Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орки: Кръвна вражда (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Army of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dave (разпознаване и редакция)

Издание:

Стен Никълс. Орки: Кръвна вражда

Английска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-655-091-0

История

  1. — Добавяне

12.

Само един хубав път водеше към южния бряг. Или по-точно, само един изглеждаше удобен за малката армия, придружаваща Дженеста. Така че Върколаците тръгнаха по него.

Преди да тръгнат, научиха още нещо от шпионите на съпротивата. Генерал Хачър, изглежда, бе изчезнал мистериозно. Дженеста бе назначила бившия му адютант да запълни дупката и безцеремонно го беше оставила на съдбата му. По-важното за дружината обаче беше, че е настояла да я превозят с карета и да се вземат и каруци с продоволствие. Върколаците, от своя страна, тръгнаха без товар.

След четвърт ден здрава езда зърнаха морето отдалече. Излязоха на високия бряг и пред очите им се открои залив с малък пристан.

— Няма кораб — каза Койла.

— Няма я и Дженеста — отвърна Страк.

— Възможно ли е да е заминала?

— Съмнявам се. Не е имала време. Платно поне трябваше да има на хоризонта. Смятам, че корабът, който е повикала, още не е дошъл.

— Тогава къде е тя?

— Представа нямам. Пратете съгледвачи. — Хрумна му нещо. — Джъп! Ела тук!

Джуджето пришпори коня си и спря до него.

— Да, шефе?

— Няма и следа от Дженеста.

— Това го виждам.

— Далновидството ти може ли да помогне? Може да е по-бързо от търсенето.

— Ще опитам.

Джъп се смъкна от коня — не много лесно, като се имаше предвид ръстът му — под насмешливия поглед на Хаскеер, отдалечи се малко, коленичи и зарови пръсти в песъчливата пръст. Новаците и двамата човеци, които не знаеха за дарбата му, го гледаха с любопитство.

— Ами ако все пак е заминала, Страк? — попита Койла. — Ако е отплувала? Тогава какво?

Той въздъхна.

— Може бунтовниците да ни помогнат да разберем къде е или да успеем да…

— Да я проследим до Пекзан? Това е шибана империя, Страк. Държиш ли да се биеш с империя?

— Или пък можем да се върнем и да продължим със съпротивата.

— Направихме толкова, колкото можем за тях, и го знаеш. А какво ще правим, като революцията свърши? Ще се приберем, без да сме изпълнили задачата си?

— Ако наистина си е отишла, може би.

— Мамка му.

Джъп извика и им махна.

— Някакъв късмет? — попита Койла, щом отидоха при него.

Джъп кимна. Ръката му все още бе заровена в пръстта.

— Къде? — настоя Страк.

— Малко навътре в сушата. На запад.

— Сигурен ли си, че са те?

— Виж сега, далновидството не е като да виждаш картина или страница от книга. То е… трудно е да се обясни. Да речем, че това, което улавям, е като пръснати по черен плат скъпоценни камъни. И са много. В смисъл — много живи същества. Не и животни обаче — те блестят различно. И точно в средата на всичко това има един голям кървавочервен диамант, който пулсира като… хм, не искам да си помисля като какво.

— И това е Дженеста?

— Годишната си заплата бих заложил на това. Ако ни се плащаше де. Те трябва да са, Страк. Но… — Изглеждаше притеснен.

— Какво?

— Има още нещо. Откъдето дойдохме и още по-нататък, но още по-силно, въпреки разстоянието.

Няколко глави се обърнаха в указаната посока.

— Какво искаш да кажеш? Друга сила ли?

— Може би. Никога не съм виждал такова нещо.

— Би ли могло онова да е Дженеста? — попита Койла. — А групата на запад да е някой друг?

— Не. Те имат съвсем различен… вкус. Диамантът на Дженеста е тъмен. Онова другото е… цял низ са, само че блестят бели. Ако го гледах с очи, щях да ослепея.

— Може ли да е нещо естествено?

— Възможно е. Понякога можеш да получиш особено силно впечатление от нещо, голяма пълноводна река например или от някой богат руден залеж. А и ние всъщност не познаваме добре Акуриал. Много неща биха могли да повлияят на далновидството. Все пак е адски странно… — Издърпа ръката си от пръстта. — Искате ли второ мнение, от Спуррал? Нейната дарба е силна поне колкото моята.

Страк помисли, после попита:

— Това няма да ни каже повече, отколкото вече знаем, нали?

— Няма.

— Значи няма и смисъл. Интересува ни Дженеста. Значи тръгваме на запад.

Тъй като според Джъп не беше далече, Страк нареди да вървят пеша и да водят конете, за да могат да се приближат незабелязано.

Свечери се и сенките започнаха да се удължават, а те все още вървяха. Най-сетне един от пратените напред съгледвачи се върна и съобщи, че лагерът е пред тях.

Беше се проснал в тревиста падина в подножието на варовикова стръмнина. Имаше постове, но с тях се справиха лесно. Дружината огледа лагера от ръба на стръмнината. Долу имаше към двеста души, повечето униформени, три каруци и карета, вероятно на Дженеста.

— Как ще се оправим с толкова много, Страк? — попита Койла.

— Справяли сме се и с повече.

— Хм. Може би ще е по-добре да измислим нещо хитро.

— Ти си майсторката по стратегията. Измисли.

Тя се усмихна.

— Ще пробвам.

Легналата близо до тях Спуррал зарови пръсти в една туфа трева, затвори очи и бързо дръпна ръката си, все едно се беше опарила.

— Проклятие!

— Какво стана? — прошепна Джъп.

— Използвах далновидството. Мисля, че засякох същото, каквото и ти, само че изглежда адски по-силно и по-близо. Наистина е силно, Джъп.

— Къде? — попита Страк.

Тя се обърна и посочи потъващото в мрак плато зад тях.

Страк огледа дружината си и попита:

— Някой да вижда нещо там?

Отвърна му мълчание.

— Ако са още поддръжници на Дженеста, може да ни нападнат във фланг — обади се Койла.

— Ясно. Всички: отдръпвай се назад на равното.

Щом се оттеглиха от ръба, Хаскеер изгледа ядосано Джъп и изръмжа:

— Сигурен ли си, че женската ти е права? Нищо не виждам.

Женската му може да говори от свое име — увери го Спуррал. — И да, сигурна съм.

Хаскеер изсумтя, но не се обади повече. Всички оглеждаха равния терен. Не само Страк вече започваше да си мисли, че има някаква грешка.

Изведнъж Пепърдайн посочи и каза:

— Какво е това там?

Страк се взря.

— Нищо не виждам…

Койла се намеси:

— Видях го! Ей там вдясно, точно до горичката.

Нещо идваше към тях в сумрака. Щом се приближи, видяха, че е ездач на бял кон. Тънка фигура, стройна и с изправен гръб.

Вече бе достатъчно близо, за да видят що за същество е.

— Мамка му! — възкликна Хаскеер, пръв дал воля на обзелото всички изумление.

Конникът несъмнено беше от раса, несъществуваща на Акуриал.

Спря пред дружината и вдигна ръка за поздрав.

— Идвам с мир. Не ви мисля злото.

Страк най-сетне намери дар слово.

— Коя си ти?

— Пелли Мадаяр.

— Ти си елф!

— Много проницателно от твоя страна, капитан Страк.

— Откъде знаеш името ми? И какво, по дяволите…

— Има някои неща, които ще трябва да приемете на доверие.

— Например елф да ни цъфне изневиделица тук? — попита Койла. — Повече от доверие ще ни трябва, за да го приемем току-така. Откъде си?

— Това не е важно.

— Има ли племе на елфите, което да живее на Акуриал и да не знаем за него? — настоя Страк.

— Както казах, това не е важно.

— Ако не си от тази земя, значи си дошла от… другаде.

— Като вас.

Страк за момент се стъписа.

— Явно знаеш адски много за нас.

— Може би. Но повтарям: нямам намерение да ви навредя.

— Не си дошла от Марас-Дантия, нали? — попита Джъп.

— Не. Моят народ не е ограничен само до един свят. Също като вас, както вече сте разбрали.

— С Дженеста ли си? — поиска да разбере Страк.

— Не. На други съм съюзница, но това не ви засяга.

— Разговорчива е, а? — измърмори Хаскеер.

— Има някои неща, които е по-добре да не знаете.

— Тъй ли? А какво ще кажеш да ти ги измъкнем от устата насила?

— Не бих ви посъветвала. Не искаме да ви навредим.

Хаскеер се изсмя презрително.

— Да ни навредите? Ти и още кой?

Още не беше довършил, когато Върколаците завикаха и започнаха да сочат към равнината. От сенките излизаше група конници, на брой някъде колкото Върколаците. Мнозина в дружината посегнаха за мечовете си.

Конниците се приближаваха бавно. Сред тях имаше таласъми, троли и харпии, редом с кентаври, духчета и гноми, сатири, коболди, върколаци, превъплъщенци и индивиди от много други раси, включително от такива, каквито орките не бяха виждали никога.

— Все по-зловещо става — отбеляза Джъп и стисна кривака си.

— Кои по дяволите сте вие, Мадаяр? И какво искате? — попита намръщено Страк.

— Дойдохме да преговаряме.

— За какво?

— Вие имате едни неща, които не ви принадлежат по право. Нашият дълг е да ги вземем.

— Какви неща?

— Има предвид звездите, Страк — обади се Койла.

— Да — потвърди елфът. — Реликвите, известни по-точно като инструментуми. Не може да останат ваше притежание.

— Наши са по право! — изрева Страк. — Бихме се и ляхме кръв за тях.

— Да — добави Хаскеер. — Като ги искате, от труповете ни ще ги вземете.

— Вие нямате представа за тяхната мощ.

— Имаме, и то доста добра — отвърна Страк.

— Не, нямате. Не и за истинската им мощ и какво всъщност представляват. Това, което сте видели досега, е само малка част от истинския им потенциал.

— И затова трябва да ги връчим на първата пасмина непознати, дошли да ни ги вземат, така ли?

— Не искаме да ви ги вземем. Молим ви да ни ги дадете.

— Отговорът е „не“ — заяви Хаскеер. — И „майната ви“!

Тя се направи, че не го е чула.

— Инструментумите представляват ужасна заплаха. Нашата задача е да се погрижим да не попаднат в погрешни ръце.

— А вашите ръце са правилните, така ли? — отвърна Страк. — Не на мене тия.

— В името на разума, помислете над това, което ви казвам. Ако знаехте в какво сте се замесили…

— Ами кажи ни.

Пелли се поколеба.

— Както казах, някои неща трябва да се приемат на доверие.

— Не става. Щом искате нещо от орките, трябва да си го вземете. Ако можете.

— Бойната ярост на орките и тяхната храброст са добре известни въпреки всички злословия по ваш адрес — каза тя кротко. — Познавам силата и мъжеството ви. Но не можете да се надявате, че ще ни надвиете.

Страк погледна останалите от групата й — стояха неподвижно на хвърлей стрела от тях.

— Случвало ни се е да убиваме същества от почти всички раси, които виждам в редиците ви. Нищо от това, което виждам, не ме кара да мисля, че сте по-различни.

— Недейте да съдите за нас по миналия си опит, Страк. Вашият инстинкт е да се биете, разбирам това. То е рожденото ви право. Но точно сега не бива да се поддавате на този импулс. Вместо да вдигате оръжията си срещу нас, се опитайте да помислите.

— Казваш, че не можем да мислим ли? — изръмжа Хаскеер.

— Казвам, че в крайна сметка нямате друг избор, освен да предадете инструментумите.

— Предаване е дума, която не признаваме — отвърна ледено Страк.

— Не го приемайте като предаване. По-скоро като победа на здравия разум.

— А ако не го приемем така?

— Тогава ще трябва да настоя да върнете реликвите. Веднага.

— Настоявания също не приемаме.

— Това вече започва да ме дразни — кипна Хаскеер. — Дразниш ме, елф!

— Това ли е последната ви дума? — попита Пелли.

Страк кимна и каза:

— Всякакви други преговори ще са с оръжие.

— Съжалявам, че не стигнахме до споразумение.

— И какво сега?

— Ще помисля и ще се посъветвам с приятелите си. — Тя обърна коня и си тръгна.

— Ще мисли тя! — извика след нея Хаскеер. — Майната ти!

Мнозина Върколаци бяха опънали лъковете си при появата на странната група. Сега един от новаците, по-непредпазлив и изнервен, неволно изпусна изпънатата тетива и стрелата бръмна покрай главата на оттеглящия се елф.

Пелли Мадаяр рязко обърна коня си.

Страк отвори уста да извика. Искаше да я увери, че е неволно. Че дружината е готова да се бие до последна капка кръв и безмилостно, но няма да забие стрела в гърба на някой, дошъл да преговаря. Така и не получи възможност.

Елфът вдигна ръка към тях. Вълна енергия, прошарена с червени жилки, полетя към дружината, бързо като мисъл. Порази ги със силата на ураган. До един. Целият отряд изпопада все едно, че сърп ги покоси през краката. Болката, която ги разтърси, бе неописуема.

— Богове — простена Койла, докато се мъчеше да се изправи.

— Всички назад към дърветата! — изсъска Страк. — Стойте ниско!

Забързаха към дърветата приведени и с прибежки. Някъде по средата над главите им блеснаха ярки многоцветни лъчи. Мълнии запращяха около тях. Те продължиха да тичат на зигзаг и най-после се добраха до леса.

— Има ли ударени? — попита задъхано Страк.

Като по чудо всички се оказаха невредими.

— Кои все пак са тия, мамка му? — изпъшка Хаскеер.

— Все едно. Важното е да се измъкнем от магията им.

— С фронтална атака не става значи? — подхвърли Койла.

— Ти как мислиш? При толкова силна магия ще имаме късмет, ако направим и десет крачки.

— Идват! — предупреди Даллог.

Странната група се приближаваше уверено, разгърната в редица.

— Изтегляме се на безопасен терен и измисляме как да се бием — реши Страк.

Джъп, който с двама съгледвачи беше навлязъл по-навътре в леса, се върна тичешком. Дишаше тежко.

— Не натам. Оттам иде войската на Дженеста.

— Проклятие — изруга Койла. — Сигурно са видели мълниите.

— Страхотно — изръмжа Хаскеер. — Дженеста с двеста човеци пред нас, шантавият цирк зад нас, а ние — по средата.

— Какво ще правим, Страк? — попита изнервено Пепърдайн.

— Зависи как искате да умрем.

Койла поклати глава.

— Не, Страк. Има друг изход.

Нямаше нужда да му казва какъв е. Все пак той се поколеба.

Вече чуваха войниците на Дженеста — напредваха през гората, без да се опитват да пазят тишина. Ездачите също бяха много по-близо.

— Побързай, Страк! — замоли се Койла.

Той бръкна в кесията да извади звездите.

Стендивън зяпна.

— Нали няма да…

— Млъкни! — сряза го Страк и започна да вади реликвите. Другата му ръка посегна за амулета на врата му.

— Няма време! — извика Койла.

Групата от Порталния корпус бе стигнала до дърветата. В другата посока най-предните бойци на Дженеста вече се виждаха.

Страк пусна амулета и бързо започна да сглобява звездите една в друга без никакъв ред.

Цялата дружина инстинктивно се струпа около него.

Стендивън започна да крещи панически и почти заглуши виковете на Уийм.

Страк вдигна за последно очи към кометата. Блестеше като нощно слънце.

Последният инструментум щракна на мястото си.