Стен Никълс
Войнство на сенките (24)

24.

Призори натовариха провизиите, които успяха да съберат от развалините на таласъмското поселение, на един от корабите и потеглиха. Пътуването нямаше да е дълго, увериха ги новите им съюзници. За съсипания от притеснение и необичайно отчужден Джъп то никога нямаше да е достатъчно бързо. Той се държеше настрани и другите гледаха да не му досаждат.

Корабът пореше спокойно вълните през целия ден. Пепърдайн не се откъсваше от руля. Койла бе до него.

— Наистина изглеждаш в свои води — каза тя.

— За първи път изпитвам истинско удоволствие, откакто се впуснахме в тази ужасна лудория. — Погледна я изпод вежда. — Освен няколкото малки възможности да си поговоря с теб, разбира се.

Тя се усмихна.

— Да, на мен също ми бяха приятни. — Погледна разпенената диря зад тях и добави: — Този кораб определено е по-бърз от лодките на джуджетата.

— Заради платната е. А и имаме късмет с вятъра.

— За тебе трябва да е като в старо време.

— Донякъде. Макар че на Тругат живеехме по-скоро като джуджетата тук. Крайбрежно плаване най-вече. Но и кораби имахме, разбира се. За търговия.

— Значи си бил капитан на толкова голям кораб?

— Е… не съвсем. Но не казвай на другите.

Тя се засмя съзаклятнически.

— Принципите повече или по-малко са същите обаче — продължи той. — Плаването си е плаване.

— Нямаше да можем да го направим без теб, знаеш ли.

— Мисля, че щяхте да се оправите. Ако научих нещо за Върколаците, то е, че сте находчиви.

— Налага ни се. Но чак управление на кораб…

— Лесно е. Ето, опитай.

— Наистина ли?

— Разбира се. Хайде, хвани руля.

Пепърдайн отстъпи встрани и тя стисна кормилото.

— Чакай малко — рече той и застана зад нея. Прегърна я, хвана ръцете й и ги намести. — Ето така. И не стискай толкова. Отпусни. Трябва полека.

— Забавно е.

— Ако го правиш достатъчно дълго, добиваш усет за кораба. Искам да кажа, истински усет. Можеш да усещаш настроението му.

— Корабът има настроения?

— О, да. Корабите са като хората. Извинявай. Като хората, като орките, като джуджетата…

Тя се усмихна.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Понякога се чудя колко ми е лесно да забравя различията ни.

— Как така? Ние наистина сме съвсем различни.

— По външност. Но съществуват по-дълбоки неща. Неща, в които всички раси си приличаме. Това също го научих през времето, което прекарахме заедно, и съм благодарен.

— Но ти си от Марас-Дан… Оо. Извинявай. Не си оттам, нали? Не и в смисъла, който имам предвид.

— Да, не съм. От същия свят съм, но от друга част. Вашата част пък винаги е била обвита в мистерия. Забранено място. Едва когато се озовах там, разбрах колко различни форми приема животът. И колко са еднакви всъщност. Битки, омраза… любов…

— Ти имаше ли любима в Тругат?

Усмивката му се стопи.

— Да.

— И?

— Като моя народ и като предишния ми живот, тя беше… заличена.

— Не исках да човъркам стари рани.

— Няма нищо.

— Няма да питам нищо за…

— Не. Станалото — станало. Не обичам да се връщам към миналото.

— Разбирам. Знаеш ли, вашата история, историята на народа ти, наистина много прилича на нашата в едно отношение. Ние също изгубихме рожденото си право.

— Знам. Но не и подробностите. Така и не ми каза защо дружината ви е напуснала Марас-Дантия.

— Дълга история.

— Бих искал да я чуя някой ден.

— Разбира се. Макар че може би ще ти се стори малко скучна.

— Съмнявам се.

По стълбата се чуха стъпки и се появи Страк. Пепърдайн бързо се отдръпна от Койла.

— Вече от доста време си на кормилото, Пепърдайн. Няма ли кой да те сменя?

— Хустук и Гледег. Но засега няма нужда, Страк.

— Сигурен ли си?

— Отдавна не бях управлявал кораб. Ще ми се да му се насладя още малко.

— Както решиш. Просто извикай, ако искаш почивка. — Обърна се да си тръгне.

— Ще дойда с теб — каза Койла, усмихна се бързо на Пепърдайн и последва Страк.

На главната палуба, далече от чужди уши, Страк каза:

— Ти май взе да се сприятеляваш с него.

— Разбираме се.

— Може да се окаже грешка.

— В какъв смисъл?

— Трябва ли да ти напомням какви са човеците? Прекаленото сближаване с някой от тях…

— Джоуд е различен.

— Нима?

— Той ни помагаше. Помага ни и сега. Да не говорим, че вече два пъти му дължа живота си. Смятам, че заслужава да му отделя малко от времето си.

Стигнаха до редицата бурета, наредени покрай парапета. Страк спря и седна на едно. Койла го погледна, разбра неизречената покана и също седна.

— Казвам го само за твое добро — увери я Страк. — Знаем, че като раса на хората не може да се вярва.

— Чакай малко. Тръгнахме на тази мисия заради човек, нали? Серафейм. Той с какво е по-различен?

— Той ни спаси в Марас-Дантия.

— А Джоуд ни спаси в Акуриал.

— Серафейм ни даде средства да помогнем на орките в Акуриал и да си отмъстим на Дженеста.

— И какво се получи? Добре, помогнахме на въстаниците в Акуриал, но не направихме кой знае какво с Дженеста. И нямаше да сме в тази бъркотия, ако не беше Серафейм.

— Винаги можеш да ме опровергаеш — призна Страк. — Но държа на това, което казах за хората. Просто само трябва да погледнеш другия, Стендивън, за да видиш колко ниско могат да паднат.

— Не говорим за него. Джоуд е от друго тесто.

— Няма да се разберем по този въпрос, а?

— Да, няма.

Той бръкна под якето си и извади шише.

— Ще пийнем ли?

Тя се усмихна и кимна. Брендито отпусна и двамата.

— Като стана дума за Серафейм — заговори Койла, — задавал ли си си въпроса защо ни изпрати на тази мисия?

— Знаем защо. Да помогнем на своите сънародници орки и да отмъстим на Дженеста.

— Я помисли малко. Защо трябва да го интересуват орките? А и Дженеста е негова родна дъщеря, не забравяй.

— Това, че е от неговата плът и кръв, би могло да е още по-сериозно основание да иска да я накаже. Чувства се опозорен от злината й и иска да го поправи, като отнеме живота, който е създал.

— А за нас, орките?

— Каза, че се срамува от онова, което неговата раса причинява на орките в Акуриал.

— А, значи гадните хора все пак могат да постъпват благородно?

Страк не отвърна нищо.

Койла продължи:

— Има нещо около всичко това, Страк… Не знам… някак си не е съвсем наред. В смисъл, онзи негов слуга — появява се в Кераган с нож в гърба. Кой го е убил? Защо? И като стигнахме до това, как самият Серафейм е оцелял при срутването на ледения палат в Иллекс?

— Ужасно много въпроси.

— Ето ти още един. Как Дженеста все още е жива, след като мина през… Как беше? Матрицата. Не само че не умря, ами властва над цяла човешка империя. Как е станало това?

— Не знам, Койла. И аз се чудя за тези неща. Но понякога си мисля, че съществуват загадки, които никога няма да разрешим.

— Може би.

Той стана.

— Ще ида да видя Джъп.

— Той какво прави?

— Опитва се да приложи далновидството. Помниш ли онази голяма жизнена сила, която засече? Помислих си, че ще е добре да получим някакво предупреждение, ако се натъкнем на нея.

— Видял ли е нещо?

— Не засега. Но Хаскеер пак го дразни и това го разстройва. Точно затова отивам да го видя.

— Добре. Аз ще съм при келпите, ако ти потрябвам. — Кимна към другия край на палубата, където се бяха струпали морските коне. Няколко Върколаци вадеха вода с ведра на въжета да ги мокрят.

— Запомни каквото ти казах за Пепърдайн — каза Страк, обърна се и тръгна.

Никой от двамата не забеляза Стендивън, който седеше между някакви сандъци наблизо и слушаше.

 

 

Остатъкът от деня и повечето от следващия минаха без произшествия.

Късно следобед зърнаха сушата и когато се приближиха, старото келпи, което първо се беше сдружило с тях, изцвили недоволно и малко озадачено.

— Моите сънародници са на брега!

— Какво му странното на това? — попита Страк.

— Не разбираш. Родствениците ми не би трябвало да лудуват открито в морето, още по-малко денем, от страх от Събирачите.

— Възможно ли е Събирачите да са дошли и да са си заминали? — попита Джъп със свито сърце.

— Ако бяха, келпитата нямаше да се веселят така, и то посред бял ден.

Щом хвърлиха котва, нещата станаха по-ясни. С келпитата имаше и няколко двукраки същества, махаха им като обезумели.

— Но това са… джуджета — прошепна Джъп плахо, не смееше да се надява на нещо повече.

Но не дочака да пуснат трапа — хвърли въже през борда и пъргаво се спусна по него. Зацапа във водата и по жълтия пясък.

Спуррал полетя в прегръдката му.

Следващите няколко часа бяха пълни с разгорещени обяснения и съживено приятелство, за орки, както и за келпита. В един момент Хаскеер закрачи към двете джуджета, плесна сърдечно Спуррал по гърба и избоботи:

— Бравос! Знаех си аз, че ще те намерим.

И си тръгна.

Джъп зяпна след него.

— Може пък и да не е толкова лош в края на краищата — каза Спуррал.

Хаскеер спря пред Страк и изсумтя:

— Можем ли вече да се махаме оттука?

— При първа възможност.

— Добре. Кераган почва да ми изглежда наистина добър свят в сравнение с някои места, на които бяхме.

— Мм, да, прав си. Обаче последния път звездите не ни отведоха там. Трябва да решим този проблем.

— Може да си сбъркал нещо, Страк.

— Ако е така, значи съм бъркал непрекъснато.

— И как ще се оправим сега?

— Не знам. Може би…

— Извинете — прекъсна го Спуррал, — но какво ще правим с тези джуджета? — И махна към джуджетата от острова, които седяха посърнали встрани от всички други.

— Какво да правим? — намръщи се Хаскеер.

— Трябва да ги върнем в дома им. На острова.

— Мамка му, не може ли да го направи някой друг?

— Кой? Келпитата не са мореходна раса. А дори да смятат, че ще се оправят с кораб, кой ще им го управлява, като си отидем?

— Тя е права — каза Койла.

— Да — съгласи се Страк. — Връщаме ги. После ще мислим за звездите.

— Но тази нощ няма да мислим за тях — обяви Спуррал. — Келпитата вдигат празненство за всички ни, а те много си падат по празненствата, мога да ви уверя.

— И за да стане малко по-пикантно — добави Койла, — имам едно нещичко тука. Намерих го в капитанската каюта. Не го споменах досега, за да ви изненадам.

Извади малка черна кесийка, разхлаби връзките й и изсипа малко от съдържанието й в шепата си.

Всички моментално познаха розовите кристалчета.

— Пелуцид! — На Хаскеер само дето не му потекоха лигите.

Койла бързо затвори шепата си.

— Но само с разрешението на нашия капитан, разбира се.

— Какво ще кажеш, Страк? — попита Спуррал. — Заслужаваме ли малко да поотпуснем след всичко, което преживяхме?

— Случвало се е кристалите да ни довеждат до лош край — отвърна той строго. Но след миг усмивката му пропука строгостта. — Но не мисля, че този път ще е така.