Майкъл Джаксън
Лунна разходка (5)

Глава пета
Лунна разходка

„От стената“ се появи по магазините през август 1979. Същия месец аз навърших двадесет и една години и поех контрола над своите собствени дела. Без съмнение това беше един от най-важните повратни етапи в моя живот. Албумът значеше много за мен, тъй като неговият евентуален успех щеше да докаже недвусмислено, че някогашното „дете-звезда“ е могло да се развие и да стане зрял артист със съвременна притегателна сила. „От стената“, освен всичко останало, отиде отвъд установената от нас танцова практика. Още в началото, когато се захванахме с осъществяването на проекта, Куинси и аз разговаряхме колко е важно да успеем в записаното си изпълнение да уловим изблика на страст и силни емоции. Мисля все пак, че постигнахме това в баладата „Тя си отиде от моя живот“ и до известна степен в „Рок с тебе“.

Сега, връщайки се назад, съм в състояние да погледна цялата картина и да осъзная как „От стената“ ме подготви за предстоящата ни работа над албума „Трилър“ (Triller). Куинси, Род Темпъртън и много от музикантите, които свириха в „От стената“, щяха да ми помогнат да осъществя една мечта, която лелеех от дълго време. „От стената“ беше разпродаден из страната почти в шест милиона екземпляра, но аз желаех да направя още по-успешен албум. Бях малко момче, когато мечтаех да сътворя най-продаваната плоча за всички времена. Като дете, когато отивах да плувам, си спомням, че винаги си пожелавах нещо, преди да скоча в басейна. Растях, познавайки усърдието, схващайки целите, давайки си сметка какво е възможно и какво не е възможно. Исках да направя нещо особено. Тогава протягах ръцете си, сякаш целях чрез тях да изпратя мислите си право нагоре в пространството, да ги изпратя заедно с моето пожелание и… се хвърлях във водата, а преди да потъна, си казвах: „Тази е моята мечта. Това е моето желание.“

Вярвам в желанията и в умението на личността да претвори желаното в действителност. Наистина вярвам! Всеки път, когато видя слънчев залез, безмълвно отправям съкровеното си желание малко преди слънцето да се закъта в западния хоризонт и да се изгуби. Струва ми се, че то е успяло да вземе моето желание със себе си точно преди да изчезне и последната искрица светлина. Тогава желанието е повече от желание, то е цел. То е нещо, което вашето съзнание и подсъзнание може да направи реалност.

Спомням си веднъж, когато в студиото работехме с Куинси и Род Темпъртън над „Трилър“… В почивката, когато си играех с един малък флипер, един от тях ме попита: „Ако този албум не излезе така сполучлив както «От стената», ще бъдеш ли разочарован?“ Почувствувах се разстроен и обиден дори само от факта, че този въпрос беше повдигнат. Отвърнах им: „“Трилър" трябва да се окаже още по-сполучлив!" Признах, че искам този албум да стане най-продаваният за всички времена. Те започнаха да се смеят. Както изглежда, това им се стори твърде нереално, за да бъде пожелано.

По времето, когато проектирах „Трилър“, имаше периоди на отчаяние и тревога, тъй като не успявах да накарам работещите с мен хора да видят онова, което виждах аз. Това все още ми се случва понякога. Често хората просто не гледат на нещата от моя ъгъл. Твърде много съмнения имат. А щом се съмняваш в собствените си сили, ти не си в състояние да дадеш най-доброто, на което си способен. Ако ти сам не си вярваш, кой ще ти повярва? Не е достатъчно да направиш нещо толкова добре, колкото е било миналия път. Мисля, че така се доближаваш до манталитета „карай там, пък да става каквото си ще“, ала подобна позиция не изисква от теб да се разгърнеш, да израснеш. Аз не вярвам в нея. Напротив, убеден съм, че ние сме силни, но не използуваме пълния капацитет на нашата мисловност. Убеден съм, че вашият интелект е достатъчно голям, за да ви помогне да постигнете всичко, което пожелаете.

Аз знаех какво можем да постигнем с тази плоча. Разполагахме с великолепен екип от доста таланти и с добри идеи. Убеден бях, че сме в състояние да направим всичко. Успехът на „Трилър“ трансформира много от моите мечти в реалност. Той наистина стана най-търсеният албум за всички времена и този факт се появи върху корицата на книгата за световните рекорди „Гинес“.

Създаването на албума „Трилър“ беше тежка работа, но истината е, че можете да извадите от нещо само онова, което предварително сте вложили в него. Аз съм перфекционист. В състояние съм да работя, докато капна, а над този албум се трудих без мярка. Подкрепяше ме и това, че докато записвахме, Куинси проявяваше голямо доверие към всичко, което правех. Предполагам, че по време на съвместната ни работа за албума „От стената“ аз бях успял да докажа себе си пред него. Тогава той ме изслушваше и ми помагаше да осъществя очакванията си, а при работата над „Трилър“ проявяваше още по-голяма вяра в мен. Разбираше, че притежавам необходимия опит, за да осъществя плочата и от време на време дори не присъствуваше в студиото с нас. Твърде самоуверен съм, когато става дума за моя труд. Щом веднъж приема един проект, вярвам в него 100% и наистина му отдавам душата си. Бих умрял за него. Ето какъв съм.

Куинси е блестящ в балансирането на един албум, особено при миксирането — винаги подходящо и в по-бързите, и в по-бавните „парчета“. Започнахме да работим с Род Темпъртън над песента за албума „Трилър“, който в началото се наричаше „Звездна светлина“ (Starlight). Пишех някои от тях сам, а Куинси прослушваше музика от други композитори. Той умееше да разбира какво ще харесам и кое ще направи впечатление. Ние споделяхме еднаква философия за създаването на албуми. И двамата не вярвахме в „теорията“ за обратната страна на албума^[1] или за „албумните песни“^[2]. Всяка песен би трябвало да може да се разпространява и на сингъл. Ние се придържахме към тази идея.

Бях привършил някои свои песни, но не ги показвах на Куинси, докато не разбера какво ще постъпи от другите автори. Първата ми песен се наричаше „Започвам нещо“ (Startin’ Something). Написах я, докато работехме „От стената“, ала не бях я показвал на Куинси. Така е с мен понякога, имам песен, написал съм я и наистина я харесвам, а просто не мога да се реша да я представя. Докато правехме „Трилър“, упорствувах дълго време, преди да изсвиря на Куинси дори такава песен като „Махай се!“ (Beat It). Той продължаваше да ми говори, че за албума ни липсва голямата песен. Казваше ми: „Хайде, къде е? Зная, че я имаш.“ Обичам моите песни, но се срамувам, когато трябва да ги изсвиря за първи път, тъй като се боя, че хората няма да ги харесат, а това би било болезнено изпитание за мен.

И така… най-сетне Куинси ме придума да го оставя да чуе онова, което съм приготвил. Изсвирих му „Махай се!“ и… той полудя. Чувствувах се на седмото небе!

Когато започвахме да работим „Трилър“, позвъних на Пол Маккартни в Лондон и този път му казах: „Хайде да се срещнем и напишем няколко хита.“ От нашата съвместна работа се родиха „Кажи, кажи, кажи“ (Say, Say, Say). В края на краищата Куинси и аз избрахме „Момичето е мое“ като очевидния първи сингъл от „Трилър“. Наистина нямахме много възможности за избор. Когато с една песен са свързани две популярни имена, тя трябваше да бъде предпочетената, иначе ще те накара да си я тананикаш до смърт. Ние решихме, за да се избавим от нея, да я включим.

Обърнах се към Пол и защото ми се искаше да му се отплатя за услугата, която ми беше направил, като ми предостави песента си „Приятелка“ за албума „От стената“. Аз написах „Момичето е мое“ (The Girl Is Mine) с мисълта, че ще бъде подходяща за дует от неговия и моя глас. Работихме заедно и над „Кажи, кажи, кажи“, която щяхме да завършим по-късно с Джордж Мартин — големия продуцент на „Бийтълс“.

„Кажи, кажи, кажи“ написах в съавторство с Пол, човека, който може да свири на всички инструменти в студиото и да има успех с всеки — с дете, с мен, с кого ли не? И ето… двамата работехме като равни и това ни доставяше удоволствие. В студиото никога и за нищо не се налагаше Пол да ме убеждава. Сътрудничеството ни беше за мен истинска стъпка напред по отношение увереността в собствените ми сили. Там бях сам. Нямаше го Куинси Джоунс да поправя грешките. Пол и аз споделяхме еднакво мнение по въпроса как би трябвало да се изработва една популярна песен. За мен беше истинска наслада да работя с него. Долавям, че след смъртта на Джон Ленън той живее с надеждата, че хората няма да го изоставят. Пол Маккартни отдаде толкова много в това направление и още повече на своите почитатели.

По-късно аз щях да откупя каталога на музикалното издателство ATV, което включваше и много от знаменитите песни на Ленън-Маккартни. Ала повечето хора не знаят, че именно Пол ме запали с идеята да се намеся в бизнеса с авторските права. Гостувах на Пол и Линда в къщата им в провинцията, когато той заговори за своята собствена ангажираност с музикалните издателски права. Подаде ми малка книжка с буквите MPL, отпечатани на корицата. Усмихна се, когато я разгърнах — явно знаеше, че ще намеря съдържанието вълнуващо. Това беше опис на всички песни, които Пол притежаваше и чиито права той откупуваше отдавна. Никога преди не ми е хрумвало да купувам песни. Когато започна разпродажбата на каталога на музикалното издателство ATV, който съдържаше много песни на Ленън-Маккартни, аз реших да представя своята кандидатура за оферта.

Считам себе си за музикант, който между другото е и бизнесмен. И Пол, и аз познавахме както жестоките методи на бизнеса, така и значението на издателските права, възнагражденията, процентите, а още по-добре — автора на песни и неговото чувство за лично достойнство. Писането на песни би трябвало да се третира като жизнен сок за популярната музика. Творческият процес не може да се измерва с определени часове или със система от норми. Той включва в себе си вдъхновение и готовност да продължаваш. Когато бях съден за „Момичето е мое“ от човек, за когото никога не бях и чувал, аз бях напълно решен да отстоявам своята репутация. Заявих, че много от моите идеи идват насън, което някои хора обявиха за удобно измъкване, но… това е самата истина. Естеството на нашата работа е толкова трудно за защита, че да бъдеш съден за нещо, което не си извършил, по-скоро се доближава до онази част от ритуалния процес, каквато има във всеки любителски фарс.

„Не е моя любима“ (Not My Lover) беше заглавие, с което почти свикнахме да наричаме песента „Били Джийн“ (Billie Jean) заради възраженията на Кю, който считаше, че хората може да направят паралел с името на голямата тенисистка Били Джийн Кинг^[3]. Доста въпроси ми задаваха за тази песен, а отговорът е много прост — едно момиче, което твърди, че аз съм бащата на нейното дете, а аз защищавам своята невинност, тъй като „хлапето не е мой син“. Никога не е имало автентична „Били Джийн“ (изключвам онези, които са се появили след песента). Това е само пример. Момичето в този случай е комбиниран образ от всички ония, които ни нападаха. Нещо подобно се беше случило на някои от моите братя. Това ме изумяваше. Как е възможно тези момичета да твърдят, че носят нечие дете, щом това е лъжа. Не мога да си представя измама за нещо от такава величина. Дори и до ден-днешен има момичета, които говорят най-чудати неща пред вратата на моя дом, например: „О, аз съм съпругата на Майкъл“ или „Аз просто някъде съм изпуснала ключовете от нашия апартамент“. Спомням си едно момиче, което ни докарваше до истинска лудост. Започнах да мисля, че тя наистина си вярва, че ми е принадлежала. Друга пък претендираше, че съм бил в леглото с нея, и черпеше по този случай. Имаше и две-три сериозни схватки пред вратата на ул. „Хейвън Хърст“, които можеха да завършат доста зле. Тогава някакви хора крещяха в интеркома, че Исус ги е изпратил да говорят с мен, че им казал да влязат…

Музикантите с верен усет познават устройството на „хита“. Той трябва да бъде правилно насочен. Всичко в него трябва да си бъде на мястото. Той ви задоволява и ви кара да се чувствувате добре. Познавате го, щом го чуете. Ето така аз усетих „Били Джийн“. Още докато пишех тази песен, знаех, че ще стане голям хит. Бях всецяло погълнат от нея. Един ден по време на кратка пролука между записите аз и Нелсън Хейс, който работеше с мен по това време, тръгнахме с колата по автострадата. „Били Джийн“ ми се въртеше из главата, за нищо друго не можех да мисля. И когато някакво момче на мотоциклет ни спря и каза: „Колата ви гори“, чак тогава забелязахме пушека и отбихме встрани. Долната част на „Ролс-Ройса“ беше в пламъци. Момчето направо ни спаси живота. Ако колата беше експлодирала, щяхме да загинем, но аз бях така погълнат от мелодията, плуваща из главата ми, че тогава дори не успях да асимилирам тази ужасяваща вероятност. Доста по-късно осъзнах какво можеше да стане. Дори докато ни оказваха помощ и се мъчехме да налучкаме някакъв друг път, за да стигнем закъдето бяхме тръгнали, аз продължавах беззвучно да екипирам допълнителните подробности по песента. Ето доколко бях увлечен в „Били Джийн“.

Преди да напиша песента „Махай се!“, ми се искаше да запиша такава рок песен, каквато аз самият бих пожелал да си купя, ала паралелно с това да бъде и съвършено различна от рок музиката, която по онова време слушах по радиото в класацията „Топ 40“.

Написах „Махай се!“, като имах предвид учениците. Винаги съм обичал да правя неща, които ще ги привличат. Забавно е да работиш за тях и да знаеш, че харесват онова, което си написал — нали тъкмо те са търсещата публика. Тях не можеш да излъжеш. И досега учениците са слушателите, имащи най-голямо значение за мен. Аз наистина се интересувам от тях. Ако харесват пиесата, значи тя е хит, независимо какво показват класациите.

Текстът на „Махай се!“ изразява онова, което бих направил, ако изпадна в беда. Посланието, че трябва да презираме насилието, е нещо, в което аз дълбоко вярвам. Тя поучава момчетата да бъдат находчиви и да избягват бедата. Не искам да кажа обаче, че ако някой те рита в зъбите, ти трябва да обърнеш и другата си буза, но докато гърбът ти не е опрян до стената и още не си в безнадеждно положение — бягай! Бягай, махай се, преди яростта да се е развихрила. Ако се биеш и те убият, ти няма да спечелиш нищо. Ще бъдеш губещият, а също и хората, които те обичат. Ето това внушава песента „Махай се!“. За мен истинската храброст се изразява в готовността разногласията да се изглаждат без борба, да дадеш възможност на благоразумието да победи.

 

Когато Кю се обадил на Еди Ван Хален, същият помислил, че е станало преплитане на телефонните линии, а и връзката била лоша. Гласът от другия край на жицата му се сторил подправен. След като Кю получил в отговор „Я се разкарай!“, той просто набрал отново номера. Сега вече се разбрали. Еди се съгласил да свири в нашите записи и ни дари със забележително китарно соло в „Махай се!“.

Най-новият член на нашия тим беше групата „Тото“, чиито най-успешни плочи са „Розана“ и „Африка“. Преди да засвирят заедно, момчетата от „Тото“ бяха добре познати като студийни музиканти. Благодарение на това те познаваха и двете страни от работата в студиото. Знаеха кога да бъдат независими, кога да проявяват дух на сътрудничество, да следват указанията на продуцента. Стив Поркаро по време на една пауза в работата си като лидер и изпълнител на клавишните инструменти в „Тото“ взе участие в записа на „От стената“. Този път той доведе своите другари от групата със себе си. Специалистите в областта на поп музиката знаят, че солистът на групата Дейвид Пейч е син на Марти Пейч, свирил в някой от знаменитите записи на Рей Чарлз — например в „Не мога да спра да те обичам“ (I Can’t Stop Loving You).

Харесвах песента „Хубав юноша“ (Pretty Young Thing), написана от Куинси и Джеймс Инграм. „Не спирай, докато не постигнеш достатъчно“ изостри моя вкус към речитативната интродукция отчасти защото не прикривах (както при пеенето) естествения тембър на гласа си. Винаги по време на разговор съм имал мек, спокоен глас. Не съм го обработвал, нито пък съм му въздействувал с химикали. Така или иначе — това съм аз. Представете си обаче как ще се почувствувате, ако бъдете критикуван за нещо, което по рождение ви е дадено от Бога. Представете си болката, която ще изпитате от лъжите, разгласявани в пресата, болката от хората, които се съмняват, че казвате истината, когато защищавате себе си. И всичко това — само защото някой е решил, че би се получил чудесен брой, ако те принуди да отричаш онова, което е измислил… и ето ти още един слух. В миналото се опитвах да не отговарям на подобни нелепи обвинения. Това би означавало, че ги удостоявам с внимание — тях и хората, които ги пускат. Старая се да забравям, че и пресата е бизнес. Вестниците и списанията също правят пари — понякога в ущърб на акуратността, честността, а дори и на истината.

И така… в интродукцията на „Хубав юноша“ аз звучах малко по-уверено, отколкото в предишния албум. Нравеше ми се шифъра в текста и закачливите думи — символи на рокендрола, които не ще успеете да намерите в никой речник. За тази песен заведох в студиото Джанет и Ла Тойа и те успяха да направят един истински съпровождащ вокал. Джеймс Инграм и аз използувахме електронно приспособление, наречено „вокодер“, с който беше създаден онзи глас на „И Ти“.

Момчетата от „Тото“ донесоха на Кю песента „Човешка природа“ (Human Nature). И той, и аз едновременно се съгласихме, че отдавна не бяхме чували толкова хубава мелодия. Тя беше дори по-хубава от „Африка“. Това е музика с криле. Хората ми задаваха въпроси за текста: „Защо той постъпи така с мен?… Аз искам да обичам по този начин…“ Обикновено хората мислят, че думите, по които пеете, са с някаква специална лична значимост за вас. Най-често това не е вярно. От голямо значение е текстът да достига до слушателите, да ги вълнува. Понякога това може да стане чрез въздействието на всички компоненти едновременно — музика, мелодия, аранжимент. Понякога водещ става единствено интелектуалният заряд на текста. Много въпроси са ми задавали за песента „Мускули“ (Muscles), която написах и продуцирах за Даяна Рос. Тази песен задоволи отколешната ми мечта да се отплатя с нещо за многото, което тя е сторила за мен. Винаги съм обичал Даяна и съм се отнасял с уважение към нея. „Масълс“^[4] между другото е името на моята змия.

„Дамата в моя живот“ (The Lady in My Life) се оказа една от най-трудните пиеси за запис. Наложи се да правим доста проби, за да постигнем възможно най-перфектния вокален запис, но Куинси все беше недоволен от моята работа дори и след буквално дузината пробни записи. Най-сетне в края на един от поредните звукозаписни сеанси той ме дръпна настрана и ми каза, че иска от мен да се моля. Отново влязох в студиото, казах да изгасят всички лампи, да дръпнат завесите между студиото и контролната кабина, за да не се смущавам… Кю пусна лентата и аз започнах да умолявам… Резултатът е това, което чувате в браздите на плочата.

… Ала ето че и ние в края на краищата попаднахме под страхотния натиск на нашата грамофонна компания да завършим „Трилър“. Когато една грамофонна фирма реши да ви накара да бързате, то тя наистина ви атакува от всички страни. Така стремително бяхме щурмувани и ние за „Трилър“. Казаха ни, че албумът трябва да бъде готов на определена дата, че трябва да го направим, или да изчезваме. Ние едва не се погубихме от работа, за да завършим албума до тяхната „фатална“ дата. Много компромиси направихме в миксажа на различните пиеси, които щяха да останат положително и в плочата. Толкова неща „икономисахме“, от толкова неща се лишихме, че едва ли не „изтървахме“ целия албум. И… когато най-сетне чухме целия материал, който щяхме да предадем, „Трилър“ ми прозвуча така противно и долнопробно, че сълзи напълниха очите ми. Освен всичкото, докато се опитвахме да завършим „Трилър“, работехме и над озвучаването на „Извънземното“, което от своя страна носеше огромно напрежение и допълнително свръхнатоварване. Хората от тези екипи воюваха един с друг на всички нива, а за нас оставаше само констатацията, че миксажът на „Трилър“ не въздействува.

Седнахме в студиото („Уестлейк студио“ в Холивуд) и прослушахме целия албум. Почувствувах се опустошен. Всичките ми потискани досега емоции избиха. Напуснах студиото разгневен. „В този вид няма да го пуснем — казах аз на моите сътрудници. — Обадете се на «Си Би Ес» (CBS) и им кажете, че няма да получат албума! Не, не го пускаме!“

Уверен бях, че плочата не бива да бъде предадена. Ако не бяхме спрели този погрешен процес на работа, за да преразгледаме внимателно всичко направено дотук, албумът би бил ужасен. В този си вид той никога нямаше да може да бъде поправен. Разбрахме, че всяка плоча може да бъде провалена по време на миксажа, както и лошата редакторска намеса при монтирането на един голям филм е в състояние да го съсипе в последния стадий от работата. Просто не трябва да се бърза.

Някои неща не бива да бъдат форсирани.

Хората от грамофонната фирма нададоха крясък и вой, но накрая изпаднахме в интелигентно разбирателство. Те също знаеха това, което аз първи просто изказах на глас. В заключение осъзнах, че сам трябва да направя всичко, да миксирам целия албум отново — от начало до край.

Взехме няколко дни почивка, поехме си дълбоко дъх… и се върнахме. Освежени и с прочистени уши, ние започнахме да миксираме по две песни седмично. Когато всичко беше готово, резултатът здравата ни порази. В „Си Би Ес“ също забелязаха разликата. „Трилър“ се оказа труден проект.

Толкова хубаво беше, когато свършихме! Чувствувах се така възбуден, че нямах търпение да видя албума готов. Помня, че въобще не отпразнувахме с нещо края на този труд. Не отидохме на дискотека или някъде другаде. Просто си отдъхнахме. При такива случаи аз предпочитам да бъда с хората, които наистина обичам. Такъв е моят начин за празнуване.

Трите видеофилма, които излязоха от „Трилър“ — „Били Джийн“, „Махай се!“ и „Трилър“ — представяха като цяло моята творческа концепция за албума. Твърдо бях решил да пресъздам тази музика визуално — доколкото е възможно. По онова време внимателно следях какво се прави в областта на видеоклипа^[5] и не можех да проумея защо голяма, част от тази продукция изглежда така примитивно и слабовато. А в същото време виждах как младежите приемат досадни видеопрограми просто защото нямат друга алтернатива. Моята цел винаги е била да правя най-доброто, което мога, във всяка област. Ето защо си казвах: „Защо е трябвало да работя упорито за един албум, щом после ще изфабрикувам от него един ужасен клип?“ Искаше ми са да направя нещо, което ще ви залепи за телевизора, нещо, което бихте пожелали да гледате отново и отново. Исках да бъда пионер в тази относително нова област и да направя възможно най-качествените кратки музикални филми. Дори не желаех да ги наричам клипове. На екипа обясних, че ние правим филм, и наистина това беше еталонът, към който се стараех да се доближа. Нуждаех се от най-талантливите хора в този бизнес — най-добрия сценарист, най-добрия режисьор, най-добрите осветители, които можеше да се открият. Не заснемахме на видеолента, а на 35 мм филм. Бяхме от сериозните.

За първия клип — „Били Джийн“ — беседвах с няколко режисьори, търсейки онзи, който според мен да е наистина забележителен. Повечето от тях не ми предложиха нещо наистина новаторско. В същото време, когато замислях по-значителни неща, грамофонната компания ми създаваше проблеми с бюджета. И… всичко приключи с това, че сам започнах да плащам за „Махай се!“ и „Трилър“, тъй като не исках да споря с никого за пари. В резултат на което и двата филма станаха мое притежание.

Филмът „Били Джийн“ беше направен с парите на „Си Би Ес“ — около 250 000 щатски долара. Навремето това бяха много пари за една видеопродукция, но останах поласкан, че те все пак ми повярваха. Стив Барън — режисьорът на „Били Джийн“, имаше много идеи, наситени с богато въображение, макар че в началото не се съгласяваше във филма да бъде включен и танц. Страхотно е да танцуваш пред видеокамерата! Онзи стопкадър, където пристъпвам на пръсти, се получи спонтанно. В другите филми също имаше много подобни случайни попадения.

Видеофилмът по песента „Били Джийн“ направи голямо впечатление на зрителите на „Ем Ти Ви“ (MTV) и стана грамаден хит.

„Махай се!“ беше режисиран от Боб Джиралди — създател на много от телевизионните реклами. Спомням си, че бях в Англия, когато решихме „Махай се!“ да бъде следващата заснета песен от албума „Трилър“, така че трябваше да изберем режисьор за видеофилма.

Чувствувах, че „Махай се!“ би трябвало да бъде интерпретирана буквално така, както е написана — едната банда срещу другата в гангстерските улици на града. Филмът трябваше да показва бруталността и да воюва срещу насилието. Това трябваше да бъде основната му идея.

Когато се върнах в Лос Анджелис и видях демонстрационния рулон на Боб Джиралди, разбрах, че той е режисьорът, от когото се нуждаех за филмиране на „Махай се!“. Харесах начина, по който води разказа. Именно това ми беше необходимо. Преценявахме отново всичко, моите идеи, неговите идеи и как би трябвало да бъдат пресъздадени. Работехме със сценарий, който непрекъснато моделирахме и оформяхме.

Докато пишех „Махай се!“, си представях уличните банди. Ето защо събрахме най-хулиганските шайки в Лос Анджелис и ги заснехме. Оказа се, че това беше добра идея и огромен опит за мен. В тази „компания“ имаше няколко брутални хлапета, буйни и груби, които дори не се нуждаеха от гардеробиера. Онези момчета от игралния дом в първата сцена не бяха актьори, а истински бабаити. Това бяха автентични типажи, взети направо от улицата.

Никога дотогава не са ме заобикаляли хора с толкова груби обноски. Тези момчета бяха нещо повече от заплашителни. Ала ние имахме охрана — готова за всякакви изненади. Разбира се, скоро осъзнахме, че тя не ни е необходима, че членовете на бандата в по-голямата си част са непретенциозни, приветливи и добродушни в отношенията си с нас. По време на паузите им давахме закуски, а след това те почистваха всичко и прибираха всички таблички, подноси и пепелници. Започнах да разбирам, че причината да се държат лошо и грубо се крие в това, че по този начин те искат да обърнат вниманието на околните върху себе си. Всяко едно от тези момчета желае да бъде забелязано и уважавано. А сега ние щяхме да ги покажем по телевизията. Това им се нравеше: „Хей, вижте ме, аз съм някой!“ Мисля, че това е истинската причина, поради която съществуват много от бандите. Те са бунтари и размирници, но бунтари, които искат внимание и зачитане. Както всички нас, те просто настояват да бъдат забелязани. И аз им дадох този шанс. Макар и за няколко дни, те бяха звезди. С мен те се отнасяха великолепно — учтиви, тихи, услужливи. След танцовите номера изказваха похвали за моята работа и ми се струва, че си вярваха. Искаха ми много автографи и често стояха около моето ремарке. Аз им давах всичко, което пожелаеха: фотоси, автографи, билети за турнето, всичко… Бяха просто една симпатична тайфа от момчета.

Истината от това преживяване излезе наяве на екрана. Видеофилмът „Махай се!“ целеше да постигне усещане за заплаха и вие бихте могли да я почувствувате в емоциите на онези хора. Все едно, че ще излезете на улицата, ще се докоснете до същността на уличния живот. Гледате филма и разбирате, че такива грубияни съществуват. Те представяха себе си и оставаха верни на своята същност. Тук нямаше актьорска игра. Стараехме се да бъдем колкото е възможно по-далеч от нея. Те играеха самите себе си и онова чувство, което остава при вас, е, че сте се докоснали до техния дух.

Винаги съм се питал дали те получаваха от песента същото послание, каквото получавах и аз.

 

Когато за първи път се появи „Трилър“, грамофонната компания предположи, че ще може да продаде два-три милиона екземпляра. Въобще грамофонните фирми никога не вярват, че един нов албум би могъл да бъде значително по-добър от предишния. Те си представят или че миналия път сте имали късмет, или че бройките, които сте продали тогава, показват обема на вашата публика. Обикновено тиражират плочата отново в два-три милиона екземпляра, които изпращат по магазините, за да обезпечат продажбата в случай, че пак имате късмет.

Ето така обикновено се процедира, но с „Трилър“ ми се искаше да наруша тази практика.

По времето, когато се запознах с Франк Дилео, той беше вицепрезидент по производствената част във фирмата „Епик“. Това беше човекът, който заедно с Рон Уайснър и Фред Де Ман ми помогна във всичко, свързано с „Трилър“, превърна моите мечти в действителност. За първи път Франк чу откъси от „Трилър“ в Уестлейк-студио в Холивуд, където беше записана по-голямата част от албума. Той се оказа там заедно с Фреди Де Ман (един от менажерите), когато аз и Куинси просвирихме „Махай се!“ и една част от „Трилър“, върху която все още работехме. Музиката им направи силно впечатление, а ние подехме сериозен разговор как да организираме по-широк „пробив“ с този албум. И наистина, Франк работеше упорито и години наред доказваше, че е моята дясна ръка. Неговото детайлно познаване на тънкостите в звукозаписната индустрия се оказа безценна помощ за нас. Например по негов съвет пуснахме песента „Махай се!“ като сингъл, докато „Били Джийн“ все още беше № 1 в класацията. В „Си Би Ес“ нададоха вой: „Вие сте луди! Така ще провалите «Били Джийн».“ Но Франк ги убеди, че и двете песни могат да бъдат на върха, че всяка от тях би била достойна да влезе едновременно с другата в първата десетка на хит-парада. Така и стана.

 

През пролетта на 1983 г. стана ясно, че този албум ще има невероятен успех. Това дори беше свръхуспех. Винаги, когато реализирахме сингъл, продажбата на албума нарастваше.

След време това нарастване бе стимулирано от видеофилма на песента „Махай се!“

На 16 май 1983 г. изпълних „Били Джийн“ в телевизионното предаване по случай 25-годишнината на „Мотаун“. Почти 50 милиона зрители видяха тази програма. Много неща се промениха след това.

 

Шоуто „25 години «Мотаун»“ всъщност беше записано един месец по-рано — през април. Пълното заглавие гласеше „25 години «Мотаун» — вчера, днес и навеки“. Длъжен съм да призная, че беше необходимо да ме уговарят дълго време, за да склоня да участвувам. Сега съм доволен, че го сторих, тъй като с тази програма са свързани някои от най-щастливите и великолепни мигове в моя живот.

Както споменах по-рано, първоначално казах „не“ на тази идея. Бях помолен да се явя като член на „Джаксънс“, след което да направя един танцов номер сам. Ала никой от нас не беше вече артист на „Мотаун“. Последваха продължителни дебати между мен и моите менажери — Уайснър и Де Ман. Знаех колко много е направил Бари Горди за мен и групата, но… казах на моите менажери и на „Мотаун“, че не желая да се показвам по телевизията. Моето становище по отношение на телевизията е напълно отрицателно. Накрая при мен дойде и самият Бари Горди. В същото време редактирах „Махай се!“ в студиото на „Мотаун“ и вероятно някой му беше казал, че се намирам в сградата. Той слезе в студиото и разговаря с мен надълго и нашироко. Най-сетне му казах: „О кей, но… ако направя това, искам да изпълня «Били Джийн».“ Тя щеше да бъде единствената песен в цялото шоу непродуцирана от „Мотаун“. От своя страна той ми каза какво желае да представим. Уговорихме се да направим потпури от песни на „Джаксънс“, като включим и Джърмейн (като солист — Б.пр.). Всички бяхме изпълнени с трепет.

Събрах братята си и репетициите за шоуто започнаха. Работих истински с тях. Беше прекрасно, напомняше ми отминалите дни от времето на „Джаксън 5“. Дни наред репетирахме в къщата ни в Енсино. Аз поставих хореографски песните, записвайки на видеолента всяка репетиция, за да можем да я обсъдим по-късно. Джърмейн и Марлон също доста помогнаха. По-късно заминахме за Пасадена, където репетициите се провеждаха в „Мотаун“. Макар че по време на тази ежедневна работа пестяхме голяма част от енергията си и никога не се раздавахме изцяло, всички, които ни наблюдаваха, ни поддържаха с ръкопляскане. Непосредствено след това репетирах моята „Били Джийн“. То беше само едно бегло минаване, тъй като все още нямах никаква представа какво искам да покажа в тази песен, а и времето не ми достигаше. Бях твърде зает с репетициите на групата.

На другия ден се обадих в кантората на моята администрация и казах: „Моля ви, поръчайте ми шапка като на таен агент. Просто една мека шапка с невъзмутим, хладнокръвен вид — нещо, което обикновено носи на главата си един таен агент.“ Исках някаква зловеща, особена, небрежно нахлупена шапка. Все още нямах ясна представа какво ще правя с „Били Джийн“.

По време на записите на „Трилър“ открих едно черно сако и си казах: „Някой ден ще го облека на сцената.“ То беше толкова безукорно и с такъв шоубизнесменски фасон, че аз го облякох за програмата „25 години «Мотаун»“… Ала в нощта преди представлението все още нямах никаква идея какво ще направя в моя солов номер. Слязох долу в кухнята и… запях „Били Джийн“. Гръмогласно! Бях съвсем сам в нощта преди шоуто и буквално се оставих на песента, тя да ми каже какво да правя. Обикновено оставам танца сам да се сътвори. Просто се отпускам в очакване той да ми „заговори“. Така стана и тогава. Чух прииждането на ритъма, нахлупих шпионската шапка и започнах да пристъпвам и замръзвам в някаква поза, оставяйки ритъмът на „Били Джийн“ сам да създаде движенията. Сякаш не можех да му се съпротивлявам. Това състояние да успееш да се „отдръпнеш“ и да оставиш танца сам да достигне до теб се оказа твърде вълнуващо.

Бях упражнявал, разбира се, някои стъпки и движения предварително, но голяма част от танца като цяло фактически се появи спонтанно. От известно време работех над пластичното придвижване, известно като „мунуок“^[6]… и ето че тук, в нашата кухня, ми дойде на ума, че най-сетне бих могъл да покажа „мунуок“ пред публиката на „25 години «Мотаун»“.

По онова време „мунуок“ можеше вече да се види и на улицата, но когато аз го правех, се стремях малко да го подчертая, да му придам по-отчетлив вид. То възникна като танцова стъпка в брейка от онези непредсказуеми движения, които черните хлапета бяха изобретили, танцувайки по уличните ъгли на гетото. Тъмнокожите хора са истински танцьори-новатори. Много от новите танци създават именно те. Това е в природата им. А аз си казах: „Това е моят шанс да го направя“ и… го направих. Бях научил походката от три улични брейкаджийчета. Те ми дадоха основата, а голяма част от останалото трябваше да направя сам. Упражнявах я едновременно с някои други стъпки. Всичко, бях убеден в това, трябваше да запазя за припева на „Били Джийн“, да се движа назад и в същото време напред сякаш се разхождам по луната.

В решителния ден „Мотаун“ изоставаше от разписанието. Времето ми напредваше! Отделих се и започнах да репетирам сам. Братята ми искаха да знаят за какво ми е тази шапка, но аз им казах, че трябва да почакат и да видят. Помолих само Нелсън Хейс за една услуга: „Нелсън — казах му, — след като свърши участието ми с братята и светлината започне да потъва, подай ми тази шапка в тъмното. Аз ще бъда до кулисите в ъгъла, докато говоря на публиката, но ти издебни удобен миг и ми я бутни в ръката.“

И така… след като с братята ми завършихме изпълнението, аз се отдръпнах в единия край на сцената и казах към публиката: „Вие сте чудесни! Искам да ви призная — това беше доброто старо време, това бяха онези чародейни мигове с моите братя, включително и с Джърмейн! Но… онова, което сега наистина ме привлича… (тук Нелсън ми бутва шапката в ръката)… са най-новите ми песни.“ Завъртях се… нахлупих шапката и се впуснах в „Били Джийн“, в тежкия й ритъм… Бих могъл да кажа, че хората в салона наистина изпитаха удоволствие от моето изпълнение. Братята ми казаха, че са ме наблюдавали зяпнали, притиснати един до друг зад кулисите, а родителите и сестрите ми бяха в салона сред публиката. Спомням си само как, след като свърших и отворих очи, видях едно море от аплодиращи хора, станали на крака. Обхванаха ме толкова много и противоречиви чувства и ми беше хубаво, толкова хубаво. Но… едновременно с това се почувствувах и разочарован. Бях решил да направя едно продължително завъртане и накрая да застана на пръсти, сякаш вися във въздуха, ала… не успях да се задържа на пръсти толкова дълго, колкото бих искал. Направих въртенето и се приземих на носа на обувката. Трябваше просто да остана като замръзнал, но не стана.

Когато се прибрах зад кулисите, хората ме поздравяваха. Все още се чувствувах разочарован заради пируета. Само за него мислех, нали съм перфекционист, а в същото време знаех, че това беше един от най-щастливите мигове в моя живот. Знаех, че братята ми за първи път имаха възможност да ме наблюдават отстрани и да видят какво правя, как съм се развивал. След изпълнението всеки един от тях зад сцената здраво ме прегърна и целуна. Досега никога не бяха го правили и аз се чувствувах щастлив заради всички нас. Беше ми толкова хубаво, когато те ме целуваха така… Харесваше ми! Имам предвид — винаги да бъдем привързани един към друг. Цялото ми семейство се притискаше в една прегръдка с изключение на моя баща. Той единствен не го направи. Всъщност винаги, когато всички ние — останалите, се виждаме, по традиция се прегръщаме, ала тази вечер, когато ме целунаха, изпитах особено чувство, като че ли съм бил благословен от тях.

Изпълнението все още ме терзаеше, когато едно момче се приближи до мен зад сцената. Беше около десетгодишно, облечено в смокинг. От очите му искряха звездици. Замръзнало на мястото си, то каза: „Човече, кой те е научил да танцуваш така?!“ Аз се поусмихнах и казах: „Тренировките, предполагам.“ Момчето ме гледаше със страхопочитание. Отдалечих се и за първи път тази вечер се почувствувах доволен. Казах си, че сигурно съм го направил добре — нали децата винаги са откровени. Щом като детето ми каза такива думи, значи аз наистина съм показал нещо удачно. Толкова бях развълнуван, че се прибрах направо вкъщи и записах подробно всичко, което преживях тази вечер. Завърших с неочакваната среща с онова дете.

На другия ден след шоупрограмата „25 години «Мотаун»“ ми се обади по телефона Фред Астер. Той каза (предавам точно думите му): „Вие сте адски въздействуващ. Човече, снощи вие наистина поставихте всички на мястото им.“ Ето това ми каза Фред Астер! Благодарих му. После той продължи: „Вие сте яростен танцьор. Аз също съм такъв. Аз постигам същото с моето тръстиково бастунче.“

Бях го срещал в миналото един или два пъти, но сега за първи път Той разговаряше с мен, самият Той ми се беше обадил. Разговорът ни продължи така: „Снощи гледах извънредната програма. Записах я и отново внимателно я гледах тази сутрин. Вие сте чудовищен танцьор, необичаен, световен…“

Това беше най-големият комплимент, който бях получавал в живота си, и единственият, на който никога не ми се е искало да вярвам. Фред Астер да ми каже тези думи! Това за мен беше по-ценно от всичко друго. Много скоро моето изпълнение беше предложено за наградата „Еми“^[7] в раздела за музика, но преди мен се класира Леонтин Прайс^[8]. Това обаче не ме огорчи. Фред Астер ми беше казал нещо, което никога не ще забравя — ето моята награда! След известно време той ме покани в своя дом и ме обсипа с толкова комплименти, че аз наистина се изчервих. Стъпка по стъпка анализира изпълнението на „Били Джийн“. Към нас се присъедини и големият хореограф Хърмис Пан — поставил танците на Фред във всичките му филми. Аз им показах как правя „лунна разходка“, демонстрирах им и други стъпки, които наистина възбудиха интереса им.

Не след дълго в дома ми ме посети Джийн Кели^[9] и също каза, че харесва моя танц.

То беше удивително преживяване — това шоу, тъй като благодарение на него усетих, че съм приет в неформалната общност на Танцьорите (с главна буква — Б.р.). Чувствувах се неимоверно горд. Та това бяха хората, които най-много уважавах на света!

Непосредствено след „25 години «Мотаун»“ семейството ми попадаше на доста публикации, в които пишеше, че съм бил „новият Синатра“ или „вълнуващ като Елвис“, а и други подобни неща. Приятно ми беше да ги чуя, макар че знаех колко непостоянна може да бъде пресата. Една седмица те обича, а на следващата те отрича…

По-късно подарих на Сами Дейвис^[10] лъскавото черно сако, което носех на „25 години «Мотаун»“. Той ми каза, че ще се помъчи да ми подражава на сцената. Попитах го: „Искаш ли да облечеш ето това, когато го правиш?“ Беше толкова щастлив. Аз обичам Сами. Той е фин човек и истински шоумен. Един от най-добрите.

Няколко години преди „Трилър“ бях започнал да нося една ръкавица. Струваше ми се оригинално. Носенето на две ръкавици е съвсем обичайно, докато една ръкавица беше нещо по-различно, без съмнение — новост. Дълго време вярвах, че да мислиш твърде много за външния си вид е една от най-големите грешки. Един артист би трябвало да остави своя стил да се развие естествено и спонтанно. За тези неща не бива да се мисли, ти просто трябва да почувствуваш себе си в тях.

Всъщност аз носех ръкавицата отдавна, но тя не правеше особено впечатление. С „Трилър“ през 1983 г. изведнъж всички я забелязаха. Носех я още през 1970-те в някои от старите ни турнета. С една ръкавица бях по време на турнето с композициите от албума „От стената“ и върху обложката на концертната плоча, която излезе след това.

Твърде ефектна за шоу се оказа тази ръкавица. Обичах да я нося. Веднъж по случайно стечение на обстоятелствата си сложих черна ръкавица — за церемонията по връчване на американските музикални награди. Оказа се, че това събитие съвпадна с годишнината от убийството на Мартин Лутър Кинг. Странно как се нареждат нещата понякога!

Признавам, че обичам лансирането на модни новости, но никога не съм и предполагал, че носенето на бели чорапи ще стане популярно. През 50-те години беше модерно, но през 60-те и най-вече през 70-те не биваше за нищо на света да си обуеш бели чорапи. За повечето хора това беше крайно пуританско, твърде претенциозно, едва ли не наперено. Но… аз никога не престанах да ги нося. При всички случаи! Моите братя ме наричаха „смахнат“, но това не ме засягаше. Джърмейн изпадаше в отчаяние. „Мамо, Майкъл отново е обул бели чорапи. Не можеш ли да направиш нещо? Говори му!“ — горчиво й се оплакваше той. Всички ми казваха, че съм бил „смахнат ексцентрик“, ала аз още нося бели чорапи и ето че сега те вече са модерни. Изглежда всички тогава са схващали белите ми чорапи само като средство за ядосване на Джърмейн. Все още се забавлявам, като мисля за това. Дори след „Трилър“ отново стана нещо напълно естествено да носиш панталоните си с дължина около глезена. Моето становище е да правя онова, което модата казва, че е забранено.

Когато съм си у дома, не обичам да се обличам. Нося всичко, което ми е под ръка. Мога да прекарам дни по пижама. Обичам меки фланелени ризки, стари пуловери и памучни панталони, семпли дрехи. Когато излизам, се обличам по-изискано, по-ярко, с по-добре скроени и измайсторени дрехи, а вкъщи и в студиото всичко е подходящо. Не нося много бижута — обикновено никакви, тъй като те ми пречат. Често ми подаряват скъпоценности. Ценя ги и ги пазя от сантименталност, но обикновено ги съхранявам някъде. Някои от тях ми бяха откраднати. Джаки Глисън ми подари красив пръстен. Свали го от пръста си и ми го даде. Когато го откраднаха, ми липсваше, но не се ядосах, тъй като за мен жестът, с който ми беше подарен, значеше повече от всичко останало, а той не може да бъде откраднат. Пръстенът беше само една материална вещ.

Онова, което наистина ме прави щастлив, онова, което наистина обичам, е да пея пред публика и да творя. За мен са без значение всичките тези парадни украшения. Обичам да влагам душата си в нещо и да чувствувам, че хората го приемат и харесват. Това е великолепно усещане. Именно по тази причина високо ценя изкуството. Голям поклонник съм на Микеланджело и на начина, по който той излива душата си в своите творби. Дълбоко в себе си той е знаел, че и след неговата смърт онова, което е сътворил, ще продължи да живее. Може да се каже, че е рисувал тавана на Сикстинската капела с цялата си душа. Унищожавал всичко и започвал отново, защото искал да се доближи до съвършенството. Негови са думите: „Ако виното е кисело — излей го!“

В състояние съм да гледам живопис и да забравям, че ме има. Тя е нещо, което те кара да се стъписаш, което ти действува с патос и драматизъм. Тя общува с теб. Можеш да усетиш какво е чувствувал художникът. По същия начин ми действува и фотографията. Трогателна и убедителна фотография говори красноречиво, по-добре от всякакви думи.

Както вече казах, като последица от „25 години «Мотаун»“ в живота ми настъпиха много промени. Уведомиха ни, че това шоу е било гледано от четиридесет и седем милиона зрители и вероятно много от тях след това са излезли, за да си купят „Трилър“. До есента на 1983 г. от албума бяха разпродадени осем милиона екземпляра. Очакванията на „Си Би Ес“ за неговата съдба като наследник на „От стената“ бяха значително надхвърлени. Точно тогава като добавка Франк Дилео каза, че би желал да се заемем с още един видеоклип.

За нас беше ясно, че следващият сингъл и видеофилм трябва да бъде „Трилър“. Със своята удължена версия той би могъл да предостави благодатен материал за работа на един блестящ режисьор. Щом като решението вече беше взето, аз знаех кой бих искал да го режисира. Само година преди това бях гледал един филм на ужасите, наречен „Един американски върколак в Лондон“. Знаех, че Джон Ландис — човекът, който го е направил, е абсолютно подходящ за „Трилър“, тъй като идеята за бъдещия ни видеофилм се характеризираше със същите трансформации, които ставаха с неговия главен герой.

И така… ние се свързахме с Джон Ландис и го помолихме да режисира „Трилър“. Той прие, предяви своя бюджет и ние се заловихме за работа. Техническите детайли на този филм бяха толкова страховити, че много скоро по този повод ми телефонира Джон Вранка — моят пълномощник, един от най-близките ми съветници. Той работеше с мен още от подготовката на „От стената“. Помогна ми да изляза от затруднение, когато след пускането на „Трилър“ аз останах без менажер, като се нагърбваше с разнообразни дейности. Той е един от онези необикновено надарени опитни мъже, които могат да правят всичко. Та… Джон изпаднал в паника, тъй като за него вече беше очевидно, че първоначалният бюджет за видеофилма „Трилър“ започваше да се удвоява. За този проект плащах самият аз, така че парите за бюджетния преразход излизаха от моя джоб. Ала точно тогава Джон изникна със страхотна идея. Той предложи паралелно с главния филм да работим още един — посветен на създаването, заснемането на „Трилър“, а финансовата му страна да бъде поета от странично лице. Странно как никой досега не беше го правил! Уверени бяхме, че тази стъпка щеше да помогне в изплащането на удвоения бюджет. Джон не се забави с осъществяването на този проект. Той привлече „Ем Ти Ви“ и кабелната мрежа за шоуспектакли да авансират сумата, а студиото „Вестрон“ пусна своя видеофилм, след като „Трилър“ излезе в ефира.

Успехът на този филм, който нарекохме „Създаването на «Трилър»“ (The Making of Thriller) се оказа нещо като шок за всички нас. Той се разпродаде като видеокасети в около един милион екземпляра. Сега, докато пиша тези редове, той държи рекорда като най-продаван музикален видеофилм до днес.

Филмът „Трилър“ беше готов в края на 1983 година. Пуснахме го за първи път по магазините през февруари 1984 г., а своя дебют той направи в програмата на „Ем Ти Ви“. Паралелно с това грамофонната фирма „Епик“ произведе песента „Трилър“ на малка плоча и… албумът тръгна в луда разпродажба. Съгласно статистиките като последица от филма и сингъла „Трилър“ допълнително (за шест месеца) са били продадени още четиринадесет милиона албума и ленти. Или казано накратко — един милион грамофонни плочи седмично.

Все още съм зашеметен от този успех. Една година по-късно, когато спряхме кампанията по производството на „Трилър“, албумът притежаваше тридесет и два милиона щемпела. Днес са продадени около четиридесет милиона екземпляра. Една осъществена мечта!

В този период смених и администрацията си. В началото на 1983 г. изтече договорът ми с Уайснър и Де Ман. Баща ми не беше вече мой представител и аз мислено пресявах качествата на някои хора. Един ден бях в хотел „Бевърли Хилс“^[11], посетих Франк Дилео и го попитах дали би се заинтересувал от предложението да напусне „Епик“ и да се заеме с ръководството на моята кариера. Той ме помоли да помисля още по този въпрос и ако съм сигурен, че наистина желая неговото сътрудничество, да му се обадя отново в петък. Излишно е да казвам, че се обадих.

Успехът на „Трилър“ наистина ме порази особено през 1984 г., когато получи едва ли не пълен набор от кандидатури за Американските музикални отличия и наградите „Грами“. Помня, че изпитах някакъв непреодолим наплив от тържествуваща радост. Виках и танцувах из цялата къща, пищейки от удоволствие. Когато албумът беше обявен като най-продаван албум за всички времена, просто не можех да го повярвам. Куинси Джоунс крещеше: „Бомба! Отваряй шампанското!“ Всички бяхме обхванати от необикновено вълнение. Човече! Каква емоция! Да работиш здравата над нещо, да дадеш толкова много и да успееш! Всеки, замесен по някакъв начин в „Трилър“, се намираше на седмото небе от радост. Великолепно беше!

Предполагам, че сигурно така се чувствува един бегач на дълги разстояния, когато пресича лентата на финиша. Оприличавах се с атлет, бягащ с всички сили и упорство, на които е способен. Най-сетне наближава финала, гърдите му докосват тясната лента, тълпата лети, повлечена от неговия устрем… Не съм спортист, но усетих това вълнение. Идентифицирам се с него, като зная как упорито е тренирал и какво означава този миг за него. Може би цял един живот е бил посветен на това усилие, на тази единствена минута. И ето… той побеждава. Това е реализация на една мечта. Нещо изключително по своята мощ! Разбирам го, споделям го, защото го познавам.

 

Но „Трилър“ имаше и странични ефекти. Един от тях в този период беше, че се почувствувах изморен и отегчен да бъда постоянно обект на публично внимание. Затова реших да водя по-спокоен, по-скромен частен живот. Все още доста се срамувах от външността си. Не бива да забравяте, че аз бях дете-звезда, израстваща под непрестанни критични погледи. Веднъж възприели ви, хората не желаят да се променяте, да растете, да изглеждате различно. Когато станах известен, имах детско пълно личице с овални бузки. Тази закръгленост ме съпътстваше допреди няколко години, когато промених диетата си, престанах да се храня с говеждо и свинско месо, пилета и риба, както и с храни, от които се пълнее. Исках просто да изглеждам по-добре, да живея по-хигиенично и да бъда по-здрав. Постепенно отслабнах, лицето ми придоби сегашната си форма и пресата започна да ме обвинява, че съм прибягнал до услугите на пластичната хирургия. Но в този период не съм се подлагал на операции освен изтъняването на носа, което, доброволно си признавам, ми направиха подобно на други изпълнители и филмови звезди. Журналистите бяха взели стара снимка от пубертетната ми възраст и я сравняваха с една сегашна моя фотография. На старата снимка, впрочем доста лошо осветена, лицето ми беше кръгло и топчесто, а косата — подстригана „афро“. Новата ме показваше значително по-голям, с по-зряла физиономия. Вече имах различна фризура и променен нос. Като прибавим и отличното осветление в последните ми снимки, ще се уверим, че никак не е честно да се правят подобно сравнения. Струва ми се странно, че някои хора си позволяват да правят подобни умозаключения, които тогава окачествявах като твърде нелоялни. Джуди Гарланд, Джийн Харлоу, както и много други артисти преди мен са си правили подобрения на носа. Проблемът при мен беше друг. Хората бяха свикнали да ме виждат по един начин, т.е. като детето-звезда.

Бих искал още сега да внеса яснота по този въпрос. Никога не са ми преправяли скулите, нито очите. Не са ми изтънявали устните, нито съм се подлагал на олющване и избелване на кожата. Всички тези твърдения са нелепи. Ако бяха истина, щях да си призная. Два пъти са ми променяли носа, а неотдавна ми добавиха трапчинка на брадичката. Това е всичко! Край! Не ме интересува какво казват някои — това е моето лице и аз знам, че е така.

Сега съм вегетарианец и съм значително по-слаб. От години съм на строга диета. Чувствувам се по-добре от всякога, по-здрав и по-енергичен. Във всеки случай не разбирам защо пресата е толкова заинтересована от моята външност. Какво общо има лицето ми с моята музика или моя танц?

Преди няколко дни един човек ме попита дали съм щастлив. Отговорих му така: „Не мисля, че някога съм бил напълно щастлив.“ Аз съм човек, който много трудно може да бъде удовлетворен, но едновременно с това съзнавам колко много трябва да бъда благодарен. Искрено ценя факта, че съм здрав, че се радвам на обичта на семейството и приятелите си. За мен е много лесно да се почувствувам смутен. По време на телевизионното предаване — вечерта, когато спечелих осем от Американските музикални награди, — бях със защитни очила против ярката светлина на прожекторите. Катрин Хепбърн ми се обади, за да ме поздрави, но едновременно с това и доста ме смути. Причината бяха очилата. „Вашите почитатели искат да видят очите ви — ме смъмри тя, — вие ги мамите.“ На следващия месец, февруари 1984 г., по време на връчването на отличията „Грами“, „Трилър“ отнесе седем награди и по всичко личеше, че щеше да спечели и осмата. През цялата вечер аз се качвах на подиума и колекционирах наградите със слънчевите очила на очите. Накрая, когато „Трилър“ спечели отличието и за най-добър албум, аз излязох да го приема, свалих очилата и… дълго се загледах право в камерата. „Катрин Хепбърн — казах аз, — това е за вас.“ Знаех, че тя гледа шоуто (наистина го е гледала).