Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орки: Кръвна вражда (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Army of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dave (разпознаване и редакция)

Издание:

Стен Никълс. Орки: Кръвна вражда

Английска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-655-091-0

История

  1. — Добавяне

2.

От другата страна на града теренът не ставаше за оран и жито. Тук беше хълмиста пустош, прошарена с широки ивици блата, в която растяха само тръни и пирен.

Мястото имаше лоша слава. Отчасти тя се дължеше на неплодородието му, сравнено със злачните земи наоколо. Макар че бедност не беше съвсем подходящата дума за описанието му. Извратено щеше да е по-подходящо определение. Имаше нещо не съвсем здравословно в растенията, които вирееха тук, и животните в околността бяха предимно лешоядни. На това място магията, протичаща през света, беше покварена.

Районът си беше спечелил лошо име и заради някои реликви, които бе приютил. Бяха разпръснати сред хълмовете в привидно безредие, макар да имаше и такива, които смятаха, че виждат някаква система. Руините ги наричаха паметници, храмове, олтари и светилища, но никой всъщност не знаеше истинското им предназначение. И със сигурност никой не можеше да предположи предназначението на някои от по-чудатите и смущаващи въображението постройки.

Реликвите бяха съградени от камък, донесен по някакъв начин от далечна кариера, и бяха невъобразимо древни. Никой не знаеше кой ги е строил.

Едно каменно съоръжение, несъмнено най-необичайното от всички, се издигаше в мрачния и неприветлив център на хълмистия район. Представляваше композиция от стълбове и трегери, изправени камъни и подпори, които образуваха нещо цялостно и в същото време като че ли бяха някак си в противоречие с всякаква представа за геометрия. Не толкова с вида си, колкото с чувството, което внушаваше постройката. По замисъл или заради разрухата, определени секции от нея бяха открити за стихиите — кръг от каменни стълбове с цвета на прогнили зъби. В кръга гореше светлина.

В самия му център се издигаше лъскав каменен блок, висок до гърдите и тежък няколко тона. Беше изгладен от времето, но изтърканите загадъчни символи на него бяха всечени достатъчно дълбоко, та все още да се виждат. А в този момент обилната кръв, изливаща се от два изкормени трупа, правеше знаците още по-ясно откроими. Свещените жертви, мъж и жена, бяха хора, своевременно набавени от издадена по съкратената процедура присъда за углавно престъпление.

Край олтара стоеше самотна фигура. Благоразположените към нощта и съществата, които бродят в нея, биха я нарекли красива. Имаше дълга до кръста лъскава черна коса, обрамчила лице, на което властваха тъмни безжалостни очи. Лицето бе малко прекалено широко, особено при слепоочията, а брадичката беше изострена почти до точка. Добре оформената й уста се загрозяваше единствено от това, че беше по-широка от обичайното. Но най-удивителната й особеност беше навярно кожата й. Имаше смътен сребристо-зеленикав оттенък, напомнящ за малки рибешки люспи. Накратко, красотата й бе смущаваща и в същото време — неоспорима.

Докато сумракът преливаше в нощен мрак, тя се зае с нечестив ритуал.

На олтара пред нея, редом до изкормените тела, лежаха петте инструментума, откраднати от Върколаците — дружината ги наричаше звезди. Представляваха малки сфери, всяка с различен цвят: пясъчен, зелен, тъмносин, сив и червен. От всички стърчаха шипове с различен брой и дължина. За пясъчната сфера те бяха седем; тъмносинята имаше четири, зелената пет, сивата два, а червената — девет. Инструментумите бяха направени от неизвестен материал — сиреч неизвестен за всички освен за магьосническия елит — и Върколаците ги смятаха за несъкрушими.

До инструментумите имаше малко, лишено от всякаква украса сребърно ковчеже с отворен капак. Съдържаше материя, която — колкото и невъзможно да звучи — бе едновременно органична и инертна. Веществото наподобяваше отчасти восък, отчасти — стара щавена кожа, отчасти — лишей. Беше неприятно на допир, но притежаваше сладостно ухание. В говора на чародеите то бе известно като Отзивчивата материя. Магове, които я използваха за благонравни цели, понякога я наричаха „дружелюбна“. Но никога „безопасна“.

Магьосницата мълвеше заклинания с оплитаща езика сложност и извършваше ритуали, едновременно сложни и страховити. По челото й бяха избили капчици пот. За миг тя се зачуди дали това заклинание няма да се окаже прекалено изтощително дори за нея.

След това, в самата кулминация на ритуала, си помисли, че чува как инструментумите пеят.

За миг се беше сляла с тях. Възникнала бе някаква симбиотична връзка, взаимно проникване и докосната от енергията им, тя зърна късче от силата им. Онова, което усети и видя, бе ужасяващо. Или щеше да е такова за всекиго, освен за онези, които живеят с ужаса. На нея й се стори главозамайващо.

Отзивчивата материя прие прехвърлянето. Раздвои се и започна да се прелива в исканите форми. Скоро след това, изтощена, магьосницата се взря в плодовете на своето усилие и реши, че е удовлетворена.

Не би било съвсем вярно да се твърди, че беше сама в каменния кръг. Присъстваха и неколцина други, застанали на почтително разстояние. Но тъй като на практика бяха мъртви, въпросът за присъствието им в нормалния смисъл беше спорен. Бяха от антуража й лична охрана и слуги, избраните малцина да бъдат най-близо до нея. Верността им бе абсолютна, тъй като нямаха никакъв друг избор.

Извън кръга, достатъчно далече, за да й гарантират усамотение, стояха по-обикновени пазачи — отряд имперска гвардия. Още по-назад имаше път, или по-точно груб каменист коловоз, на който бяха спрели впрягове. В една от каретите двама мъже разговаряха шепнешком.

Сред покорените орки в Акуриал Капъл Хачър бе известен с прозвището Желязната ръка. Беше най-висшият представител на Пекзан в провинцията. Поне доскоро, преди империята да изпрати тази жена. Но въпреки всички нейни намеци и заплахи той си оставаше — поне формално — губернатор и командващ окупационната армия с ранг генерал.

Навлизаше в годините си на късна зрялост. По лицето и ръцете имаше бръчки, но беше все още здрав и стегнат като младеж. Бе преживял немалко бойни действия, докато се изкачи до сегашния си пост. Косата му, късо подстригана, бе посребряла. Хачър вървеше донякъде против традицията с това, че беше гладко избръснат. Беше педантичен индивид, с военна стойка и винаги облечен в безупречно чиста униформа. Съперниците му — всяка високопоставена особа си имаше критици в блатото на имперската политика — го смятаха за прекалено робуващ на бюрокрацията.

Докато Хачър представляваше гражданската и военна власт в провинцията, то неговият спътник въплъщаваше духовната. Брат Грентор бе някъде на половината на годините на генерала. Белег за способностите му бе това, че се беше издигнал за толкова кратък срок до високия си пост в Ордена на Хеликса. За разлика от генерала, той имаше брада, макар и късо подстригана, и буйна руса коса. Изражението му беше вечно надуто; и както налагаше титлата му на старейшина, беше неизменно облечен в простия кафяв халат на ордена си. Грентор също си имаше неприятели и те твърдяха, че прекалено ревностно пазел тайните и привилегиите на ордена.

Войникът и духовникът олицетворяваха двата стълба, на които се опираше Пекзанската империя. Между армията и жреците неизбежно съществуваха напрежения и непрекъсната борба за власт и влияние, което понякога затормозяваше отношенията на Грентор и Хачър.

Грентор беше извадил дантелена носна кърпа и я притискаше до носа и устата си. Каза нещо, но думите прозвучаха приглушено.

— В името на всички богове, говори ясно, човече — каза Хачър.

Старейшината плахо смъкна плата и изкриви лице.

— Казах, как можеш да търпиш тази ужасна воня на гнили зеленчуци?

— Има и по-лоши миризми.

— Нямаше да е толкова зле, ако не бяхме принудени да я търпим толкова дълго. — Погледна към каменния кръг. — Къде все пак е тя?

— По-важното е: какво прави?

Грентор сви рамене.

— Мислех, че поне ти трябва да знаеш. Тя е главата на ордена ви в края на краищата.

Грентор се изсмя, къс и тъжен смях.

— Милейди не ме включва в доверения си кръг. Аз съм само старейшина на ордена. В края на краищата.

— Никога не съм те чувал да говориш толкова непочтително — каза Хачър уж на шега.

— Отдавам почит там, където подобава. Но в този случай…

— Все пак се постарах да те предупредя за нея.

— Никакви предупреждения не могат да подготвят човек за реалността на Дженеста.

— Ще се съглася с това. Но сериозно, какви ги върши тя тук според теб? Ще си остане между нас, разбира се.

— Не знам. Освен че е нещо важно за нея и очевидно включва Занаята.

— Трябва да е жизненоважно за нея, за да хаби толкова време тук, когато неприятностите по улиците стават все повече.

— А, значи вече не твърдиш, че става въпрос само за няколко луди глави?

— Все още мисля, че броят на бунтовниците е сравнително малък. Но и малцина биха могли да ни причинят голямо главоболие.

— Знам. Моят орден понася най-голямата тежест.

— Заедно с военните, брате — отвърна Хачър малко раздразнено. — Всички заедно трябва да се справим с това.

Грентор отново погледна към каменния кръг.

— Възможно е това, което прави, да е свързано със ситуацията.

— Някакво магическо решение ли имаш предвид? Оръжие?

— Кой знае?

— Според мен е по-вероятно лейди Дженеста да преследва някаква своя цел. Тя като че ли твърде често се поставя над интересите на империята.

Грентор не захапа стръвта. Все пак имаше граница доколко човек с неговото положение може да си позволи да критикува Дженеста.

— Несъмнено си чувал за онова, което тукашните същества си въобразяват, че става в небето — рече той, за да насочи темата в донякъде по-безопасни води.

— Знам, че имат име за него. Грилан-Зеат.

— Да. И орденът предприе известно проучване по въпроса.

Хачър кимна. Знаеше, че на жаргона на сектата така нареченото „проучване“ често включва изтезания.

— И какво открихте?

— Появявала се е и преди, явно. Неведнъж. И изглежда, в това съществува системност.

— Смея да заявя, че това може би представлява интерес за учените, но какво общо може да имат идванията и изчезванията на небесни тела с нас?

— Населението гледа на това като на знамение. Или някои поне.

— Кометите са просто едно от странните природни явления — отвърна с пренебрежение Хачър.

— Небесните знаци не бива никога да се пренебрегват, генерале.

— Тези въпроси са във вашата област. Не засягат военните.

— Важното е как реагира населението. Ако те вярват, че е знамение…

— Несъмнено подстрекателите ще експлоатират суеверието на масите. Това не означава, че не можем да се справим със смутовете.

— Които ще стават все по лоши, при начина, по който Дженеста потиска всеки намек за несъгласие. Тя всъщност подклажда нещата.

Хачър се стегна. Не държеше да бъде въвличан в бурните води на политиката повече от Грентор.

— Моля те, не ме замесвай във вътрешните интриги на ордена.

— Не се и опитвам. Само казвам, че действията й се отразяват на всички нас. Не се преструвай, че според теб тя не влошава нещата. Не вярвам в търпимостта повече от теб, но тук държим в подчинение цял народ, а сме малко на брой. Какъв смисъл има да ги провокираме?

— Все едно да провокираш стадо овце.

— Знаеше ли, че с появата на Грилан-Зеат е свързано пророчество?

— Не, точно тази дивотия не бях чувал.

— Според него кометата се придружава от чета герои. Освободители.

Хачър изсумтя презрително.

— Герои? Орките са прекалено безгръбначни.

— Явно не всички.

— Говорим за една малка група… особняци. Обикновено тези същества са кротки. Иначе защо според теб можахме да завладеем тази земя толкова лесно?

— Нашето проучване показва, че не винаги е било така. Хрониките съвсем не са пълни, но в тях се съдържа намек, че орките са имали бойна история.

— И смяташ, че бойният им дух би могъл някак да се съживи?

— Възможно е. Пак ще кажа, свежда се до това, в което вярват.

— Знамения, пророчества, изгубен воински дух… Твърде много виждаш във всичко това, Грентор.

— Сигурно. Но не е ли по-добре да сме подготвени?

— Планирането на действия при непредвидени обстоятелства е добра военна практика, съгласен съм. Но се обръщаш към неподходящата личност. В момента всички карти държи лейди Дженеста.

Грентор дръпна генерала за ръкава и кимна към прозорчето на каретата.

— Като стана дума за…

— Най-после — въздъхна Хачър.

Дженеста се връщаше. Не беше сама. С нея бяха трима от личната й охрана: бяха противници на властта й и Дженеста със своята магия ги бе оставила немрящи и ги беше превърнала в свои най-предани роби. Очите им бяха безжизнени и оцъклени и в тях нямаше и капчица добронамереност. Кожата им беше стегната и изпъната, с противен цвят като вехт пергамент. Бяха с бойно облекло от черна щавена кожа и ботуши със стоманени носове и бяха въоръжени с ятагани. Единият носеше обковано със сребро ковчеже.

Хачър и Грентор слязоха от каретата, за да посрещнат малката процесия. Отблизо зомбитата воняха нетърпимо и старейшината отново прибягна до носната си кърпа.

— Успешни ли бяха начинанията ви, мадам? — попита генералът.

Дженеста му хвърли поглед, изпълнен с подозрение.

— Да. Тук енергията е особено силна, и с… вкус, който намирам за задоволителен.

Обърна им гръб, за да надзирава как слагат сандъчето в каретата й. По начина, по който загълча слугите, личеше, че то съдържа нещо особено важно. Не че Хачър или Грентор щяха да дръзнат да попитат какво.

От своя страна, Хачър се радваше, че каквото и да е правила в кръга, като че ли е свършило добре. Надяваше се, че това ще оправи настроението й — надежда, която бързо бе съкрушена.

Доволна, че драгоценният й товар е натоварен, Дженеста отново се обърна към двамата и заяви:

— Не съм доволна.

— О? — отвърна Хачър. — Мислех, че…

— Недей да мислиш. Не ти е присъщо. По улиците отново има безредици. Защо?

— Неколцина пакостници подклаждат сганта, мадам. Нищо повече.

— Защо не го смачкате тогава?

— При цялото ми уважение, не можем да сме навсякъде. Територията, която имперските сили трябва да покриват…

— Нищо общо няма с броя, генерале, както сам казахте. Важното е какво правите с войниците, с които разполагате. Тези парвенюта трябва да бъдат ударени здраво. Познавам орките и вродената им диващина и винаги съм смятала, че жестокостта е най-добрият курс в ситуация като тази.

— Ако ми позволите тази дързост, милейди — заговори Грентор колебливо, — не е ли възможно по-суровите действия да раздразнят бунтовниците още повече?

— Не и ако са мъртви — хладно отвърна тя. — Изглеждате особено несведущ на тази тема, старейшина. И двамата, впрочем. Уравнението е просто: бунтовниците вдигат глави; ние ги режем. Какво толкова трудно има за разбиране?

Грентор нервно заопипва мънистата на броеницата си и засъбира кураж да каже още нещо.

Чакайте! — каза Дженеста и ги спря с вдигната ръка. Загледа се нагоре много съсредоточено, сякаш чуваше нещо, което те не можеха.

Останаха в пълно мълчание сякаш цяла вечност. Грентор и Хачър започнаха да се чудят дали това не е поредната й ексцентричност. Или — все пак я познаваха — начало на разпра.

Нещо прелетя от тъмното. Помислиха го за птица. Ястреб навярно, или гарван. Но когато кацна на протегнатата й ръка, видяха, че прилича на птица само външно. По някакъв дискретен, но осезаем начин не беше като никоя птица, летяла някога на света.

Съществото застъпва по ръката на Дженеста и зацвърча гърлено в ухото й. Тя го заслуша напрегнато. Когато цвърченето свърши, направи жест, все едно че изтупва прах от ръкава си. Магията бе премахната с беззвучен взрив, превърнал мигновено лъжептицата в хиляди златни мигащи искри. Сияйните точици угаснаха, отнесени от вечерния ветрец. Задържа се само лютивият мирис на сяра.

— Имам вести — каза Дженеста, лицето й бе кораво като кремък. — Изглежда, вашите неколцина пакостници са помели един от гарнизоните ни. Ако имате по-ярък пример, илюстриращ мисълта ми, просто ми го кажете.

Никой от двамата не проговори.

— Налага се да пренастроите малко поведението си — продължи тя ледено. — Нещата в тази земя ще се променят, дори да се наложи да заповядам всеки орк да падне под меча. Уверявам ви, нещата ще се променят. — Обърна им гръб и закрачи към каретата си.

Хачър и Грентор гледаха мълчаливо след нея. След това, като всяка друга нощ през последните няколко седмици, извърнаха очи нагоре.

В небесната твърд имаше нова звезда, по-голяма и по-ярка от всички.