Стен Никълс
Войнство на сенките (7)

7.

— Какво е станало тук? — викна Брелан.

— Така го заварихме — каза един от бунтовниците, които държаха Стендивън. — Стоеше над трупа. И държеше това. — Вдигна окървавен нож.

— Кой е този? — попита Страк и кимна към мъртвия.

Всички поклатиха глави.

— И аз не го познавам — каза Брелан и се обърна към Стендивън. — Ти ли го уби?

— Да. — Стендивън беше пребледнял и трепереше. По бледото му чело бяха избили капчици пот.

— Полудял ли си? — възкликна Пепърдайн.

— Остави го да говори — каза Страк.

— Беше самозащита — заяви Стендивън. — Нямах избор. — Ставаше все по-възбуден. — Не съм аз злодеят тук! Би трябвало да ми благодарите…

— Успокой се — каза му твърдо Страк. — Стегни се и ни разкажи какво стана. От самото начало.

Човекът преглътна.

— Казаха ми, че тук ще е склад, и внасях сандъци с храна.

— След като си разбрал, че не ставаш за нищо друго — промърмори Койла.

— Млъкни — изръмжа Страк. — Внасял си храна. После?

Стендивън кимна.

— Когато влязох, той беше тук. — Посочи трупа, но избегна да погледне към него.

— Виждал ли си го преди?

— Не.

— И какво стана?

— Той ме нападна.

— Просто така? Без да каже нищо?

— Нито дума.

— Но ти си имал нож.

— Ъъ… не. Беше негов.

— Взел си му го? — В гласа на Страк имаше недоверие.

— Ъъ… да.

— Ти не си боец — обади се Пепърдайн с насмешка.

— Очаквах да ме подкрепиш! — кипна Стендивън. — Знаеш, че не съм от тия, дето…

— Знам, че по-скоро ще избягаш, вместо да се биеш.

— Не можех! Той ме нападна!

— И ти, без да си боец, го разоръжи и го уби. Очакваш да повярваме на това?

— Човек намира… резерви, когато е заложен животът му. Той извади ножа и се сборихме. Беше повече късмет, отколкото нещо друго… но свърши с ножа, забит в него.

— А после какво? — попита Страк.

— В какъв смисъл?

— Какво направи, след като го промуши?

— Извиках за помощ.

— Чак тогава? Не докато сте се били?

— Всичко стана толкова бързо, че…

— Добре. Какво правеше той, когато ти влезе?

— Какво е правил? Нищо, доколкото можах да видя.

— Какво смяташ, че може да е правил?

— Откъде да знам, по дяволите? Беше натрапник. Шпионин може да е бил, откъде да знам? Мислех си, че ще ме поздравите, че съм го спрял.

— Има ли нещо, по което можем да установим самоличността му? — попита Брелан.

— Не, огледахме — отвърна един от бунтовниците.

— Как е влязъл? — учуди се Койла.

— Едва ли е било много трудно — призна Брелан.

— Какво? — възкликна тя.

— Бием се с човеци, не с орки сънародници. Идват всякакви. Граждани, които може да не са действителни членове на съпротивата, но тайно ни подкрепят. Предлагат сведения, даряват продукти, носят съобщения…

— Възможно ли е да е бил вестоносец?

— Обикновено ги познаваме.

— Значи, с две думи — обобщи Страк, — пускате тук всички наред, стига да не са човеци. Което е чудесно, стига да смятате, че всички орки подкрепят вашата кауза и могат да си държат устата затворени.

— Не сме чак толкова небрежни — възрази Брелан. — Взимаме мерки. И да, наистина вярвам, че орките на Акуриал ни подкрепят, в сърцата си.

— Дано да си прав. Но трябва да заздравите сигурността.

— Отклоняваме се от проблема. Знам само, че един човек е убил орк — тук, в наше убежище. И ако нямаше съмнение по въпроса защо… — изпъна пръст към Стендивън, — той щеше вече да е мъртъв.

— Защо не проверите дали някой тук не е познавал натрапника? — предложи Страк.

— Ще проверя, можеш да си сигурен. С него обаче какво да правим? — Изгледа отново с гняв Стендивън.

— Искам да поговоря с него. Насаме.

Очите на Брелан се присвиха подозрително.

— Защо?

— Той е прикрепен към дружината ми. Мой подопечен е. Точно както ти стягаш групата си. Имаш думата ми, че ако излезе нещо повече около това, ще го научиш.

— А ако се окаже убийство, просто и елементарно?

— Защо да го правя? — възрази Стендивън разпалено. — Какво бих могъл да спечеля с…

— Млъкни! — сряза го Страк. — Ако е станало това, Брелан, ще си плати. Скъпо.

— Дано. — Брелан махна с ръка на бунтовниците, които държаха Стендивън, да го пуснат. — Ще изнесем тялото, когато приключите тук. — След това изведе другарите си от помещението. Вратата след тях се затръшна.

Страк се обърна към Даллог и Уийм.

— Вие двамата също. Вън.

— Ама… — почна Уийм разочаровано.

Погледът на Страк го усмири.

— Но стой наблизо, Даллог. Може да ми потрябваш.

Те излязоха и Страк, Койла и Пепърдайн останаха сами със Стендивън.

— Така — рече Страк и го изгледа твърдо. — Какво всъщност стана тук?

— Казах ви. Но…

Страк го сграбчи за яката и го дръпна рязко към себе си.

— Казваш ми, че това е цялата история?

— Опитвам се да обясня! Има… нещо, което не споменах.

— Знаех си! — изръмжа Пепърдайн.

— Не, чакайте, чакайте! — замоли ги Стендивън. — Не можех да го кажа пред другите.

— Какво?

— Пусни ме, Страк, и ще ви го покажа.

Страк го задържа за миг, приковал очи в неговите. После отпусна хватката си и го бутна назад.

— Гледай само да е добро.

— Мисля, че ще ви хареса.

— Говори де!

— След като… — махна вяло с ръка към мъртвия орк — не извиках веднага за помощ. Претърсих го.

— Защо?

— Исках да разбера кой е. Просто от любопитство.

— Ценности си търсил по-скоро — подхвърли Пепърдайн.

— О, намерих нещо ценно, и още как. — Стендивън бръкна в джоба си… И извади зелено кълбо с пет стърчащи от него шипа с различна дължина, изработено от неизвестен материал.

— Звездата! — ахна Койла.

Страк я сграбчи и започна да я оглежда. После погледна Стендивън.

— И си я намерил в убития?

Човекът кимна. Беше зачервен и плувнал в пот.

— Твърдиш, че си я намерил у него — обади се Пепърдайн.

— Но как да се уверим, че не лъжеш?

— Откъде другаде мога да я взема? А ако имам да крия нещо, защо да ви я давам?

— За да си спасиш кожата — намеси се Койла. — Логично е, че ще сме по-благосклонни към теб, след като получим такава плячка.

— Доколкото знаем, може да е била у теб, откакто изчезна — добави Пепърдайн.

— Но защо да я крада? — попита Стендивън. — Знам, всички си мислите, че аз съм я откраднал. Но ако го бях направил, защо да я държа? Щях да я продам или…

— Или да я дадеш на Дженеста — каза Койла.

Страк въздъхна. Отчасти от раздразнение, отчасти — от объркване.

— Да уточним. Значи напада те орк, който не си виждал никога. Ти го убиваш. — Вдигна инструментума в ръката си. — И намираш това у него.

— Да.

Койла го каза от името на всички:

— Това е тъпо.

Страк прибра звездата в кесията на колана си.

— Тъпо или не, поне си я върнахме.

— Но това не обяснява нищо, Страк. Кой е бил този? — Посочи трупа. — Какво е правил тук? Защо е носел…

— Да, знам. Но ако двамата нямате някои по-умни идеи, не мога да го обясня.

— Стига това, което ни се каза, да е вярно — рече Пепърдайн, без да откъсва поглед от Стендивън.

— Това, което казах на Брелан, беше съвсем сериозно. Ако тук става нещо по-дълбоко, ще се плаща цена. Иначе…

— Приемаме версията му — довърши Койла и изгледа накриво Стендивън.

— Може да се окаже, че не зависи от нас.

— В смисъл?

— Тук сме чужденци. Ако се окаже, че убитият е бил свързан със съпротивата, или решат да не повярват, че се е случило така, те решават.

— Какво означава това за мен? — попита Стендивън.

— Че не си член на дружината ми.

— Слава на боговете — измърмори Койла.

— Не си в дружината — повтори Страк, — но ние те доведохме тук и се държим заедно. Тъй че каквото и да изпитвам към теб, а то не е добро, все пак нося отговорност за теб. Въпрос на чест, ако ме разбираш какво ти казвам.

— Разбирам — промълви Стендивън. — И наистина…

— Не съм довършил. Но ако се окаже, че ни лъжеш, си сам. И ще те убия лично. Разбираш ли това?

Стендивън кимна.

— Дръж се настрана. Избягвай компанията на бунтовниците, ако можеш, и стой близо до членове на дружината. Може пък всичко да отшуми.

— Мислиш ли? — учуди се Пепърдайн.

Страк сви рамене. После отиде до вратата, повика Даллог и му нареди:

— Заведи Стендивън до квартирата ни. Дружината да го държи под око поне два дни.

— Какво да им кажа за всичко това?

— Имат право да знаят. Но внимавай. Хайде, разкарай го.

Даллог хвана Стендивън под мишницата и го поведе навън.

Страк погледна Пепърдайн и Койла.

— Какво мислите?

— Нещо намирисва тук — подхвърли Койла. — Само че не мога да разбера откъде идва миризмата.

— Пепърдайн? Ти го познаваш най-добре.

— Той е един лъжлив, двуличен кучи син. Но никога не съм го виждал като убиец. Не защото не е безскрупулен, забележи, а защото е страхлив.

— Много убийци са страхливци.

— Не, искам да кажа, че… Не знам какво да мисля, Страк. Той е достатъчно извратен, за да убие, ако това го устройва, или поне не се притеснява, ако някой загуби живота си заради него. Но не му стиска. Майната му. Винаги прецаква нещата.

— При нас няма да мине.

— Сега ще трябва и като бебе да го гледаме — ядоса се Койла. — Не за това се върнах в дружината.

— И аз — съгласи се Страк. — Но повече ме притеснява връзката ни със съпротивата. Потрудихме се здраво, за да спечелим доверието им. Това сега може да го провали.

— Да си имал някога чувството, че нещата не са в наша власт? Не само за това, а за всичко, което става тук, в Акуриал?

— Точно това най-много ме притеснява — че нямаме власт над собствената си съдба.

— Е, в Марас-Дантия се борихме достатъчно упорито за това. А щом една раса вкуси свободата, държи на нея.

— Точно така — заяви Пепърдайн.

Страк го погледна озадачено, след което се обърна към Койла.

— Той е тругатиец — каза тя.

— Какъв?

— Дълга история. Може би ще ти я каже някога.

Пепърдайн не предложи обяснение.

— Но за властта над съдбата си прав — продължи тя. — Няма да се измъкнем лесно. Не и докато в ръцете ни е само едната звезда.

— Ще си върнем и другите.

— Кога?

— Трябва да съставим план, да разузнаем пътя на Дженеста, да измислим прикриваща версия за пред Брелан и Чилдер…

— Кога, Страк?

— Утре.