Стен Никълс
Войнство на сенките (23)

23.

Мракът се стопи, заменен от ослепителна светлина.

Спуррал лежеше на гръб, зяпнала към слънцето. Извърна глава, за да избегне убийствения му блясък. Огнени петна затанцуваха пред очите й и тя примигна, за да ги махне. Представа нямаше къде е. Щом петната угаснаха и сетивата й се върнаха, с тях дойде и споменът — за кораба, за кракена и за случилото се.

До ушите й стигна грохот на вълни. Тя протегна ръка и дланта й докосна мокър пясък. Вода заливаше глезените и прасците й. Мокрите й дрехи димяха от топлото.

Надигна се, бавно и с мъка, и се помъчи да осмисли това, което я заобикаляше.

Беше на дълъг златист плаж. Брегът беше осеян с отломки, сред тях — и два големи отсека от корабната палуба. Допусна, че може би се е докопала до единия, макар да не помнеше нищо.

Пясъчната ивица стигаше до храсталак, от който стърчаха палми. Над и зад палмите се сивееха скали, блеснали на слънчевата светлина. И нищо друго.

Заслуша се. Като че ли долови още нещо над шума на вълните и писъка на чайките. Трябваше й още малко време, докато разбере, че някой вика. А щом се настрои към звука, осъзна, че гласът е повече от един.

Погледна наляво по пясъчната ивица, но не видя нищо. Погледна надясно — работата беше съвсем друга. Зърна движещи се фигури в далечината. Шест или седем, човекоподобни, и като че ли й махаха. Вървяха към нея. Спуррал се поколеба за миг, после се изправи и затича към тях.

Бяха джуджета. От още по-близо разпозна сред тях Калгек. След секунди вече го прегръщаше, облекчена и искрено удивена, че приятелят й също е преживял катастрофата. Спътниците му, все млади джуджета, три мъжки и две женски, се скупчиха радостно около тях.

— Някакви рани? — попита Калгек, докато я оглеждаше.

— Не. Имах късмет. Само няколко отока. А вие?

— И на нас ни се усмихна късметът. Нямаме тежки рани. Беше истинско чудо.

— Да, може би си прав. Но… само това ли сте?

Той се намръщи.

— Доколкото знаем. Търсим отскоро, но освен теб не сме видели никого.

— Не сте търсили навсякъде. Може да има оцелели, изхвърлени другаде на брега. Или даже на други острови.

— Да, на това се надяваме. Но си е истинска подигравка на съдбата да надвием Събирачите и после да ни нападне кракенът.

— Да — съгласи се тя. — А със Събирачите какво стана? От тях не сте ли срещнали?

Калгек поклати глава и каза:

— Все пак повечето бяха затворени в трюма, не забравяй.

— Почти изпитвам жал за тях.

— За нас е трудно да си мислим така за тях. Толкова страдания ни причиниха.

— Знам. И не мога да ви виня. Все пак може някои от тях да са се добрали дотук. Трябва да внимаваме.

— Сега какво ще правим?

— Знаете ли къде сме? Или нещо за този остров?

— Не.

— Добре. Да видим първо дали е обитаем. И ако е, дали местните са дружелюбни, или не. Но първо да потърсим из останките за нещо полезно. Провизии например.

— Намерих само това. — Показа й манерка вода. Но май няма нищо повече.

Оказа се почти вярно — намериха само още една манерка, този път със силно бренди, пълна само до половината. Удариха по глътка и това малко вдигна духа им. Прибраха и няколко парчета дърво, които можеше да послужат за криваци. Нямаше нищо друго, което да върши работа. Но две от джуджетата бяха задържали оръжия от кораба — един дълъг нож и една от дървените брадвички, които пленниците бяха направили тайно.

Щом навлязоха между дърветата, се натъкнаха на храсти с гроздове жълт издължен плод, голям колкото ябълка. Бяха непознати за Спуррал, но джуджетата ги знаеха и се зарадваха. Коравата кожа се белеше лесно, а сладката сочна вътрешност отдолу беше чудесна. Ядоха до насита — всъщност до пръсване.

— Хубаво — рече Спуррал и облиза пръсти. — Да видим какво още има да ни предложи това място.

Джунглата беше гъста и трудно проходима и след малко започнаха да се чудят дали си струва да продължават напред. Изведнъж Спуррал даде знак с ръка да пазят тишина. Точно пред тях имаше голямо сечище. Не се виждаше никой, тъй че предпазливо излязоха на него.

Дърветата бяха изкоренени и извлечени на няколко купа, по края на поляната. Ниската растителност беше отъпкана. В средата на поляната имаше малко езеро.

Спуррал гребна с шепа и опита водата.

— Солена е. Сигурно се пълни от морето. — Огледа се и добави: — Нищо тук не е естествено освен езерото. Някой е разчистил района.

Калгек вдигна пръст до устните си. От зеленината се чуваше шумолене. Джуджетата вдигнаха жалките си оръжия. Шумът се усили, вече от няколко посоки. Джуджетата се струпаха в отбранителен кръг.

Някакво същество изгази шумно през зеленината и излезе на поляната, след него — още няколко. Бяха големи и черни.

— Коне? — възкликна Спуррал. И още щом го каза, разбра грешката си.

Съществата наистина приличаха на коне, но с много съществени разлики. Кожата им приличаше по-скоро на тюленова, а от гривите им капеше вода. Бяха много по-мускулести и набити от коне. И най-важното, очите им издаваха много повече разум.

Калгек го потвърди.

— Не са коне. Това са…

— Келпи — изцвили едно от съществата и заприпка към тях. — И искаме да ви поздравим с добре дошли, стига да сте сигурни, че не ни мислите злото.

— Не ви мислим злото — отвърна Спуррал, съвзела се от изненадата. — Приличаме ли на разбойници?

— Не. Приличате на окаяни джуджета. И край брега няма никакъв кораб, тъй че морето трябва да ви е изхвърлило тук, нали?

— Да. Преживяхме корабокрушение.

— Значи сте имали голям късмет. Опасни неща дебнат из тези води.

— Срещнахме едно от тях.

— Двойно по-голям късмет значи. — Съществото огледа опърпаната им група. — Ще ни простите за подозрението. Малко посетители имаме, а тези, които идват, обикновено са неканени и не ни мислят доброто.

— Не говориш за хората, нали?

— Те са една от най-лошите раси. Вие джуджетата би трябвало да го знаете много добре.

— Имаш предвид Събирачите.

— Това име е станало ругателно за моя вид. Още повече сега, когато очакваме тяхно посещение. А това винаги означава болка и скръб.

— Мога да ви успокоя за това. Те потънаха с кораба, на който бяхме.

— Наистина ли?

— Да.

— И злият им капитан?

— Салос Вант ли? Мъртъв е.

— Сигурни ли сте?

— Лично го видях.

— Спуррал е скромна — намеси се Калгек. — Тя го уби.

Доколкото можеха да разгадаят изражението на келпито, то беше впечатлено.

— Криехме се и се надявахме, че търговците на роби този път може да ни подминат. А сега ни носите тази радостна новина. Елате, ще се погрижим за раните ви и можете да си починете. След това ще има празненства и пиршества във ваша чест.

— Идеално — каза Спуррал. — От дни ядем само боклуци. Но кажи ни, как да те наричаме?

— Преди да мога да отговоря на този въпрос — отвърна келпито, — имам един за вас. Могат ли джуджетата да говорят под вода?

 

 

Естеството на магията, с която Пелли Мадаяр се свързваше с Порталния корпус, бе такова, че можеше да се използва всякаква подходяща среда. Морската вода бе най-простият, най-изобилният и най-ефективният канал. Пелли се взря в голямата купа, пълна с нея. Добавянето на определени съставки, за да я направят по-проводима, последвано от няколко тайнствени жеста, разпали магията.

Водата закипя и запрелива през гама от цветове, след което се успокои и пред погледа на Пелли се открои образът на Карелл Реверс, човека начело на Корпуса.

— Надявам се, че този път имаш по-радостна новина за мен — каза той без предисловия.

— Стигнахме до втори сблъсък с орките.

— Неуспешен, очевидно. Личи по изражението ти, Пелли.

— Те наистина са превъзходна бойна част.

— Вие също. Или поне трябва да сте. — Тонът му бе раздразнен. Напрежението си казваше думата. — Би ли могло неспособността ти да надвиеш тази „дружина“ да се дължи на прекалената ти сдържаност?

— Вярно е, че се опитах да започна преговори, но…

— Положението изисква бързи и решителни действия. Трябваше да помислиш добре, преди да се опитваш да преговаряш с орки. Те разбират само от сила.

— Но нали трябва да отстояваме морални принципи.

— Никакви принципи няма да има, морални или други, ако инструментумите попаднат в ръцете на орки или нещо по-лошо. — Тонът на Реверс поомекна. — Съжалявам, Пелли, но сериозността на ситуацията ни налага да приключим бързо с това. Извини ме, че ти го казвам, но оставам с впечатлението, че нещата там излизат извън твоя контрол.

— Не е така — увери го тя, въпреки че сама не си вярваше много. — Смятам скоро да изчистя проблема.

— Тогава се вслушай в предишния ми съвет.

— Моля?

— Използвай специалните оръжия.

— Това може да доведе до невинни жертви.

— Не и ако ги приложиш внимателно. Не успя да усмириш Върколаците. Това може да се окаже единственият начин да ги победиш.

— Ще обмисля сериозно този съвет.

— Непременно, Пелли.

Образът му избледня и изчезна.

Тя въздъхна и стана.

На палубата помощник-командирът й Уивън-Джърст беше зяпнал в шепата си. Държеше голям колкото човешка длан скъпоценен камък, неописуемо рядък. По искрящата му с цветовете на дъгата повърхност пробягваха образи.

— Успя ли да ги проследиш? — попита тя.

— Така мисля — изхриптя той в отговор. — Променили са курса, но крайната им цел е предвидима.

— Тогава продължаваме по дирята им.

Той вдигна очи.

— Изглеждаш притеснена. Може ли да попитам какъв бе резултатът от връзката с водача ни?

— Смъкваме ръкавиците.

— Значи без повече приказки.

— Това иска Реверс.

— Но ти — не.

— Чувствам, че би трябвало да прибягваме до крайна сила само в крайни ситуации.

— А тази не е ли такава?

— Предполагам, че все още не.

— Между другото, съгласен съм с теб, въпреки че в този случай може би е твърде късно. Разговорът е за предпочитане пред войната.

— Може би трябваше да накарам теб да преговаряш с Върколаците — разсъди Пелли. — Те май не обичат много елфи. Току-виж с таласъми се държат по-добре.