехме решение относно прическите, ни заведоха на бръснар, който трябваше да направи така, че да си приличаме с картинките. После, когато избрахме със Сузан и дрехите, отидохме долу в гардеробната, където ни дадоха мостри за проба. Облякоха ни в един от комплектите, обявиха дрехите за неподходящи и ние всички се върнахме отново при цветните фигурки да „премерим“ нещо друго.

В специални часове изучавахме граматика, стил на обноски и маниери. Даваха ни листове с въпроси, като ни казваха, че може да очакваме именно те да ни бъдат задавани от хората. Винаги ни питаха за нашите интереси, за нашия роден град и доколко обичаме да пеем заедно. Почитателите, а и репортерите искаха да знаят на колко години е бил всеки от нас, когато сме започнали да пеем и свирим. Задължението да излагаш живота си на показ беше трудно, дори и да цениш факта, че хората се интересуват от теб заради твоята музика.

В „Мотаун“ ни правеха тестове и с въпроси, които досега не са ни били задавани от никого. Изпитваха ни и по граматика, и по добри маниери по време на хранене. И когато най-сетне бяхме готови, ни заведоха за последна поправка на ръкавите… за последно подкастряне на новите прически „афро“…

След всичко това имаше една нова песен за научаване, озаглавена „Искам да се върнеш“ (I Want You Back). Тя носеше своя фабула, която ние лека-полека откривахме. Беше я написал някакъв човек на име Фреди Перън. Той бил пианист на Джери Бътлър, когато ние сме откривали програмата на Джери в един нощен клуб на Чикаго. Казаха ни дори, че тогава той съжалявал, че собственикът на клуба е „наел онези малки дечица“, като допълвал, че „вероятно не е могъл да си позволи да наеме нещо по-добро“. Но… мнението му драматично се променило, когато видял и чул нашето изпълнение.

Както се оказа по-късно, песента „Искам да се върнеш“ първоначално се е наричала „Искам да бъда свободна“ (I Want to Be Free) и е била написана за Гладис Найт. Фреди дори мислел, че Бари Горди би могъл без знанието на Гладис да даде песента на „Сюприймс“. Вместо това обаче Бари му споменал, че току-що е подписал договор с „тази група от дечица“ от Геъри, Индиана. Фреди съпоставил фактите, разбрал, че това сме ние и… решил да се довери на съдбата.

Когато разучавахме песните за „Стийлтаун“ в Геъри, специално внимание се изискваше от Тито и Джърмейн, тъй като на тях беше поверен инструменталният съпровод. Затова в демонстрационния запис на „Искам да бъда свободна“ те се заслушваха и в партиите на китарата и баса, но татко им обясни, че „Мотаун“ не очаква от тях двамата да свирят в нашите записи и че ритмусът^[4] ще бъде записан преди да бъдат насложени гласовете ни. Той им напомни обаче, че този факт ще им носи повече напрежение — те ще трябва да се упражняват самостоятелно, за да бъдем готови да изпълним пред нашите почитатели именно тези песни, и то така, както звучат в записа. Междувременно всеки от нас трябваше бързичко да научи текста и музикалните указания на материала.

Хората, които се грижеха за нас в областта на пеенето бяха: Фреди Перън, Боби Тейлър и Дийк Ричардс. Всички те, заедно с Хал Дейвис и още един човек от „Мотаун“ на име „Фонс“ Мизъл, бяха част от екипа, който написа и продуцира нашите първи сингли. Наричаха този екип „Корпорацията“. Когато отидохме за репетиция в апартамента на Ричардс, той беше направо поразен от факта, че сме се подготвили така добре. Почти не се наложи да поправя и вокалния аранжимент — беше го разработил добре. Затова реши, че докато все още всичко ни е прясно, можем направо да влезем в студиото и да запишем нашите партии. До следващия следобед всичко беше готово, а ние бяхме толкова доволни от направеното, че занесохме нашия все още немиксиран запис^[5] направо на Бари Горди. Когато пристигнахме в неговото студио, все още беше около средата на следобеда и си представяхме, че щом Бари го чуе, за вечеря ще си бъдем вкъщи…

Но беше вече един през нощта, когато най-сетне се добрахме до колата на Ричардс и хлътнахме в задната седалка. През целия път до дома клюмах и се стрясках, мъчейки се да надвия съня. Горди не хареса песента, която бяхме записали! Преповтаряхме всеки глас отново и когато свършихме, той вече знаеше какви промени трябва да направи в аранжимента. Разбирах, че с нас опитваше нови неща. Приличаше ми на училищен хормайстор, който изисква от всеки да пее своята партия така, сякаш пее сам, независимо че в общата маса не може ясно да се долови индивидуалният глас. След като вече беше преработил музиката и приключил груповата репетиция, Бари Горди ме дръпна настрана, за да ми обясни лично моята партия. Каза какво точно иска и по какъв начин именно аз бих могъл да му помогна, за да го постигне. После разясни всичко на Фреди Перън, който трябваше да записва песента. В тази област Бари беше блестящ! Непосредствено след завършването на сингъла започнахме записите за албум. По онова време ние все още бяхме под силното впечатление на работата над „Искам да се върнеш“, защото точно тази една-едничка песен ни отне много повече време (и лента), отколкото всички останали песни от плочата, взети заедно. Ето как в онези дни „Мотаун“ изпипваше нещата. Бари Горди изискваше съвършенство и внимателно отношение към детайлите. Никога няма да забравя настойчивостта и взискателността му. Те бяха неговият гений! Тогава и по-късно аз наблюдавах всеки миг от съвместната работа, запомних завинаги наученото от него. До ден-днешен се ръководя от същите принципи. Бари Горди беше мой учител и знаменит човек. Той успяваше да долови онези малки нещица, които могат да направят една песен голяма и необикновена, така че тя да се отличи от просто добрата. То беше като магия, сякаш Бари разпръскваше над всичко фееричен прашец.

За мен и моите братя записите в „Мотаун“ бяха един вълнуващ опит. Екипът от автори оформяше отново и отново музиката по време на запис с нас, моделираше и извайваше песента, докато стане просто безупречна. Понякога трябваше да записваме… и презаписваме… и пак… и още веднъж… докато успеем да получим това, което те искаха. И аз виждах как в този процес всичко се превръщаше от добро в още по-добро. Те можеха да променят думи, аранжименти, ритъм… всичко. Имаха свободата да работят по този начин. Бари им я беше предоставил под въздействието на своята собствена природа на перфекционист. Защото аз разбирах, че ако те не направеха необходимото, той непременно щеше да се намеси и да го стори. Бари имаше този навик. Просто се разхождаше в помещението, където работехме, казваше ми какво трябва да направя… и се оказваше прав. Това беше изумително!

Когато през ноември 1969 г. беше пусната по магазините „Искам да се върнеш“, за шест седмици от нея бяха продадени два милиона екземпляра и тя се изкачи до № 1 в класациите. Следващият ни сингъл „ABC“ излезе през март 1970 година. За три седмици бяха разграбени отново два милиона плочи. Все още обичам онази част от песента, където казвам „Седни, момиче, и ми покажи какво можеш да направиш!“ А когато нашият трети сингъл „Любовта, която спестяваш“ (The Love You Save) отново стана № 1, обещанието на Бари се сбъдна.

През есента на същата година нашият следващ сингъл — „Ще бъда там“ (I’ll Be There) — също стана хит. Тогава вече осъзнахме, че бихме могли дори да надминем очакванията на Бари и да му се отблагодарим за усилията, които положи за нас.

Моите братя, аз и изобщо цялото ни семейство бяхме много горди с успеха. В чест на новото десетилетие ние бяхме създали нов саунд^[6]. А и за първи път в звукозаписната история една група от деца притежаваше толкова много хит-плочи. „Джаксън 5“ никога не са имали голяма конкуренция от свои връстници. В нашите аматьорски дни често виждахме една детска група на име „Файв Стеърстепс“^[7]. Те бяха добри, но изглежда нямаха здравата семейна връзка, която имахме ние, и за съжаление се разпаднаха. След като „ABC“ атакува топлистите така убедително, започнаха да се срещат и други групи, подготвяни от грамофонните компании да поемат пътя, трасиран от нас. Харесвах всички тези групи: „Партридж фамили“, „Озмъндс“, „Де Франко фамили“. „Озмъндс“ съществуваха и преди нас^[8], но правеха съвсем различна музика, чиито бръснарски терци във вокалната партия напомняха монотонно тананикане. Веднага след нашия успех те и останалите групи бързо преминаха към соул-стила. Ние нямахме нищо против. Конкуренцията, както знаехме, беше здравословна. Нашите собствени роднини мислеха, че изразът „опасен тип“^[9] важи за нас. Спомням си, че когато бях съвсем малък, за да достигна микрофона, трябваше да стъпвам на една специална щайга за ябълки, на която беше изписано моето име. Микрофоните не можеха да се фиксират достатъчно ниско, за да са удобни за деца на моята възраст. Години от моето детство преминаха така — аз, стъпил на ябълковата щайга, пеех от душа, докато останалите деца играеха.

Както споменах и преди, в онези ранни дни „Корпорацията“ от „Мотаун“ продуцираше и оформяше цялата наша музика. Мога да посоча много случаи, когато моята представа за начина на изпълнение на песента се различаваше от тази на продуцентите — те бяха на друго мнение. Дълго време обаче аз бях твърде послушен, за да налагам своето. Накрая нещата стигнаха дотам, че ми дойде до гуша да ми казват как точно да пея. Това беше през 1972 г., когато бях на четиринадесет години и работех над песента „Гледам през прозорците“ (Lookin’ Through the Windows). От мен се искаше да пея по един начин, а аз знаех, че те не бяха прави. Какво значение има възрастта, щом като си способен и знаеш какво искаш, тогава хората би трябвало да се вслушват в теб. Аз бях вбесен от нашите продуценти. Ето защо се обадих на Бари Горди и му се оплаках. Казах му, че те винаги са ме съветвали как да пея и аз през цялото време съм се съгласявал, но сега при тях всичко е станало твърде… механично.

И така… той дойде в студиото и им каза да ме оставят да правя каквото искам, да ми дадат по-голяма свобода или нещо от този род. Тогава започнах да прибавям много вокални украшения, които те преди с удоволствие зачеркваха. Правех много неща свободно, добавях по някоя дума или звук в края на фразата.

Когато Бари беше в студиото с нас, той винаги променяше или прибавяше нещо и то винаги се оказваше на място. Той ходеше от студио в студио, контролираше различни аспекти от работата, често допълваше някой детайл, което правеше плочите още по-добри. Нали и Уолт Дисни, проверявайки мимоходом работата на различните художници, е казвал: „Добре, но този характер трябва да стане още по-явен.“ Винаги знаех кога Бари харесва нещо, което аз правя в студиото, защото имаше навика, щом е доволен, да върти езика си от вътрешната страна на бузата. И ако нещата наистина вървяха добре, той енергично замахваше с юмрук — нали по-рано е бил професионален боксьор.

Моите три любими песни от онези дни са: „Никога не мога да кажа «сбогом»“, „Аз ще бъда там“ и „ABC“. Никога няма да забравя мига, когато за пръв път чух „ABC“. Помислих си: „Това нещо е толкова хубаво“ и още помня онова нетърпение, което изпитвах, по-скоро да вляза в студиото, да изпея тази песен и наистина да я направя наша творба.

Все още репетирахме всеки ден и работехме здравата, някои неща не се променяха, но ние бяхме доволни от постигнатото. Имаше толкова много хора, които ни покровителствуваха, и ние така се бяхме устроили, сякаш нищо ново не би могло да се случи.

Щом се появи „Искам да се върнеш“, всеки в „Мотаун“ ни предричаше успех. Даяна обикна песента и ни представи в една холивудска дискотека с голямо име, където тя държеше да пеем в такава уютна, разтоварваща атмосфера, каквато имаше при Бари. Буквално следвайки Даяна по петите, събитието дойде във вид на покана за участие в телевизионното предаване „Тъмнокожата Мис Америка“. Да участвуваме в това шоу означаваше, че ни се дава възможност да направим пред публика предварително представяне на нашата плоча и новата ни програма. След като получихме поканата, братята ми и аз си спомнихме разочарованието от неосъщественото първо предложение за участие в телевизионно шоу в Ню Йорк. Нали тогава „Мотаун“ се беше обадил. Сега обаче ние не само че щяхме да го осъществим, но при това участвувахме и от името на „Мотаун“. Животът беше много хубав! Даяна, разбира се, „постави черешката за капак“. Тя щеше да бъде водеща на „Холивуд Палас“ — една голяма шоупрограма в събота вечер. Това щеше да бъде нейното последно явяване със „Сюприймс“, а за нас — първото по-значително представяне. Събитието означаваше много за „Мотаун“, тъй като междувременно там бяха решили, че нашият нов албум ще се нарича „Даяна Рос представя «Джаксън 5»“. Никога преди не е имало нещо такова една суперзвезда, като Даяна например, да предаде щафетата на група от деца. „Мотаун“, Даяна и пет дечица от Геъри (Индиана)! Всичко това беше твърде вълнуващо. По онова време „Искам да се върнеш“ вече се беше появила и Бари отново доказа, че има право. Всички станции, които пускаха „Слай“^[10] и „Бийтълс“, сега пускаха и нас.

Както вече споменах и преди, ние не работехме толкова упорито върху албума, колкото върху сингъла, но доста се забавлявахме, опитвайки всички видове песни — като се започне от „Кой те обича“ (Who’s Lovin’ You), онази стара песен на „Миракълс“, която бяхме направили по времето на „Шоу на талантите“, та чак до „Зип-а-ди-ду-да“.

За този албум ние предпочетохме онези песни, които се харесваха на широката публика — на деца, на юноши и възрастни. Всички разбирахме, че една от причините за нейния голям успех се таи именно тук. Знаехме, че „Холивуд Палас“ има будна публика от най-изтънчените хора на Холивуд, ето защо бяхме обезпокоени, но напразно… ние ги покорихме още от първата нота. Имаше и оркестър, така че това беше първият път, когато чух изцяло песента „Искам да се върнеш“, изпълнена на живо, тъй като при записването на албума и наслагването на струнните инструменти аз не присъствувах. Участието в това шоу ни караше да се чувствуваме като царе така, както когато побеждавахме в разширената градска програма, представена в Геъри.

Сега, когато, за да печелим публика, ние не бяхме вече зависими от хитовете на други изпълнители, подбирането на добри, подходящи песни за нас ставаше истинско предизвикателство. Хората от „Корпорацията“ и Хал Дейвис бяха натоварени да пишат песни специално за нас, а така също и да ги продуцират. Бари не одобряваше почивките, така че дори след като нашият първи сингъл стана хит № 1 в класацията, вече бяхме заети със следващите.

„Искам да се върнеш“ можеше да бъде изпълнявана и от възрастни, ала „ABC“ и „Любовта, която спестяваш“ (The Love You Save) бяха написани специално за нашите гласчета със сола за Джърмейн и за мен, което беше още един поклон пред саунда на „Слай“, редуваща певците си на сцената. „Корпорацията“ беше написала тези песни, имайки предвид и обичайното танцово аранжиране, а това бяха онези стъпки, които нашите почитатели имитираха на забавите също толкова добре, колкото и ние — на сцената. Стиховете заплитаха езика ни, ето защо, за да можем да ги произнасяме бързо, ги разпределихме между мен и Джърмейн.

Нито една от онези плочи не би могла да съществува без песента „Искам да се върнеш“. Ние прибавяхме и отстранявахме идеи от аранжимента на тази песен — богата като минерален залеж, но публиката, изглежда, искаше всичко, което правехме. По-късно записахме още две според мен безсмислени плочи: „Маминият бисер“ (Mam’s Pearl) и „Възрастен обожател“ (Sugar Daddy), които ми напомняха за моите собствени училищни дни: „Докато аз ти давам бонбони, той ти дава цялата си любов“. Тук добавихме още една хитрина. Когато Джърмейн и аз пеехме двуглас, това винаги предизвикваше ентусиазиран отклик у публиката, а особено се харесваше, ако го правехме с един и същ микрофон.

От рекламата ни казаха, че нито една група не е имала старт като нашия. Нито една! Когато и да е!

„Ще бъда там“ беше нашата истинска песен-пробив! Чрез нея сякаш казвахме: „Ние сме тук, за да останем.“ Тя се задържа пет седмици на първо място — твърде дълъг период за една песен — и беше най-любимата ми от всички, които досега бяхме записали. Как обичах думите: „Ти и аз трябва да направим договор, ние трябва да върнем избавлението…“ Уили Хъч и Бари Горди не приличаха на хора, които могат да пишат така. Когато се намирахме в студиото, те винаги се будалкаха с нас. Но песента ме грабна от мига, в който чух демонстрационния запис. Аз дори не знаех какво е клавесин, преди да ни бъдат изсвирени встъпителните тонове от тази плоча. Песента се роди благодарение на гения на Хал Дейвис, асистиран от Сузи Икеда, другата ми половинка, която неотлъчно стоеше до мен песен след песен, за да бъде сигурна, че ще вложа необходимата емоция в композицията. Това беше една сериозна песен, но ние я направихме неусетно, между другото, някак на шега, особено онази част, където аз пеех „Само се огледай, миличка!“ (Just Look Over Your Shoulder, Honey). Без „миличка“ това беше взето направо от големия хит на „Фор Топс“ — „Протегни ръка и аз ще се отзова“ (Reach Out I’ll Be There). Ето как ние чувствувахме, че ставаме все повече и повече съпричастни както към историята на „Мотаун“, така и към нейното бъдеще.

В самото начало идеята беше аз да пея всички по-енергични неща, а Джърмейн да изпълнява баладите. И въпреки че гласът на седемнадесетгодишния Джърмейн вече беше напълно развит и по-зрял, все пак по баладите си падах повече аз, независимо че те все още не са станали мой стил. С тази плоча се класирахме направо на първо място в раздела за групи. Така тя стана нашият четвърти № 1, но много хора харесваха песента на Джърмейн „Открих това момиче“ (I Found That Girl) от обратната страна на плочата, харесваха я почти толкова, колкото и хита.

По-късно разработихме тези песни в потпури. Стана една голяма музикална пиеса, в която имаше достатъчно по-дълги инструментални дялове за танцуване. Впоследствие в различните телевизионни програми винаги се връщахме към тези потпури. Например свирихме тази пиеса в три различни концерта на „Ед Съливан шоу“.

По това време „Мотаун“ винаги ни казваше какво да отговаряме в интервютата, но мистър Съливан беше от онези хора, които неусетно те подхващат и предразполагат, с една дума, той правеше така, че да се чувствуваме удобно. Връщайки се назад в спомените, не мога да не кажа, че „Мотаун“ ни навличаше нещо като усмирителна риза, превръщаше ни в роботи. Много неща оттогава днес не бих направил по този начин, но… нали бях дете — не биваше да се обаждам. Вярно е, че хората на „Мотаун“ за първи път опитваха с нас нещо, което не бяха правили преди. Кой по това време можеше да им каже какъв е верният способ за манипулиране с такава непонятна досега величина?

Репортерите можеха да ни задават всички видове въпроси, ала служителите на „Мотаун“ стояха винаги нащрек, готови да ни извадят от затруднение или да контролират въпросите, ако е необходимо. Ние не можехме дори и да си мечтаем да опитаме нещо, което би могло да ги затрудни и обърка. Досещах се, че те бяха особено угрижени от възможността да изглеждаме някак войнствено нападателни така, както мнозина се държаха доста често в онези дни. Може би се бояха, че след като ни дадоха онзи „афро“ вид, те са създали някакви малки Франкенщайни. Веднъж един репортер, представител на движението „Черната сила“^[11], ни зададе политически въпрос, ала човекът от „Мотаун“ веднага се намеси и му отговори, че ние не мислим по тези проблеми, тъй като сме само един „комерсиален продукт“. Но когато си тръгвахме, ние намигнахме на застъпника на „Черната сила“, отдадохме му чест, което, изглежда, го развълнува.

По онова време се срещнахме за втори път с Дон Корнилиъс в неговото шоу „Соул парад“ (Soul Train). Той беше местният дисководещ по времето на нашите дни в Чикаго. Познавахме се. Обичахме да гледаме програмата му и да черпим идеи от танцьорите на нашия край.

Лудите дни от големите турнета на „Джаксън 5“ започнаха веднага след успехите, които имахме с нашите плочи. Те започнаха с голяма обиколка през есента на 1970. Имахме концерти в огромни зали като „Медисън Скуеър Гардън“ и „Лос Анджелис Форум“. През 1971 г., когато песента „Никога не мога да кажа «сбогом»“ (Never Can Say Goodbye) беше голям хит, ние свирихме в 45 града през лятото и в още 50 по-късно, към края на същата година.

Припомням си онова време като период на необикновена близост с моите братя. Ние винаги сме били много лоялни един към друг и предани на групата. Ала тогава всичко беше по-ярко. Веселяхме се, много се шляехме и лудувахме заедно, правехме си взаимно нечувани номера и се шегувахме с хората, които работеха с нас. Но никога не сме били твърде буйни, нямахме вкус към хулиганството. Нито един телевизор не полетя от прозорците на нашия хотел. Ала много вода се разля по различни глави. Опитвахме се главно да превъзмогнем досадата, породена от толкова дългото пътуване. Когато си отегчен по време на турне, ти си склонен да правиш какво ли не, за да се поразвеселиш. И ето, моля ви… какво друго ни остава, щом сме напъхани в тези хотелски стаи, без да имаме възможност да мръднем където и да е заради тълпите крещящи момичета навън…? Та и ние искахме да имаме някакво забавление. Искаше ми се, докато правим някоя от тези диви лудории, някой да ни издебне и да ни филмира. Всички чакахме, докато нашият менажер по охраната Бил Брей заспи. После организирахме луди състезания по бързо бягане из коридорите, бой с възглавници, турнири по свободна борба, войни с крем за бръснене… ясно ви е, нали! Бяхме като побъркани. От балконите на хотела пускахме балони и пълни с вода книжни кесии, за да гледаме как ще се спукат. После си умирахме от смях. Подмятахме си различни неща един на друг и с часове прекарвахме на телефона, за да говорим с преправени гласове или да поръчваме на „сервиране по стаите“ богати закуски и вечери, които разпращахме по чуждите апартаменти. Всеки, който дръзнеше да влезе в някоя от нашите спални, беше изложен в 90 процента от случаите да бъде наквасен с ведрото вода, закрепено над вратата.

Когато пристигахме в някой нов град, веднага се втурвахме да разгледаме всичките му забележителности. Ние винаги пътувахме с нашата великолепна възпитателка — Роуз Файн, която ни учеше на много неща и проверяваше как сме си подготвили уроците. Роуз беше тази, която ми внуши любов към книгите и литературата. Тази любов ме подкрепя и днес. Аз четях всичко, което попадаше в ръцете ми. Нови градове означаваше също и нови места за пазаруване. Аз обичах да пазарувам, особено в книжарници и универсални магазини, но тъй като нашата слава непрекъснато растеше, почитателите ни превръщаха инцидентното ни пазаруване в нещо като ръкопашен бой. В онези дни нападението от момичета, стигнали почти до истерия, беше едно от най-ужасяващите ме преживявания. Струваше ми се брутално, невъзпитано, грубо. Когато решавахме да се отбием в някой универсален магазин просто да погледаме, а почитателките ни откриеха, че сме там, буквално можеха да пометат всички, да сринат магазина. Прекатурваха щандовете, чупеха стъкла, събаряха каси. А всичко, което искахме ние, беше да погледаме дрехите… Ако не сте били очевидци на подобна сцена, никога не ще успеете да си представите какво е това! Опасни бяха тези момичета! И все още са! Не осъзнават, че биха могли да те наранят, независимо че постъпките им са подбудени от любов. Намеренията им са добри, но аз мога да потвърдя и да докажа, че боли, когато се нахвърлят върху теб. Страхуваш се, че ще бъдеш задушен или осакатен. Хиляди ръце се опитват да те сграбчат. Докато едното момиче ти извива китката, другото ти сваля часовника. Дърпат косата ти, а това боли, сякаш те парят. Спъват се в нещо и тогава драскотините, с които те белязват, са ужасяващи. Аз все още си нося белезите и помня в кой град съм получил всеки от тях. Отрано научих как да бягам през тълпите от момичета, струпани пред театрите, хотелите, летищата. Важно е да помниш, че трябва да прикриваш очите си с ръце, защото момичетата може и да забравят, че имат нокти по време на една такава бурно изразявана емоционалност. Зная, че почитателите правят всичко с добри намерения, обичам ги за техния ентусиазъм и подкрепа, но тези епизоди и до днес окачествявам като страховити.

Най-френетичната сцена, на която съм бил свидетел, се случи с тълпата посрещачи, когато за първи път отидохме в Англия. Още докато летяхме над Атлантическия океан, пилотът ни предаде току-що полученото съобщение, че десет хиляди деца ни очакват на летище Хийтроу. Не можехме да го повярваме. Бяхме развълнувани, разбира се, но… ако бихме могли да завием и да полетим обратно към дома, сигурно щяхме да го направим. Когато се приземихме, успяхме само да видим, че почитателите буквално бяха превзели цялото летище. Ужасно е да бъдеш атакуван така. Братята ми и аз имахме късмет, че успяхме да се измъкнем живи от летището този ден…

За нищо на света не бих разменил спомените си за моите братя от онова време. Често ми се иска да можех да преживея отново онези дни. Ние бяхме като седемте джуджета: всеки от нас беше различен, всеки имаше своя собствена личност. Джаки беше атлетът и неспокойният човек. Тито беше силният, копие на татко. Той беше напълно погълнат от колите и обичаше да ги подрежда и разменя^[12]. Джърмейн беше този, с когото се чувствувах най-близък, когато израснахме. Той беше забавен, добродушен, отстъпчив и вечно се шляеше без цел. Точно Джърмейн закрепяше ведрата със студена вода над вратите на нашите хотелски стаи. А Марлон беше и си остана един от най-решителните хора, които някога съм срещал. Той също беше истински шегаджия и лудетина. Когато бяхме по-малки, той винаги изпадаше в беда, защото или не схващаше ритъма, или пропускаше някоя нота, но… по-късно вече съвсем не беше така.

Различията в характерите на моите братя и близостта, която чувствувах-ме един към друг, беше онази величина, която стимулираше издръжливостта ми през онези изнурителни дни на постоянни турнета. Всеки помагаше на другия. Джаки и Тито ни предпазваха да не отидем твърде далеч с нашите лудории. Изглежда, те трябваше да ни държат под контрол, а после Джърмейн и Марлон да се провикват: „Хайде малко да повилнеем!“

Сега всичко това наистина ми липсва. В онези ранни дни ние бяхме през цялото време заедно. Ходехме в парковете за забавления, яздехме коне или гледахме филми. Правехме всичко заедно. Щом някой каже: „Аз отивам да плувам“ и ние всички изревавахме: „Аз също!“

Изолацията ми от моите братя дойде много по-късно, когато те започнаха да се женят. Настъпи една разбираема естествена промяна, тъй като всеки от тях ставаше по-близък със своята съпруга и те заедно образуваха една семейна общност. Частица от мен желаеше винаги да си останем такива, каквито бяхме — братя, които също бяха и добри приятели, но… промяната е неизбежна и винаги добра в един или друг смисъл. Ние скоро обикнахме взаимното си присъствие. И до днес все още чудесно прекарваме времето си, когато сме заедно. Ала различните пътеки, по които пое животът, не ни дадоха свободата да се радваме един на друг толкова дълго, колкото бихме искали.

В онези дни на турнета с „Джаксън 5“ аз винаги разделях една стая с Джърмейн. Той и аз бяхме близки както на сцената, така и извън нея. Имахме много общи интереси. Тъй като Джърмейн беше най-заинтригуваният от момичетата, които се опитваха да се доберат до него, той и аз често изпадахме в затруднение и дори в беда по време на турнета.

Мисля, че нашият баща отрано беше решил, че трябва с много по-бдително око да наблюдава нас двамата, отколкото останалите братя. Обикновено той заемаше стаята в съседство с нашата, което значеше, че би могъл по всяко време да влезе през вратата между двете стаи и да ни провери. Аз истински презирах тази комбинация не само защото татко можеше да контролира „лошото“ ни държане, но също и защото той имаше навик да прави най-подлите си номера с нас. Когато Джърмейн и аз вече почти заспивахме, изтощени след концерта, баща ми пускаше група момичета в стаята ни. Ние се събуждахме, а те стояха там, гледаха ни и се хилеха.

Тъй като шоубизнесът стана мой живот, най-голямата лична битка, която трябваше да водя през юношеските си години, не беше свързана нито със звукозаписните студиа, нито със сцената, а с онзи, който ме наблюдаваше от огледалото. До голяма степен отъждествяването на моята самоличност беше свързано с отъждествяването ми като знаменитост.

Моята външност започна видимо да се променя около четиринадесетата ми година. Доста бързо израснах на височина. Хората, които не ме познаваха, влизайки в стаята, очакваха да се запознаят със симпатичния мъничък Майкъл Джаксън и ме отминаваха… Налагаше се да казвам „Аз съм Майкъл“, а те да изглеждат изпълнени със съмнения. За тях Майкъл беше мило малко детенце… а аз бях дългурест младеж, източил се 5 фута и 10 инча^[13]. Аз не бях личността, която те очакваха, а още по-малко — която биха искали да видят. Пубертетната възраст сама за себе си е достатъчно трудна, но представете си, че в този период към естествената ви лична неувереност, свързана с извършващите се трансформации във вашето тяло, се прибави и негативната реакция на околните към вас… Хората изглеждаха толкова изненадани, че и аз мога да се изменям, че и моята фигура претърпява същите естествени промени като на всички останали мои връстници.

Трудно ми беше! Много отдавна всички ме наричаха „кют“^[14], а сега…? Заедно с поредицата останали изменения и кожата ми се покри с пъпки — страхотен случай на акне. Погледнах се една сутрин в огледалото, а отсреща ме гледаше нещо като… „О, не!“ Изглежда върху всяка мастна жлеза имах по една пъпка… И колкото повече се притеснявах от това, толкова по-лошо ставаше. Тогава все още не осъзнавах, че всъщност и моята диета от богата на мазнини храна съвсем не допринасяше за подобрение на нещата. И… подсъзнателно започнах да изпадам в паника от всичко, което ставаше с мен и с моята кожа. Чувствувах се неловко заради толкова лошия си външен вид. Наистина ми се струваше, че колкото повече се гледам в огледалото, толкова по-лоши пъпки получавам. Моята външност започна да ме угнетява. Сега вече от опит зная как подобен случай на акне може да има опустошителен ефект върху една личност. Върху мен въздействието му беше така гибелно, че дори започна да се отразява на характера и на цялата ми индивидуалност. Не можех да гледам хората в очите, докато разговарям с тях. Гледах надолу или настрани. Чувствувах, че няма нищо, с което да се гордея. Дори не исках да излизам навън. Просто не правех нищо.

Брат ми Марлон беше покрит с пъпки и нехаеше, но аз не желаех да виждам никого и още по-малко някой да види кожата ми в това състояние. Сигурно се питате как двамата братя могат да бъдат толкова различни? Кое ни е карало да бъдем такива, каквито сме?

Аз все още се нуждаех от нашите хитове, за да се гордея с тях, а веднъж попаднал на сцената — не можех да мисля повече за нищо друго. Всички останали грижи отпадаха.

Но… щом като отивах зад кулисите… отново се сблъсквах с това огледало…

В края на краищата нещата се попромениха. Започнах да възприемам състоянието си по-различно. Научих се да променям начина си на мислене и да разбирам по-добре себе си. И най-важното — промених си диетата. Това беше секретът!

През есента на 1971 г. записах своя първи солов сингъл. Наричаше се „Трябва да бъда там“ (Got to Be There). Беше ми много приятно да работя по нея. Тя стана една от моите любимки. Според Бари Горди вече се налагаше да направя един солов запис. Така аз се оказах сред първите хора в групата на „Мотаун“, който действително тръгваше с големи крачки. Тогава Бари споменаваше, че би трябвало да запиша вече дори собствен албум. Години по-късно, когато го сторих, разбрах, че е имал право.

Малкият конфликт, който възникна по онова време, беше една от типичните битки, които трябваше да водя като млад певец. Когато си млад и имаш идеи, хората често мислят, че те са глупави и детински. През 1972 — годината, в която „Трябва да бъда там“ стана голям хит, ние бяхме на турне. Една вечер аз казах на организатора на турнето: „Нека преди да запея тази песен да изляза иззад кулисите, да грабна онази малка шапка, с която съм на снимката върху обложката на албума. Публиката ще полудее, като ме види с тази шапка.“

Той посрещна идеята ми като най-нелепото нещо, което е чувал някога. Не ми разрешиха да го направя, защото бях малък и всички мислеха, че това е тъпотия. Скоро след този инцидент Дони Озмънд^[15] започна да носи подобна шапка, където и да отидеше из страната, и хората го харесваха. Бях доволен от моите инстинкти. Вярвах, че тази идея ще свърши добра работа! Виждал бях Марвин Гей да носи шапка, когато изпълнява песента „Нека да успее“ (Let’s Get It On) и хората лудееха, пищяха от удоволствие. Явно, те знаеха какво следва, когато Марвин си нахлупи шапката. Тя прибавяше някаква допълнителна възбуда и съобщаваше нещо на публиката, даваше и възможност да стане още по-съпричастна с програмата, да се почувствува дори действуващо лице в нея.

Още от времето на „Джаксън 5“ започна да се появява по телевизията съботното утринно анимационно шоу. Беше 1971. По това време аз вече бях предан почитател на филмите и анимацията. За разширяване на моите познания към анимацията допринесе много Даяна Рос. То ставаше постепенно, още от времето, когато ме учеше да рисувам. Паралелно с оформянето на вкус към рисунката в моя характер се зараждаше и постоянният интерес и любов към киното, към онзи тип анимационни филми, чийто пионер беше Уолт Дисни. До днес изпитвам необикновено уважение към мистър Дисни и към всичко, което той сътвори с помощта на многобройните си талантливи художници. Изпълвам се със страхопочитание, когато си мисля за радостта, която той и неговите сътрудници са дали на милиони деца, пък и на възрастните из целия свят.

Обичах да бъда изобразяван в карикатурен вид. Беше толкова забавно в съботните утрини да станем, за да гледаме мултипликационни филми и да чакаме с нетърпение да се видим на екрана. За всички нас това беше като една фантазия, станала действителност.

Моят първи личен досег с киното дойде, когато изпях титулната песен за филма „Бен“^[16] през 1972 година.

За мен „Бен“ означаваше много. Нищо не ме беше вълнувало някога повече от влизането в студиото, където трябваше да запишат гласа ми за този филм. Славно беше! По-късно, щом започнаха прожекциите, аз отивах в киносалона и чаках края, когато признанието щеше да проблесне за миг в думите: „“Бен" изпя Майкъл Джаксън". Бях наистина дълбоко развълнуван от този факт. Обичах песента, а обичах и сюжета. Фактически фабулата доста напомняше за И Ти^[17]. Тя разказваше за едно момченце, което се сприятелява с плъхче. Хората не разбираха любовта на детето към това малко създание. Момчето умираше от някаква болест и неговият единствен верен приятел беше Бен — водачът на плъховете в града, където то живееше. По-голямата част от публиката оценяваше филма като странен и донякъде чудат, но аз не бях на тяхното мнение. Песента от филма стигна до № 1 в класациите и все още е моя любима. Пък и аз винаги съм обичал животните, доставя ми удоволствие да чета за тях и да гледам филми, в които те са главни герои.