Стен Никълс
Войнство на сенките (26)

26.

Страк излезе от дългата къща, предоставена му от джуджето старейшина, на свечеряване. Беше заповядал дружината да се събере на брега, готови за онова, което се надяваше да е първият скок — до Марас-Дантия. Оказа се обаче, че не всички са налице.

— Къде е Койла? — попита той.

— Нямам представа — отвърна Джъп. — Пепърдайн и Стендивън също ги няма.

— Копнеех да чуя тези думи — рече Хаскеер.

— Не започвай пак — сряза го Страк.

— Ако тия двамата вземат, че останат тука, няма да е голяма загуба.

— Но Койла никога не отсъства на проверките.

— Честно казано, не мисля, че някой я е виждал, откакто всички бяхме заедно — каза Джъп. — Може да не знае за заповедта ти да сме тук сега.

— Някой да е виждал Койла наскоро? — запита Страк. Никой не отговори. — Джъп, започвай проверката. Ако не се появи, докато свършиш, ще пратя група за търсене.

Джъп кимна и започна да преглежда редиците.

Недалече от тях, от другата страна на вулкана, Койла и Пепърдайн слизаха от пещерата. Завиха по тясната пътека и видяха брега.

— Проклятие! — изруга тя. — Страк е събрал дружината. Сигурно се приготвят за тръгване. Ще ме убие, ако изтърва проверката. Хайде!

— Чакай!

— Какво има?

— Там, долу. — Той посочи към брега. — Това е Стендивън.

— Защо седи там, по дяволите?

— Кой знае? Много странно се държи напоследък.

— Знаеш ли, Джоуд, това може да се окаже златна възможност да се отървеш от него.

— Какво, да го оставя тук?

— Не го ли заслужава?

— Е, да. Но… Не, не мога да направя това.

— Сериозно?

— Не. В смисъл, как бих могъл да го натрапя на тези невинни джуджета?

Тя се засмя.

— Точно това най харесвам у теб, Джоуд. Имаш ценности. Дори когато ги хабиш заради един плъх като Стендивън.

— Ти върви при дружината. Аз ще ида да го доведа.

— Не се бави. Някои биха искали да ви оставим тук.

— Страк би ли позволил това?

— Не ме гледай така притеснено. Разбира се, че не би го направил. Просто не го карай да чака.

— Ще го влача, ако се наложи.

— Добре. Ей, преди да си тръгнал. — Наведе се и го целуна. После двамата затичаха в противоположни посоки.

Стендивън седеше и хвърляше камъчета във вълните. Пепърдайн стигна до него задъхан.

— Какво правиш тук?

— Нищо.

— Дружината се е събрала на брега. Мисля, че се готвят да тръгват.

— И какво?

— Как какво? Да не искаш да останеш тук?

— Има ли значение къде ще сме?

— Полудял ли си? Страк ще ни върне у дома.

— Може би ще се опита.

— Страх те е от прехвърлянето, така ли?

Стендивън кипна.

— Как смееш да намекваш…

— О, я стига. Нещо не виждам да си се доказал като герой. А и е нормално да те е страх. И мен ме е страх, честно.

— Не ме е страх.

— Тогава какво?

— Да предположим, че все пак ни върне. Няма да сме по-добре. Хамрик отново ще тръгне по дирите ни, а Страк ще си има инструментумите.

— Уф, пак ли?!

— Какво искаш да кажеш?

— Звездите. Обсебен си от тях. Можем все някак да се оправим с Хамрик, но ти трябва да имаш звездите. Има ли граници алчността ти?

— Не е алчност.

— Тогава какво е?

— Просто си мисля… Мисля, че за тях ще е по-добре да са при мен.

— За инструментумите ще е по-добре да са при теб? — повтори Пепърдайн невярващо.

Стендивън кимна.

— Ти си полудял!

— Трудно е да се обясни. Аз…

— Изобщо не се опитвай. Нямаме време за бълнуванията ти. Ставай.

Стендивън не помръдна от мястото си.

— Ако не отидем при дружината веднага — предупреди го Пепърдайн, — ще прекараме остатъка от живота си тук.

— Мен ме устройва. Но пък ти няма да си с оная женска, нали?

— Какво?!

— Сближихте се с нея, а? Но трябва да внимаваш. На другите не им харесва. Страк определено не е очарован. Не мислиш ли, че той самият би могъл да има амбиции в тази насока? В края на краищата…

— О, я млъквай! — Пепърдайн награби някогашния си господар и го вдигна.

— Махни си мръсните ръце от мен…

Пепърдайн го удари с юмрук в слънчевия сплит, силно. Стендивън се преви и изохка. Пепърдайн го хвана под мишниците и го повлече по пясъка.

Джъп тъкмо свършваше проверката, когато се появи Койла. Беше останала без дъх.

— Къде беше? — попита Страк намръщено.

— Извинявай… Не знаех… че трябва… да сме тук.

— Щеше да знаеш, ако беше стояла наблизо. Къде беше?

— Просто… на разходка.

Това й спечели няколко странни погледа.

— Цветенца ли бра? — подсмихна се Хаскеер.

Койла го изгледа ядосано.

— Погледнах за последен път острова. Някакъв проблем да имаш?

Хаскеер сви рамене.

— Виждала ли си човеците? — попита Страк.

— Джоуд и Стендивън ли?

— Да знаеш някои други да се мъкнат с нас?

— О, добре. Не. Ъъ, да.

— Кое от двете?

— Видях ги ей там. Идват.

— Те да побързат, че…

— Ето ги! — извика един от ветераните.

Двамата човеци се появиха, бързаха към тях. Стендивън накуцваше и изглеждаше унил.

— Съжалявам, Страк — каза задъхано Пепърдайн.

— Е, да тръгваме, а? — Страк бавно огледа изпълнените с очакване и с безпокойство лица и извади инструментумите и амулета.

— Пробвай този път да ги нагласиш правилно — измърмори Хаскеер.

Страк го изгледа убийствено.

— Цял ден проучвах знаците. Ще стане както трябва. — Започна да намества звездите.

Всички се струпаха около него и загледаха. Страк сглоби грижливо всички реликви освен една.

— Добре. Готови…

Койла и Пепърдайн се спогледаха крадешком. Джъп и Спуррал се хванаха за ръце. Даллог окуражително стисна треперещото рамо на Уийм. Изражението на Стендивън напомняше за хванат в капан плъх. Всички се напрегнаха.

Страк огледа петата звезда.

Изведнъж се разнесоха викове и писъци. Джуджетата се пръскаха в паника по брега. Поводът за ужаса им се оказа кораб, появил се, без някой от дружината да го забележи.

— А, мамка му! — изруга Хаскеер. — Не пак!

Страк задържа ръката си.

— Щракни я де! — подкани го Хаскеер.

Страк прибра петата звезда в кесията си.

— Какво правиш?!

— Имаме си гости. — Страк кимна към кораба.

— Искаш да кажеш, че джуджетата си имат.

— Не изоставяме приятели.

— В името на всички богове, Страк!

— Няма да тръгнем. Не и преди да разберем какво е това.

— Познахте ли кораба? — попита Пепърдайн. — Същата сган, която ни нападна преди.

— Спомни си какво направиха последния път, Страк — предупреди Койла. — Имат силна магия.

— Все пак не искате ли да разберем кои са? — отвърна той спокойно.

— Не! — извика Хаскеер възмутено.

— Само защото искаш да се скатаеш от битка… — почна Койла.

Хаскеер настръхна.

— Ти кого обвиняваш в…

— Спрете! — изръмжа Страк. — Не е сега моментът. — Прибра звездите и пъхна амулета под ризата си.

Калгек дойде при тях на бегом. Запъти се право към Спуррал.

— Те ли са? Върнаха ли се?

— Събирачите ли? Не, не са те. Знаеш, че не може да са те. Но са също толкова опасни, макар и по друг начин. Бягайте по-далеч от брега.

— Другите вече бягат. Аз искам да се бия.

— Не, Калгек. Изправени сме пред нещо твърде силно.

— Тогава защо не използваме катапултите?

— Ама разбира се! — възкликна Койла. — Катапултите, Страк?

— Добра идея. Да се качваме горе.

Дружината се завтече нагоре по пътеката към скалната издатина. Всички освен Стендивън, който се измъкна в суматохата.

Стигнаха до катапултите и започнаха да ги зареждат с бързина и ловкост, натрупана от дълъг опит.

— Не знаем докъде може да стигне магията им — каза Даллог. — Може да се окажем неподвижни мишени тук.

— Всички оръжия си имат предел — напомни му Страк.

— Дори и магическите?

Страк се направи, че не го е чул, и продължи да реве заповеди.

Корабът наближи и Върколаците пуснаха първия залп от тежки камъни. Всички паднаха встрани от целта, но вдигнаха големи пръски, които заляха палубата. Вторият залп беше прицелен по-добре.

Един камък удари борда и изкърти голям отсек от перилото. След секунди друг улучи една от мачтите и едва не я събори. Западаха реи и платна.

От кораба излетя кървавочервена пращяща мълния и пръсна на парчета един от катапултите. Орките отхвърчаха назад от ударната вълна.

— Загуби? — ревна от другия край Страк.

— Нищо сериозно! — изрева Даллог в отговор.

Катапултите изхвърлиха нов порой камъни, но всички пропуснаха целта — някои паднаха много близо, други прелетяха над кораба и плеснаха във водата от другата му страна.

Този път отговорът от кораба беше друг. Това, което изригна от него, бе като шарка, подобна на вълни по езеро, само че се движеше във въздуха. Напредваше бързо като мълнията, но не толкова бързо, че на Върколаците да не им остане време да залегнат. Вълните — преливаха от черно в бляскаво синьо — пометоха всички катапулти и ги пръснаха на трески с оглушителен трясък.

— Да бе, всяко оръжие си имало предел и обхват — изръмжа недоволно Хаскеер.

Койла посочи.

— Вижте! Слизат на брега!

Към пясъчната ивица се приближаваше малка флотилия лодки.

— Време е за бой или за бягство — заяви Страк.

— Ние не бягаме — напомни му Койла. — Никога.

— Тогава да ги посрещнем, а?

Нададе боец вик и се втурна надолу. Всички го последваха.