Стен Никълс
Войнство на сенките (21)

21.

Малко неща можеха да донесат на Дженеста повече радост от погромите и палежа.

Насладила се докрай на първото, тя се зае с второто.

Изненадващата атака, с многократно превъзхождащи сили и подпомогната от магията й, беше успяла. Селището вече гореше. Някои от съществата продължаваха да се бият, както можеше да се очаква за расата им, но гнездата на съпротива бяха изолирани. И тъй като лагерът не беше голям, малко бяха и защитниците му. Дори и тя щеше да се поколебае, преди да нахлуе в някой от по-гъсто заселените райони.

Беше дала изрични заповеди кои от съществата да издирят подчинените й и че те на всяка цена трябва да бъдат заловени живи. Останалите не я интересуваха.

Но вече започваше да губи търпение. Онези, които търсеше, все още не бяха намерени. Слугите й щяха да проклинат този ден, ако й се наложеше да се намеси лично. Вярно, много от тях бяха изнервени от прехвърлянето, но това само ги правеше жалки в очите й, не и заслужаващи съжаление. В момента тя запълваше времето си с творческо мислене над формата, която щеше да приеме наказанието.

Размисълът й бе прекъснат от идването на един притеснен офицер. В най-добрата традиция на онези, които искат да опазят главите си, той поднесе първо добрата новина. Основният обект бил заловен, макар и с цената на живота на няколко от верните слуги на Дженеста и само благодарение на вдъхващ страхопочитание брой войници. Не толкова добрата новина беше, че другите две набелязани жертви, по-младите, бяха избягали.

Дженеста даде израз на гнева си — не толкова от яд, колкото за да даде на офицера онова, което той очакваше от нея. Всъщност беше доволна. Съществото, което искаше, беше в ръцете й.

Доведоха й го. Беше оковано и охранявано добре от няколко от немрящите й охранители, сред които и Хачър. Съществото се държеше нагло и когато Дженеста го доближи, я заплю в лицето. Тя заповяда да го набият.

След като оковаха звяра още по-здраво и докато пожарът и кръвопролитието навън се вихреха, Дженеста се залови за работа.

 

 

Спуррал се оказа права. Пленниците Събирачи разбраха безплодността на отказа за сътрудничество и помогнаха на джуджетата с кораба — те обаче не им позволиха свобода на действия, с която да създадат евентуални неприятности. Никой не се съмняваше, че се съгласяват с надеждата за по-снизходително отношение. Но увереността на джуджетата, че държат под своята власт доскорошните си мъчители, се повиши значително. Отношенията между оцелелите Събирачи и бившите им пленници трудно можеше да се нарекат сърдечни, но до този момент нямаше сериозни проблеми.

Корабът плуваше към острова на джуджетата. Спуррал и Калгек стояха на мостика и гледаха как джуджета и Събирачи работят по такелажа.

— Но защо все пак трябва да забавим? — възнегодува Спуррал, подразнена от предстоящата загуба на време.

— Заради това, което ни казаха Събирачите — обясни Калгек. — Подкрепено от ето това. — Плесна с длан по изпънатите пред тях карти на Вант. — В момента сме в дълбоки води. Много дълбоки. Но скоро ще навлезем в плитчини. Има риф или нещо такова по-натам и трябва много внимателно да си проправим пътя през него.

— Защо просто не заобиколим?

— Това всъщност би удължило пътуването, а и ще трябва да минем през води с коварни течения.

— Страхотно — въздъхна тя. — Та какво точно правим?

— Забавяме до пълзене и мерим дълбочината. Виж. — Посочи долу на палубата.

При перилото имаше група джуджета. Държаха въже с вързана оловна тежест. Възлите по въжето бележеха дълбочината.

Корабът забави почти на дрейф и те спуснаха въжето през борда. Развиха почти цялата му дължина, докато стигне дъното.

— Колко е дълбоко? — попита Спуррал.

— Някъде към петдесет клафтера — отвърна Калгек. — Деветдесет метра. Никаква опасност няма.

Корабът пълзеше, слънцето лениво се влачеше по яркосиньото небе. Мерките се взимаха на равни интервали, но не показваха особени разлики.

Спуррал ставаше все по-нетърпелива.

— Ще стигнем ли изобщо до тази плитчина, Калгек?

— Според картата вече сме в нея.

— Някой трябва да го каже на морето.

— Тези карти не винаги са точни. Така поне твърдят Събирачите.

— Е, надявам се поне да видим някакви…

Откъм мерещия екип се разнесоха викове.

— Какво има? — учуди се Калгек.

— Да идем да видим. — Спуррал заслиза към палубата.

Щом спряха при мерачите, едно от джуджетата вдигна края на въжето. Беше прерязано и тежестта я нямаше.

— Какво го е направило? — попита Спуррал.

— Не знам — вдигна рамене младото джудже. — Но каквото и да е било, стана на около петнайсет клафтера.

Калгек огледа въжето.

— Прилича на срязано или…

— Или какво? — каза Спуррал.

— Вероятно просто се е закачило за нещо долу.

— Да опитаме пак.

Донесоха ново въже и вързаха нова тежест. Спуснаха я през борда и едно от джуджетата почна да съобщава дълбочината.

— Един клафтер… два…

— Предполагам, че е случайно — каза Калгек.

— Ммм.

— … единайсет клафтера… дванайсет… тринайсет…

— Дотук нормално — обяви Калгек.

— … четиринайсет… петнайсет…

— Добре. Сигурно ще можем да продължим и да…

Въжето изведнъж се изпъна и започна бързо да се изнизва. И сигурно щеше да изчезне зад борда, ако няколко джуджета не го бяха хванали. Но въпреки че дърпаха с всичка сила, въжето бавно се изплъзваше от ръцете им. Калгек, Спуррал и останалите се включиха и пак едва успяваха да го задържат.

И изведнъж въжето се отпусна. Беше толкова внезапно, че всички паднаха на гръб. Припряно се надигнаха и го издърпаха. Въжето отново се оказа прерязано.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Спуррал.

Калгек духаше в ожулените си длани.

— Може да се е закачило за потънал кораб.

— И той се движи? Глупости! Онова долу е нещо живо…

— Дълбоките течения понякога са много силни. Може да е…

Тежък тътен отекна през кораба. Идваше някъде отдолу. След секунда последва нов удар, по-силен. Корабът се разклати, палубата се наклони и джуджетата едва се задържаха прави.

Някой извика и посочи. На не повече от хвърлей стрела голям участък от морето вреше и бълбукаше. Кипналата вода бе побеляла от пяна.

— Какво е това! — възкликна Спуррал.

Един от пленниците се беше втренчил ужасено в кипналата вода.

— Знаеш ли какво е това? — попита Спуррал.

Човекът кимна. Като че ли беше загубил дар слово.

— Е? — настоя тя.

— Кракенът — промълви той.

— Какво е пък това?

Човекът не отговори. Тя погледна другите. Калгек беше пребледнял. Другите джуджета, чули думата, гледаха уплашено.

— Калгек? — примоли се тя. — Калгек!

Най-сетне той откъсна поглед от неспокойната вода.

— Има легенди… Кракените са господарите на дълбините. Някои ги смятат за богове. Могат да завлекат в бездната и най-големия кораб.

— За да направят това, трябва да са… гигантски.

— По-големи от острови, така казват.

— Но ти лично не си виждал кракен, нали?

— Не… и досега. — Беше зяпнал над рамото й.

Тя се обърна.

Нещо се надигаше от разбушувалата се вода. В началото, сред пръските и скриващата гледката мъгла, беше трудно да се различи какво е. Извиси се още нагоре и още, и още…

Беше израстък. Пипало дебело като храмова колона. Беше мъртвешки сиво, грубата кожа беше прошарена с дебели синкави жили. Само след няколко мига се издигна до височината на кораба… и продължи да се издига.

От водата изригна друго пипало, много по-близо до кораба — толкова близо, че го разлюля и хвърли вълна през перилото. Джуджетата се заотдръпваха.

Викове и писъци ги накараха да се обърнат към другия борд. Над него също се надигаха пипала. Джуджетата се вцепениха.

След минута нелепо поклащащите се във въздуха пипала вече се извисяваха над главната мачта. Водата около кораба закипя ужасно.

Едно от пипалата се спусна надолу и се стовари върху палубата с чудовищен плясък. Друго я помете хоризонтално и разби перилото. Когато третото се стовари върху мостика, джуджетата излязоха от вцепенението си.

Втурнаха се да нападат със саби и брадви ужасните пипала. Жилавата плът се оказа неподатлива — остриетата отскачаха от нея и не оставяха почти никакви следи. Там, където все пак пробиеха кожата, извираше лепкава жълтеникава течност с ужасна воня.

Пипалата не просто рушаха кораба. Усещаха по някакъв начин близостта на джуджета и хора, плъзгаха се изумително бързо и се увиваха около всичко, до което можеха да се докопат. Издърпваха пищящите жертви във въздуха и през борда.

Обвита от мускулесто пипало, главната мачта се прекърши като кибритена клечка, рухна върху палубата и затисна джуджета и хора. Положението беше толкова ужасно, че Събирачите се бяха притекли на помощ да отблъснат кракена и грабваха изтърваните от отвлечените джуджета мечове и брадви. Пред лицето на гибелта търговците на роби и доскорошните им пленници се съюзиха. Не че това вече можеше да промени нещо.

— Безнадеждно е! — изрева Спуррал, докато сечеше едно от гърчещите се пипала.

— Да се качваме на лодките и да бягаме! — отвърна Калгек. Целият беше оплескан с вонящата жълтеникавокафява жизнена течност на чудовището.

— И къде ще избягаме в открито море?

— Какво тогава?

— Продължаваме да се бием!

Един от хората изрева, повлечен по палубата от увило се около краката му пипало. Спуррал и Калгек се опитаха да го пресекат, но остриетата им се оказаха безсилни. Злощастният Събирач беше дръпнат през борда и изчезна във вълните.

От недрата на кораба отекна зловещ пукот. Пипалата деряха дървото като пергамент.

Корабът се наклони ужасно, а след това започна да пропада.

— Потъваме! — извика Калгек.

Вода заля палубата. След секунди беше дълбока до глезените, после — до коленете и бързо се надигаше. Избухна паника.

Спуррал по-скоро усети, отколкото чу как корпусът се счупи. Огледа се и видя как водният порой отнася Калгек.

Пропадането беше зашеметяващо.

Под водата цареше хаос. Кипяща гмеж от бурета, сандъци, въжета, парчета платно, мятащи се тела и гърчещи се пипала.

За миг Спуррал успя да зърне някакви мъртвешки бледи и нелепи туловища. Огромни, с отвратителна пулсираща плът, със зейнали като пещери уста с големи като мечове зъби. И видя и едно огромно око, немигащо и нажежено от алчност и злоба.

А след това пълният мрак я загърна милостиво.